Джудит Макнот
Всеки мой дъх (28)

Двайсет и осма глава

Кейт затвори куфара, отнесе го в дневната и го постави до сака с дрехи. За стотен път си повтаряше наум какво ще каже на Ивън, даже взе да се страхува да не прозвучи като заучено слово, но не спираше да я измъчва мисълта, че ще му причини голяма болка.

След като приготви багажа си, излезе на просторната тераса и усети как душата й се изпълни с приятно чувство на носталгия. Та нали само преди три дни стоеше на същото това място, говореше по телефона с Холи, хранеше Макс с бекон. Но тогава, в онова утро, животът й изглеждаше сив и безрадостен, сега всичко беше ослепително красиво, изпълнено с надежда. Само за три дни целият й живот се промени заради любовта.

С усмивка на лицето тя пристъпи напред и прокара ръка по каменния парапет. Там, сред гъстите палми, стоеше тя и към нея вървеше Мичъл, неочаквано склонил да се върне и да отговори на въпроса й… „Името на брат ми е Уилям.“

Тук, на същата тази тераса, двамата танцуваха заедно.

— Тук се запознах с един човек и между нас има изключително привличане. Искам да продължа с него.

Сърцето й замря — той стоеше като вкаменен и не отронваше нито дума.

— И кога се случи това?

— Преди два дни. Всъщност преди около три дни — побърза да се поправи Кейт, за да не изглежда постъпката й твърде лекомислена.

— Кой е той?

— Не го познаваш. Живее и в Европа, и в Ню Йорк.

— Къде се запознахте?

— Ивън, моля те…

— Искам да чуя повече, за да разбера защо заради човек, когото познаваш от два дни, си решила да сложиш край на връзката ни от четири години. Кажи ми!

— Запознахме се в един ресторант тук.

— С какво се занимава?

— Ами… не знам със сигурност.

— Как се казва?

— Няма значение.

— Напротив, за мен има значение. Искам да знам кого да ругая. Така е с мъжете, Кейт. Правим се, че проявяваме разбиране, че приемаме нещата спокойно, после се напиваме като свине и не спираме да ругаем мизерника, който ни е отнел любимата жена.

Очите й се насълзиха.

— И сигурно си спала вече с него? — завърши той. — На мен ми трябваха два месеца, за да те отведа в леглото, а той се справи за два дни.

— Време е да тръгвам. — Кейт протегна ръка, за да вземе куфара си.

— И все пак искам преди това да чуя името му.

— Мичъл Уайът.

Лицето му се вкамени от изумление, защото не можеше да повярва на ушите си.

— Мичъл Уайът? — изрече бавно. — Ти тук си започнала връзка с него, с Мичъл Уайът?

— Да не би да го познаваш?

— Знам го да — промърмори ядосано. — Това е онова копеле, внукът на Сесил Уайът.

Но вместо да се смути от факта, че Ивън се е срещал с Мичъл, Кейт не отдаде особено значение на думите. През годините с него беше имала неудоволствието яко да се убеди, че хората във висшите кръгове поддържат тесни връзки помежду си от различни градове в страната, следят внимателно действията си и непрекъснато ги коментират помежду си. Отдавна се беше отказала да придружава Ивън на техните събирания. Тя беше обикновена чиновничка, дъщеря на собственик на ресторант, затова изглеждаше чужда в очите на тези хора и те се стараеха да проявяват любезност към нея само заради Ивън. Кейт полагаше усилия за същото и по същата причина. От време на време Ивън се опиваше да й разкаже за някое от тези събирания, но още щом започнеше да обяснява кои и какви са били гостите, тя несъзнателно се разсейваше и не го изслушваше докрай. Не си спомняше кой точно беше Сесил Уайът, затова прие съвсем безучастно репликата „онова копеле, внукът му“.

— По дяволите, на това му се казва съвпадение! — възкликна той, но в гласа му не личеше, че го приема точно така.

— На кое? — попита Кейт, доволна, че вниманието му се насочи към нещо друго.

