Джудит Макнот
Всеки мой дъх (40)

Четирийсета глава

През една прекрасна юнска утрин бременната в петия месец Кейт забързано вървеше към ресторанта. Под тъмночервената тента над входа на заведението забави крачка, защото случайно зърна отражението си в голямата витрина. Гледката бе доста печална — движеше се леко прегърбена, сякаш на плещите й тегнеше товар, къдравата й коса беше вързана на опашка, защото така беше най-лесно, бременността вече започваше да й личи.

Тя отвори масивната дъбова врата с месингов обков и влезе в ресторанта, но не видя оберкелнера, огледа се и притеснено погледна часовника си. Оставаха само петнайсет минути до единайсет и трийсет, когато ресторант „Донован“ отваряше врати за обяд. Това означаваше, че всички маси трябваше вече да са покрити със снежнобели ленени покривки, а върху тях да са подредени кристални чаши и блестящи порцеланови подноси с голямо златно „Д“ по средата. Докато вървеше към специалния салон, Кейт установи, че десет маси не бяха покрити, а освен това личеше, че изящният френски килим не е почистен с особено старание.

Специалният салон беше отделен от общата трапезария с преграда от красива махагонова дърворезба и цветни стъкла. Той се намираше в дъното на заведението, в дясната му ъглова част — прозорците с капаци откриваха изглед към улиците от двете страни. През деня хората около масите имаха възможност да наблюдават улиците, защото капаците бяха отворени. Вечер обаче ги затваряха и вътре цареше безкрайно уютна, интимна атмосфера в светлината на свещи и танцова музика.

Отсреща беше махагоновият ъглов барплот, който представляваше точно копие на старинен европейски бар — с тъмнозелена мраморна повърхност, месингови парапети за краката и тъмночервени кожени столчета. Сферичните огледални рафтове бяха претрупани с кристални чаши и с маркови алкохолни напитки от цял свят.

Кейт си спомни от детството как това огромно заведение тръгна от една нищо и никаква ирландска кръчма. Обикновено изпитваше носталгия, когато влизаше тук, но този път ужасно се подразни, когато погледна как Франк О’Халоран притичваше неуморно от единия до другия край на бара, редеше купички с евтини ядки и вадеше табли с плодове от хладилниците под барплота.

През делничните дни обедните гости бяха обслужвани от двама бармани, докато през първите три вечери от седмицата те ставаха трима, след това — четирима, защото в четвъртък, петък и събота вечер заведението беше пълно с посетители.

— Здравей, Франк — поздрави го тя. Този пооплешивял барман работеше в заведението близо двайсет години. — Кой друг е на работа с теб днес?

— Джими — отвърна той, като хвърли бегъл поглед към нея с пълно безразличие.

— Аз бях останала с впечатление, че днес той трябва да е с вечерната смяна.

— Двамата с Пит Фелоус си размениха смените.

— И къде е Джими?

— Нямам представа, Мери Кейт.

За хората от персонала и работното им време отговаряше управителят на ресторанта Луис Келард.

— Надявам се, че Луис ще се погрижи да ти осигури помощник — каза Кейт и тръгна да излиза.

— Трябва да ти кажа нещо, Мери Кейт.

Тонът му внезапно събуди у нея някакво неприятно предчувствие и тя веднага се обърна.

— Слушам те — Кейт отиде по-близо до него.

Изглежда, толкова беше бързал, че по челото му имаше капки пот.

— Решил съм да напусна.

Тя го погледна стреснато, защото я плашеше мисълта, че нейните близки познати един по един напускат живота й.

— Да нямаш някакъв проблем, Франк? Да не би да си болен?

— Имам проблем, и то голям, но не съм болен, а не мога да гледам какво става тук. Винаги ми е било голяма гордост, че работя в „Донован“. Аз тук знам по име всички редовни клиенти на бара, знам им вкусовете, привичките. Баща ти, бог да го прости, познаваше така клиентите в трапезарията.

— Знам… — отвърна Кейт и изпита остра болка от думите му, защото те бяха обвинение към нея и към лошата й работа.

— „Донован“ е специален ресторант. Баща ти успя да го запази като по-особено заведение даже, след като го издокара и му придаде луксозен вид. Той остави своя следа тук, нещо особено, което направи ресторанта любимо място на много хора. Няма защо да си кривя душата, Мери Кейт, ще ти кажа това, което си мислим ние тук, по-старите от персонала: ти нямаш таланта на баща си. Много ни се искаше да го управляваш като него, ама не се получи.

