Джудит Макнот
Всеки мой дъх (4)

Четвърта глава

Кейт Донован стоеше на терасата на вилата, която Ивън беше резервирал в „Айлънд Клъб“, вдишваше аромата на цъфнал жасмин и тропическа зеленина и се наслаждаваше на приказната гледка.

Красиви яхти и платноходки се полюшваха върху блестящата вода под ярка небесна синева, осеяна с пухкави бели облачета. На пясъка, белеещ като захарни кристалчета, бяха налягали летовници — край тях обикаляха усърдни служители на хотела и бързо притичваха, щом някой вдигнеше флагче, за да си поръча студена кърпа, напитка или сандвич.

Недалеч от брега мъж и жена, седнали в каяк, полагаха усилия да гребат, но накрая се отказаха, скочиха във водата и със смях тръгнаха към плажа, теглейки лодката след себе си. Кейт неволно се усмихна, но в следващия миг усмивката й помръкна, защото я обзе чувството за ужасна самота.

Остров Ангила беше изумително красиво място, а хотелът, чудо на архитектурата с куполи, островърхи кулички и невероятни градини, приличаше на приказен султански дворец, но тъгата не я напускаше. За съжаление уединението в този тропически рай не й действаше ободряващо, а подсилваше чувството й за самота и безнадеждност, обзело я след смъртта на баща й.

Телефонът иззвъня и тя се втурна към стаята с надеждата, че я търси Ивън.

— Кейт, обажда се Холи. Задръж за момент… — Кейт изведнъж се ободри, щом чу веселия глас на най-добрата си приятелка, както и познатия кучешки лай. Холи беше ветеринарна лекарка, приемаше „спасени“ кучета и им търсеше домове, където да се грижат за тях. Трудно беше да си представиш разговор с Холи без съпровод на кучешки лай. — Съжалявам, че е толкова шумно. — Приятелката й беше леко задъхана. — Току-що доведох един от спасените добермани и ми създава малко проблеми. Кажи сега, как е на Ангила?

— Прекрасен остров, райско кътче.

— Ти как си? Още ли имаш главоболие?

— Не, имах преди четири дни по време на полета от Чикаго. Но беше толкова тежко, че веднага след като кацнахме, Ивън помоли шофьора на таксито да ни закара при някой лекар. И той ни отведе при личния си лекар, симпатичен възрастен човек, който говореше само френски, а кабинетът се намираше в собствената му къща. Шофьорът обаче знаеше малко английски, та се наложи да ни превежда.

— Добре, че не си попаднала на гинеколог!

Кейт се усмихна на шеговития коментар на Холи и продължи:

— Шофьорът действително ни помогна, защото лекарят заключи, че имам мигрена — това беше единствената дума, която разбрах. Предписа ми хапчета и ми каза да ги взимам всеки ден в продължение на две седмици. Аз изпълнявам указанията му, но според мен тези главоболия са вследствие на стрес, защото отминаха още през първите дни след пристигането ни тук.

— Трябва задължително да ги пиеш — нареди строго Холи, после насочи разговора към нещо по-приятно: — Разкажи за „Айлънд Клъб“… как е там?

Кейт описа хотела, като полагаше усилия да разказва с възторг заради Холи:

— Има трийсет вили, разположени на брега, всяка с градина, с тераса и с чуден изглед към морето. Всичко е в бяло: хотелът, вилите, даже подовете в стаите. Банята е голяма колкото дневната в моето жилище, а ваната прилича на басейн. Самата сграда, където се регистрираш, не е голяма, но магазинчетата вътре са фантастични и храната е изключителна.

— Не си ли забелязала някоя по-известна персона?

— Пиколото ми каза, че миналата седмица тук е бил Доналд Тръмп, а преди около месец — Джулия Робъртс. Видях и едно семейство с бодигард, който придружава навсякъде двамата им синове, но не знам кои са, пък и се съмнявам, че някой от персонала ще ми каже, ако попитам. Всички служители тук са много дискретни и невероятно любезни. Особено ми е симпатичен един млад сервитьор и съжалявам, че не работи за нас. По-точно за моя ресторант — поправи се Кейт, като се стараеше гласът й да звучи по-бодро.

Но не можеше да заблуди Холи.

— Не мисли за ресторанта. Повикай Ивън да го чуя. Веднага ще му заповядам да ти поддържа настроението. И да те люби често, за да не мислиш за друго, докато си там.

