Джудит Макнот
Всеки мой дъх (46)

Четирийсет и шеста глава

Кейт крачеше напред-назад из всекидневната и гледаше как стенният часовник отброява минутите, които минаваха без отговор от Мичъл. Голямата стрелка описа седемдесет и пет пълни кръга, седемдесет и пет мъчителни минути бяха изминали без вест от безсърдечния мъж, когото някога мислеше, че обича.

Чичо й, отец Донован, беше дошъл незабавно след обаждането на Марджъри и сега седеше безпомощно на един диван с наведена глава, очаквайки позвъняването на телефона. Ръцете му бяха сключени за молитва. Той се молеше за обаждането на Мичъл.

Грей Елиът седеше на една от табуретките пред бар плота, който разделяше всекидневната от кухненския бокс. Той беше най-новият приятел на Дани и бе решен да направи всичко за безопасното му завръщане. Ако можеше да се съди по мрачното му изражение, той фантазираше как открива Мичъл, обвинява го в липса на човечност и го хвърля в затвора.

Макнийл стоеше край прозореца с изглед към улицата пред ресторанта, където полицейски коли със святкащи лампи бяха паркирани под всевъзможни ъгли. Тротоарът беше претъпкан с репортери, загрижени граждани и любопитни, които се надяваха да получат някаква информация. Кейт не беше сигурна какво се върти в главата на Макнийл, но той беше вперил поглед в мобилния си телефон и сякаш го заклинаше да звънне. Вероятно се надяваше на съвет, на следа, която да изпрати всички тези коли с виещи сирени към спасението на Дани.

Холи беше зарязала конференцията на ветеринарите в Мауи и летеше към Чикаго. В една от долните трапезарии беше сформиран ударен отряд и резултатите от общонационалното издирване започваха да пристигат по специално инсталираните телефонни линии. Кейт беше затворила ресторанта няколко минути след вестта за отвличането на Дани, но повечето служители не се бяха разотишли, а образуваха тихо бдение за синеокото момченце, чиято сияйна усмивка отдавна бе покорила сърцата им.

Кейт знаеше, че Чилдрис е някъде наблизо, навярно в трапезарията при ударния отряд.

Мобилният телефон на Макнийл иззвъня пронизително и детективът рязко го постави до ухото си. Действието му бе толкова светкавично, че чак изглеждаше нереално. Само миг по-късно той се обърна и огледа всички.

— Долу има двама адвокати — Дейвид Ливинсън и Уилям Пиърсън, които представляват Мичъл Уайът.

Грей Елиът се беше изправил рязко при споменаването на тези имена и сега взе думата:

— Кажи на офицера на входа да ги доведе тук. Дано не са дошли да заплашват Кейт със съд за твърдението й, че Дани е син на Уайът.

Дейвид Ливинсън обяви причината за пристигането им веднага щом прекрачи прага на всекидневната, размахвайки голямото си дипломатическо куфарче, абсолютно същото като това на Уилям Пиърсън.

— Господин Уайът ни упълномощи да прехвърлим десет милиона долара в каквато форма пожелаят похитителите.

Кейт се отпусна. После се усмихна и накрая заплака от радост и облекчение.

 

 

След като закара лимузината на Мат Фарел колкото се може по-близо до ресторанта, Джо О’Хара хвърли поглед назад.

— Искаш ли да те изчакам, Мичъл? — попита той. О’Хара толкова отдавна служеше при семейство Фарел, че го приемаха като член на семейството. Караше като луд, за което семейство Фарел си затваряше очите, и не си правеше труда да нарича Мичъл „господин Уайът“, за което Мичъл си затваряше очите.

— Не, благодаря. — Той огледа елегантната фасада на ресторанта, който заемаше по-голямата част от улицата и който Кейт бе описала като „малка ирландска кръчма“. — На връщане ще взема такси. Мога да оставя Кали да държи нещата под око.

— Мат каза да ти предам, че те очакват, без значение в колко часа ще свърши всичко.

