Джудит Макнот
Всеки мой дъх (17)

Седемнайсета глава

След няколко минути Кейт се обърна към него и видя, че той се взира в нея, замислено сбърчил чело. Тя прекъсна мълчанието с първото, което й дойде наум:

— През този сезон на годината времето тук действително е прекрасно.

— Да, така е.

— Притеснявах се днес да не завали, но не виждам нито един облак.

— Действително ще бъде странно, ако завали от ясно небе — отбеляза той, леко развеселен, и Кейт изпита огромно облекчение.

Мичъл отмести поглед от зелените очи й към сочните й устни, но веднага обърна глава, за да възпре неудържимото желание да я целуне. Досега нямаше скрупули относно жените, но ето че най-неочаквано съвестта му се пробуди при вида на истинския образ на Мери Кейт Донован, който се откри пред него в този момент. В таксито на път към ветеринаря той чу разказа за баща й, за живота й с него. И в думите й ясно пролича — забеляза го дори той, човекът, за когото семейната обич беше нещо непознато — колко много обича баща си и скърби за него. Освен това разбра с какъв ужас я изпълва мисълта, че е изправена пред задачата да управлява ресторанта в Чикаго. А пък липсващият приятел се оказа не такъв, какъвто си го представяше — богат, застаряващ развратник, който държи Кейт за своя играчка — ами негов връстник, който не просто обичаше Кейт, но искаше да се ожени за нея. И явно този човек я беше довел в суперлуксозен хотел на пищен тропически остров, защото Кейт имаше нужда да се съвземе. Но е бил принуден да се върне в Чикаго и да остави в тази изкусителна среда красивата, наскърбена и объркана Кейт, за която изневярата беше чуждо понятие, но в своето безкрайно обезсърчение от самотата и мъката тя беше склонна в този момент да се впусне в авантюра с Мичъл.

Ще мине седмица, ще мине месец, ще съжали, че е приела да легне с него, ще се наложи да се бори с чувство за вина. А беше безкрайно добра: въпреки своите проблеми и мъката си тя реши да вземе едно безстопанствено псе, за да го подслони в дома си и да спаси живота му. Накрая ще започне да се измъчва, че е постъпила така предателски, така „жестоко“ спрямо своя приятел.

Съвестта му подсказваше, че ако действително я харесва толкова много, трябва да й спести всички тези последствия и да каже на шофьора да обърне обратно към Филипсбърг. Кейт заслужаваше по-добър приятел от него. Той не мислеше да се задържа в Чикаго повече от седмица. В някои светски хроники вече бяха отбелязали за неговата поява на рождения ден на Сесил и ако останеше в Чикаго, все някой щеше да започне да се рови в живота му и да го превърне в привлекателен обект на клюки в средите на противни за него хора, на които не желаеше да разкрива факти от своя мизерен живот. Освен всичко останало не желаеше да споделя за родството си с прочутите Уайът, но не би могъл да скрие това в родния град на Кейт.

Един глас обаче упорито му казваше, че Кейт не е малко момиче и няма нужда друг да преценява вместо нея как да постъпва и кое е най-доброто за нея. Пък и освен всичко това една страстна любовна нощ щеше за известно време да й осигури утеха. Разгневената съвест на Мичъл веднага го сряза, че последното не е плод на разсъждение, а на чиста похот.

Точно в този момент таксиметровият шофьор се обърна и се поинтересува:

— Скоро ли ще трябва да завия?

Мичъл се поколеба как да отговори, но след това отсече:

— След няколко километра.

Похотта и разсъжденията нямаха сили да надвият съвестта, но имаха сили да заглушат гласа й.

Кейт очакваше след тези думи да погледне към нея и да й обясни къде отиват, но той пак обърна глава към прозореца и не каза нищо. Тя се почувства объркана от мълчанието му и се протегна над него да вземе брошурата, която преди това държеше той. Почти същата беше получила и тя във фоайето на хотела — и в тази пишеше, че Сейнт Мартен е островче с площ от седемдесет квадратни километра и е притежание на две държави: северната част е френска, а южната — холандска.

Имаше приложена карта на острова и Кейт я разтвори, за да прецени къде се намират в момента. Пътуваха по главния път на острова, а според картата нямаше друг такъв и той правеше кръгова обиколка на целия остров. Тя беше забелязала, че малко след Питсбърг минаха покрай пътни отбивки с табели за залива Симпсън и аерогарата „Принцеса Джулиана“, което означаваше, че пътуваха на изток. Припомни си и други ориентири по пътя и стигна до заключението, че пътуваха на север, към френската част — от лявата страна беше Карибско море, а вдясно се виждаше подножието на планините.

Беше ясно, че крайният обект се намира във френската част, и Кейт се зачете в описанията на бурния нощен живот там, фантастичните магазини и великолепните плажове, в това число и нудистки. Четенето й помагаше да не мисли за обажданията на Ивън.

