Джудит Макнот
Всеки мой дъх (2)

Втора глава

Потокът от коли беше секнал, когато към портала бавно се приближи още един автомобил. Чилдрис остави чашата с кафе, което тъкмо си беше налял от термоса, и вдигна бинокъла. Макнийл се приготви да запише данните, които колегата му задиктува:

— Колата е ролс-ройс, скъп ретро модел, кафява на цвят, идеално запазена. Управлявана е от шофьор. Отзад седи жена. Страхотна е!

— Кое — колата или жената? — попита Макнийл.

Чилдрис дрезгаво се засмя:

— Колата. Жената е поне на деветдесет и се е намръщила сърдито, като слуша какво обяснява портиерът на шофьора, който е приблизително на нейната възраст. Явно е недоволна, че трябва да остави скъпата си кола на алеята.

Коментарът на Чилдрис не бе особено точен. Оливия Хърбърт, сестрата на Сесил Уайът, не беше недоволна, че нейният брат е забранил паркирането, а кипеше от гняв.

— Ах, този нагъл безсрамник! — възкликна, когато колата й последва трите джипа. — Погледни алеята, Грейнджър! Виждаш ли да има сняг по нея?

— Не, госпожо.

— Сесил разиграва гостите си като маймуни, за да се наслади на властта си!

— Сигурно е така, госпожо. — Гласът на човека, който бе шофьор на Оливия от четирийсет години, трепереше не само от възмущение, но и от възрастта.

Оливия Хърбърт се отпусна върху меката кожена седалка, щом разбра, че Грейнджър напълно я подкрепя, но гневът й продължаваше да бушува. Не само на Оливия, но и на всички познати на нейния брат им беше дошло до гуша от идиотските му „екстравагантности“, които от време на време проявяваше, само и само да налага волята си и да се наслаждава на чувството си за превъзходство.

— Вече е на осемдесет, но всички продължават да се примиряват с безочливата му наглост, просто недоумявам как е възможно — ядно отбеляза Оливия. — Как е възможно? Всички са видели, че твърдението за алеята, затрупана от сняг, е очевидна лъжа, но никой не се е върнал! — добави тя, макар да знаеше защо гостите на Сесил се примиряват с неоправданото неудобство. Главната причина бе, че получаваха щедри дарения от него — десетки милиони долари, отпускани за благотворителните им кампании. Освен това те бяха дошли не толкова, за да празнуват, а да му правят компания, защото изчезването на любимия му внук Уилям, който беше едва трийсет и шест годишен, го смазваше и щеше да помрачи осемдесетгодишния му юбилей.

— Да не говорим, че тази вечер, освен всичко друго той злоупотребява и със съчувствието на хората! — възмутено възкликна Оливия, когато паркираха пред къщата.

Грейнджър предпочете да замълчи, за да спести сили за тежката задача да заобиколи ролса и да й помогне да слезе. Беше прегърбен от възрастта, артритът беше изкривил гръбнака и коленете му, изпод шофьорската фуражка стърчеше кичур оредяла бяла коса, униформената куртка му стоеше като на закачалка. Отвори вратата и помогна на Оливия да слезе.

— Ще трябва да дадем куртката ти на шивач, за да я стесни — отбеляза тя и се пресегна за бастуна си. — Вече ти е широчка.

— Съжалявам, госпожо.

Тя стисна бастуна, другата си ръка вкопчи в ръкава на куртката му и той я отведе до осветеното преддверие на къщата, където икономът на Сесил посрещаше гостите.

— Трябва да се храниш повече, Грейнджър. Днес дрехите са по-скъпи и от колите, които купувахме навремето.

— Добре, госпожо. — Той й помогна да изкачи трите каменни стъпала към входната врата и попита: — Как да разбера кога ще пожелаете да ви взема?

Оливия настръхна и гневно просъска:

— Да не си посмял да мръднеш колата! Няма да угаждаме на капризите на един жалък самонадеян човек. Паркирай ето там, под навеса.

Икономът на Сесил я чу, понечи да й помогне да свали палтото си и заяви с леден тон:

— Колата ви трябва да чака пред портала, не под навеса. Моля, наредете на шофьора си да…

— Как не! — избухна тя, пъхна бастуна в ръцете му и взе сама да си сваля палтото, макар и с цената на големи усилия. — Грейнджър — извика шофьора си.

