Джудит Макнот
Всеки мой дъх (12)

Дванайсета глава

С чаша кафе, препечени филийки и вестник Мичъл седеше на малката палуба на яхтата на Зак Бенедикт, а Натаниъл Прескот, капитанът на яхтата, тихо ругаеше, приковал поглед в приближаващия се плавателен съд.

Прескот беше висок мъж с войнишка стойка и прошарена коса, цялото му същество излъчваше авторитет.

— Имайте готовност пак — отправи предупреждение към Мичъл. — Ето, още един.

Още не беше довършил думите си и буквално на метър от яхтата премина ферибот, поел към един от съседните острови, а по високоговорителите на борда му прогърмя гласът на капитана:

— Уважаеми пътници, дясно на борд — от дясната ви страна — виждате яхтата на кинозвездата Зак Бенедикт, тя е с дължина трийсет и осем метра и се нарича „Джули“ на името на неговата съпруга. Пригответе камерите си. На борда виждам човек и това навярно е Бенедикт.

Мичъл изруга тихо и за да скрие лицето си, разтвори вестника.

— Чудно ми е как издържа Зак. Идва ми вече да ги заплаша с пушка.

Ден преди това „Джули“ стоеше кротко закотвена към кея на един красив яхтен пристан на Сейнт Мартен, но някакви побеснели фенове на Зак забелязали яхтата и веднага се досетили на кого е. Вестта се разнесла мълниеносно по целия остров. Само няколко часа след това кеят се превърна в туристическа атракция, а феновете на Зак не спираха да ги тормозят, да обикалят около яхтата, да искат автографи, да им досаждат до побъркване. Когато Мичъл се върна на борда след вечерята с Кейт, някои от тях още се навъртаха наоколо, и за да го отърве поне малко от тях, капитанът веднага отдели яхтата от кея. Така че тя вече не беше на пристана и това ги избави от припадащите досадници, но нямаше как да се измъкнат от туристите на фериботите и лодките.

— Ще проверя дали по другите пристани няма някое местенце, където да ни приютят. — Равнодушието в гласа му показваше, че не за пръв път му се налага да се справя с подобно изпитание. — Но до брега и обратно ще се наложи да ползваме моторницата.

— Няма проблем — каза Мичъл. — Тази сутрин имам малко работа в Сейнт Мартен.

— Ще кажа на Ярдли да приготви моторницата, за да тръгнем… — Той направи пауза в очакване да чуе отговор от Мичъл.

Мичъл погледна часовника си. Беше осем и петнайсет.

— След половин час.

— Ще ви се обадя по мобилния и ще ви кажа къде сме хвърлили котва, за да знаете довечера къде сме — обясни любезно той.

— Тази вечер няма да се връщам на яхтата. Ще прекарам нощта в хотел.

— Е, така сигурно ще намерите повече спокойствие — въздъхна разбиращо Прескот. Точно преди да тръгне, се извърна и погледна Мичъл с едва доловима усмивка.

— Рано сутринта се обади господин Бенедикт. Обясних му, че снощи бяхме принудени да напуснем пристана. Каза ми да ви предам, че там, където е той, всичко е невероятно спокойно и приятно.

Мичъл прие шегата му с лека усмивка. Зак беше отседнал в апартамента му в Рим, докато завърши снимките за новия си филм, а след това двамата с Джули щяха да пристигнат при него в Сейнт Мартен.

Мичъл остана сам, облегна се, загледан в кръжащото ято чайки над главата си, и се замисли за предишната вечер, за необичайното му държание спрямо Кейт. Тя го беше помолила да помогне на някакво си улично псе, а той хукна да вика линейка и лекар, даже предложи да го заведат на ветеринар. След това тя му показа, че не желае да ляга с него, нито да го вижда повече, ако не й разкаже нещо за себе си, и той веднага даде да се разбере, че няма да приеме да му налагат условия. Няма да приеме да бъде манипулиран, и избра най-вярното решение — да си тръгне. Но малко след това се почувства като обезумял от най-неистовото желание в живота си и се върна да отговаря на въпросите й. Като капак на всичко го обзе някакво комично чувство за порядъчност и благородство — дотам, че сметна за неразумно да легне с нея в хотелската стая на нейния приятел и предпочете да изчака, за да я заведе в друг хотел на следващата вечер в Сейнт Мартен.

