Джудит Макнот
Всеки мой дъх (42)

Четирийсет и втора глава

Кейт спря колата си до тротоара десет минути преди началото на работното време, но никой от шофьорите на „Донован“ не я чакаше под тентата както обикновено всяка сутрин в единайсет и двайсет.

По-рано тя бе оставила Дани и бавачката му пред ресторанта, защото имаше час при зъболекаря, и сега искаше да целуне момченцето си, преди Моли да го изведе на разходка в парка, което се случваше почти всеки ден по това време.

Дани беше на годинка и десет месеца, беше много енергичен и обожаваше люлките, катерушките и пързалките. Миналата неделя Кейт го изведе в парка до тях и му направи няколко чудесни снимки. На тях Дани пускаше корабчето си в големия фонтан и дърветата красиво се открояваха на заден план.

През онзи прекрасен септемврийски следобед хората на два пъти се бяха спирали, за да се порадват на момченцето, което редовно се случваше по време на разходките им с Дани. Той беше одрал кожата на баща си — имаше гъстата черна коса на Мичъл и кобалтовосините му очи, обрамчени от тъмни ресници, притежаваше дори непринудения му чар. Освен това показваше признаци, че е наследил магнетизма му. С една усмивка Дани печелеше всички женски сърца — като се започне от старите дами, мине се през тийнейджърките и се стигне до една двегодишна южнячка на име Кейпъртън Биърн.

Единственият видим генетичен принос от страна на Кейт беше чупливата му коса.

За възрастта си той беше висок, с изненадващо добра координация и растеше толкова бързо, че понякога на Кейт й се искаше да спре стрелките на времето, които с такава скорост отмерваха дните и минутите на детството му. Дани беше изключително умен и вече повтаряше думи и фрази от езиците на различните националности, чиито представители имаше сред служителите на „Донован“. Най-новата му придобивка от цветиста полска псувня — наведе Кейт на мисълта, че Дани трябва да стои с Моли горе, в апартамента, който тя беше разширила и ремонтирала, за да прекарва известно време с детето си дори когато е на работа.

Чудейки се къде са се дянали шофьорите, тя се поколеба дали да не свие зад ъгъла и да остави колата на паркинга там, но реши да рискува фиш за глоба и не я премести. Беше пресякла половината тротоар, когато чу вестникопродавеца Ханк да крещи:

— Поздравления, госпожице Донован!

Кейт се озадачи, но му махна и продължи пътя си.

Отключи масивните парадни врати, отвори ги — и не видя абсолютно никого. Помещенията бяха приготвени за обяд, всичко изглеждаше перфектно, с изключение на това, че вътре нямаше жива душа — нито оберкелнера, нито някой от многото му помощници. Все по-объркана, Кейт ускори крачка, насочи се към кухнята, втурна се през въртящите се врати и се закова на място, когато усмихнатата армия от верни служители я посрещна с ръкопляскащи и радостни викове. Моли стоеше начело на тълпата заедно с усмихнатия Дани. Точно до него на голямата поставка, където главните готвачи обикновено излагаха менюто за удобство на кухненския персонал и келнерите, пишеше:

„Кейт Донован, ресторантьор на годината“.

Кейт пое Дани от ръцете на Моли и огледа усмихнатите лица.

— За какво е всичко това? — попита.

Франк О’Халоран се ухили първо на Марджъри, после на другите служители.

— Тя още не е видяла! — възкликна той и всички избухнаха в смях.

— Какво да съм видяла?

Дру Гарети, мениджърът, който беше заменил Луис Келард преди малко повече от две години, й подаде сутрешното издание на „Чикаго Трибюн“. Той бе разгърнат на страница със статия, озаглавена:

„КЕЙТ ДОНОВАН, РЕСТОРАНТЬОР НА ГОДИНАТА“

Според статията тя беше удостоена с тази чест отчасти заради превъзходната кухня и отличното обслужване в „Донован“, отчасти заради програмата, създадена от Кейт. Четири пъти годишно главният готвач и помощниците му се разменяха с колегите си от други прочути заведения в страната. Така клиентите на „Донован“ имаха възможност да опитат храната на други престижни ресторанти и обратното.

Към статията бяха приложени няколко снимки на Кейт, използвали при предишни материали за „Донован“, включително една с губернатора на Илинойс, и друга с кухненския персонал и Дани на високото си столче. Надписът под втората гласеше: „Кейт Донован управлява ресторанта си, докато синът й Даниъл изучава тънкостите на занаята от столчето си“.

Кейт прегледа статията и простичко изрече:

— Няма как да ви се отблагодаря за всичко, което направихте.

Дру първо погледна часовника си, после всички останали.

— Отваряме след две минути — предупреди ги той и на излизане потупа Кейт по рамото. — Ти си върхът.

Тя прегърна Дани.

— Чу ли, Дани? Дру каза, че сме върха.

В отговор детето я целуна по бузата и изгука:

— Моли и мен отиваме в парка, мамо.