Тя четеше третата брошура, когато таксито направи завой, намали и пое по тясна лъкатушна алея, озеленена и оградена от каменни стени. Няколко минути алеята се виеше нагоре по един склон с гъста тропическа зеленина, после направи рязък завой и излезе пред каменен портал с униформен пазач, застанал до големи порти, на които с месингови букви се четеше: „Анклав“.

Мичъл се приведе и каза на портиера името си, след което вратите се отвориха и таксито влезе, направи още един завои и Кейт занемя от красотата на гледката, която се разкри пред тях: върху един склон непосредствено пред Карибско море беше сгушен великолепен триетажен хотел и средиземноморски стил, откъдето се спускаха няколко стъпаловидни алеи право към дълъг, уединен плаж със сърповидна форма и невероятно чист бял пясък. По стъпалата се движеха сервитьори с подноси с храни и напитки за плажуващите, които бяха скрити под огромни плажни чадъри, прикрепени към шезлонгите.

— Каква прелест! — възкликна Кейт.

Един от портиерите й отвори вратата да слезе. Тя се вмъкна от таксито и веднага се извърна да погледне хотела. Покривът беше от морска керамика, сградата беше покрита с бял хоросан и изпъстрена от многобройни кръгли красиви балкончета, както и няколко големи, покрити балкони.

Фоайето беше красиво и хладно, с полиран каменен под и големи остъклени врати, които извеждаха на балкон-ресторант. Мичъл я поведе напред покрай рецепцията, където една двойка си резервираше дихателни приспособления и платноходка, но когато той продължи напред покрай асансьорите към едно бюро с табела: „Гостуващи“, тя го погледна неуверено.

— Не съм се регистрирал — обясни той.

— Не си ли отседнал тук?

Той поклати глава.

— Аз съм на яхтата на един мой приятел, но реших, че тук ще ни бъде по-добре.

Тя предпочете да не отива с него до рецепцията и посочи към няколко стола, между които имаше маса с купчина брошури на хотела:

— Ще те изчакам ето там.

Когато Мичъл тръгна към рецепцията, от един от магазините във фоайето излязоха две красавици. Те спряха погледи върху него и смехът им секна, после се обърнаха и го изгледаха как се отдалечи. Заговориха едва когато наближиха асансьорите, а там седеше Кейт.

— За пръв път виждам такъв красавец, а ти? — каза едната.

— Та той е божествен! — отвърна другата с огромно възхищение и с френски акцент, после се обърна, за да го погледне още веднъж.

Кейт проследи автоматично погледа й. Мичъл стоеше на рецепцията и попълваше декларациите. Направи й впечатление, че раменете му изглеждаха внушителни, но вниманието й беше привлечено и от друго. „Божественият“ не беше взел куфар със себе си!

Това едва ли означаваше друго, освен че Мичъл нямаше намерение да слага дреха на гърба си до сутринта, когато ще си тръгнат, и при тази мисъл сърцето й се сви. Предната вечер изрично й беше казал да си вземе нещо по-елегантно, за да потърсят забавление в някой нощен клуб, а ето че той не беше взел никаква дреха за себе си, нито даже бански костюм…

Сигурно защото тук и плажът, и басейнът са за нудисти!

В таксито беше прочела в онази брошура, че много от плажовете във френската зона са нудистки, а този хотел без съмнение беше в същата зона. Тръпки я полазиха по гърба дори само от мисълта да отиде на нудистки плаж, а да се появи гола — това беше немислимо.

Когато Мичъл приключи с регистрацията и тръгна към нея, на пътя му застана директорът на хотела.

— Радвам се, че успях да ви осигуря апартамента, който пожелахте, господин Уайът — отбеляза директорът и тръгна да се ръкува с Мичъл. — Наложи се малко повече дипломатичност, но пък другите кандидати останаха удовлетворени от офертата.

Кейт видя как, преди да се ръкува с директора, Мичъл бръкна в джоба си, и тя неволно се запита каква беше сумата, която отпътува в друга посока при това ръкостискане. После се зачуди за каква „оферта“ ставаше дума и кои ли бяха „другите кандидати“.

— Дидерик вече е горе и ви чака — продължи директорът. — Той се е погрижил за всички ваши желания.

Кейт си каза колко хубаво би било, ако едно от тези желания включва дрехи и бански костюм. И веднага след това сведе поглед, за да не се разсмее от пълната нелепост на тази своя мисъл.

В следващия момент Мичъл застана пред нея.

— Готова ли си? — попита той.

Кейт вдигна бавно глава и погледът й се спря на лицето със слънчев загар и пронизителни сини очи.

— За какви твои желания се е погрижил Дидерик?

Изражението му се смекчи:

— Дано е поръчал обяд.