— Когато се видях с него на рождения ден на Сесил Уайът, аз изрично споменах, че двамата с теб ще дойдем на почивка тук и ще отседнем в „Айлънд Клъб“. От него разбрах, че и той ще бъде по същото време тук. На яхтата на негов приятел. Прости ми, ако ти прозвучи параноично, но аз се изненадах, че той уж е решил да изостави току-така всички онези жени на партито, които му правеха мили очи… и че толкова не може да намери за себе си подходяща жена, да я доведе тук, на някой остров, да летуват заедно… но ето че той „най-случайно“ попаднал на теб — и то в хотел, на който не е гост… и то точно по време на моето отсъствие. Не, за мен това не е никакво съвпадение, а отмъщение.

— Но той изобщо няма представа кой си ти — прекъсна го Кейт. — Аз никога не съм споменавала името ти.

— Твоето местонахождение е моето име — отвърна рязко Ивън.

Кейт не виждаше смисъл да оборва подобни нелепости, но беше изумена, че настъпващата раздяла с нея го караше да прави абсурдни заключения.

— Отмъщение за какво? — попита равнодушно.

— Нищо ли не ти разказа Уайът за родословието си?

— Не ме интересува нито произходът му, нито родът му.

— Ами тогава се поинтересувай, Кейт — сряза я той. — Става дума за една гадна историйка, в която участваме и аз, и баща ми.

— Е, добре — примири се с въздишка тя. — Нека да чуя.

— Допреди няколко месеца Мичъл Уайът смяташе, че е бил изоставен още след раждането си и че името му е случайно подбрано от имената в телефонен указател. Той е учил в най-известните европейски пансиони заедно с децата на световните богаташи, но у него винаги са подхранвали заблудата, че това е ставало благодарение на благотворителни средства.

Сърцето я заболя от това, което чу, но нямаше търпение всичко да приключи по-бързо.

— Каква е връзката с теб?

— Автор на целия план за тази заблуда и за нейното поддържане е моят баща, но преди осем месеца Уайът разбрал каква е истината. Сесил обаче най-изненадващо реши да го покаже в Чикаго и сега навсякъде го представя като свой пряк наследник. Аз и баща ми сме единствените, които знаят покъртителната истина за неговото минало, и той е изпълнен с ужасна омраза към нас, ненавижда баща ми заради това, че е режисирал целия план в угода на Сесил. Когато се приближи към нас на тържеството у Сесил, отдалеч му личеше, че ни мрази. Аз поведох разговор и се опитах да загладя нещата, като споделих за предстоящото ни летуване в Ангила. Разказах му за теб, за твоята скръб и за това, че на другия ден отивам на погребението на баща ти.

— Имаш предвид, че си му казал името ми? — попита натъртено тя.

— Да. Но изобщо не съм подозирал какво изпитва. Дори аз самият едва там разбрах каква е била съдбата на Мичъл през детството му, и то по вина на Сесил и баща ми. А сега — добави след това той, — преди да се разделим, искам да те попитам нещо.

Кейт видя, че той приема края, без да налага преценката си за постъпката на Уайът, и това я трогна. Знаеше, че е убеден в правотата си, но пък за разлика от него тя познаваше Мичъл. Без значение, че се стараеше да бъде безпристрастен, в случая той беше отхвърленият и това със сигурност правеше преценката за съперника му доста субективна. Тя не желаеше да застава на страната на Мичъл, да го хвали до небесата и да поема ролята на негов защитник, защото това щеше да разстрои Ивън. Гореше от нетърпение по-скоро да приключи всичко, да се върне при Мичъл и никога с нищо да не му показва, че знае покъртителната история за неговото детство. Когато дойдеше време, той сам щеше да й се довери. Донякъде вече беше спечелила доверието му. Кейт кимна в отговор на Ивън и се усмихна:

— Какво ще ме питаш?