Той тъкмо беше прекрачил първото стъпало и веднага се обърна, повдигайки въпросително побелелите си вежди:

— Ако някой ти досажда, че си паркирал под навеса, направо го мачкай с колата! — После се обърна и смразяващо погледна иконома: — Под навеса стои черна спортна лимузина с чуждестранен номер — отбеляза. — Чия е?

— На господин Мичъл Уайът — отвърна икономът.

— Естествено! — засия Оливия, запрати палтото си към иконома и грабна бастуна си от ръката му. — Той също няма да търпи да му налагат прищевките на един жалък самовластник — заяви гордо. После, подпирайки се тежко на бастуна, прекоси фоайето и бавно тръгна към дневната, откъдето се чуваха гласовете на множество хора.

Икономът се провикна:

— Господин Сесил каза да го изчакате в кабинета му.

Въпреки гнева Оливия тутакси се скова при мисълта, че ще трябва насаме да дава обяснения пред своя ужасяващ брат. Той проявяваше непонятна агресивност даже и когато нямаше никакъв конфликт. Ето защо продължи наляво към дневната, вместо да тръгне към кабинета му. Спря на прага и огледа всички присъстващи с надеждата да открие своя съмишленик — стройният чернокос мъж, който също бе пренебрегнал заповедта на Сесил, паркирайки колата си под навеса.

Не видя Мичъл нито там, нито в трапезарията, където много гости се наслаждаваха на щедро угощение. И тъкмо тръгна да излиза, когато Сесил, заобиколен от шумна компания, вдигна глава и я забеляза. Прониза я със студен поглед и намръщено кимна към кабинета си. Оливия се престори, че не забелязва повелителния жест, но все пак се подчини.

Кабинетът се намираше в дъното на коридора от другата страна на стълбището. По време на шумни тържества вратата, облицована със звукоизолираща материя, обикновено беше затворена, за да не привлича гостите към „покоите“ на домакина, но тази вечер бе открехната и от помещението се процеждаше мека светлина. Оливия хвана дръжката, спря за момент, за да си поеме въздух, после изправи рамене, вирна глава… и се вцепени от онова, което видя през открехнатата врата.

Мичъл държеше в прегръдката си Каролин, съпругата на Уилям — тя беше отпуснала глава върху гърдите му, в ръката си стискаше кърпичка.

— Не издържам повече — изплака и вдигна очи към него.

— Нямаме друг избор — отвърна той с равен глас, но тонът му издаваше съчувствие.

Първоначалният шок на Оливия отстъпи място на състрадание. Горката Каролин, беше заприличала на безпризорно дете — беше станала само кожа и кости, страните й бяха хлътнали. Нормално бе да потърси мъж от фамилията, който да й даде утеха и подкрепа, но нейният развратен баща се скиташе из Европа на сватбено пътешествие с петата си съпруга, а от Сесил нямаше да получи друго, освен поредното безкрайно дълго и досадно наставление за потребността да бъдеш силен в моменти на изпитание. Синът на Каролин беше на четиринайсет и се нуждаеше от грижите и подкрепата й, ето защо пред него тя се стараеше да се показва твърда и непоколебима, макар че нея самата нямаше кой да я подкрепи… освен Мичъл.

Оливия се загледа в Мичъл — благодарна му беше, че е дошъл тъкмо когато и Каролин, и Сесил изпитваха необходимост от утеха и подкрепа. И все пак нещо й подсказваше, че той едва ли би си направил труда да „извади“ Сесил от огъня, даже и да имаше възможност да го направи. По всичко личеше, че не желае да задълбочава отношенията си със своето семейство, дори избягваше срещите с общите им приятели, но според нея най-неприятното беше, че сигурно смята да си замине много скоро и ще напусне Чикаго, без да предупреди никого, освен Каролин.