След кратка пауза Кейт неохотно отговори:

— Ивън не е тук.

— Да не би по цял ден да играе голф?

— Не, той е в Чикаго.

— Моля? — извика ядосано приятелката й.

— На баща му се наложи да иска отлагане на важно дело — обясни Кейт, — но съдията е отказал. Затова Ивън беше принуден веднага да се върне в Чикаго, защото трябва или да заведе ново дело, или да убеди съдията да смени датата.

— А кога ще се върне на острова? — мрачно попита Холи.

— Може би утре. Надявам се.

— Не ме интересува какви причини си е измислил — щом не е там, той е нагъл безобразник. И на опелото на баща ти дойде в последната минута, тъй като му се наложило да бъде на рождения ден на някакъв богат дъртак. Много добре знаеше, че ти нямаш желание още първите дни след погребението на баща си да отиваш на този остров, но те накара да се чувстваш виновна, че го оставяш сам, и ти прие. А сега те е зарязал там сам-самичка.

— Не е чак толкова лошо да си „зарязана“ на подобно място — пошегува се Кейт, защото й се искаш да успокои Холи. Забеляза как иззад дърветата излезе голямо куче и тръгна през градината. Тя притисна с рамо слушалката, за да извади шунката, която беше увила в салфетка. — Всъщност тук има един красавец, когото виждам почти всеки ден. С Макс често се храним заедно.

Това веднага заинтригува приятелката й:

— Как изглежда?

Подпирайки слушалката с рамо, Кейт излезе на терасата и започна да описва кучето, докато го гледаше как лакомо поглъща всяко парче шунка, което му подхвърляше, и после чака търпеливо за още.

— Той е строен, светлокестеняв, с много умни кафяви очи. И е невероятно мил, при все че е грамаден. Наричам го за по-кратко Макс, умалено от Максимилиан.

Холи усети ироничната нотка в гласа й.

— Кажи ми истината, Кейт, нещо не е наред — попита предпазливо.

— Ами, доста е кльощав, има нужда от баня и сигурно не знае какво е гребен.

— Божичко!

— Освен това е на четири крака.

— Е, това вече няма как да го поправиш — разсмя се Холи. — Куче ли е или котарак?

— Грамадно куче — потвърди с усмивка Кейт, като му подаде последното парче шунка и избърса пръстите си със салфетката. — Прилича на онова, което ти спаси преди време… онова, дето толкова време все не успявахме да хванем. Имаше къса кафеникава козина и черна муцуна. Ти каза тогава, че кучетата от тази порода първоначално са били използвани за лов на тигри.

— На лъвове, не на тигри. Порода родезийски риджбек.

— Е, Макс не е чиста порода и сигурно е бездомен. Има си две проскубани приятелки, те също идваха да похапват заедно с него, но напоследък взе да ги изоставя и пристига сам. Знае как да флиртува.

— Щом говориш за флиртаджия, ще бъдеш ли така добра да ми направиш една малка услуга, докато киснеш сама заради „прекалената заетост“ на Ивън?

— Каква по-точно? — предпазливо попита Кейт, защото веднага долови промяната в тона й.

— Няма ли в хотела привлекателни мъжки създания, които да не са от животинския вид?

— Не съм обърнала внимание.

— Добре тогава, не си ли забелязала поне някой симпатичен портиер? Или някое чаровно пиколо?

— Защо питаш?

— Защото ще бъда безумно щастлива да си намериш развлечение с някакъв подобен човек, пък на Ивън да му оставиш да си плаща тъпата хотелска сметка — заяви жлъчно Холи.

Приятелката й едва не се разсмя:

— Добре.

Гневът на Холи прерасна в учудване:

— Съгласна ли си наистина?

— Не — отвърна тя с кисела усмивка, — но ще те успокоя, че съм го направила, щом това ще те направи „безумно щастлива“.

Тя се развесели от шегичките, които си размениха, и щом затвори телефона, реши да запълни времето си с нещо приятно. Можеше да поплува и после да обядва в „Сандбар“, уютно ресторантче с вътрешен двор и арки в мавритански стил. Оттам се разкриваше великолепен изглед към залива. Дори да нямаше настроение да съзерцава пейзажа, щеше да почете книгата, която си купи на летище „О’Хеър“ в Чикаго — „Как да преодолеем душевната болка“.

