Джудит Макнот
Всеки мой дъх (5)

Пета глава

Кейт стоеше с дебела хотелска хавлия пред огледалото в банята и довършваше оформянето на буйната си коса в меки къдрици, накрая изключи сешоара и отвори гардероба, за да избере какво да облече. Ресторантите в Ангила не бяха официална категория, като се изключат няколко места от много изискан тип, пък и тя не знаеше дали партньорът й тази вечер щеше да бъде облечен в джинси и тениска или с обикновени памучни панталони и спортно сако.

Щом при срещата им на обяд той беше с риза, памучен панталон и мокасини, на вечерята едва ли щеше да си сложи спортно облекло, нищо чудно даже да бъде много елегантен. С това заключение Кейт извади копринени панталони с бели цветя, наподобяващи мотиви от картината „Водни лилии“ на Моне върху светлосин фон, също и подходяща горна част с открити рамене и светлосин копринен колан, после задържа закачалката и се загледа в тоалета, обаче продължаваше да се колебае.

После върна дрехите в гардероба и реши да не размисля повече, защото едва ли щеше да направи верен избор, ето защо тръгна към бюрото в дневната, където стоеше телефонът. Усети как през отворената врата на терасата откъм градините полъхна лек бриз тъкмо когато натисна бутона за връзка с хотелския администратор и помоли да я свържат с Мичъл Уайът.

След кратка пауза младият мъж от другата страна каза:

— Съжалявам, госпожо, но тук няма регистриран човек с фамилията Уайът.

— Сигурен ли сте? — попита Кейт.

— Да, напълно.

Щом затвори телефона, тя изведнъж си спомни как на обяд изпита смущение от думите му „имам идея за друг ресторант“, а в този момент те възбудиха у нея истински страх. Стоеше като вцепенена, заковала празен поглед в справочника „Хотелско обслужване“, а фактите се редяха в ума й като по книга: запозна се в хотела с този мъж, човек, за когото не знаеше нито какъв е, нито откъде е и прие да се срещне с него, за да я отведе с колата си на вечеря в неизвестен ресторант. Той беше изумително красив и привлекателен, изключително общителен — идеална комбинация за жиголо, което се навърта в скъпи хотели, за да привлича богати жени.

Но не пречеше да бъде и нещо още по-лошо. Изнасилвач, да речем. Ами ако се окажеше, че е убиец, сериен убиец, който пътува от остров на остров и унищожава хора, а после ги заравя в пясъците.

Тя излезе на терасата, защото тези мисли я разстроиха, и едва не изпищя от страх, когато от храстите под перваза внезапно изникна кучешка глава.

— Ох, Макс, как ме уплаши само! — извика тя.

Кучето отстъпи стреснато при този рязък тон и Кейт побърза да добави по-дружелюбно:

— Всъщност не ти ме уплаши. Страхът ме беше налегнал още преди това, защото може да се окаже, че съм приела да вечерям с Джефри Изнасилвача или Джак Изкормвача.

Кучето погледна зад себе си, сякаш да се увери, че зад гърба му няма никого, излезе от храстите и постави нерешително лапа върху терасата. Направи й впечатление, че не сложи и двете лапи.

— Нямам какво да ти дам — посочи тя към масата до себе си. — Виж, празна е.

Кучето постави доста колебливо и другата си лапа, но не преставаше да я гледа, сякаш очакваше нещо от нея. Тя го доближи и сложи длан на главата му.

— Нямам нищо за теб — повтори, но видя, че още щом го докосна, то доволно помаха с опашка. — Това искаш значи? — попита изненадано тя и бавно прокара ръка по гърба му. Кучето веднага притисна глава към крака й.

При третото погалване то се опря върху нея с цялото си тяло.

При четвъртото затвори доволно очи.

— Аз също се чувствам самотна, Макс — прошепна Кейт. След смъртта на баща й в душата й още тежеше мрачно чувство на изоставеност, но когато забеляза колко самотно е и кучето, очите й се навлажниха от страдание. Мъчеше се да се разсее с нещо, докато милваше Макс, но така и не успяваше да се откъсне от кошмарните си мисли за евентуалните последици от безразсъдното решение да вечеря с някакъв непознат. Когато си погледна часовника, вече беше осем без петнайсет.