Оливия изпитваше към него и съчувствие, и разбиране. Именно членовете на фамилията Уайът го бяха захвърлили още като пеленаче, скрили го бяха като някаква срамна тайна, която заплашваше да внесе ненужен смут в тяхното спокойствие и благоденствие. Още навремето беше чула за изоставеното бебе на Едуард, но остана напълно безразлична към съдбата му и затова сега приемаше презрението му като нещо съвсем заслужено. Не се примиряваше обаче с мисълта, че той ще напусне Чикаго много скоро. Искаше й се преди това да му позволи да я опознае и да разбере, че може да й се довери. Искаше й се да чуе да я нарича „лельо Оливия“, преди да си замине. Достатъчно й беше само едно „лельо Оливия“. Но повече от всичко й се искаше да разбере, че той й прощава, и трябваше да потърси начин да го спечели, преди да е станало твърде късно.

В момента обаче най-много я притесняваше мисълта, че Сесил може да се появи внезапно зад нея и гледката да го вбеси. Тя реши деликатно да ги предупреди за присъствието си — ако влезеше направо, щеше да смути Каролин и да накара Мичъл да се впусне в излишни обяснения. Ето защо най-напред потропа по вратата с бастуна си и за още по-голям ефект го вдигна пред себе си като слепец, накрая бавно пристъпи напред, впила поглед в неравния дъсчен под, сякаш се боеше да не пропадне под тежестта й.

— Да ти помогна ли, сигурно не виждаш? — попита Мичъл.

Оливия се престори на изненадана и вдигна глава, но това, което в действителност я сепна, беше иронията в гласа на Мичъл. Той не беше помръднал от мястото пред камината, но Каролин се бе свила на един стол. Тъмните сенки под кафявите й очи изпълниха с болка сърцето на възрастната жена.

— Горкичката ми — каза тя и я погали по златистата коса.

Каролин се отдръпна и притисна дланта на Оливия до страната си.

— Лельо Оливия! — проплака измъчено.

Възрастната жена мислеше да се задържи повече до нея, но забеляза, че Мичъл вече не е пред камината, а разглежда многобройните портрети в кабинета, които сякаш превръщаха просторното помещение в пантеон на фамилията Уайът. За пръв път го виждаше да проявява интерес към семейните портрети — или поне така й се искаше да бъде.

— Ето го твоят прадядо. — Тя се приближи до него и посочи портрета над камината. — Забелязваш ли приликата?

— С какво? — попита иронично той.

— С теб — продължи упорито Оливия, но Мичъл я стрелна със смразяващ поглед. „Така гледаше прадядо му“ — неволно си помисли възрастната дама. Той пъхна ръка в джоба на панталона си и се отдръпна от нея. Тя замълча, но не престана да го наблюдава с крайчеца на окото с надеждата да забележи у него интерес към друг портрет.

Сесил имаше навика да се бави и да кара да го чакат, защото това също го изпълваше с чувство за превъзходство. Оливия обикновено се дразнеше, когато и тя трябваше да чака, но този път й се искаше брат й да се забави поне с час. Малко след това Мичъл се спря пред друг портрет и Оливия побърза да се приближи, но щом видя какво е привлякло вниманието му, зяпна от изумление. Беше портрет на девойка, седнала с превзета скромност на градинска люлка — дългата й коса беше закичена с две розови пъпки, копринени розички украсяваха полата на бялата й рокля.

Мичъл стрелна изпод око Оливия.

— Сигурно си ти, а? — подхвърли.

— Боже мой! — възкликна тя. — Как позна? Тук съм едва на петнайсет.

Той безмълвно кимна към друг портрет:

— Това също си ти, нали?

— Да, тук съм на двайсет, на годежа ми с господин Хърбърт. Ето, това там е той. В същия ден ни направиха и портретите.

— Той като че ли изглежда по-щастлив от теб.

— Така е — кимна Оливия, забравила, че желанието й беше да го накара той да поведе разговор, не обратното. — Нещо ме караше да мисля, че у него и семейството му има нещо доста… снобско.

Мичъл подкупващо й се усмихна.

— И защо си смятала, че у тях има нещо „снобско“? — попита с нескрит интерес.

— Ами… може и да прозвучи глупаво, но според мен те се чувстваха велики и се превъзнасяха от факта, че някой техен предтеча е подписал Декларацията за независимостта, друг пък е бил генерал по време на Гражданската война.

— Какво безобразие — съгласи се той с насмешливо сериозен тон.

