Джудит Макнот
Всеки мой дъх (41)

Четирийсет и първа глава

— Господин Елиът ще ви приеме сега, госпожице Донован.

Кейт се изправи и последва секретарката в кабинета. Ако вчера изглеждаше плачевно, то днес се беше облякла с подчертано внимание, за да постигне модната за лятото женствена мекота. Отчаяно се надяваше, че видът й ще заличи неприятното впечатление у окръжния прокурор от последния им разговор. Роклята й с висока талия, отлично се съчетаваше с бялата ленена чанта и прикриваше бременността й. Роклята беше с дължина малко над коляното, а сандалите на висок ток подчертаваха стройните й крака.

Косата й беше събрана отзад с костенурков гребен, така че прическата да отговаря на роклята в стил от шейсетте.

Кейт влезе в кабинета и Грей Елиът се изправи. По изненаданата му усмивка тя разбра, че изглежда много по-добре, отколкото на последната им среща. Малкият успех се оказа достатъчен да повдигне духа й.

— Да седнем ето там, госпожице Донован. — Той заобиколи бюрото си и посочи канапето и столовете, на които тя беше седяла с Холи по време на предишния разговор.

— Моля ви, наричайте ме Кейт. — Тя му се усмихна възможно най-любезно.

— Добре… Кейт — отвърна той, но свъси вежди, защото усети нещо.

Тя забеляза подозрителността му и реши да бъде откровена, за да постигне ефекта на изненадата.

— Надявам се, че ако си говорим на малки имена — тя се опита да изобрази очарователна усмивка, — ще сте по-благосклонен към услугата, за която дойдох да ви помоля. Господин Елиът, става дума за нещо ужасно важно.

— Моля те, наричай ме Грей — помоли я той, защото всичко друго би било проява на нелюбезност. В това отношение Кейт не му беше оставила кой знае какъв избор.

Тя не седна на дивана пред масичката, а предпочете стол, защото мекият диван щеше да я постави в по-неизгодна за преговори позиция. Очевидно Грей Елиът също беше запознат с тези тънкости, защото вместо да избере дивана, както тя се надяваше, заобиколи масичката и седна срещу нея.

— Ще желаеш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. — Кейт кръстоса крак върху крак, погледна го и се наведе, за да остави чантата си на канапето. Грей бързо огледа кръстосаните й крака. „Направи го неволно“ — помисли си тя, но очевидно прокурорът си падаше по хубавите крака. Внезапният спомен за Мичъл, който стоеше на балкона в Сейнт Мартен, проряза сърцето й и отне увереността й.

„Как да тълкувам тази твоя усмивка — че изглеждам прекрасно или че роклята не ми стои добре?“ — беше попитала тя.

„Усмихвам се, защото едва сега ми прави впечатление какви изключителни крака имаш, за пръв път ги виждам така добре.“

„И преди бях със същите крака. Всъщност си спомням, че и в леглото бях с тях.“

— Кейт? Добре ли си?

Гласът на Грей я сепна. Не беше осъзнала, че седи неподвижно с ръка върху чантата.

— О, да, нищо ми няма — излъга Кейт.

Той кимна и заговори по същество:

— С какво мога да ти помогна?

Тя навлажни с език устни и дълбоко си пое дъх, преди да отговори:

— Последния път, когато бях тук, на бюрото ти имаше купчина папки. В най-горните, които ми подаде, имаше снимки, на които бях с Мичъл Уайът. Права ли съм да предполагам, че останалите папки на бюрото ти бяха свързани с разследването му?

Той се подвоуми и предпазливо присви сивите си очи.

— Защо се интересуваш?

— Разследваше ли го? — спокойно настоя Кейт, после сама си отговори: — Ами да, това е логичното заключение. Искам да кажа, че не си изпратил детективи на Карибите, използвайки парите на данъкоплатците, за да ти доставят снимки с моето прелъстяване. И не само моето — добави след кратък размисъл.

