Джудит Макнот
Всеки мой дъх (22)

Двайсет и втора глава

Отпусната в прегръдката на Мичъл, Кейт наблюдаваше как мракът се стопява под лъчите на изгряващото слънце. След нощното къпане се върнаха в хотела, взеха душ и внезапно изпитаха вълчи глад. На таблата върху масичката още се виждаха остатъци от пиршеството с яйца на очи, поднесени върху парче шунка и залети с пикантен сос, и палачинки с ягодово сладко.

След това Мичъл я поведе към леглото. Нямаше я настойчивостта от предишната им интимна нощ. Този път той я облада бавно, чувствено и я поведе към кулминацията, като през цялото време шепнешком я напътваше и окуражаваше — думите му я възбуждаха не по-малко от онова, което правеше с нея. Още преди да свърши, Кейт се гърчеше в обятията му и задъхано повтаряше: „Още, още, още“.

След като последната конвулсия разтърси цялото й тяло, той ускори своя ритъм. Кейт машинално се изви като дъга, от гърлото й се изтръгна стон и тя се сля с него.

След време в спомените си за тази нощ може би щеше да се вижда като наивна ученичка, попаднала в ръцете на безкрайно опитен, но безразличен към нея учител, само че той неясно я прегърна, притисна лице до шията й, сякаш и за него тяхното сливане беше несравнимо преживяване.

И в този момент, докато се наслаждаваха на изгрева, тя пак усещаше прегръдката му — той беше обвил ръка през рамото й и с върха на палеца нежно поглаждаше кожата й. Бяха изнемощели, интервалите на мълчание постепенно се удължаваха, но небето продължаваше да поема светлина и тихата еуфория на Кейт се стопяваше пред зората на новия ден, а в душата й избуяваше тревога и започваше да я измъчва чувство за вина към Ивън.

След неговото обаждане тя го беше потърсила едва когато отиде да се преоблече за казиното, защото знаеше, че по това време Ивън е в клуба и играе тенис. Остави му съобщение и го увери, че приема отсъствието му спокойно и че се развлича, като разглежда околните острови, и че той не бива да изпитва нито безпокойство, нито угризения. Казаното от нея беше самата истина, но без да се добавя премълчаното, защото всичко се превръщаше в ужасно срамна лъжа. Но пък нямаше как да сложи край на връзката им по телефона, не и след всичките години с него, нито пък почти веднага след идеята му да заживеят семейно. От десетдневната им почивка оставаха само четири дни. Ако делото му се проточеше още ден-два, той сигурно щеше да прецени, че няма смисъл да пътува до Ангила.

Мичъл веднага долови промяната в настроението й и обърна глава към нея — жената, която го дари с умопобъркващо удоволствие, върховното удоволствие на целия му сексуален живот. Червените й къдри се разпиляваха по възглавницата, нежните й страни още пламтяха от страстното им сливане, но лицето й беше добило доста угрижен вид. Мичъл реши, че сигурно я измъчва мисълта за нейния приятел. За същото се беше замислил и той.

— Май нещо те мъчи?

Тя обърна поглед към него.

— Не, няма нищо. Не е свързано с теб — побърза да поясни. Миг след това го попита усмихната: — Бил ли си женен?

Подобен въпрос винаги го караше да се напряга, но двамата с нея си лежаха така вече доста дълго време и от време на време си задаваха въпроси. Реално погледнато, двамата вече бяха опознали телата си, бяха отворили и сърцата си един за друг, а не знаеха нищо един за друг. Ето защо прецени въпроса като съвсем логичен, като отчиташе и факта, че вече бяха обменили достатъчно сведения за любими занимания, любими или нелюбими политици.

— Да, а ти?

— Не — отвърна тя.

Тя явно прецени, че за разлика от предишните този въпрос изисква известно пояснение, защото го погледна и въпросително повдигна вежди.

— Имах тригодишен брак с дъщерята на Ставрос, Анастасия — добави Мичъл.

За нея обаче това не беше достатъчно. Тя се обърна към него, вдигна ръка към устата му и я натисна с пръст.

— Ако взема, че умра от любопитство тук — предупреди го, — ще ти се наложи да обясняваш доста повече пред директора на хотела.

Беше готов да се намръщи, но кичур мека коса го галеше по бузата, пръстът й нежно потриваше устните му, усмивката й беше неустоима.

