Джудит Макнот
Всеки мой дъх (15)

Петнайсета глава

— Ветеринарният кабинет е на няколко пресечки оттук — обясни Мичъл, като й помагаше да слезе от лодката на пристана в живописното градче Филипсбърг. — Можем спокойно да стигнем пеш, но заради твоя куфар и кучето предлагам да вземем такси.

— Прав си, че… — започна Кейт, но замълча, защото чу сигнала на мобилния си телефон и го извади, за да провери кой я търси. — Трябва да отговоря, защото това е един съдружник, на когото оставих съобщение да ми се обади.

— Аз ще взема кучето и куфара и ще намеря такси — обясни Мичъл, поемайки направо към улицата.

Тя сложи телефона до ухото си, но шумът от колите и моторниците наоколо беше толкова силен, че не успя да чуе нищо, затова увеличи докрай силата на звука.

— Вече те чувам, Луис, можем да говорим. Как минаха нещата вчера?

Кейт следваше бавно Мичъл, а Луис Келард й разказваше по телефона как е минал денят в ресторанта: доставчикът на зеленчуци изпълнил само половината поръчка и това наложило непредвидени промени в традиционното предястие, сервитьорът отказал да сервира повече алкохол на някакъв пиян клиент, който направил сцена и те го извели принудително от заведението, сутринта се обадил неговият адвокат и заплашил, че ще заведе дело срещу ресторанта заради нанесени морални щети на клиента му, запасите от вино били изчерпани и това изисквало спешно презареждане на избата…

Кейт се настани на задната седалка на таксито, Макс скочи след нея и тя моментално му направи място до себе си, докато даваше инструкции на Луис:

— Когато адвокатът се обади пак, не водете никакви разговори с него, а го препратете към нашия адвокат. Кой от сервитьорите е постъпил така?

Луис й каза, че това е бил Джими, и тя продължи:

— Обясни му, че е длъжен да проявява повече такт. Баща ми беше споменал, че той е започнал да проявява своеволия, и възнамеряваше да го освободи от работа. Ти попита ли доставчика защо е изпълнил само половината от поръчката?

През цялото време, докато таксито бавно се придвижваше по крайбрежния булевард, Кейт продължаваше да слуша Луис, като полагаше максимални усилия да дава идеи за разрешаване на проблемите, но най-често се налагаше да отговаря на въпросите на Луис със свой въпрос:

— Как ли щеше да постъпи баща ми при подобни обстоятелства?

В крайна сметка отчетът на Луис я докара до пълно недоумение.

— Обади ми се пак, още щом разбереш защо доставчикът не е изпълнил цялата поръчка и защо броят на покривките така внезапно е намалял — напомни накрая тя и той затвори.

След като приключи разговора, Кейт пъхна телефона в чантата си, вдигна глава към Мичъл и видя, че той я наблюдава недоумяващо със сключени вежди.

— Сигурно се чудиш какъв беше този разговор? — попита го тя.

— Неволно го изслушах. Но бях останал с убеждението, че ти се занимаваш със социална дейност, а ресторантът е собственост на баща ти. Сега обаче ми се стори, че с това заведение се оправяш ти.

Кейт пое дъх:

— Баща ми е мъртъв. Убиха го преди три седмици на излизане от ресторанта. Беше късно вечерта и полицаите смятат, че става дума за непредумишлено убийство, само няколко дни преди това в същия квартал имаше един убит.

— И ти възнамеряваш да поемеш ресторанта в свои ръце, така ли?

Кейт кимна.

— Напуснах социалното министерство, за да се отдам на това. Работила съм по няколко часа дневно в ресторанта, когато бях ученичка, после и студентка, но изобщо не успявам да ръководя така успешно всичко, както го правеше баща ми. Боя се, че… — тя замълча и наведе смутено глава, при което с изненада забеляза, че Макс е положил глава на коленете й и я гледа разтревожено.

Мичъл предпазливо довърши думите й:

— Боиш се, че ще претърпиш провал.

— Не просто се боя, направо съм ужасена — призна си тя.

— Защо не го продадеш?

— Трудно ми е да го направя. Баща ми обичаше този ресторант и е вложил в него труда и средствата на целия си живот. Обичаше и мен, но му се налагаше да прекарва почти цялото си време там, ето защо най-щастливите спомени с баща ми са най-вече оттам. Този ресторант беше в сърцата и на двама ни. Сега ми остана единственото от него… единственото от нас двамата. Трудно ми е да го обясня…

Тя протегна ръка и започна да гали Макс. Изненада се от готовността, с която започна да говори на Мичъл за своя баща. След известна пауза тя хвърли бегъл поглед към Мичъл с предчувствието, че е потънал и собствените си мисли или е безкрайно отегчен.

За нейна изненада той я гледаше много съсредоточено.

— Слушам те… — насърчи я.

