Джудит Макнот
Всеки мой дъх (13)

Тринайсета глава

Кейт се спря с ръка върху дръжката на вратата и се напрегна да събере сила и смелост да посрещне един непознат мъж, с когото в момент на пълно безумство беше приела да прекара нощта. Насили се да се усмихне и отвори, като за всеки случай отстъпи назад, защото той можеше да поиска да я целуне.

Мичъл застана на прага. Носеше черни джинси и черна спортна риза с къси ръкави, която подчертаваше тена му и придаваше на очите му цвят на синя стомана — изглеждаше зашеметяващо красив и убийствено сексапилен.

Кейт направи още няколко крачки назад.

— Точен си като англичанин — подхвърли, за да прикрие смущението си.

Той се поколеба за момент, като забеляза, че се беше погрижила да остави разстояние помежду им, после я стрелна с дяволит поглед и пристъпи навътре.

— Точността е от малкото положителни качества, които притежавам — Мичъл вдигна рамене и се огледа. Забеляза синия куфар върху леглото, после обърна поглед към Макс: — Как е той?

— Изглежда добре — отвърна Кейт и погледна към чантата в ръката му. — Дано носиш каишка и нашийник. За да го изведа сутринта, усуках две хавлиени кърпи.

— Забелязах. Изглежда така, сякаш е избягал от СПА за кучета — пошегува се той и й подаде чантата.

Припомни си прекрасната вечер, която бяха прекарали заедно, и това донякъде премахна нервното напрежение.

— Ще заключа вратите. — Мичъл тръгна към терасата.

— На масата е останала почти цялата закуска. Вземи си каквото ти хареса — каза тя зад гърба му, докато отваряше плика.

— Не намерих магазин, в който да продават каишки, и за да не закъснея, взех това там — обясни той, докато вървеше към масата, за да надникне в покритите чинии.

Кейт извади от плика две крещящи вратовръзки — за пръв път виждаше толкова безвкусни допълнения към мъжкото облекло, едната беше изрисувана с палми, а другата беше яркосиня със златистожълт надпис „Сейнт Мартен“. Тя се поусмихна, наведе се към Макс и свали каишката от хавлиени кърпи. Умееше да връзва вратовръзка — беше се научила, докато през ваканциите работеше в „Донован“, и сръчно уви около шията на Макс грозотията с палмите. Погледна през рамо и видя как Мичъл вдигна капака на единия съд.

— Може и да ти се сторя гнуслив — отбеляза той, — но отказвам да се храня с кости, ръфани от куче.

Секунди след това, щом го чу как заключва вратата на терасата, тя нагласи краищата на вратовръзката, после свали слънчевите си очила и ги сложи на главата на Макс, като го потупа леко, за да му даде знак да не мърда.

— Едва ли като турист изглежда по-добре, отколкото като любител на СПА — увери го Кейт, когато той застана зад гърба й. После се завъртя към него, за да му даде възможност да погледне Макс.

— Все пак вратовръзките са по-леки и… — тръгна да обяснява той, но в следващия момент се засмя и закова поглед в Кейт.

Очите й се сляха с неговите и тя усети как омайната прелест от вечерта отново ги обгръща. Явно, че и той почувства същото, защото хвана нежно раменете й.

— Здравей — по лицето му се разля усмивка, без да сваля поглед от нея.

— Здравей — отвърна тя приглушено. В този момент телефонът иззвъня и тя се стресна. Мичъл обърна глава към звънящия апарат и възнегодува, че адвокатът е подбрал толкова неподходящ момент. Отпусна ръце и предложи:

— Хайде да излезем някъде.

Кейт кимна в знак на съгласие и се наведе да свали вратовръзката на Макс, после я върза с другата и се получи нещо като дълга каишка.

— Когато го разхождах тази сутрин, не му беше особено приятно да е вързан — сподели тя с Мичъл, докато вървяха по алеята към главния вход на хотела, — но не направи опит да бяга.