Оливия засия, зарадвана от възможността да размени шегичка с него, и побърза да не пропусне случая:

— Така е. Поне не си въобразяваха, че са дошли с кораба на Колумб.

— Сигурно им се е искало — пошегува се той, — но корабът на Колумб е бил твърде малък и явно не са могли да си резервират места.

— Да, така е — съгласи се Оливия и се приведе към него, — защото сме ги изпреварили ние! — Въодушеви се, че шегата й го разсмя, и без да се замисля, издърдори: — Мъжете от рода Уайът са красавци, момчето ми, но не помня сред тях да е имало мъж с твоята мъжествена хубост.

Нейният намек, че е член на фамилията Уайът, вледени погледа му и тя се почувства съкрушена, че обърна нещата в нежелана посока, затова побърза да добави:

— Ти обаче имаш сини очи, а всички те са с кафяви.

— Странно — отегчено промърмори той.

— Твоята май… — Оливия спря по средата на думата, но после реши, че той има право да знае истината. Пък и сигурно му се искаше да я разбере. — Спомням си, че твоята майка имаше много красиви сини очи. Никога не съм виждала толкова поразителни сини очи.

Очакваше да я заразпитва за майка си, но той само скръсти ръце на гърдите си и я изгледа с неприкрита досада. Оливия побърза да посочи един малък портрет непосредствено до този на Джордж Хърбърт. Той беше на внушителен джентълмен с колосана риза и вратовръзка на райета в розово, синьо и жълто:

— Ами за този какво ще кажеш?

— Че няма никакъв вкус за вратовръзки — отвърна Мичъл и й обърна гръб.

Оливия погледна Каролин, която поклати глава, потвърждавайки, че възрастната дама е сгафила, споменавайки майка му и като се опита да го убеди, че хората на портретите са негови сродници.

Докато той разглеждаше картините, Оливия се загледа в този строен, широкоплещест мъж, изправен пред портретите на хора, с някои от които имаше такава забележителна прилика, че сякаш стоеше пред огледало. Само че гордостта му пречеше да признае приликата и родството си с тях. Беше висок като своите предци, с горделива осанка и с изключителен интелект, докачлив по характер. Досущ като тях.

Не беше забравила саркастичната му забележка за раираната вратовръзка на възрастния му сродник и когато се загледа в Мичъл, внезапно я напуши смях. Откъдето и да го погледнеше: от скъпите му италиански мокасини и ушития по поръчка черен костюм, та до ослепително бялата му риза и безупречно подстриганата гъста черна коса, Мичъл беше истински Уайът — човек с превъзходен вкус и съвършена елегантност.

Имаше обаче три отлики, които се набиваха на очи — сарказмът, изискаността и чаровната усмивка. Комбинацията беше зашеметяваща дори за жена на нейната възраст. Мъжете от фамилията Уайът бяха силни и енергични, но им липсваха чувство за хумор и чар. Ако трябваше да направи сравнение, те бяха от типа на Хъмфри Богарт, а Мичъл — от типа на Кари Грант, но с остър език и смразяващи сини очи.

— Веднага ще изясним всичко! — гневно възкликна Сесил и замарширува към бюрото си.

Оливия се вцепени, сърцето й се сви. Докато го наблюдаваше как се движи, я доядя, че той се движи с такава лекота и не го мъчи ревматизмът, при все че беше две години по-стар от нея.

— Сядайте! — нареди той.

Мичъл се приближи до Оливия, за да й помогне да седне, после застана до бюрото, пъхна ръце в джобовете си и въпросително повдигна вежди.

— Сядай, казах! — отново се тросна старецът.

Младият мъж се обърна и невъзмутимо се огледа.

— Какво търсиш? — попита го Сесил.

— Помислих, че командвате кучето си — иронично подхвърли Мичъл.

Оливия се вцепени, на Каролин й секна дъхът.