Кейт се замисли как да му обясни защо ресторантът е свързан с толкова скъпи спомени от времето с баща й и се спря на първото, което й дойде наум:

— Между три и пет следобед обикновено затваряха ресторанта и когато бях ученичка, имах навика да си пиша домашните на бара, близо до баща ми, докато той си вършеше своята работа. Сядаше по-близо до мен, за да ми помага в домашните, щом попитам за нещо. Всъщност гледаше да е по-близо, най-вече за да е сигурен, че ще си напиша домашните. Знаех, че обичаше математиката, историята, физиката, но мразеше граматиката и не понасяше да ме изпитва по правопис. — Кейт завърши с тъжна усмивка: — А аз мразех домашните и за да си го върна, не го оставях нито ден, без да го тормозя да ми помага именно по граматика и да ме изпитва по правопис.

Мичъл не каза нищо, само повдигна вежди като знак, че му се иска да чуе още. Кейт остана изненадана от неговия интерес и реши да даде като пример още един спомен.

— Когато бях в четвърти клас — започна след кратък размисъл, — исках да се запиша на уроци по ролкови кънки на закрита пързалка. Баща ми обаче никак не харесваше децата, които се навъртаха там, и затова ме записа на балет по два пъти седмично, макар че нямах никакво желание да ходя на балет. А пък сградата, където се помещаваше школата по балет, изгоря само ден след моето записване… да не си помислиш само, че съм аз виновна за това.

— И през ум не би ми минало подобно нещо — отвърна Мичъл.

Направи й впечатление колко сериозно й отговори Мичъл едва не се разсмя, защото по всичко личеше, че си я представя като някакво ангелче, а не като малка палавница, каквато всъщност беше някога.

— След като местната школа изгоря, най-близо остава едно училище, което беше на няколко спирки от нас, но аз знаех, че баща ми никога няма да ме пусне сама с автобус, затова започнах непрекъснато да хленча колко ми е мъчно за учителката по балет и колко ужасно се чувствам, че ме лишиха завинаги от възможността да ходя на уроци по балет…

— И после?

— После баща ми взе, че покани учителката по балет провежда часовете си в ресторанта. Господи, какво забавление беше да го наблюдава човек как полагаше усилия да пази спокойствие и да не се мръщи, докато трийсет балеринки с къси полички всяка седмица по два пъти правеха пируети в трапезарията на ресторанта му, а до тях една стокилограмова учителка не спираше да дрънчи на остарялото му пиано.

Кейт се замисли с усмивка на лицето… спомни си рождените си дни и тържествата, които баща й организираше в ресторанта. Погледът й се върна към Мичъл и, за да не го кара да чака, тя сподели с него:

— Всяка година ме „изненадваше“ с голямо тържество в ресторанта, на което канеше всичките ми съученици. Украсяваше с балони и подготвяше красива торта — задължително шоколадова и с розова глазура като за момиче. По цели седмици преди това все опитваше някак да ми внуши, че няма да има възможност да организира подобно тържество. Казваше ми, ту, че бил принуден да даде под наем помещението за друг тържество, защото ни трябват пари, ту, че се налага, да замине някъде в същия ден. Просто искаше да ме изненада, когато се върна от училище и заваря всички в ресторанта.

— И успяваше ли да те изненада?

Кейт поклати глава:

— Никога. Не можех да не забележа огромния съд с розова глазура, който докарваха в кухнята ден преди това, или пък кутиите с шоколадов сладолед във фризера, нямаше как да не ми направят впечатление двеста балона и хелиева помпа в задната стая. Освен това той поръчваше на един-двама от моите съученици да поканят останалите, а те, естествено, не пропускаха да ми кажат за това.

— Нищо чудно тогава, че никога не е успял да те изненада — отбеляза той с усмивка.

Кейт понечи да отвърне с усмивка, но внезапно стана сериозна:

— Всъщност веднъж успя — на четиринайсетия ми рожден ден.

— И как го постигна.

— Като ми каза, че е решил да не организира тържества за мен — Кейт предпочиташе да забрави за онзи печален рожден ден, затова се върна на въпроса му за евентуалната продажба на ресторанта. — Но даже и да реша да го продам, той трябва да работи, така че в момента нямам друг избор — длъжна съм да движа нещата… доколкото мога.

За нейна голяма изненада той не започна да я успокоява и да й обяснява, че е способна да се справи, а я прегърна през раменете. Кейт се притисна в него, защото й се искаше ласките му да прогонят страховете й.

— Съжалявам за смъртта на баща ти — каза той след кратка пауза. — Сега разбирам защо вчера, когато бяхме в ресторанта, ти носеше книга със съвети за преодоляване на скръбта.

Кейт се сепна и го погледна:

— Явно си доста наблюдателен?

— Ами да, особено когато съм съсредоточил в нещо цялото си внимание. Или най-вече — в някого — добави той и многозначително спря поглед върху устните й.

Кейт виждаше, че той нарочно се шегува, защото му се искаше да отклони мислите й в друга посока и да я развесели, ето защо се усмихна и реши да подкрепи намерението му.

— Вчера обект на вниманието ти бях не аз, а собствената ти риза.

— Аз притежавам една особена дарба — мога да наблюдавам съсредоточено по две неща наведнъж.

— Същата дарба имам и аз и тъкмо затова в момента ми прави впечатление, че вече сме пристигнали и таксито е спряло, а шофьорът чака да слезем.