— С теб съм заедно от много време, Кейт, и добре знам колко е трудно да те спечели човек. Възможно е вината да е моя, да не съм намирал верните подходи. Давал съм ти от себе си всичко, което мога да дам — обществен престиж, пари, но ти не се вълнуваш от такива неща. Ето затова бих искал да разбера как, по дяволите, този човек успя само за два дни да постигне нещо, за което аз полагам усилия вече четири години.

— Ивън, моля те, нека да не… — започна Кейт, в очите й неочаквано бликнаха сълзи, защото никога не беше подозирала, че любовта му към нея е толкова силна — той дори принизяваше себе си заради нея.

— Кажи ми. Искам да знам. На онова парти лелята на Уайът, Оливия Хъбърт, разказваше на гостите, че тук, на Ангила, той строи къща. Може би си имала тайна мечта да притежаваш вила на някой остров? Сигурно те е завел да разгледаш къщата му и е осъществил твоите мечти?

Кейт го изгледа безизразно. Мичъл не й беше казал за новата си къща. Не беше намерил подходящ момент — двамата не спираха да се любят и да се наслаждават един на друг.

— Не — отвърна тя с тих, откровен глас.

— Докато пътувах насам, чух да говорят, че на пристана е яхтата на Зак Бенедикт, а в интернет съм чел, че Уайът е приятел на Бенедикт… и влага много пари в неговите филми. Значи тази е приятелската яхта, за която той говореше на онова парти по повод престоя му тук. Може би сте били на разходка с яхта и ти е обещал да се наслаждаваш на приятни пътешествия цял живот в компанията на кинозвезди? Да не би пък това да е било голямото ти желание?

— Не. — Кейт направи усилие гласът й да прозвучи естествено. Но я жегна мисълта, че Мичъл беше слушал така безучастно възторжените й коментари за Зак Бенедикт, когато капитанът на тяхното корабче им посочи „Джули“. И все пак не беше лъжа отговорът му, че не е фен на Бенедикт, защото явно двамата са приятели. Това ясно показваше, че Мичъл не страда от излишна суета.

Нейните отговори не заблудиха Ивън.

— Явно за пръв път чуваш за къщата и за яхтата?

— Нека да приключваме, защото разговорът, който водим, е безсмислен — заяви твърдо Кейт.

— Добре, но искам първо сама да си дадеш отговор на един друг мой въпрос: защо, по дяволите, Уайът е решил да те уведоми за адресите си в Европа и Ню Йорк, а е премълчал за този в Чикаго?

— Той никога не е стъпвал в Чикаго — не издържа Кейт. — Много пъти ме е слушал да говоря за Чикаго… Сигурно щеше да ми каже, ако има познати там. Да, точно така, той даже ме питаше колко време е пътят от там дотук! Ивън, явно не говорим за един и същи човек.

— Дано да си права, скъпа, защото този, за когото говоря, живее в Чикаго — заедно с Каролин Уайът.

— С кого?

— С Каролин Уайът. В края на миналата година изчезна един мъж на име Уилям Уайът. Спомняш ли си?

— Не съвсем.

— Красивата Каролин беше и още е съпруга на Уилям. Твоят Мичъл се е хванал с жената на доведения си брат и се нанесе при нея веднага след изчезването на съпруга й!

— Да, знам за брат му — побърза да отбележи Кейт с известно удовлетворение, че знаеше нещо поне. — Той е обичал Уилям, а ако на Каролин къщата е като на всичките ти приятели и роднини, значи е с размерите на хотел.

Ивън приглади косата й, след това отпусна ръка.

— Не се оставяй този мръсник да съсипе душата ти. А когато го направи — добави с мек глас, — не забравяй, че целта му е била да съсипе мен, не теб. Така ще ти бъде по-леко — взе чашата си и погледна към багажа.

— Редно е аз да ги сваля вместо теб, но не ми е по силите да ти предлагам помощ в пътя ти към него. Прости ми, Кейт.

Той излезе на терасата и се упъти към градината.

Кейт не откъсваше поглед от него, сърцето й щеше да се пръсне от мъка.