— Не е глупав, значи, и знае откъде идва кокалът — отбеляза Мичъл, но му направи впечатление, че голямото куче с удоволствие вървеше близо до нея, и му се стори някак странно, че едно скитащо псе с такава готовност падна в краката й. По всичко личеше, че Кейт Донован имаше дарбата да оказва подобно въздействие върху „бродещи“ мъжки създания — и кучета, и човеци.

— Дано да е така послушен и когато решим да го качим в кола или на лодка — добави.

Мичъл беше вдигнал гюрука на кабриолета, за да возят безопасно кучето, но то не прояви желание да се качи, колкото и настоятелно да го убеждаваше и да го побутваше Кейт. Мичъл остави в багажника куфара на Кейт и мина от едната страна на колата, за да й помогне, но спря за момент, за да се наслади на гледката. Тя стоеше наведена над кучето и се мъчеше да сложи предните му крака в колата. И в гръб Кейт Донован изглеждаше прекрасно.

— Може би ако влезеш първо ти — отбеляза той, — Макс ще се качи след тебе.

Тя го послуша и Мичъл затвори зад кучето задната врата, заобиколи колата и се качи на шофьорското място, а Кейт прескочи отпред на мястото до него.

От мястото на паркинга, от другата страна на алеята, детектив Чилдрис се загледа как кабриолетът на Уайът потегли и провери колко е часът. Беше оставил бележника до себе си. Взе го и записа точния час, а откъм фоайето на хотела право към него по алеята закрачи детектив Макнийл.

— Откри ли коя е червенокосата? — попита Чилдрис, потегляйки веднага щом Макнийл затвори вратата.

— Още не. И този портиер като онзи вчера и като управителя на заведението ми отговори, че според установената практика в хотела имената на гостите не се съобщават на никого.

Те забелязаха как колата на Уайът зави надясно и Чилдрис натисна рязко газта.

— Бутна ли една петачка на портиера, преди да го попиташ?

— Бутнах му даже десетачка — отвърна шеговито той, — но не успях да си купя отговор. Днес обаче на работа е заместник-управителят, господин Орли, а той изглеждаше адски притеснен. Докато изчаквах във фоайето, пристигнаха мъж и жена с предварително запазена стая, записани под името Уейнрайт, и Орли не успя да намери документите им за резервация. Изпрати с тях хотелски служител, за да ги придружи до вилата, но се обърна с „господин и госпожо Уейнрайт“. Не съм питал Орли за името на червенокосата, защото нямаше да ми каже, но пък може би „господин Уейнрайт“ ще го накара да го направи.

Макнийл бръкна в джоба на ризата, докато говореше, и извади мобилния си, след което набра номера на „Айлънд Клъб“.

— Бих искал да говоря с господин Орли — каза. След доста дълга пауза Макнийл чу гласа на Орли — той едва си поемаше дъх от пренапрежение.

— Орли слуша. Съжалявам, че ви принудих да чакате. С какво мога да ви бъда полезен?

— Обажда се Филип Уейнрайт — излъга Макнийл, като се стараеше в гласа му да звучи строгост, но едновременно с това да проличи, че е склонен към снизхождение относно допуснатите гафове, ако Орли прояви повече отзивчивост. — Когато отивахме да закусим със съпругата ми, в коридора ни поздрави една млада жена, която помни имената ни от предния престой тук. Ние също не сме забравили, че миналата пролет прекарахме тук прекрасна вечер заедно с нея и бихме искали да я поканим по-късно днес на коктейл на плажа, но не можем да си спомним името й. Тя е червенокоса, спомена също така, че е настанена във вила номер шест. Кажете ми, по дяволите, как се казваше тази жена?

— Съжалявам, господин Уейнрайт, но според правилата на установената хотелска практика информация за нашите гости ние не даваме на никого.

— Аз също съм ваш гост! — възнегодува Макнийл.