— Ще видим — отвърна Мичъл, който смяташе, че предвид обстоятелствата е по-добре да отседне в хотел. Няколко репортери забелязаха лимузината и той наведе глава, докато излизаше.

Кали грабна куфара му вместо него.

— Това ми е работата. Пък и по-добре репортерите да решат, че куфарът е мой.

С две години по-голям от Мичъл и с петнайсет сантиметра по-нисък, Джовани Калиорозо беше едно от петте деца, които Мичъл имаше за свои братя и сестри, преди да го изпратят неочаквано във френски пансион.

Като младеж Кали се запали по бойните изкуства и даде най-доброто от себе си, за да стане състезател от световна величина. Преди пет години всичко това му писна и той реши да работи при Мичъл като шофьор-телохранител. Верен на характера си, Кали реши да блесне и на новото си поприще. По негова молба Мичъл го изпрати на специален курс, където той научи цял куп тънкости за защитата на важни личности, обекти на отвличания или на атаки по пътищата.

Кали завърши курса като първенец и прехвърли свирепата си лоялност към Мичъл, който знаеше, че брат му би се хвърлил под камион за него. Точно сега Кали се чудеше дали лоялността му към Мичъл включва прибиране в автомобил с О’Хара зад волана.

— Тоя къде се е учил да кара? — раздразнено попита той, докато си проправяха път между цяло поделение полицейски коли.

— На националния шампионат по челни сблъсъци — машинално отвърна Мичъл. — Доколкото ми е известно, О’Хара никога не е катастрофирал.

— Нима? Е, тази вечер за малко да му излезе късметът. Един джип зад нас почти ожули един пикап, когато и двамата шофьори се опитаха да се спасяват от него.

— Стига вече. — Мичъл мина на италиански. — Те може нищо да не искат да ми кажат, но пред теб ще си развържат езиците.

Сред тълпата имаше хора със запалени свещи и стомахът на Мичъл се сви, когато той осъзна, че това е заради сина, който никога не е виждал… а може и да не види. Тази възможност възпламени гнева му към Кейт с нова сила.

Макнийл видя от поста си как високият мъж излиза от лимузината на ъгъла заедно с друг мъж и пресича улицата. Здрачаваше се, но уличните лампи светеха и той се обърна за инструкции към Грей Елиът, тъй като Кейт отдавна се беше прибрала в спалнята на Дани. Тя щеше да изчака там обаждането за откупа в осем часа.

— Уайът е тук.

Грей и отец Донован се спогледаха доволно.

— Кажи на някой от униформените да го доведе.

 

 

Едно от ченгетата, заели позиция под тентата на централния вход, беше на телефона. Ченгето затвори и раздели тълпата, за да минат Мичъл и Кали.

Репортерите вдигнаха камерите си и заснеха новодошлите, в случай че те се окажат важни фигури в разследването. Мичъл не им обърна внимание.

Обзет от странно чувство за нереалност, той крачеше през практически безлюдния ресторант, който нямаше нищо общо с описанието на Кейт. Кимна за поздрав на Пиърсън и Ливинсън, които бяха седнали на една маса и похапваха.

Ченгето го отведе до един заден коридор и стълбището до кабинета с отворената врата съвпадна поне отчасти с описанието й. Мичъл нареди на Кали да остави куфара до стълбищната площадка и се качи до отворената врата.

Първият човек, когото видя с влизането си в просторната всекидневна, беше Грей Елиът. Вторият човек, когото видя, бе детективът, провел разпита му преди три години, когато бе заподозрян в убийството на Уилям, същият детектив, който го беше заснел с Кейт на острова.

Отвратен, Мичъл демонстративно пренебрегна протегнатата ръка на Грей, обърна се и откри, че един мъж със зелени очи и свещеническа якичка го изучава внимателно.

— Аз съм Джеймс Донован, чичото на Кейт — представи се мъжът и стана на крака. — А вие, разбира се, сте Мичъл.