Безброй въпроси я измъчваха, когато влезе в банята. Искаше да провери дали е прибрала всичко. Но остана като вкаменена пред мивката, защото не можеше да забрави казаното от Ивън, трябваше сама да направи преценка на нещата. Спомни си как Мичъл й прошепна: „Предишната вечер моите чувства не бяха по-различни от твоите, ти много добре знаеш това“ — и душата й се ободри. Не бяха лъжа тези думи. Бяха думи на истинския Мичъл, не на този, който си измисляше Ивън.

Разказът за детството на Мичъл обясняваше нежеланието му да отговаря на въпросите на Кейт през онази вечер, когато се запознаха. Едва ли на негово място някой би проявил желание да споделя с лекота нерадостната история на живота си. Важното беше, че той не ползваше красиви съчинения, интересни измислици за себе си, не правеше опити да впечатлява новите си познати с приятни за разказване истории, а това беше доказателство за неговата благородна душа. Беше белег на изключително силен характер.

Кейт намери убедителни опровержения за всички клевети на Ивън, включително и за слуховете по адрес на Мичъл. Обаче не успя да намери обяснение за едно: ако беше вярно твърдението на Ивън, че Мичъл живее в Чикаго, не виждаше защо е било нужно да го крие от нея. Оставаше само една вероятност… може би е решил след завръщането си от Сейнт Мартен да не се среща повече с нея.

Трябваше да намери отговор веднага, а не когато застане отново пред него, защото пред погледа му ще се почувства обезоръжена и мислите й ще тръгнат в друга посока. Искаше един прост, искрен отговор, нищо повече. В крайна сметка Мичъл сам я беше пратил да се срещне с Ивън, да приключи с него „по-скоро“ и „веднага да се връща“. Значи какво толкова неестествено да му зададе такъв въпрос и да поиска ясен отговор.

Кейт затвори вратата на банята и взе да рови в чантата си, за да извади мобилния си телефон и брошурата от хотела. С треперещи пръсти набра номера — сигналите се редяха, сърцето й биеше все по-силно. Когато накрая чу телефонния оператор от другата страна, вече се подпираше безпомощно върху тоалетката и с разтреперан от вълнение глас помоли да я свържат с господин Уайът от президентския апартамент.

— Съжалявам, госпожо — осведоми я след кратка пауза операторът, — господин Уайът напусна хотела.

— Как така? Какво искате да кажете? А не е ли оставил съобщение за мен, за Кейт Донован, искам да кажа?

— Момент, моля.

Коленете й се разтрепериха, докато чакаше отговора.

— Не, госпожо. Съобщение няма — заяви уверено операторът.

Тя се извърна и сграбчи с две ръце тоалетката, ушите й бучаха под тежестта на зловещ, присмехулен шепот: „Не искам да останеш с погрешна представа за нашите отношения… Нищо повече от това… За да не се стига до евентуални усложнения… Аз и това ще направя“.

Тя се разрида, пипнешком потърси кърпа и скри лицето си в нея — искаше да заглуши воплите си, да не ги чуе Ивън. Изпълваше я отчаяното желание да се овладее, да се махне моментално от банята, преди да е влязъл Ивън — захвърли кърпата на пода и наплиска лицето си със студена вода, след това открехна вратата и надникна — в стаята нямаше никого. С насълзени очи пристъпи навътре, грабна куфара и чантата и забърза към вратата, там поведе борба с ключалката.

Раменете й подскачаха от приглушени ридания, накрая отвори вратата с коляно и тъкмо прекрачваше прага, когато чу гласа на Ивън:

— Чакай да ти помогна, Кейт, нека да…

— Няма нужда. Остави ме — отвърна високо тя, но без да се обръща, за да скрие лицето си.

— Какво, по дяволите… — Той сграбчи ръцете й и я извърна към себе си. Погледна за миг лицето й и веднага я притисна към гърдите си. — Какво се е случило, скъпа моя?