Ако и това й досадеше, щеше да състави списък със задачите, с които трябваше да се заеме още щом се върнат в Чикаго. Предстояха й доста грижи около ресторанта, защото вече всичко беше поверено на нея, освен това трябваше да се оправи и с куп подробности, свързани с имотите на покойния й баща.

Обичаше да си прави списъци за най-различни неща, защото това я изпълваше с повече енергия и твърдост. В моменти на напрежение изготвяше списъци на текущите задължения по реда на тяхната важност, а когато й се налагаше да взима трудни решения, изброяваше на хартия обстоятелствата „за“ и „против“. Холи се шегуваше с нея, че е вманиачена на тема съставяне на списъци, но Кейт знаеше, че има полза от тях.

И в този момент планирането на следобедните часове й помогна да почувства известен прилив на енергия. Без да се бави, за да не я обземе отново мъчителна безпомощност, тя си сложи жълтия бански костюм, върза на кръста си голяма плажна кърпа, после взе от чекмеджето книгата и бележника си, сложи ги в зелената ленена торба, в която държеше парите и другите си вещи, и тръгна към плажа. Най-напред ободрително плуване, след това вкусен обяд.

Щом влезе във вътрешния двор на „Сандбар“, пред нея изникна млад сервитьор и предложи да я заведе до единствената свободна маса, но тя се подвоуми. Първо, не искаше да се излага на тропическото слънце, защото нежната й кожа щеше да изгори въпреки лосиона. И второ, защото на масата в съседство се хранеха тримата тийнейджъри с бодигарда. Предишния ден се бяха опитали да я свалят и сега пак я зяпаха.

— Предпочитам да седна в заведението — каза тя на сервитьора.

Той притеснено промърмори:

— Ще се наложи да се храните на бара, освен ако не желаете да изчакате, за да се освободи маса.

Кейт надникна в ресторанта. Всички високи столчета пред бара бяха празни, освен това изглеждаха доста удобни. Тя си избра стол, от който се виждаха дворът и заливът, после извади от торбата книгата, бележника и химикалка и си поръча салата и чаша доматен сок.

Когато преди малко бе излязла от водата, служител на хотела веднага й подаде плажна кърпа, а сега приятният ветрец изсушаваше влажната й коса. Доволна беше, че не седна под слънцето, а и тихите разговори в заведението не й пречеха да се съсредоточи. Впери поглед в блестящите води на залива, докато обмисляше с кой списък да започне, и машинално почукваше по масата с химикалката си.

Реши първо да се захване със списъка за отношенията си с Ивън. Сервитьорът й донесе доматения сок точно когато тя прокарваше вертикална линия, разделяйки листа на две колонки. Над лявата написа „за“, а над дясната — „против“.

Не усещаше у себе си желание да укрепи връзката си с него. Холи приписваше на Ивън почти цялата вина за това, че след близо четиригодишна връзка приятелката й още не беше получила годежен пръстен, но не знаеше, че причината е най-вече у Кейт. Винаги когато той се опитваше да поговорят за брак, тя намираше какво да каже или да направи, за да го разколебае. Баща й харесваше Ивън и ако беше жив, сигурно щеше да му бъде приятно Кейт да се омъжи за човек от фамилията Бартлет. Открай време мечтаеше дъщеря му да има щастлив живот, да не страда от липса на пари, да…

— А това защо? — попита тя, тъй като до първата чаша, все още почти пълна, сервитьорът сложи втора.

— Поздрав от онези млади господа — отвърна с усмивка той. — Помолиха ме да ви донеса още една чаша от това, което сте поръчали, и тя ще бъде вписана в сметката на родителите им.

Кейт потисна усмивката си и погледна към масата на двора.

Трите момчета обнадеждено се усмихнаха. Мъжът и жената на съседната маса явно знаеха какво са направили юношите и наблюдаваха Кейт.

Момчетата бяха на възраст между тринайсет и шестнайсет години и тя се запита как да се справи с положението, без да ги засегне.

— Предайте им моята благодарност. И също… че съм много заета.

Последното не беше много убедително, но определено щеше да помогне да не й досаждат повече.

