Джудит Макнот
Всеки мой дъх (21)

Двайсет и първа глава

Кейт се взираше в океана, търсейки с поглед Мичъл, машинално изтърси пясъка, полепнал по краката й, после протегна ръка към хавлията, която бяха донесли от стаята. Нощта беше топла, но тя трепереше като лист от страх.

След като излязоха от казиното, Мичъл й беше предложил да оползотвори печалбата си и да отидат в Махо Бей, защото там имаше бутици за висша мода, които по цяла нощ бяха отворени за многобройните посетители в нощните клубове и казината. Кейт му каза, че предпочита да се върнат в хотела, за да си вземат бански и да поплуват. Тя си представяше едно идилично освежаване, но когато предложи да излязат от водата, Мичъл каза, че ще поплува още малко.

Щом го видя как мощно пое напред, Кейт веднага си даде сметка, че при Мичъл да поплуваш малко за спорт означава да се понесеш бясно напред като преследван от дяволи. Отначало тя го гледаше с възхищение, но когато го загуби от погледа си, взе да се притеснява.

Като се стараеше да не я обзема паника. Кейт не отделяше поглед от водната повърхност, която лъщеше на лунната светлина. Взе хавлията, облече я, завърза колана и се отпусна в един шезлонг.

Успя все пак да се пребори със страховете си за Мичъл, сви колене към гърдите си и обви ръце около тях. Вдигна глава и се загледа в блещукащите звезди по черното сатенено небе, а все по-осезателно започна да й се струва, че близо до нея стои баща й. Това усещане я обгръщаше с топлина, подобно на някаква прегръдка — завладяваща небесна прегръдка. Кейт се развълнува и по лицето й потекоха сълзи.

Изтри ги с длан и пак се загледа в морето, за да открие Мичъл. Той плуваше право към нея.

И в този момент истината блесна, сякаш доказана и от баща й, защото Кейт имаше чувството, че той седи до нея на шезлонга и гледа към Мичъл с дружелюбна усмивка.

Да, това беше избор на съдбата: съдбата беше определила те двамата да са заедно. Ето обяснението за магическото привличане, което тя изпита още при първата им среща. Спомни си вълнуващото признание на Мичъл: „И аз изпитвах същото, което и ти“. Силата на предопределението ги събра и ги сближи, но по-нататък капризната съдба ги беше оставила на собствената им воля.

Кейт избърса още една сълза, обърна поглед към небето и прошепна: „Благодаря ти, татко. Липсваш ми“. Усещането за неговата близост беше отслабнало, но загуби едва след като Мичъл излезе от водата. Той прокара ръце през косата си, докато вървеше — по широките му рамене и дългите му крака се стичаше вода. Кейт поклати глава при вида на този удивителен красавец. Погледна отново към звездите и си помисли: „С какво спечелих желанието ти да ме възнаградиш с такъв прелестен човек?“.

Мичъл взе хавлиената кърпа, която тя му подаде.

— Привет! — посрещна го развеселена тя.

В отговор той се усмихна.

— Как е в Ямайка? Срещна ли акули по пътя?

Мичъл се ухили на нейната шегичка и започна да подсушава с кърпата ръцете и гърдите си.

— Цяла седмица се излежавам тук — поясни той. — Имах нужда да се раздвижа.

— С плуване ли се занимаваш за спорт?

Той поклати глава.

— Един от моите служители е специалист по бойни изкуства. Обикновено той ми помага да спортувам.

— А какво работи той при теб?

— Той е моят шофьор.

— Твой шофьор — повтори замислено Кейт. — Също и твой бодигард.

— Той се смята за такъв.

Кейт изчака той да остави кърпата и едва след това го попита това, което я измъчваше:

— Ти всъщност с какъв бизнес се занимаваш, щом имаш и бодигард?

— В Европа частните шофьори обикновено са и бодигардове.

На Кейт й направи впечатление, че дали умишлено или не, той пак не спомена своя бизнес. Но тя вече беше спала с този мъж, а и се чувстваше все по-пленена от него. Ето защо гореше от желание да научи нещо повече за Мичъл и да бъде съпричастна на делата му. Докато вървяха бавно по плажа към стъпалата, водещи към хотела, тя реши да повтори въпроса си:

— С какъв бизнес се занимаваш?