— Трябва веднага да тръгвам — обясни му тя, като го потупа лекичко по главата и се дръпна от него. — Но ето какво ще ти кажа — добави развеселено, за да не смущава спокойствието му, — ако след вечерята се върна жива и здрава, утре двамата с теб ще закусим заедно и специално ще ти поръчам пълна чиния с месо. Сигурно ще ти хареса?

То я гледаше умолително с големите си кафяви очи и помахваше с опашка. Така ясно личеше жаждата му за милувки, сякаш й говореше. Кейт влезе в стаята и започна да придърпва бавно стъклената врата. В някакво налудничаво желание да развесели кучето, пък и сама да не страда, че го изоставя, тя взе да реди обещания, докато затваряше бавно вратата.

— Ще ти поръчам бекон и наденица. Даже ще взема ти поръчам пържола с кокал, за да си го заровиш някъде! Сега обаче се налага да тръгвам — отбеляза твърдо тя точно преди да прилепи вратата докрай. През стъклото виждаше как не откъсва поглед от нея и я гледа все така умолително. Кейт му обърна гръб с нежелание.

Само след десет минути вече беше облякла избрания тоалет и обуваше светлосини сандали с тънки каишки, а после в тон с тях взе синя чантичка. Предстоеше й да открие дали тази вечеря с абсолютно непознат човек нямаше да се окаже фаталната грешка в живота й. Ако се случи да не се прибере и я открият мъртва, нейният убиец щеше да остане напълно неизвестен.

Хрумна й нещо точно преди да излезе и се върна. Измъкна химикалката и тефтерчето от зелената ленена торба, с която беше през деня, и откъсна едно листче. Върху него с големи букви написа: „Излизам на вечеря с човек, който се представи като Мичъл Уайът. Запознах се с него днес следобед в «Сандбар», когато полях ризата му с «Блъди Мери». От сервитьора можете да получите повече сведения за този човек“.

Изпита облекчение и подпря доволно бележката върху телефона в дневната, за да се вижда по-добре, ако в жилището дойдат полицаи, за да започнат разследване за нейното изчезване. Щом я прочетат, ще отидат при сервитьорите от „Сандбар“ и ще получат описание на нейния похитител.

На излизане Кейт се спря и погледна зад себе си към терасата. Макс се беше отдръпнал оттам — видя го да стои в тревата, личеше, че е решил да тръгне нанякъде. Това я зарадва, защото явно беше умно куче и нямаше намерение да се навърта около терасата, щом нея я няма там. Кейт помисли, че той по стар навик сигурно ще отиде зад дърветата при своите събратя за по-голяма безопасност, но едва направи няколко крачки напред от бялата варосана вила, в която се помещаваше апартаментът й, и кафявото куче изскочи иззад ъгъла на постройката, дотичвайки право при нея. Кейт спря разтревожено и той седна.

— Храбростта ти май взе да става прекомерна — предупреди го строго. — Няма кой да те защити, когато ме няма тук, а пазачите наоколо и без друго не те обичат. — После посочи към дърветата и заповяда: — Махай се!

То погледна накъде му сочи, после пак се вторачи в нея.

— Много добре знаеш какво ти казвам — заяви смръщено тя, — защото си свикнал да те гонят и да ти казват да се махаш. Заповедта ми е съвсем сериозна — но не се сдържа и първо го погали по главата, после посочи към дърветата с рязък тон: — Махай се!

Кучето се вдигна с нежелание.

— Махни се оттук… веднага! — отсече категорично и плесна с ръце, за да му покаже, че трябва моментално да изпълни заповедта й, след което се обърна и продължи с уверена стъпка по пътеката към изходния портал на хотела. С крайчеца на окото го видя как се затича към дърветата, после свърна в посоката, към която вървеше и тя. Беше грамадно пъргаво куче и винаги му се възхищаваше, когато го гледаше с каква лекота прави огромни подскоци, но ако беше намислило да я посрещне пред хотела, със сигурност щеше да си докара сериозни неприятности. Тя си припомни как преди малко се беше облегнало на нея и как затвори очи, когато го погали, и се почувства като лоша вещица, която го изостави само минути след това.