— Анастасия беше по-малкото дете на Ставрос, единствената му дъщеря — обясни той в своя защита. — Не я изпускаше от погледа си и я държеше изкъсо, като не й даваше никакви пари.

— Струва ми се, че дъщерите на гръцките богаташи имат навик да живеят разпуснато.

— Същото мислеше и Ставрос — в гласа му прозвуча насмешка. — Когато наближи двайсет и една, вече така отчаяно копнееше за свобода и за „повече живот“, че човек можеше да я съжали. Единственото й спасение от това робство беше да сключи брак, но Ставрос винаги държеше мъжете настрана от нея, с изключение на един-двама, които допадаха на него, но не на Анастасия. Двамата се познавахме от деца и бяхме добри приятели. Освен това се харесвахме. Така направихме споразумение помежду си. Да се оженим и аз да й дам възможност за повече живот — толкова, колкото иска.

— И какво не се получи? — попита Кейт, като правеше опити да отгатне чувствата му.

— Анастасия поиска да й дам от живота много повече от уговореното — нещо, което преди брака ни изрично прие да не споменава.

— И какво беше това?

— Да има деца.

— Значи ти си поискал развод с нея просто, защото поискала да ти роди наследници?

— Не, аз трябваше да приема желанието й да се разведе.

Тонът му ясно й подсказа, че обявява темата за приключена. Кейт отмести поглед, като се питаше дали да не прояви още малко любопитство. Прецени обаче, че точно в този момент едва ли ще получи възможност да научи нещо повече, пък и без друго това беше развалило настроението им, така че беше по-добре да не продължава.

Позамисли се за някой по-безобиден въпрос и стигна до решението да го попита за миниатюрния белег на ръката му.

— От какво ти е това тук?

Той погледна да види какво му сочи и тонът му веднага омекна.

— Набучих се на рапира, когато бях на петнайсет.

— Същото си помислих и аз.

Той се пресегна развеселен към брадичката й, допря палец до точицата, която му приличаше на трапчинка, и я подразни:

— Ами ти откъде имаш тази вдлъбнатинка?

— Набучих се на една улична пощенска кутия, когато бях на тринайсет.

Мичъл се разсмя на шегата и понечи да я целуне по брадичката, но тя поклати глава:

— Говоря сериозно.

Той се отдръпна и я погледна учудено:

— Как се случи?

— Малко преди да навърша четиринайсет, реших, без да питам никого, да отида в Кливланд при една приятелка, която не бях виждала отдавна. Измолих от едно познато момче, то беше на петнайсет, да ме откара дотам. Травис взе колата от брат си, измъкнахме се от училище по време на обяда и отпътувахме. Травис изгуби контрол над волана, заби се в един бордюр и налетяхме върху пощенската кутия на тротоара.

— Ама позволено ли е на петнайсетгодишни да карат кола?

— Забранено е по закон. Това беше една от причините полицаите да ни приберат, когато дойдоха на мястото.

— А останалите какви бяха?

— В притежание на крадено превозно средство, бягство от училище, притежание на марихуана и унищожаване на държавна собственост.

Мичъл не можа да сдържи смеха си.

— Това не беше вярно — взе да се оправдава Кейт и се вдигна на лакти, при което той пак се засмя. — Ама, така е. Травис просто забравил да каже на брат си, че вземе колата, и той я обявил за издирване. А марихуаната беше негова, не наша.

— Вече съвсем не мога да си те представя като послушна хористка.

— Това бяха най-палавите ми дни. После всичко се промени, още от същия този ден.

— Какво се случи?

— Откараха ме в болница, за да зашият брадичката ми, и оттам, естествено, повикаха баща ми. Той беше уплашен и вбесен — на връщане през цялото време ми се кара. Когато пристигнахме, той ме прати на горния етаж и заяви, че ми забранява да излизам в продължение на два месеца. Каза ми също, че отменя тържеството по случай четиринайсетия ми рожден ден и че няма да ми се размине само с това наказание, но искал първо да се съвземе, за да мисли по-спокойно. После отиде в кабинета си и затръшна вратата с такава сила, че тя се отвори пак.

— Горкото палаво момиченце — шегуваше се той. — Да го залостят вкъщи цели два месеца.

