Джудит Макнот
Всеки мой дъх (26)

Двайсет и шеста глава

Няколко минути след разговора с Били Мичъл остана като парализиран — взираше се в пода и полагаше усилия да овладее скръбта си от загубата на своя природен брат. Познаваше го бегло, но новината за смъртта му го беше потресла.

Болката от загубата на близък човек беше нещо съвършено непознато за Мичъл, защото допреди осем месеца дори самото чувство да имаш родственик беше непонятно за него. Но ето че душата му вече не беше чужда нито на едното, нито на другото, и той усещаше мъчителна болка.

Спомни си деня, когато Уилям заедно с Каролин и Били го очакваше в дневната на апартамента му в Лондон.

— Разбирам добре, Мичъл, защо не желаеше да отговаряш на обажданията и на писмата ми — посрещна го с усмивка Уилям, независимо че той влетя в стаята като бесен с твърдото намерение да ги изхвърли като кучета, за да не му се мяркат повече пред очите. — Човек обаче не избира роднините си, така че май ще трябва да ни приемеш.

Но макар че през онзи ден нахълта сърдито в стаята с категорично решение да отхвърли безнадеждно просрочените опити за сближаване от страна на неговото семейство, той неочаквано се почувства сразен от усещането, че стои очи в очи с човек, който имаше някаква прилика с него.

— На мен не ми трябва брат — отряза го Мичъл.

— Но не и на мен — отвърна Уилям с онзи несравним, типично негов тон, в който звучеше и много топлота, и невероятна твърдост. — Ще позволиш ли да седнем?

Мичъл понечи да каже „не“, но срещна погледа на Били, вторачен съсредоточено в него, и усмивката на Каролин, която сякаш му казваше: „Знаем, трудно ти е, но и ние сме доста смутени“.

Така и не усети как стана всичко, но той прие да ги види не само на другия ден, но и на по-другия и така нататък.

Уилям имаше голямо желание да опознае Мичъл, макар че предварително беше научил доста неща, а Мичъл за него — не. Той знаеше фактите, свързани с раждането му, беше изчел всички стари папки, които Сесил пазеше, и там беше намерил прибрани също така писмата и известията от училищата, в които беше учил Мичъл, но все пак беше достатъчно откровен да признае, че всички са стояли запечатани.

Освен информацията в папките Уилям беше открил немалко сведения и в компютърната мрежа. Знаеше за степените на Мичъл от Оксфорд и Кеймбридж, за Ставрос Константатос и за брака му с Анастасия. Понякога даже се шегуваше с брат си за някои по-известни негови авантюри.

Мичъл не искаше да знае нито за баща си, нито за дядо си, защото, за разлика от Уилям те никога не си бяха направили труда да го потърсят. В началото брат му приемаше с разбиране това негово отношение, но Мичъл доста скоро успя да се убеди, че въпреки своята благост и кротост брат му ръководеше парада и никой не беше в състояние да предскаже в каква посока ще поеме в един или друг момент.

Веднъж, когато беше в Чикаго за среща с Мат Фарел, Мичъл отиде на вечеря в дома на Уилям и там брат му реши да обърне разговора в посока, която преценяваше като солиден коз в стремежа му да го привлече към Сесил.

— Налага се да поговорим за сериозни суми пари…

— Неговите или моите? — попита хапливо Мичъл.

Макар вече да знаеше, че Сесил Уайът е милионер, Каролин веднага наведе глава, за да прикрие усмивката си. Уилям се разсмя, после добави със сериозен тон:

— Половината от моето наследство се полага по право на теб.

— Не ми е нужно.

— Не те питам дали ти е нужно, искам просто да знаеш, че няма да си го присвоя. Аз съм твой по-голям брат, макар че по ум ти си по-голям от мен, и по право ми се полага да се погрижа за твоето наследство — смутено се усмихна, след което добави: — Често пъти съм се питал какви ли щяхме да бъдем като деца, ако бяхме израснали заедно, и съм те виждал във въображението си как си с мен навсякъде, как аз те пазя от побойници, а ти… ти… сам знаеш…

— Не, не знам — отговорът му беше напълно искрен.