— Разбира се — отвърна той и се ръкува със свещеника. — Къде е тя? — грубо попита, слагайки край на любезностите.

— Спалнята на Дани е първата врата вляво — свещеникът кимна към коридора, който се виждаше от всекидневната.

Мичъл незабавно усети, че стаята на сина му е проектирана, за да възбуди детското въображение. Ярки стенописи изобразяваха джунглата, причудливи животни надничаха иззад дърветата и високата трева. В единия ъгъл имаше люлеещо се конче, покрай стената бяха наредени кутии с играчки. Навсякъде бяха разхвърлени камиончета: червени пожарни, жълти „паяци“, фургони, влекачи на коли. Горната табла на единственото легло бе оформена като ограда, по която бяха накацали папагали и канарчета, а отдолу надзъртаха зайчета. До леглото имаше люлеещ се стол.

Мичъл в никакъв случай не си бе представял, че ще изпита съжаление, когато отново види Кейт, но точно това стана. Тя беше с дънки и жълт пуловер и седеше на люлеещия се стол с подвит крак. Бе отметнала глава със затворени очи и притискаше към гърдите си голям, избелял, клепоух заек, който изглеждаше така, сякаш е претърпял катастрофа… или сякаш някое дете го е влачило навсякъде със себе си…

Червените кичури падаха по раменете й, ресниците й бяха надвиснали като ветрила над неестествено бледите й страни. Би я взел за заспала, ако единият й крак не люлееше леко стола.

— Кейт? — гласът му прозвуча неестествено грубо.

Цялото й тяло се разтърси от ужас и тя се втренчи в него, сякаш не вярваше на очите си, но после се усмихна.

— Благодаря ти — тържествено изрече.

— За какво? — хладно попита Мичъл, който се мъчеше да превъзмогне нереалното усещане, че се намира в спалнята на сина, който никога не е виждал, и разговаря с жената, която бе забременяла от него през една незабравима нощ, споменът, за която още го преследваше.

Кейт очевидно положи усилия да се изправи. Продължи да притиска заека към гърдите си.

— Благодаря ти, че ни зае парите за откупа — обясни тя. — Дадох на адвокатите ти разписка за десет милиона и ги помолих да съставят споразумение, с което ти прехвърлям ресторанта. По-късно ще намеря начин да изплатя остатъка. Въпреки че не бе нужно да идваш чак дотук… — продължи Кейт, без да забелязва мускулчето, което играеше на лицето му.

— Не ми благодари и не ме отпращай — предупреди я Мичъл. — Когато момчето се върне живо и здраво, адвокатите ни сериозно ще си поговорят.

— Не го наричай „момчето“! — разяри се Кейт. — Името му…

— И защо не? — презрително изрече той. — Ти си се постарала да ми отнемеш правото да го наричам мой син. До днес дори не знаех за съществуването му.

— Зачертах те от списъка за рождения му ден, когато ме нарече „аморална кучка“. Спомни си, че си се развел с последната жена, която е искала да ти роди син. — Краткият й гневен изблик беше потушен от смазващата реалност: Дани го нямаше. — Върви си — сломено прошепна, зарови лице в заека и се разрида. — Детенцето ми го няма. Взеха ми детенцето.

Мичъл се обърна и се върна във всекидневната.

— Ще чакам долу — каза на свещеника.

— Правите грешка.

— Защо?

— Независимо какво ви е казала Кейт преди малко, вие сте баща на Дани. Като негов баща имате правото и отговорността да подкрепяте майка му в това ужасно изпитание. — Мичъл се поколеба и седна с лице към вратата на един фотьойл. — И докато не съм забравил: как е възможно мъж и жена, които са били заедно само три дни, да изпитват такова мъчително огорчение един към друг три години?

— Нямам представа — отсече Мичъл.

— Аз пък имам — отвърна отец Донован, но не каза нищо повече, а и Мичъл не го попита.