Джудит Макнот
Всеки мой дъх (29)

Двайсет и девета глава

Към пет и половина потокът от туристи по улиците край пристана рязко се стопяваше. Екскурзиантите, напълнили чанти с подаръци от безмитните магазини, поемаха към заминаващите кораби, а летовниците на острова се прибираха в хотелите за кратка дрямка, защото ги очакваха забавления до зори — в скъпи ресторанти, нощни барове, хазартни клубове.

Седнал в колата си, Макнийл се обади на Грей Елиът, за да докладва за местонахождението на Уайът:

— Все още се намира в района на пристана. И това е неприятно. Но току-що говорих с нашия човек на летището, имам и приятна новина. Той ме информира, че самолетът на Уайът е зареден, готов за полет и всеки момент ще напусне хангара. Пилотите пият кафе и го чакат. Значи съвсем скоро ще излети.

— Добре, бъди на линия — отвърна Грей. — Интерпол също имат готовност за действие и ще направят едновременен обиск на апартаментите му в Европа, но не искам да давам сигнал за начало, докато Уайът е във въздуха. Иначе ще бъде рисковано, защото току-виж му се обади някой портиер или домоуправител, и той ще разбере, че подозренията ни падат върху него. Но макар че на борда има телефон, не вярвам да е давал номера на хора от прислугата.

— Ще се обадя веднага щом получа нова информация — каза Макнийл.

Той прибра телефона си, в същото време Чилдрис извади камерата и я насочи към Уайът.

— Този човек е същински магнит за мадамите — отбеляза с лек копнеж, докато наблюдаваше през камерата, защото в обектив влезе красива блондинка.

— Извинете, бихте ли ми казали колко е часът — попита женски глас.

— Пет и половина — отвърна Мичъл, без да погледне нито часовника си, нито жената. Секунди преди това беше видял колко е часът, а и не желаеше да отклонява вниманието си от поредния кораб, появил се на хоризонта и пътуващ към брега.

Корабът постепенно се уголемяваше, по размерите скоростта му все по-ясно личеше, че е туристически. Мичъл не бързаше да си прави заключения къде ще акостира, защото отдалеч корабите винаги създаваха първоначалното впечатление, че се приближават в неговата посока, но по бреговата ивица на Сейнт Мартен имаше безброй пристани и яхтклубове. Минаха няколко минути, корабът продължаваше да наближава пристана, където чакаше Мичъл — той изгаряше от желание корабът да не променя посоката си и не отделяше поглед от носовата му част, а сърцето му постепенно ускоряваше своя ритъм.

Когато корабът стигна до самия бряг, Мичъл огледа изпитателно хората на борда, с надеждата, че сред туристите ще види буйната червена коса. „Айлънд Сън“ акостира на пристанището и само за минути всички туристи се изнизаха. Мичъл се върна на своя наблюдателен пост и се взря отново към хоризонта. Надяваше се да забележи очертанията на нов туристически кораб, плаваш към брега. Сигурно самолетът беше закъснял, нейният приятел беше пристигнал малко по-късно, затова и Кейт се бавеше.

За кой ли път се запита защо не си размениха телефонните номера. Сутринта преди нейното заминаване двамата се насладиха на слънчевия изгрев, дариха си весело настроение, дариха си споделени мисли, дариха си насладата от дълги, страстни целувки, дариха си приказна любов. Но кой знае защо не си размениха телефонните си номера, а може би нямаше нищо толкова чудно в това, замисли се унило Мичъл, защото той губеше всяка способност да разсъждава, когато тя беше до него, и нямаше сили да мисли за друго.

След двайсетина минути дойде нов кораб и Мичъл се разочарова, защото и на него не видя Кейт. Слънцето клонеше към залез и въображението му започна да ражда невъобразими картини. Представяше си как Кейт се е свила уплашена пред бесните изблици на своя приятел, как лежи пребита и изоставена във вилата и какво ли още не.

Веднъж влезли в ума му, той вече нямаше сили да се отърве от тези кошмари. Извади телефона си и след няколко справки успя да открие номера на „Айлънд Клъб“. Тъкмо го набра и си спомни, че Морис не беше там, затова помоли да го свържат с този, който е на смяна в момента. От другата страна отговори мъж, представи се като „господин Орли“ и попита с какво може да му бъде полезен.

— Обажда се Мичъл Уайът — каза той, като полагаше усилия да прикрие тревогата си, — госпожица Донован във вила номер шест не се чувстваше добре тази сутрин, а сега никой не вдига телефона. Много моля да проверите дали всичко е наред, а аз ще изчакам, за да ми кажете.

— Госпожица Донован? — повтори господин Орли. — Вила номер шест? Сигурен ли сте?

— Убеден съм — отвърна троснато Мичъл. — Изпратете веднага някой да провери.

— Радвам се, че ще мога да ви успокоя, господин Уайът — побърза да отговори Орли. — Телефонът във вила номер шест не отговаря, защото тя е свободна.

— Как така свободна?

— Ами двойката, която беше настанена във вила номер шест, напусна днес в три часа. Мога ли с нещо да…

Мичъл затвори, без да изслуша Орли. Не беше в състояние да приеме това, което току-що чу. Стоеше като парализиран на мястото си и гледаше към хоризонта.

Откакто сутринта Кейт му беше помахала за довиждане, у него за миг дори не се беше прокрадвала мисълта, че ще го остави да чака на пристана. Тя го обичаше, също както и той нея. Чувствата им укрепваха във всеки момент на близост. Двамата бяха един за друг и Кейт преди него беше открила това. Тя търсеше вълшебството на любовта и те си го даряваха един на друг. Връзката с нейния приятел не й даваше това. Невъзможно беше да е напуснала „Айлънд Клъб“, за да се върне при него.

Значи оставаше другият отговор — с нейния приятел са напуснали заедно вилата, но той си е заминал сам. В момента тя сигурно пътуваше към Мичъл и нямаше търпение да го целуне и да го прегърне. Знаеше как да провери… Мичъл бръкна в джоба на панталона, извади неуверено портфейла си и измъкна листчето, на което предната вечер ветеринарят беше записал своя адрес и телефон.

— Обажда се Мичъл Уайът — каза той, щом ветеринарят вдигна телефона. — Иска ми се да разбера дали госпожица Донован взе Макс.

— О, да, взе го. Преди няколко часа и той много й се зарадва. Дал съм й всички необходими документи, за да го вземе на самолета до Щатите.

— Чудесно… — изрече Мичъл, а сърцето му щеше да се пръсне от болка. — Сама ли беше?

— Не, придружаваше я един симпатичен господин.

Изправени до колата си, Чилдрис и Мичъл наблюдаваха как джетът на Уайът напуска бавно хангара. Малко след това тътенът му се разнесе по пистата, той излетя и изчезна почти моментално в тъмното небе, оставяйки искряща следа.