Още преди да й донесат салатата, успя да запише по няколко неща във всяка от двете колонки, но си даваше сметка, че в този момент е твърде напрегната и възбудена, така че едва ли щеше да направи обективна преценка на Ивън и на чувствата им един към друг. Ето защо се отказа от този списък и прелисти нова страница. Най-отгоре записа: „Задачи, свързани с ресторанта“. Сервитьорът донесе още една чаша и тя вдигна поглед към него.

— Поздрав от младите господа — този път той забели очи.

Кейт се огледа и забеляза няколко двойки, които бяха вперили погледи в нея, с изключение на един мъж на масата, която й предложиха в началото. Тя се смути, въпреки че положението беше неловко не за нея, а за момчетата, впери поглед в тях и поклати глава, но с усмивка, за да не изглежда прекалено строга и категорична.

Погледна заглавието на новия списък и ръката й затрепери. Ресторант „Донован“ неизменно й напомняше за баща й. Преди трийсет години той беше отворил заведението като обикновена ирландска кръчма в центъра на града и през целия си живот беше полагал усилия да я разширява и преобразява, докато я превърна в един от най-известните и луксозни ресторанти в Чикаго. Даниел Патрик Донован бе неделима част от заведението: весел и обаятелен човек, той беше прекарвал вечерите си сред гостите на ресторанта — все важни персони — следейки внимателно за всяка подробност, свързана с храната и обслужването. Той беше животът и силата на този ресторант, но ето че вече се налагаше Кейт да поеме ролята му и тя трябваше да се справи с това сама.

Полагайки усилия да се успокои, започна да обмисля списъка. Според информацията на оберкелнера всички маси бяха резервирани за следващите единайсет дни и списъкът от чакащи този път беше доста по-голям от този с отменените резервации. Трябваше да се запознае с всички подробности около работните средства и да въведе някакви контролни показатели, за да не надвишава рамките на бюджета. За известно време всяка седмица се налагаше да организира срещи с хората от персонала, за да се уверят, че може да заеме успешно мястото на баща си… и за да увери и себе си в същото. Нужно беше да провери дали са поръчани новите папки за менюта, които беше избрал баща й. Той си хареса вишневочервени кожени папки, върху които със златни букви беше щамповано името на ресторанта.

Той харесваше вишневочервени кожени столове с лъскави месингови гвоздеи, спомни си с болка тя…

И сервитьори с идеално изгладени смокинги… И блестящи кристални чаши… И лъскави месингови парапети на бара… Кейт остави химикалката и притисна с два пръста основата на носа си, за да спре напиращите сълзи. Откъм двора избухна смях. Тя примигна и вдигна глава.

— Поздравления от младите господа — обяви сервитьорът.

— Върнете им го и им предайте, че не го искам — нареди Кейт с изтънял от вълнение глас. Хвърли поглед към „зрителите“ в ресторанта, наведе се над бележника и обърна нова страница. Захвана се със списък на нещата, които трябваше да свърши в къщата на баща си.

Когато сервитьорът се върна с недокосната чаша върху подноса, хлапаците в двора негодуващо възкликнаха.

Мичъл Уайът, който седеше до тях, извърна глава, за да скрие развеселеното си изражение, но срещна насмешливите погледи на няколко посетители. Явно на никого в двора не беше убягнало закачливото ухажване на момчетата и упоритото им желание да привлекат вниманието на красивата млада жена.

Мичъл различаваше нейния силует на бара, но не можеше да види лицето й, защото беше закрито от плътна сянка. По преценката на момчетата, която знаеше от шумните им коментари, тя беше „адски готина“ и „страхотно гадже“.

Сервитьорът сложи чашата на тяхната маса и ги информира със строг глас:

— Дамата не желае повече да й пращате доматен сок.

Без да обръща внимание на смеха и разочарованите възклицания на момчетата след съобщението на сервитьора, Мичъл се опита да се съсредоточи върху документацията, която му беше връчил партньорът му, но единият юноша реши да се обърне за съвет към по-зрял и опитен мъж. Приведе се към него, разпери безпомощно ръце и подхвърли:

— Ти как би постъпил, а?

Той се подразни от въпроса, но забеляза чашата с доматен сок и затова отговори:

— На ваше място бих добавил салата от целина и чашка водка.

— Точно така! — възкликна въодушевено хлапакът.

Сервитьорът погледна въпросително бодигарда, който се преструваше, че чете вестник. Момчетата очаквателно го изгледаха.