— Ако това е целта на днешното ти посещение, знай, че ти си единствената жена, към която той е проявил някакъв интерес, докато бяхте на острова.

— Каква късметлийка съм! — възкликна Кейт, но се опомни и поклати глава, за да не издаде огорчението си. — Всъщност той въобще не се интересуваше от мен… — понечи да обясни, но усмивката на Грей Елиът я накара да замълчи.

— Тези снимки определено говорят друго. Дори бих казал, че Уайът доста се интересува от теб.

— Нужно ми беше да го повярвам. Както и да е, няма значение. Отклонявам се. — Кейт реши да изостави грижливо обмисления си план и да премине направо към въпроса: — Имам една молба към теб, но ми кажи честно: съществува ли поне минимална вероятност този разговор да си остане между нас?

— Зависи дали ще ми съобщиш за престъпление или не — пошегува се Грей.

Казаното й се стори смешно, дори мило, и този път усмивката й беше топла, естествена.

— Освен ако лековерието и лошият късмет не са обявени за престъпления, няма проблем. Ако ли не — вади белезниците.

— Имаш думата ми, че този разговор ще си остане между нас. — Той се усмихна и се облегна назад, готов да слуша.

— Благодаря. Искам информация за Мичъл Уайът, но интересът ми към него няма нищо общо с убийството.

— И защо е това любопитство?

— Не е любопитство — простичко отвърна Кейт. — Бременна съм.

Все едно че пусна бомба.

— Вероятно и сама ще му намериш координатите, ако се разровиш в Интернет — най-накрая отвърна Грей. — Както и да е, ще ти дам адресите му.

— Не искам координатите му — отвърна Кейт и той за втори път я изгледа учудено.

— Защо не? Той има право да знае за бебето, освен това възниква въпросът и за издръжката.

— Повярвай ми, той няма да пожелае да упражнява родителските си права. Развел се е с първата си жена, когато тя е поискала дете. Нямам никакви претенции към него. Аз обърках нещата с предпазните средства. Изборът да запазя бебето е мой. Нямам нищо против да се нагърбя с цялата отговорност по отглеждането му.

Той я гледа втренчено няколко секунди.

— И какво можеш да намериш в досиетата ни?

— Ивън ми разказа едно-друго за детството на Мичъл, за онова, което семейство Уайът му е причинило. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Да, всъщност знам всичко.

— Наясно ли си също така, че бащата на Ивън е дирижирал и контролирал всичко?

За нейна изненада Грей кимна.

— В такъв случай ще можеш да повярваш в следното: Мичъл инсценира прелъстяването като отмъщение срещу фамилията Бартлет. Аз бях само податлив инструмент в ръцете му. Когато се запознахме в Ангила, нямах представа, че някога е бил в Чикаго, да не говорим, че познава Хенри и Ивън. Обаче той от самото начало е знаел коя съм и когато разбра, че Ивън не е с мен, направи всичко възможно, за да ме вкара в леглото. — Кейт помълча, тъжно се засмя и продължи: — Отмъщението на Мичъл надхвърли всичките му очаквания: нося детето му и се разделих с Ивън.

— С какво ще ти помогнат нашите досиета?

— Трябва да науча нещо повече за него, за да разбера подбудите за действията му. Веднъж разбера ли ги, може би ще му простя и ще обикна детето. Засега не мога да помисля за бебето, без да изпитам омраза към баща му и към мен самата, задето бях такава глупачка.

Грей Елиът отметна глава назад. Кейт затаи дъх. Най-накрая той я погледна право в очите:

— Уилям Уайът похарчи цяло състояние за частни разследвания, защото искаше да научи всичко за братчето си, което е трябвало само да се оправя в живота. Каролин Уайът ни предостави това с идеята, че евентуално може да ни е от полза при нашето разследване.

Той стана, отиде до вградената библиотека и измъкна оттам дебела папка.