Старецът го погледна с неприязън, но отвърна… с известно уважение:

— Добре, както искаш. — Той се обърна към двете жени: — Исках да присъствате и вие, защото мой дълг към Мичъл е да кажа това пред всички, но по волята на съдбата останахме само ние тримата като най-стари членове на тази фамилия. — После пак погледна внука си и продължи: — Искам в присъствието на твоята леля и твоята снаха да призная, че преди много години гордостта и гневът ме предизвикаха да ти причиня ужасно зло. Не ти обаче беше обектът на моя гняв, а твоят баща и жената, която е твоя майка. Ненавиждах у Едуард неудържимата му страст към жените. Изневери на съпругата си, която беше тежко болна от рак, и направи дете на любовницата си, твоята майка. Не можах да му го простя. Отвратен бях и от безсрамието на майка ти. Тя приласка моя покварен син, макар да знаеше, че съпругата му умира, без да се замисли колко скандално ще бъде, ако той стане баща шест месеца след нейната смърт.

Сесил замълча за миг, а Оливия изгледа изпод око Мичъл, за да види как ще реагира на тези грозни истини за родителите му, но изражението му бе невъзмутимо, сякаш слушаше някаква блудкава и безинтересна история. Беше готова да повярва в равнодушието му, но внезапно забеляза как младият човек стиска зъби, опитвайки се да запази самообладание.

Сесил, който не беше наблюдателен като нея, продължи:

— Да бъда ли откровен докрай?

— На всяка цена — отвърна внукът с иронична вежливост.

— Бях отвратен… бях погнусен от постъпката на твоите родители, но търпението ми се изчерпа, когато майка ти си позволи да наеме някакъв мизерен адвокат, за да измъкне пари от мен и да ме принуди да дам името Уайът на нейното копеле — тогава у мен се надигна унищожителна ненавист и бях готов на всичко, за да осуетя плановете й. Но това вече е минало. Надявам се да разбереш какво съм преживял.

— Абсолютно.

— И аз щях да проявя разбиране към майка ти, ако парите й трябваха за издръжката и възпитанието на сина й — добави Сесил, а Оливия се изненада, че Мичъл трепна и за пръв път прояви някаква изненада. — На нея обаче майчинското чувство й беше съвършено чуждо. Интересуваха я само парите и „богаташките среди“. Явно си представяше, че това е най-важното и за нейното дете.

Възрастният мъж се изправи. На Оливия й направи впечатление, че той се подпря на бюрото си, сякаш да прикрие изтощението си.

— Безхарактерен непочтен мъж и подла жалка уличница — такива бяха твоите родители. Ето защо не подозирах, че от теб може да излезе нещо свястно, но явно не съм бил прав. Ти, Мичъл, си живото доказателство, че във вените ти тече кръвта на истински Уайът. Обичах твоя брат Уилям, той беше добър баща и съпруг, но беше мекушав и си приличаше с Едуард по това, че нямаше големи цели в живота. Ти обаче си типичен представител на нашата фамилия. Захвърлих те, оставих те да се оправяш сам в живота, давах пари само за образованието ти. Ти обаче за кратко време превърна мизерните средства в истинско богатство. Този талант си го наследил от фамилията Уайът. Ти не израсна сред тях, но стана истински Уайът. — Сесил млъкна и напрегнато зачака отговора на младия мъж.

Но вместо да бъде поласкан, Мичъл иронично подхвърли:

— Това като комплимент ли трябва да го приемам?

Тонът му подразни Сесил и той се намръщи, но след миг студено се усмихна:

— Естествено, че не. Ние от фамилията Уайът не очакваме похвали. — Явно забеляза, че тези думи не направиха никакво впечатление на младия мъж, затова реши да опита по друг начин: — Именно защото си Уайът, ти ще ме разбереш, ще видиш колко тежко е за мен да призная, че тази моя фатална грешка, за която ти си плащал цял живот, тази глупост, която направих преди време, е била плод на моята безумна надменност. Не очаквам да ми простиш, защото никой Уайът не прощава така лесно, пък и на мен не ми останаха години да изкупвам стари грешки, вече съм на осемдесет. Освен това за един Уайът е немислимо да търси прошка. Ще поискам от теб само едно… — Старецът протегна трепереща длан. — Да си стиснем ръце.

Оливия гледаше просълзена, плаха усмивка трептеше върху нежните устни на Каролин, но Мичъл не подаде ръка, а процеди:

— Първо искам да знам за каква сделка става дума.