— Не мислех да остана и два часа. Аз също бях ужасно сърдита, че така ми крещя и ме натика в стаята, след като малко преди това ми бяха направили шевовете. Повъртях се из стаята и само след няколко минути тръгнах бавно по стълбите, защото бях взела решение да отида при една моя приятелка и да остана известно време в тяхната къща. Точно когато вече пристъпвах на пръсти към задната врата, чух от кабинета му нещо, което ме закова на място.

— Какво?

— Чух силни ридания. Виждах отражението му в едно огледало точно срещу вратата на кабинета. Той бе закрил лицето си с ръце и плачеше. Никога не ми беше минавало през ум, че този невероятно здрав и корав човек може да се разплаче за нещо. Това беше най-съкрушителният момент в живота ми.

— И ти какво направи?

— Върнах се в стаята си и цели два месеца не излизах никъде. От този ден нататък никога повече не съм бягала от часовете, нито съм му създавала проблеми… имам предвид сериозни.

Мичъл се замисли над разказа й, но не успяваше да си представи момичето през онези години, защото не познаваше друг човек с подобна история на живота.

— Никога не си казвала нищо за майка си — реши да отбележи той.

Тя го погледна с въпросително вдигнати вежди:

— Нито пък ти за твоята.

— Жива ли е? — не отстъпваше той.

— Няма да ти кажа, ако не чуя първо за твоята.

— Ще ми кажеш и още как.

— Със сила отговори не се получават.

— Със сила — не, само с два пръста — увери я той и бръкна с ръка под чаршафа.

— Само да си посмял… — предупреди Кейт и стисна краката си. Внезапно реши, че в никакъв случай не бива да го оставя така лесно да измъква отговорите й, докато той самият премълчава своите.

Пръстите му се плъзнаха между бедрата й.

— Разтвори крака, Кейт.

— Не. — Миг след това се усети, че е голяма глупост да се противи. Отпусна крака с тихо стенание, защото в същия момент почувства как пръстът му се плъзна дълбоко в нея. Тя се отпусна и се отдаде на прилива от топлина и наслада по цялата й плът.

— Може би искаш нещо да ми кажеш? — попита той, докато постепенно усилваше натиска и движеше пръсти.

— Още не — простена Кейт, обви раменете му с ръце и стисна клепачи. Той й доставяше наслада.

— Ами сега няма ли да ми кажеш нещо?

Тя се притискаше в него, сърцето й блъскаше като полудяло, ноктите й се забиваха в гърба му.

— Не — изстена тя.

Той се закова неподвижно.

— Ами сега?

Тя увисна безпомощна над убийствена пропаст и той го знаеше, желанието му беше да блокира неудържимата жар само миг преди връхната точка и да изчака така, докато не я принуди да отстъпи. Кой знае защо малко преди това тя се беше заблудила, че той е намислил да измъкне думите й, като й достави наслада, а се оказа обратното — като я лиши от наслада.

Тялото й стенеше да се предаде, душата й не се предаваше. Тя свали ръце от раменете му, свлече се върху възглавниците и погледна към него с измъчен поглед.

Той също я гледаше с присвити очи и с напълно безизразно лице. Но изведнъж най-неочаквано я пое с ръце и пръстите му се забързаха към изоставените малко преди това места, след което я изведе право до самия връх на насладата, този път, без да я лиши от нищо. Кейт се вкопчи в него. По-късно тя се отпусна на възглавницата, вдигна ръка, прокара я бавно по лицето му и нежно погали гъстата му коса.

— Майка ми живее в Кливланд — предаде се тя, но победата си той беше постигнал не според неговите, а според нейните правила.

В сърцето на Мичъл пламнаха непознати чувства. Това беше жената, родена за него, двамата бяха родени един за друг. Но след ден-два при нея щеше да дойде друг мъж — мъж, който беше заел повече място в живота й в сравнение с Мичъл…

Стори му се, че чува фанфарен зов и как вестителите гръмко произнасят името му, за да излезе на арената на осъдените и достойно да защити честта си пред ревящата тълпа — гладиатор без щит и меч, въоръжен само с тайните си и с крехките си надежди. Бе направил първата стъпка и вече вървеше към съдбата си — беззащитен, но без капка страх.

Кейт нежно милваше лицето му, зелените й очи сякаш го подканяха. Той се усмихна, обърна глава, целуна дланта й и прошепна:

— Онези, които отиват на смърт, ви поздравяват.