— Технически погледнато — започна той, когато остави папката на голямата маса — материалите на Каролин не са зачислени към нашето разследване, така че служебната тайна не ме обвързва. Не виждам защо да не останеш тук и да я разгледаш, докато аз обядвам.

Напоследък всяка емоция, дори облекчението, я разплакваше. Кейт се изправи, избърса очи и му се усмихна.

— Много ти благодаря — прочувствено изрече.

Грей се взря в лицето й, после се върна до библиотеката, извади няколко папки и също ги струпа на масата.

— Тези материали са строго поверителни — той се усмихна многозначително. — Ще се върна след час.

 

 

— Госпожица Донован още е вътре — съобщи секретарката.

Грей кимна, отвори вратата и влезе в кабинета си. Кейт Донован беше толкова погълната от папките, че дори не забеляза завръщането му. Той седна на бюрото си, коженият стол изскърца и тя сепнато вдигна поглед.

— След двайсет минути тук имам среща — каза Грей, — но дотогава заповядай.

— Благодаря — отвърна тя и незабавно продължи да чете.

Грей взе бележник и химикалка, за да се подготви за срещата си, но не можа да се съсредоточи. След десетина минути той се предаде и впери поглед в Кейт, която се беше заровила в тъмносинята папка. Доколкото Грей си спомняше, папката отразяваше първите двайсетина години от живота на Мичъл и в нея нямаше нищо важно: училищни преписки, няколко писма, разкази на учители, които си спомняха Мичъл и още преподаваха в същите пансиони, а също копия на страници от училищни списания или годишници, съдържащи данни за него.

Но ето че Кейт очевидно намираше важна информация, защото ту се усмихваше, ту се мръщеше, а преди малко той съвсем ясно видя как пръстът й почти нежно се плъзна по снимката на Мичъл в един вестник.

Тя седеше вляво с лице към него. Главата й беше приведена, блестящата червена коса падаше по раменете й. Грей си помисли, че тя изглежда много млада, много уязвима и много, много красива: със светла кожа, дълги мигли и малка трапчинка на брадичката. Той се зачуди защо не е забелязал колко е красива. С тъмночервената си коса тя винаги му се бе струвала поразителна, но сега за пръв път виждаше лицето й. Огледа го бавно и на спокойствие и реши, че то е зашеметяващо красиво. А като се прибавеха изумруденозелените очи и стройните й крака… Кейт беше направо фантастична.

За нейно нещастие Мичъл Уайът не беше пропуснал да забележи красотата й, както и онзи загубеняк, Ивън Бартлет. Бартлет разправяше наляво и надясно, че я е зарязал и е развалил годежа им, пропускайки да спомене, че тя му е изневерила с друг мъж. Това щеше да накърни репутацията му на разгонен жребец.

Грей стана от стола и се приближи към Кейт.

— Откриваш ли нещо полезно в тези бумаги?

Тя го погледна с искрящите си като скъпоценни камъни очи, кимна и му се усмихна чаровно.

— Той е бил изключителен атлет. Имал е успех във всичко, нали?

Той обмисли въпроса й, изненадан, че тя е впечатлена от спортните постижения на Мичъл.

— Предполагам, че да. Доколкото си спомням, имаше много училищни вестници и годишници с негови снимки, на които той спортува или печели трофеи.

— Не забеляза ли и нещо друго на тези снимки?

— Не — отвърна Грей. — Какво друго?

— Той винаги е сам — задавено изрече Кейт. Тя прелисти няколко страници и измъкна като доказателство първите снимки, които й попаднаха.

Грей отиде до масата, за да ги разгледа. На снимката шестнайсетгодишният Уайът получаваше купа за подобрен училищен рекорд: най-много голове, отбелязани през един сезон.

— Не е сам — изтъкна Грей. — Двама негови съотборници също имат купи и стоят от двете му страни.