— Не ни предавай, Дърк — умоляващо каза едното.

Бодигардът въздъхна и след моментно колебание каза на сервитьора:

— Добре, но за последен път.

Момчетата радостно подскочиха и победоносно плеснаха длани.

Мъжът от лявата страна на Мичъл се засмя и промърмори:

— Прави са, че не се отказват. Ако не бях женен, и аз щях да се пробвам. Страхотно гадже.

Ядосан и възмутен, Мичъл разбра, че няма да го оставят да се съсредоточи върху книжата, и се огледа за сервитьора, за да поиска сметката, но той беше влязъл в ресторанта.

Без да обръща внимание на шума в двора, Кейт се зачете в току-що съставения списък на нещата, с които трябваше да се справи в къщата на баща си, и внезапно й стана още по-тежко. „Да даря дрехите му на Армията на спасението“. Дрехите на баща й. Любимият му зелен пуловер, който подчертаваше зелените му очи. Прекрасните му очи… весели ирландски очи. Никога повече нямаше да ги види.

С ужас усети, че е готова да заплаче. Трябваше незабавно да се махне. Затвори бележника и се изправи, но в този момент сервитьорът постави пред нея чаша „Блъди Мери“, а откъм двора влезе някакъв мъж и тръгна към нея.

— Поздравления от младите господа — обясни сервитьорът.

— Доматеният сок го изтърпях — заяви тя. — Но сега търпението ми се изчерпа. Подобна постъпка не подхожда на юноши.

— Този път идеята не беше тяхна, госпожице — побърза да поясни сервитьорът.

— А чия е тогава? — поинтересува се тя, без да обръща внимание на хората в ресторанта и на двора, които очакваха да видят реакцията й.

— Моя — обади се мъжът, който току-що беше влязъл.

По плътния му глас Кейт веднага разбра, че става дума за човек, който е много по-възрастен от хлапаците на двора, и дори не го удостои с поглед.

— Възмутително е да се подтикват младежи да поръчват алкохол.

Тя грабна бележника и книгата, преметна през рамо зелената ленена торба, взе чашата с коктейла и се пресегна да я върне на непознатия:

— Вземете си…

Чантата се закачи в облегалката на стола и течността от чашата в ръката на Кейт се изплиска върху ризата на мъжа.

— О, не! — извика тя и гласът й заглуши стреснатото възклицание на непознатия, както и възгласите на смутените зрители. — Съжалявам, много съжалявам! — Кейт захвърли книгата и бележника, остави на бара чашата, грабна водата с лед, която си беше поръчала, и една носна кърпичка. — Трябва веднага да попием доматения сок, иначе ще остане петно — обясняваше машинално, но не намираше смелост да го погледне в очите.

Мичъл потрепери от ледената вода, с която тя напои ризата му, но като я гледаше как търка петното, изведнъж го досмеша и ядът му попремина, ала щом я чу да иска от сервитьора чаша газирана вода, той отсече:

— Не й давайте други течности! Донесете само една кърпа.

Инцидентът се беше случил, докато очите му още не се бяха приспособили към полумрака в заведението, а след това непознатата беше навела глава, така че той още не можеше да я разгледа — личеше, че е висока около метър и седемдесет, дългата й кестенява коса беше чуплива и много гъста, веждите и миглите й имаха същия цвят като косата. Той сведе глава и промърмори:

— Никога ли не са ви учили да казвате: „Не, благодаря, не желая“?

В този момент Кейт си даде сметка, че в гласа му няма гняв, но това не я успокои, защото беше пламнала от срам.

— Боя се, че съсипах ризата ви — отбеляза тя, взе кърпата от сервитьора и пъхна пръсти под копчетата, докосвайки гърдите на непознатия. — Ще се опитам поне да попия доматения сок.

— Ще бъде доста по-разумно, отколкото да ме заливате целия.

— Чувствам се ужасно — измънка Кейт.

— Можеше да е и по-лошо — отбеляза Мичъл, докато се опитваше да прочете заглавието на книгата, която тя беше изпуснала.

— Кое по-точно?

— Не аз подсказах на момчетата да ви изпратят „Блъди Мери“ — отвърна той, преди да осъзнае, че заглавието на книгата е „Как да преодолеем душевната болка“.