— Правилата на хотелската практика са валидни както за външни лица, така и за гостите на хотела.

— Дайте ми тогава да говоря с Морис — Макнийл поиска да чуе управителя, защото добре знаеше, че не е там. — С него се познаваме от години и той със сигурност ще ми каже името й!

Заместник-управителят се поколеба за момент:

— Морис отсъства… ако все пак сте толкова убеден, че той ще ви каже…

Макнийл се подсмихна в себе си, щом долови угодническите нотки в гласа от другата страна, но остана доста разочарован от това, което му казаха:

— Вила номер шест е регистрирана на името на мъж, не виждам да е посочено име на жена. Съжалявам, но ме чакат на другия телефон…

— Ами кажете ми тогава неговото име? — побърза да реагира Макнийл. — То също би могло да освежи паметта ни.

— Името му е Бартлет, но държа да повторя, макар и с риск да прозвуча грубо, че ме чакат на другия телефон, и то спешно.

— Е? — попита нетърпеливо Чилдрис.

Макнийл изключи телефона и го прибра в джоба си.

— Вила номер шест е регистрирана на името на мъж, името му е Бартлет — отвърна Макнийл. — Не е посочено името на жена.

Гюрукът на черния кабриолет се виждаше пред тях.

— Обзалагам се, че Уайът кара към Блоуинг Пойнт — отбеляза Чилдрис, като ставаше дума за кея, откъдето корабчета и лодки взимаха пътници и ги връщаха на острова. Малко след това десният мигач на черния кабриолет взе да мига. — Ето, видя ли… познах. Уайът е тръгнал към Блоуинг Пойнт, а това значи, че ни чака ново пътешествие с лодка. Вече получавам морска болест.

— Вземи си хапче.

— Не искам, защото ми се доспива.

— Значи трябваше да си вземеш едно снощи, вместо да се надвесваш от лодката.

— Когато по-късно се обадиш на Елиът, кажи на държавния прокурор, че ако тази нощ Уайът остане в яхтата си насред някое пристанище и ми се наложи да спя на лодка, то искам да бъде нещо по-голямо, за да не се люлее като тапа при всяко помръдване на водата. Не е проблем да издържа на гадене за половин час, докато го преследваме между островите, но когато по цяла нощ повръщам, нямам сили да си върша работата.

Усмивката на Макнийл моментално се стопи от тези думи — даваше си сметка за безспорния професионализъм на Чилдрис в автомобилното преследване, той умееше да минава с лекота между колите при всякакъв вид трафик. Притежаваше изумителен усет кога точно да скъси разстоянието спрямо колата на Уайът, за да прецени в коя посока е решил да поеме, също и кога да остане на безопасно разстояние, за да не привлича вниманието му.

Именно поради тази причина преследвачът по суша беше Чилдрис, а Макнийл — по вода. За по-сигурно всеки ден наемаха различна кола и различна лодка, но Макнийл разчиташе преди всичко на професионализма на Чилдрис и нямаше особена вяра в собствените си умения да управлява лодка, било то и малка рибарска моторница, каквато бяха наели за този ден.

— Колко голяма е яхтата на Уайът днес? — попита Чилдрис, като натисна мигача за десен завой.

— Нямам представа — някъде към десетина-дванайсет метра.

— Ако ще спим на лодка и тази нощ, искам да е не по-малка от неговата — той изчака колегата му да го погледне в очите и каза: — Говоря сериозно, Мак. Макнийл понечи да се пошегува, но се отказа. Забеляза как по челото на Чилдрис избиха капки пот при мисълта за евентуално ново преследване по вода и загорялото му от слънцето лице придоби синкав оттенък. Вместо да признае, че не му е по силите да се справи с по-голяма лодка, наведе глава и смотолеви:

— Тази сутрин той остави багажа си в хотела в Сейнт Мартен, така че едва ли мисли да прекара нощта на яхтата.