— Да — тихо се съгласи тя. — Но родителите на тези две момчета стоят зад синовете си. Същото се повтаря на всички снимки.

Бавно запрелиства папката, показваща хронологията на един живот, докато не стигна до една снимка, направена по време на мач по крикет, когато Мичъл е бил на около шест годинки. Бухалката изглеждаше несъразмерно голяма за телцето му, лицето беше намръщено от огромното усилие да се концентрира.

— Това се казва хлапе, което не иска да изпусне топката — пошегува се Елиът.

Кейт кимна, понечи да каже нещо, но тръсна глава и размисли.

— Прочете ли разговора с пазача на парка във френския пансион?

— Точно това не ме интересуваше — призна той. — Какво научи оттам?

— Господин Брикли казва, че Мичъл предпочел да прекара няколко Коледи с него и жена му, вместо със семейството на директора. По-късно Мичъл им пишел от следващия си пансион, но съпругата на Брикли починала и той престанал да отговаря на писмата му. Знаеш ли защо Мичъл е пращал писма на някакъв си пазач, който изобщо не се е интересувал от него? — Гласът на Кейт беше задавен от напиращите сълзи.

— Нямам представа.

— Пишел му е, защото в новото училище момчетата са били длъжни всяка втора седмица да изпращат писмо на член от семейството си. Мичъл е нямал на кого другиго да пише. — Тя се облегна на стола си и се разсмя. — Не го виня, че презира семейство Бартлет и жадува за отмъщение. Всъщност се чувствам по-добре, защото макар да бях използвана, бях използвана за много достойна кауза.

Грей се ухили на шегата й.

— Добрите новини тепърва предстоят. Късните му години са изпълнени с триумфи. В една от онези папки има статия за Ставрос Константатос, в която той нарича Мичъл „левия ми юмрук“.

— Левия ми какво?

Грей се пресегна, измъкна една от горните папки пред Кейт и намери статията, която беше показал на Джеф Сервантес и Лили Риърдън. Младата жена я прочете, усмивката й изчезна и тя върна папката на прокурора.

— По-лесно ми е да си го представям като момче или младеж, отколкото като бизнесмен. Трудно ми е да простя на преуспелия, интелигентен мъж, не чак толкова трудно — да пренебрегна безсърдечието на момчето, израснало сред богати деца, мислейки, че е бедняк, който си няма никого на света. — Със смътната идея да измоли от Грей снимка на Мичъл, която да покаже някой ден на сина си, Кейт протегна ръка към една папка, очевидно пълна с фотоси.

На най-горната снимка от купчината Мичъл беше застанал на кея във Филипсбърг по залез-слънце. Според датата в долното ъгълче снимката беше направена в шест без петнайсет.

На тази дата те трябваше да се срещнат на кея в четири часа.

Кейт вдигна снимката с трепереща ръка. Не можеше да откъсне поглед от датата. Не вярваше на очите си.

— Боже мой! — прошепна тя и погледна долната снимка. Тя беше направена в пет и петнайсет по същото време и на същото място. — Боже мой! — отново прошепна.

— Защо си толкова разстроена? Нали те няма на снимката?

— Трябваше да съм там — отвърна тя и бързо прегледа останалите фотоси, които бяха подредени в хронологичен ред. Първата снимка с Мичъл на кея беше направена в три и половина.

Без да се безпокои, че Грей Елиът ще я помисли за луда, тя докосна снимката на Мичъл, сякаш искаше да приглади назад една черна къдрица от слепоочието му.

— Бил си там — сподавено прошепна. — Чакал си ме…

Нямаше как да сбърка датата. Беше забременяла в предутринните часове на същия ден.

Грей се изправи. Погледът му не пропусна пламналите й страни и блясъка в очите й.

— Да ти донеса ли чаша вода или нещо за пиене?

Кейт се разсмя, а после се разплака.

— Плашиш ме, Кейт.