— Занимавам се с печелене на пари. — Той по навик се измъкна с обичайния си остроумен отговор в подобни случаи, но после му стана съвестно, че и на нея отвръща като на непознат досадник. — Не се занимавам с бизнес — поясни той. — Даже да имам желание, просто нямам талант. Инвестирам в идеи и дарби на хора, които имат заложби за бизнесмени.

Кейт пъхна ръце в джобовете на хавлията си и се поинтересува:

— Ами как преценяваш в какви идеи и таланти да инвестираш?

— Събирам информация, следвам интуицията си и така стигам до някаква логична преценка.

Неговият тон й подсказа, че предпочита да сложат край на този разговор. Кейт се помъчи да продължи под формата на остроумен коментар:

— Щом имаш вътрешен усет за нещо, значи това е талант.

— При мен не става дума за вродена дарба, а за добра предварителна подготовка.

— Къде си получил такава подготовка?

Той се спря и се загледа в нея:

— Имах си наставник… Ставрос Константатос.

Кейт ококори очи, щом чу името на този безкрайно себичен и самовластен гръцки магнат, един от най-големите богаташи в света.

— Искаш да кажеш онзи, който живее на собствен остров, пълен с въоръжени охранители, и който държи торпедни снаряди на яхтата си?

Мичъл се развесели.

— Противовъздушни оръдия, не торпедни снаряди — поясни и хвана ръката й. — В пансиона бях в една стая с неговия син Алекс. Веднъж той ме покани да прекарам зимната ваканция у тях, на острова, защото не му се искаше „да умира от скука“, докато слушаше бизнес лекциите на Ставрос по време на всяко хранене. Алекс не мислеше как да печели пари, а как да харчи, нещо, което е характерно за всички деца на богаташи.

Направи й впечатление, че Мичъл не включи себе си в категорията „деца на богаташи“, но реши да не любопитства.

— Бащата на Алекс действително ли говореше за бизнес по време на всяко хранене?

— Ставрос говореше за бизнес навсякъде и по всяко време — засмя се Мичъл, — но за мен не беше отегчително, а безкрайно увлекателно. Естествено на него му направи впечатление това и явно се надяваше моето отношение да окаже въздействие върху сина му. През следващата ваканция поиска от Алекс пак да ме отведе на острова. Впоследствие се запознах с много хора от тяхната фамилия. Ставрос години наред ми осигуряваше подкрепа, даваше ми стимул и добра подготовка, докато накрая не ме превърна в свой верен последовател. След колежа ме взе на работа при себе си, „за добиване на пълна квалификация“. В крайна сметка започна да ми доверява да сключвам сделки от негово име, да участвам в общите печалби… и общите загуби.

— Явно е бил прекрасен човек, а ти имаш щастлива съдба.

Мичъл кимна, но предпочете да не споменава колко пъти след седемнайсетата му година съпругата на Ставрос беше правила опити да го прелъсти. Премълча и за „прекрасните“ преживявания, които беше имал на времето в домовете на богатите си съученици — там, където го посрещнаха изискани, гостоприемни родители и където отиваше за празниците по покана на техните синове. И те като всички останали му задаваха онези омразни въпроси за произхода му, за семейството му, когато научаваха, че е захвърлен изцяло на произвол на съдбата, почти винаги го приемаха като използвач, който търси начини да се вмъкне в живота на синовете им с користни цели.

Някои от тях решиха дори да се обърнат към директора и да се оплачат, че синовете им имат за съученик момче с неизяснен произход. Оттам им отговориха, че Мичъл е „пълен отличник“ и „талантлив спортист“, който получава специална подкрепа от известна американска фондация. Тези факти той научи от синовете на възмутените родители.

Спомни си как през годините в пансиона родители на съучениците му безброй пъти го бяха питали дали има някаква родствена връзка с „чикагските“ Уайът. По ирония на съдбата тогава му се налагаше да отговаря само с „не“. Ето защо сега му бе толкова трудно да признае, че всъщност отговорът е „да“.