— Днес ставам на осемдесет. — Сесил отпусна ръка. — Аз нося отговорност за Оливия, Каролин и малкия Били, но след смъртта ми няма да има кой да се грижи за тях. Сигурен съм, че Оливия вече изпитва симпатия към теб. Тя гледа на теб като на свой съюзник — само вие двамата сте решили, че моята забрана не заслужава внимание, и сте паркирали на алеята.

Мичъл изненадано се обърна към Оливия и тя си каза, че погледът му е някак заговорнически.

— Уилям също се привърза към теб още от първата ви среща, а той умееше да преценява хората. От Каролин и Били разбрах, че отделяш доста време за тях, откакто Уилям почти… откакто Уилям изчезна, и ти сигурно споделяш техните сърдечни чувства. — Старецът млъкна, но като видя, че Мичъл няма намерение да коментира думите му, продължи: — Така или иначе ти си мой внук и за мен, както и за близките ми, е важно дали ще поемеш задължението да се грижиш за тях, когато… когато си отида. Ако си съгласен, да си стиснем ръце.

Оливия се удиви колко ловко брат й успя да перифразира молбата си така, сякаш беше от нейно име и от името на Каролин, и се почувства безкрайно щастлива, когато този път Мичъл почти без колебание подаде ръка на дядо си.

— Значи се разбрахме — отсече Сесил, сваляйки маската на крехкост и благост. — Оливия, Каролин, заведете Мичъл при гостите и се погрижете да го запознаете само с подходящи хора.

Сестра му го погледна сърдито:

— Няма ли да си направиш труда да го представиш, да им обясниш защо не го познават?

— Няма! Официалното представяне ще предизвика много въпроси, а нямам желание да давам отговори. Някои хора вече знаят от мен, че Мичъл е оставил за известно време бизнеса си в Европа само за да бъде заедно с нас. Искам да се преструвате, че той е гост, когото те би трябвало да познават. — Сесил тръгна към вратата, видимо доволен от уреждането на нещата.

— Как точно си го представяш? — недоумяваше Оливия.

Той се обърна и се тросна:

— Вие двете, Оливия, ще казвате на гостите: „Това е Мичъл, сигурно се познавате“. И ще се преструваш на изненадана, щом разбереш, че не са го и чували. Така през цялата вечер те ще се питат дали не са ме засегнали с нещо, щом съм ги оставил в неведение. — Направи няколко крачки към вратата, но отново се обърна и лукаво се усмихна: — Дори предпочитам от време на време да го представиш на някого и да кажеш: „Мичъл, сигурно помниш този човек, това е Еди-кой си“. Те естествено няма как да си спомнят за него, но големият им шок ще бъде, че той не ги помни. Това ще даде предимство на Мичъл — завърши и излезе.

Оливия погледна Мичъл, за да види как ще реагира, но изражението му беше непроницаемо, затова тя каза:

— Сесил го бива да измисля хитроумни трикове.

— Сесил го бива само да… — Той обърна рязко поглед към нея и щом видя изражението й, предпочете да спре дотам.

В този момент Каролин каза нещо, което привлече вниманието им:

— Тази вечер нямам настроение да водя празни разговори и да търпя да ме тормозят с въпроси за Уилям, на които и аз не знам отговора. Ето защо предпочитам да остана тук.

— Аз ще те закарам до вас — предложи Мичъл, но тя поклати глава:

— Сесил е прав… добре ще е да те представят на повече хора, защото са дошли почти всички приятели на Сесил.

— Аз не съм дебютант в обществото — беше язвителната му забележка.

— Трудно някой ще те помисли за дебютант — навъсено подхвърли тя, — но много от онези жени там ще те приемат като голям чаровник.

Той й подаде ръка, за да й помогне да стане:

— Ще го отложим за друг път.

Каролин обаче отказа да се изправи и поклати глава:

— Именно това е най-подходящият момент и най-подходящото място. Върви с Оливия. Много те моля, направи го заради мен… — настоя тя, забелязвайки нежеланието му. — Само след това двамата с Били ще можем да ходим с теб, където и да е, без да се притеснявам, задето хората ще си помислят, че вече съм си намерила приятел.

— Но само петнайсет минути — съгласи се неохотно Мичъл и хвана под ръка възрастната жена.