Тя се изправи, сграбчи снимката с една ръка, а с другата яростно го хвана под ръка.

— Няма от какво да се плашиш, освен ако не се опиташ да изтръгнеш снимката от ръката ми — осведоми го с лъчезарна усмивка.

— Не мога…

— Напротив, можеш. Никой няма да узнае. Тя е за сина му.

Тъй като Грей изглеждаше готов да се бие на живот и смърт, Кейт му обрисува в подробности от какво огромно значение е снимката за нея. Когато приключи, той беше победен и тя го знаеше.

— Звънни, ако ти се прииска хубав обяд, и аз ще имам грижата да нагостя царски теб и гостите ти.

— Това ми прилича на подкуп.

Кейт беше толкова щастлива, че потупа свойски ръката на мъжа, когото едва познаваше, и му се усмихна.

— Не на подкуп, на отплата. — Вдигна ленената си чанта, тръгна към вратата, но спря насред стаята и се обърна.

— Само от любопитство: къде отиде той, след като си тръгна от кея?

— Замина направо на летището и се върна тук. Същия ден беше открит трупът на брат му и неговият племенник му се обади с молба да се прибере направо вкъщи.

— Същият племенник, който по-нататък призна, че е убил Уилям?

Грей кимна и изражението му стана мрачно.

— Същото онова побъркано копеленце, което изигра най-снизходителния съдия в цялата система за съдебен надзор на непълнолетни и малолетни и се отърва с едногодишен престой в психиатрично заведение, последван от домашна терапия и тригодишен период на пробация.

 

 

Навън, на тротоара, Кейт едва се сдържа да не затанцува. Мичъл я беше чакал на кея. Сега не беше толкова наивна и не си правеше илюзии, че той е бил влюбен в нея и я е чакал, за да я отведе със себе си.

Фактът, че е бил на кея, не оправдаваше лъжите и тайните, върху които той бе изградил кратката им връзка. Тогава Мичъл се правеше, че не знае нищо за Чикаго или за Зак Бенедикт, и я изпрати във вилата, за да скъса с Ивън, без да признава, че знае кой е той.

Но не беше възнамерявал да я разиграва като кученце на каишка, което трябва да открие, че господарят му е изчезнал и го е зарязал. Не е искал такова нещо да се случи. Може би я е чакал, за да й каже: „Извинявай, че те използвах и те нараних — семейство Бартлет беше истинската ми мишена“.

Нямаше значение защо е бил там. Чакал я е — единствено това беше важно. Може би в края на краищата Холи е била права — докато е изпълнявал плана си за отмъщение, е изпитвал някакви чувства към нея, може би е искал да гледат изгрева заедно. Поведението му на благотворителния бал по-скоро опровергаваше последната мисъл, затова Кейт реши никога вече да не мисли за онази отвратителна нощ.

Някакво гласче в душата й я умоляваше да издири Мичъл и да даде шанс на чувствата, които той може би изпитваше към нея. Но логиката беше безмилостна: тя носеше детето му, а Мичъл се боеше от бащинството. Без съмнение усещаше, че видът на собствения му син ще възкреси спомена за ужаса и болката на цялото му детство. Кейт беше обзета от желание да упражни насилие над Хенри и Ивън Бартлет, а също и над Сесил Уайът и всички, които бяха превърнали живота на красивото чернокосо и синеоко момченце в низ от безсмислени страдания.

Тя спря едно такси, седна отзад и поиска да я закарат до ресторант „Донован“. Когато започна да казва адреса, шофьорът махна с ръка:

— Всички в Чикаго го знаят.

Не беше точно така, но Кейт отказа да спори. Тя погали корема си и прошепна на бебето, което само преди час не можеше да приеме:

— Даниъл Патрик Донован, имаме да управляваме ресторант!

Кейт бутна тежките врати и забързано влезе в заведението, после спря за момент и реши, че Даниъл Мичъл Донован е идеалното име.