Каролин довърши изречението, като гледаше към Мичъл с мила усмивка:

— Ти, ти щеше да се радваш, че имаш по-голям брат, който да ти дава кураж, да те учи на полезни неща и така нататък.

Мичъл се загледа в своя „по-голям брат“ — той седеше на челното място на голяма, изискано подредена маса в скъпо имение в Чикаго. На ръст беше малко по-нисък от него, на възраст — няколко години по-голям, на килограми — доста по-тежък. „Аз и сега се радвам — каза си той наум, — но ако си дошъл, за да ми даваш от богатствата си, по-добре ти да чуеш някои полезни неща.“

Скоро след това Каролин успя да поговори насаме с Мичъл по въпроса за баща му — баща и на Уилям — и му разказа неща, които му обясниха нежеланието на Едуард да потърси контакт с него.

— Никога не съм виждала такъв саможив човек като бащата на Уилям… тоест и твоя баща. Той цял живот се мъчи да прикрива истината за себе си и в собствените си очи, и в очите на другите, а за да избяга докрай от нея, непрекъснато пие. Като дете Уилям никога не е получавал грижи от него и затова беше взел твърдо решение да те намери — завърши разказа си Каролин.

— Уилям не може да се примири с мисълта, че в двамата сте били така изоставени в детството си, а сте могли да бъдете заедно и да се радвате един на друг затова е взел твърдото решение да компенсира изгубеното време. — След това тя се изправи, хвана Мичъл под ръка и двамата тръгнаха към трапезарията, където ги очакваше вечерята. — Между другото — довери му тя, — ако не си го забелязал, бъди сигурен, че той те обича — ти си прекрасен брат в неговите очи и той се чувства горд с тебе.

Мичъл виждаше, че тя очаква да чуе какви са неговите чувства към Уилям, но вместо това се усмихна и каза:

— Най-голямата му радост си ти.

— Той на мен е голямата ми радост — отвърна непринудено Каролин.

Но ето, сега се измъчваше, че не беше казал на Каролин колко уважава Уилям, така че Уилям да беше разбрал за неговите чувства. Защо не беше посмял да каже нищо? Защо не се реши да го сподели, докато брат му беше жив?

Мичъл въздъхна тежко. Трябваше да реши какво да предприеме. Със сигурност напразни бяха страховете на Били, че майка му ще погълне смъртоносна доза приспивателни. Още от самото начало Каролин добре знаеше — независимо от предположенията на полицаите — че Уилям е бил отвлечен. Знаеше също така, че само смъртта може да раздели Уилям от семейството му. Много пъти бяха разговаряли за това след изчезването на брат му. Освен това немислимо за нея беше да изостави Били сам на този свят, така че нямаше опасност да си сложи край на живота си.

От друга страна обаче, беше длъжен да замине незабавно за Чикаго и да бъде редом до Каролин и Били в изпитанията. Поне това трябваше да направи за… любимия си брат.

Той не се съмняваше, че щом обясни на Кейт защо налага да отиде в Чикаго, тя веднага ще прояви разбиране и съчувствие към него. Тя беше толкова добра, дори и ранено куче на пътя не подминаваше, така че със сигурност щеше да го разбере.

Възможно беше през тези няколко дни сутрин да пътува до Чикаго, нощем да се връща на острова. Пътят беше само четири часа, пък и можеше да спи в самолета. И все пак не можеше да си представи да я остави през това време сама в някой хотел, както беше постъпил приятелят й.

Спомни си думите й, че обича да пътува с яхта, и изведнъж взе решение — да говори със Зак и да уреди да я вземат на яхтата му, за да обикаля островите с тях, докато той отсъства. Това щеше да й достави голямо удоволствие. След ден-два Зак и Джули заедно с Мат и Мередит пристигаха от Рим, за да направят продължителна обиколка с яхтата. Но сигурно щеше да й бъде приятно да се запознае с тях, реши Мичъл.

Най-напред се обади на своите пилоти и им нареди в пет часа да бъдат готови за излитане за Чикаго. След това позвъни на рецепцията в хотела, за да ги уведоми, че се налага да напусне веднага хотела. Накрая се обади на Зак в Рим.