Като се имаше предвид, че цялата вечер се беше държал нелепо и глупаво заради желанието да легне с нея, това решение накрая изглеждаше буквално абсурдно. Погледнато отстрани, цялото му поведение през онази вечер изглеждаше непонятно, но не беше точно така. Защото всичко у нея го изпълваше с трепет и възбуда още от първите минути в хотела.

Да, обаче това беше предната вечер. Сега беше по-различно и дори му се струваше, че без красотата на лунната светлина, без музиката, без цялото съчетание на обстоятелствата — без всички онези неща, които придаваха малко по-особен характер на вечерта, цялата тази „магия“ може би нямаше да я има. Точно в момента не можеше да каже със сигурност какво би предпочел, откакто в Лондон беше пристигнал брат му със семейството си, Мичъл от време на време усещаше, че се „размеква“, а това беше чуждо и доста неприятно чувство за него. Най-напред отвори душата си за Уилям, после остави да влезе под кожата му леля Оливия, даже беше подал ръка на дядо си. И ето, сега пък се увличаше по едно червенокосо ирландско момиче.

Мичъл забеляза, че към яхтата идва друг ферибот. Но вместо да грабне вестника, той взе препечена филийка, отчупи парче и го хвърли през борда. Морските чайки моментално се нахвърлиха с крясъци. После подхвърли във водата още четири парчета и отвсякъде прелитаха бели крила.

— Уважаеми пътници — гръмна гласът на капитана, — ако сте фенове на филмовата звезда Зак Бенедикт…

Мичъл хвърли нови две парчета и от небето заваляха чайки като дъжд, пикирайки с мощни крясъци право към хляба.

— … пригответе камерите си…

Мичъл взе и останалите филии и започна бавно да мята парче по парче във водата. Пред него се образува плътна сиво-бяла завеса от стотици долитащи чайки.

— … пазете се от чайките…

Мичъл погледна часовника си и бутна стола назад. Трябваше все пак да си подготви някакъв багаж за тази нощ.

Премина бавно през палубата зад ята от побеснели чайки, необезпокояван от погледите на туристите.

 

 

До леглото стоеше тъмносиният куфар на Кейт.

Тя седеше на бялото канапе в дневната, галеше Макс по главата и си мислеше за предишната нощ — беше дала съгласието си да прекарат нощта заедно и беше приела тази идея като нещо съвсем естествено и логично. Но на сутринта това нейно намерение й се стори някак налудничаво.

Спомни си радостта в онзи момент в градината, когато Мичъл се приближи зад гърба й и каза: „Моят брат се казва Уилям“. Излизаше, че този мъж я беше пленил просто защото не беше пожелал да говори за своя брат и да каже колко езици знае. Изглеждаше й абсолютно нелепо.

Всъщност това абсурдно чувство на привличане беше породено най-вече от общата атмосфера на вечерта — атмосфера, която подчертаваше неговата невероятна красота, изисканост, чар и която я плени, а неговата цел беше именно тази. Той недвусмислено й даде да разбере още в началото на вечерта, че има това намерение.

И целувката му беше прелъстителна. Нежното поглаждане с устни, което преминаваше в огнения екстаз на убийствена целувка. Даде си сметка, че това беше целувка с едно-единствено, недвусмислено намерение. Но щеше да бъде прекалено глупаво от нейна страна да се чувства задължена да легне с него само защото предната вечер се бе съгласила.

След като Мичъл си беше тръгнал, тя не можа да заспи, защото се чувстваше твърде напрегната и превъзбудена, затова се зае да си приготвя багажа. Приключи едва към три и сложи до куфара няколко тоалета със съответните обувки, чанти и бижута. Но и след това не беше решила какво да облече, когато той дойде да я вземе, и с каква прическа да бъде.

Но тази сутрин в главата си имаше други мисли и нямаше настроение да умува върху тоалета си. Беше вързала на опашка косата си и облече първото, което видя в гардероба — джинси, бяла тениска и кожени сандали.

Въздъхна и погали Макс по главата:

— Ти си виновен. Задължена съм му, че ми помогна да те спасим и да ти сложим пудра против бълхи, и ще трябва да легна с него…

Три отчетливи почуквания на външната врата прекъснаха думите й. Макс се надигна и тя му сложи саморъчно направената „каишка“ от две усукани и завързани бели хавлиени кърпи.

Погледна часовника си. Беше точно десет.