Кейт се сепна, вдигайки най-сетне глава, и на Мичъл му стана ясно защо тримата тийнейджъри упорито се правеха на идиоти само за да привлекат вниманието й. Гъсти червеникавокафяви къдрици обрамчваха прелестното й лице — овално и нежно, без следа от грим, кожата й беше с приятен матов тен, а върху изящната й брадичка се виждаше очарователна трапчинка. Носът й беше прав, устните й — изкусителни, но повече от всичко го омагьосаха очите й: под изящни тъмночервени вежди и дълги красиви мигли се открояваха големи зелени очи с цвета на влажни пролетни листа. В следващия момент той осъзна, че в тях напират сълзи, и болка прониза душата му, защото вина за скръбта й имаше и той.

— Не се притеснявайте, аз ще платя ризата ви — отвърна тя и се върна към стола.

— Не се съмнявам, че изискана жена като вас ще постъпи по най-почтения начин — отбеляза развеселено Мичъл, като я наблюдаваше как остави кърпата на бира и се пресегна за ленената торба. Направи му впечатление, че не носи венчална халка.

Кейт долови шеговитата нотка в гласа му — струваше й се невероятно, че може да съществува такъв добър човек и толкова красив. Без да обръща глава към него, тя извади чековата си книжка и взе да рови за химикалка.

— С каква сума ще мога да ви се издължа?

Мичъл замълча, докато трескаво размишляваше.

„Айлънд Клъб“ беше много скъп елитен хотел, но часовникът и пръстенът й не бяха нещо особено, пък и върху ленената чанта беше изписано име на книжарница, а не някакъв марков знак. Това означаваше, че с нея има друг човек, който плаща сметките. И нищо чудно, защото при такава изумителна красота сигурно не липсваха богати джентълмени, готови да я водят в скъпи курорти, за да й доставят удоволствие… От друга страна, банският й костюм беше старомоден за една „почитателка на удоволствията“. Освен това тя изглеждаше някак крехка и дори… стеснителна.

Тъй като не го чу да отговаря, Кейт се обърна и го погледна изпитателно.

— Ризата ми е много скъпа — направи се на сериозен той, макар че едва сдържаше усмивката си. — На ваше място бих предпочел да се издължа чрез покана за вечеря.

Тя се изненада, прихна и внезапно й олекна от онази болезнена тежест, която я измъчваше през последните две седмици.

— Виж ти, значи толкова скъпа?

— Боя се, че да — кимна той с престорено съчувствие. — Повярвайте, че за вас е по-изгодно да ме поканите на вечеря.

— Искате да кажете, че имате желание да вечеряте с мен след всичко, което ви причиних? — попита Кейт.

— Да, но без чаши на масата. Без никакви напитки в близост до вас.

Този път тя не издържа и прихна.

— Ще приема смеха ви като съгласие да се издължите към мен. Какво ще кажете за осем часа довечера? — попита делово Мичъл, като очакваше с нетърпение да види лицето й.

Тя се поколеба, кимна и накрая вдигна глава към него. Още с първия поглед вниманието му беше привлечено от прелестната й усмивка и сърцето му се сви. Никога не беше виждал такава пленителна и нежна усмивка.

— Аз съм Кейт Донован — тя подаде ръка, изящните й устни се разтегнаха в дружелюбна усмивка.

Той забеляза с какъв финес се ръкува тя още щом почувства дългите й пръсти в своята длан.

— Мичъл Уайът — промърмори.

Кейт се замисли. За тази вечер Ивън беше направил резервация за двамата в ресторант „Воаяж“, чудно хубаво хотелско заведение с остъклени стени на самия морски бряг.

— Ами да се срещнем тогава в осем часа във „Воаяж“ — предложи.

— По-добре да се видим пред хотела, аз имам идея за друго заведение.

Кейт се почувства неловко — задето беше съсипала ризата на този красив мъж със загоряло лице и най-вече защото посетителите в ресторанта или ги гледаха, или слушаха разговора им.

— Добре — смотолеви и си събра вещите.

Вместо да мине покрай масата на тийнейджърите в двора, тя се обърна към изхода, откъдето можеше да стигне до вилата си, като прекоси плажа. Извървя почти половината разстояние, спря и погледна назад, но високият мъж с голямо червено петно на гърдите си не беше там и тя разбра, че е излязъл през двора. Стана й приятно, като си помисли какви шегички щяха да му подхвърлят тийнейджърите, когато мине край тях.