— Н… н… недей да б… бъдеш мил с… мен. Аз т… те оставих з… заради него, а той си е заминал.

— Няма значение — отвърна сухо той. — Не смятам, че съм особено мил. Какво ще кажеш да те върна у дома?

Кейт кимна и едва намери сили да проговори:

— Първо трябва да взема Макс.

Макс скочи в таксито и Кейт побърза да се отмести по-навътре, за да му направи място. Ивън заобиколи отзад и влезе през вратата от другата й страна.

— Добре ще се натъпчем — отбеляза той и се намести до нея.

Щом затвори вратата, бедрото му се притисна до нейното.

Винаги пътуваха така, притиснати един до друг, но този път тяхната близост изглеждаше някак смущаваща. Кейт чувстваше колко е напрегнат. Мъка и гняв горяха в душата му след нейното предателство. В този момент тя имаше безкрайна нужда от ласката му, от състраданието му, но не й се полагаше нито частица от тях, а той щедро й даряваше това, което изобщо не заслужаваше — Кейт засрамено наведе глава с насълзени очи. Макс положи голямата си глава върху коленете й, без да откъсва от нея своя благодарен поглед, и тя протегна ръка да го погали. По страните й се търкулнаха две сълзи. Сепна се от мисълта, че дори не си беше направила труда да се извини на Ивън. Преглътна с усилие и прошепна:

— Съжалявам.

— Знам.

Тя бръкна в чантата си, но не намери кърпичка. На седалката до себе си видя сака на Ивън и веднага протегна ръка към ципа, защото по лицето й вече се стичаха сълзи.

— Има ли вътре салфетка или носна кърпичка, или нещо друго, което да използвам?

— Мисля, че не — отвърна Ивън. — Дай ми го, ще проверя.

— Не е нужно — тя дръпна ципа. — Сама ще…

— Не пипай… — каза той, но тя го изпревари. Върху мъжките дрехи, грижливо сгънати в сака на Ивън, видя изящна кутийка в розово-син цвят с красива кремава панделка. Кутийка с венчален пръстен.

Кейт закова поглед в нея, после закри с длани лицето си и отново избухна в сълзи.

След известно колебание я прегърна и я притисна до гърдите си.

— На теб ти се полага утешение, не на мен — промълви съкрушено тя.

— Нищо не може да ме утеши — отвърна приглушено.

— Отвратителна съм — упрекна се тя.

— Така е — отвърна той, опитвайки се да се пошегува.

Кейт стисна очи. Нямаше повече сили да мисли за Мичъл, иначе щеше да експлодира. Изтощена от цялото това мъчение, от неимоверните усилия да не мисли за Мичъл, Кейт задряма, докато остарялата таксиметрова кола се подрусваше бавно по краткия път към летището.

Когато отвори очи, Кейт почувства, че Ивън стиска ръката й.

— Събуди се, пристигнахме — каза той и я пусна.

Докато беше спала, Ивън й беше сложил пръстена.

Тя го погледна и взе да клати недоумяващо глава.

— Не, аз не…

— Чуй ме какво точно искам „да ти предложа“ — побърза да поясни той. — Знам, че ще ми трябва известно време, за да се съвзема след всичко това, на теб — също. Предлагам обаче годежът ни да бъде обявен в медиите.

— Защо?

Той се наклони и прошепна:

— Ами, първото е, че този пръстен ще стои добре на всеки тоалет, който ще избереш за събота вечер на благотворителния бал на Детската болница. Поканени сме като спонсори.

Той дръпна ръката си, за да извади пари от джоба и да плати на шофьора. Кейт го гледаше като онемяла и не знаеше какво да каже.

— Ами второто?

— Там ще бъдат и от фамилията Уайът. Виж — продължи той, — не знам какво е твоето мнение, но ако бях на твое място, щеше да ми достави удоволствие да покажа на Мичъл, че е бил използван за…

— За какво? — горчиво промълви Кейт.

Той я погледна с усмивка:

— За последната ти забежка.