Кейт отчаяно се мъчеше да не избухне в сълзи.

— Но и аз съм през цялото време тук, както правеше той — опита се да се оправдае тя.

— Душата ти не е тук — заяви Франк. — На теб ти е все едно, че съм сам на бара. Дойде, видя, че съм сам, подхвърли между другото „надявам се Луис да се погрижи да ти осигури помощник“ и си тръгна. Твоят баща това нямаше да го направи. Най-напред щеше да ми намери човек, а после щеше да проучи защо Луис това го е пропуснал и не е оправил всичко преди него.

Кейт усещаше как сълзите вече парят в очите й, затова се обърна и тръгна обратно към трапезарията.

— Предай на Марджъри да ти впише в последния чек двойна заплата. — Имаше предвид опитната счетоводителка, която повече от десет години работеше в заведението.

Кейт остана като попарена, когато иззад гърба й долетя ядният глас на ирландеца:

— На Марджъри това ще й го кажеш ти, Мери Кейт Донован! Ти трябва да свършиш тая работа… ти си шефката, ти се разпореждаш тук, не ние с Марджъри.

Кейт само кимна — имаше чувството, че всеки момент ще избухне в сълзи и ще повърне.

— И друго ще ти кажа… — чу се отново зад гърба й. — Защо ме оставяш да си говоря с тебе по този начин? Баща ти никога нямаше да го позволи!

— Върви по дяволите! — изсъска през зъби Кейт.

— И още нещо трябва да знаеш — извика пак той.

Тя се извърна към салона с гневно стиснати юмруци. Франк стоеше зад бара с почервеняло от ярост лице:

— Очи ли нямаш, та не виждаш колко са скапани лимоните? Защо веднага не се затича към кухнята да видиш кой, по дяволите, приема някой да ни пробутва подобни боклуци?

Кейт не отговори, но когато мина покрай входната врата, не пропусна да забележи, че главният сервитьор Кевин Сандовски още не е на мястото си, макар че минаваше единайсет и двайсет и пет. Когато влезе в кухнята, завари вътре Луис Келард заедно с няколко от сервитьорите, които имаха задължението да се погрижат за пълната подготовка на ресторанта преди отварянето му за обяд — те стояха, бъбреха си и се шегуваха.

— На какво прилича всичко това? — възмути се тя.

Сандовски веднага стана от табуретката, но й се стори, че обърна леко глава към сервитьорите и завъртя очи с отегчение.

Луис Келард я погледна с разбираща усмивка:

— Покрай моята съпруга две бременности са ми минали през главата, Кейт. Знам какво тежко изпитание е за една жена всичко това, особено пък ако й се налага и да работи. Не бива да се изнервяш.

— Друго ме изнервя — отвърна Кейт, като се чудеше дали това беше насърчение от негова страна или съжаление. — От Франк Халоран разбрах, че ни доставят некачествени продукти. Вярно ли е това?

— Не е вярно, естествено. — Луис поклати категорично глава. — Лимоните застояват малко повече, защото използваме по-малки количества отпреди.

— А защо използваме по-малко?

— За това ще трябва да попиташ Марджъри — отвърна Луис. — При нея са всички отчети за работата. Печалбата понамаля.

Кейт кимна и каза:

— Ако ви потрябвам за нещо, ще ме намерите в кабинета.

Нейният кабинет, преди време — на баща й, беше отделен от главната трапезария с широк вестибюл, облицован с ламперия, откъдето се влизаше също така в кабинетите на счетоводителя и управителя на заведението. На горния етаж имаше апартамент — той стоеше заключен и до него се стигаше не по стъпалата от някогашната кръчма, а по специална стълба, разположена непосредствено до кабинета. Баща й почти не използваше това жилище, освен когато времето навън беше много лошо или когато работеше до късно през нощта.

Марджъри седеше с калкулатор в ръка на своето място и правеше изчисления, а счетоводните книжа бяха разпръснати по бюрото й.

— Франк О’Халоран е решил да напуска — уведоми я Кейт. — Бих искала в последния чек да му запишеш двойна заплата.