Кейт го пусна на пода и той улови ръката на Моли. Дани обожаваше детегледачката, която започна да се грижи за него след раждането му, а ирландката не даваше и косъм да падне от главата му.

— Без флиртове с Кейпъртън — подразни ги Кейт, поглеждайки първо момченцето си, после всеотдайната му бавачка.

 

 

— Били Уайът ви чака — съобщи секретарката, докато Ивън минаваше край бюрото й с куфарче и сгънат вестник. — Тук е от десет часа и настоява да ви види.

— Донеси ми чаша вода, изпрати някого за доктор Пепър и едва тогава го пусни — тросна й се той. Влезе в кабинета си, хвърли вестника на бюрото и извади от куфарчето документите, по които бе работил снощи.

Секретарката му пристигна с чаша леденостудена минерална вода и Ивън седна зад бюрото. Взе „Трибюн“ и препрочете най-новата статия за поредния успех на Кейт. Тя беше като трън в петата му, който все не успяваше да извади. Всички знаеха за годежа им и тъкмо когато хората започваха да забравят, Кейт грейваше като звезда в някой местен вестник или списание.

Според предишната статия щатският обвинител и кметът бяха сред редовните й клиенти. Седмици след това Ивън не можеше да си покаже носа било в съда, било на другите места, където се събираха адвокати, без да му намекнат, че не е осъзнал какви политически изгоди е изпуснал, като не се е оженил за нея. Днешната статия отново я превъзнасяше до небесата и дотук нищо ново. Новото беше голямата, хубава, цветна снимка на Кейт с копеленцето на Уайът в кухнята на ресторанта. За втори път трябваше да гледа тази снимка. Малкото копеле така беше одрало кожата на баща си, че чак не беше за вярване, и това още повече разпалваше гнева му.

— Здрасти, Ивън. Благодаря ти, че ми отдели време.

Той отвратено захвърли вестника, изправи се и се ръкува с Били. На седемнайсет момчето беше хубаво хлапе, малко набито като баща си, но не беше приятно като него.

Съдебните психиатри се бяха съгласили — с малко помощ от отличните адвокати на защитата, които кантората на Ивън бе осигурила — че терапията с анти диуретични хормони е виновна за психотичния срив на Били в деня, когато застреля баща си. За този извод не бе нужно голямо въображение — всички знаеха, че лечението може да доведе до психотични епизоди. Една година в психиатрична клиника плюс непрекъсната терапия по време на тригодишния период на пробация — предполагаше се, че с тази помощ Били ще се научи да разрешава конфликти и ще придобие контрол над чувствата и действията си.

— Как е новата ти приятелка? — попита Ивън и се помъчи да се сети за името, което Били бе споменал по време на предишната им среща.

— Ребека е добре.

— Къде се запознахте?

— На груповата терапия. Вероятно познаваш родителите й — семейство Кроуел?

Адвокатът не ги познаваше, затова поклати глава и приключи любезния разговор.

— С какво мога да ти помогна? — попита той, но вече се досещаше какво търси Били тук. Сесил беше починал наскоро, оставяйки една трета от имуществото си за благотворителност и една трета на Били, която щеше да се управлява от попечителски фонд, докато момчето не навърши трийсет години. Имаше клауза, че ако междувременно го осъдят за друго углавно престъпление, Били ще я загуби. Последната една трета се наследяваше от Мичъл Уайът, който вече бе упълномощил изпълнителите на завещанието да създадат с неговата част фондация „Уилям Уайът“ за подпомагане жертвите на насилие.

— Искам да унищожиш завещанието на дядо Сесил. Мичъл ще основе някаква тъпа фондация с моите пари. Искам да го спреш, преди да е станало твърде късно. Баща ми е мъртъв, дядо и прадядо са мъртви и всичко тяхно трябваше да е мое. Ако татко не беше довел Мичъл в семейството, дядо нямаше да му остави моите пари и сега щях да съм богат. Вместо това трябва да чакам още тринайсет години, за да получа късче от това, което ми се полага. Няма да се примиря. Пробацията изтича след година и половина. Искам си моите пари и моя живот!

— Били, вече сме водили този разговор. Както ти казах, завещанието беше съставено от най-добрата адвокатска фирма в Чикаго. Чел съм го и няма нито една вратичка, през която да си измъкнеш парите от Мичъл. Знам, че не е честно, но ще трябва да се научиш да живееш с…

— Не разбираш! Мразя онова копеле! Мразя го толкова много, че ми причернява пред очите!

— Повярвай ми, знам как се чувстваш.

Били го изгледа с презрение, затова Ивън бутна вестника към него.

— Виждаш ли снимката? Това беше моята приятелка. Мичъл Уайът я прелъсти. А това хлапе — виждаш ли го? То е негово.

Били внимателно огледа момченцето на фотографията и изрече с глас, от който Ивън го побиха тръпки:

— Значи той ми се пада — какво — братовчед?