Счетоводителката — жена с вече побеляваща коса — я погледна въпросително:

— Вие наистина ли ще го оставите да напусне?

— А какво да направя? Нима мога да го спра? — поинтересува се Кейт, като стискаше до болка юмруци.

— Не зная. Сигурно вие знаете най-добре.

— Да, знам нещо, и то много добре — отвърна троснато тя.

— Какво е то, Кейт?

— Че трябва да използваме компютърна счетоводна система. Тези книжа и сметки вече са безнадеждно остарели, както и…

— Както и аз, нали? — пошегува се с горчивина счетоводителката.

— Не исках да кажа това, Марджъри.

— Та нали работим изцяло с компютри. — В тона й прозвуча състрадание към Кейт. — Сметки, резервации, всичко останало. Може би не ти е направило впечатление?

— Знам това! — отвърна енергично Кейт, но вече се чувстваше смазана, независимо че едва ли имаше половин час, откакто беше дошла в ресторанта. — Говоря за всички тези книжа и папки. Ти продължаваш да работиш с тях. Защо цялата тази информация не е в компютър?

— Има я и в компютъра. Баща ти държеше да се придържаме към традиционните методи на осчетоводяване, ето защо една част от нея прехвърлям от компютъра в папките. — Възрастната жена направи пауза, за да чуе коментара на Кейт, но тя нищо не каза, тогава счетоводителката продължи да смята. — Кейт, струва ми се, ти нямаш дарба да се справяш с този бизнес — каза, без да вдига глава. — Може би няма да е зле да продадеш ресторанта.

Този път Кейт се почувства смазана. Излезе от стаята, без да каже нито дума — за пореден път се оттегляше безпомощна и обезверена. Беше загубила сили и самочувствие. Беше загубила вярата в себе си, но не само това — доверие в нея губеха и другите.

Преживяното с Мичъл и детето, което носеше от него, я превърна в немощно, неуверено, неуравновесено същество. Най-ужасното беше, че всяка мисъл за бебето я връщаше към спомена за кошмарното лековерие, с което някога беше приела баща му. Месеци наред се надяваше да изпита някакво майчинско чувство, но вече се страхуваше, че дори любовта към собственото й дете няма да се събуди поради ненавистта й към Мичъл.

Седна зад бюрото на баща си с ясното съзнание, че ако не предприеме нещо и ако не стъпи здраво на краката си след всичко, което Мичъл й причини, положението ще стана още по-ужасно. Трябваше да намери сили да прости и на него, да прости и на себе си, че се остави да я подмами. Само така можеше да се отърве от лошите си спомени и да започне да гледа смело напред.

Но за да прости и да забрави, най-напред трябваше да разбере какво беше породило у него подобни помисли, през какво е минал в живота си, за да се превърне в подобно чудовище.

Подпря брадичката си с ръка и се замисли по какъв начин може да проучи това, за да стигне до отговорите…

Нямаше да получи информация нито от Каролин, нито от Сесил Уайът. Матю Фарел и Мередит Банкрофт го познаваха добре, но на благотворителния бал за Детската болница Мередит стана свидетел на сцената с Мичъл и повече не я погледна. В Ангила научи от Ивън доста неща за детството на Мичъл и те бяха потресаващи, но не можеше да иска допълнителни сведения от него…

Внезапно се сети за срещата с Грей Елиът: той седеше на бюрото си, вадеше папки от една голяма купчина и ги слагаше на масичката пред Кейт и Холи.

Изведнъж я обзеха невероятна решителност и изненадващ оптимизъм — чувства, които беше позабравила вече от доста време, и веднага извади от чекмеджето телефонния указател.

Наложи се да изчака известно време на телефона, защото Грей Елиът не отговори веднага.

— Госпожице Донован? — пръв започна той. — Разбрах от секретарката ми, че настоявате да разговаряте с мен по някакъв важен въпрос.

— Точно така — потвърди уверено Кейт, — но държа да се срещна лично с вас.

— Ами през следващата седмица съм зает, но…

— Няма да ви отнема много време, освен това е спешно… и много важно.

Той направи известна пауза и Кейт си го представи как се взира в календара си.

— Какво ще кажете за утре в дванайсет и петнайсет? Малко преди обедната ми почивка.

— Ще дойда — отвърна Кейт. — Благодаря ви.