Джудит Макнот
Всеки мой дъх (49)

Четирийсет и девета глава

Холи отвори хладилника на Кейт, извади две бутилки вода и подаде едната на Кали.

— Искаш ли? — попита го тя.

Той я погледна, усмихна се любезно, поклати глава и каза на италиански:

— Много си красива. Теб искам, не вода.

Тя разбра само отказа и прибра бутилката обратно.

— Приемам, че това значи „не“.

Кейт, която се чудеше какво да облече за вечерята с Мичъл, излезе от спалнята с тоалет номер три. Другите два варианта бяха метнати на дивана във всекидневната. Мичъл беше извел Дани и ги нямаше от единайсет сутринта.

— Може би е прекалено натруфено? — попита Кейт и се завъртя пред Холи, докато Кали ги гледаше от барплота.

— Не, но синьото ми хареса повече.

Объркана и несигурна, Кейт реши да потърси мнението на човек, който познава вкуса на Мичъл. Тя грабна другите две рокли, протегна ги към Кали и го погледна въпросително.

— За Мичъл?

Той се ухили, уверено посочи тясната черна рокля и каза на италиански:

— Мичъл ще бърза да те съблече, така че по-добре цип вместо копчета.

— Добре, тясна права черна рокля — възкликна Кейт, усмихна се и добави едно топло „Grazie“.

— Устата ти е създадена за целувки, но Мичъл ми е като брат — кимна Кали. — Освен това ще ми изтръгне сърцето.

— Сигурно италианците използват много повече думи от нас — отбеляза Холи и добави сериозно: — Кейт, внимавай със сърцето си. Миналия път Мичъл го разби и беше страшно да те гледа човек после. Отново се влюбваш в него.

— Не е вярно — отсече тя.

На барплота Кали свъси вежди с изненада и недоверие.

— Напротив — настоя приятелката й.

Кейт седна на дивана.

— Да, така е — призна си тя. — И толкова ме е страх. Снощи се убедих, че всичко ще е наред — в смисъл без рискове — ако го обичам мъничко.

— А днес в какво се убеди?

Тя призна поражението си с въздишка:

— Че няма как да го обичам мъничко. Този мъж води до пристрастяване. Ако можех да го придърпам като одеяло и да се увия в него телом и духом, щях да го направя и пак нямаше да ми е достатъчно. Проблемът е, че и той изпитва същото към мен. Така мисля.

— И миналия път мислеше така.

Кейт кимна и стана от дивана. Раменете й бяха отпуснати.

— Знам.

— Той кога ще се върне?

— Обади се да ме предупреди, че с Дани можело да закъснеят, но до шест щели да се приберат. — Погледна часовника си. — В осем трябва да сляза и да поздравя майора и гостите му, после с Мичъл ще излезем някъде да вечеряме.

— Пет и половина е, тъй че е по-добре да тръгвам. — Холи стана. — Искаш ли да нахраня Макс и котките?

— Не — провикна се Кейт от спалнята, където прибираше дрехите. Гримът и прическата й вече бяха готови, за да е хубава за Дани и Мичъл, и затова разполагаше със свободно време. — Ще ги приберем тук, докато Били Уайът не бъде заловен. Цял ден слушам местните новини с надеждата да чуя съобщението за ареста на Били, но докато това стане, ще живеем над ресторанта. Тук охранителната система е много по-добра, отколкото вкъщи.

— Как е Моли?

— Оправя се наистина бързо. Иска да се върне още утре на работа, но предпочитам тя да си почине още няколко дни.

— Мамо, ела да видиш…

Кейт се втурна по коридора, за да види какво са й донесли Мичъл и Дани от разходката си. При вида на Дани, който стоеше насред стаята и се усмихваше широко, сърцето й почти спря да бие. Нямаше ги дългите му къдрици и дрешките от „Бебчо еднозъбчо“. Черната му коса беше подстригана точно като на Мичъл. Носеше костюм с жилетка, папийонка и лъскави черни обувки. На всичкото отгоре се перчеше с едната ръка в джоба и с другата зад кръста.

Видът му едновременно я изпълни с гордост и безпомощен копнеж по бебето, което синът й беше допреди няколко часа.

— Пазарували сте в детския „Брукс Брадърс!“ — пошегува се тя.

— Нося подарък. — Дани протегна ръката, която криеше зад гърба си, гордо показа една клюмнала маргаритка и я връчи на майка си тичешком.

— Колко е хубава — каза Кейт и се усмихна на Мичъл.

Той отвърна на усмивката й и подхвърли на Дани:

— Я дай на мама втория подарък.

Детето се ухили досущ като баща си, бръкна в джоба си и извади медальон на изящна верижка. Кейт потрепери, когато пое в ръката си красивото златно сърце. Фантазиите как ще се свърже с този чернокос мъж, който я боготвореше и вече учеше сина им как да носи цветя на майка си, я увличаха във водовъртежа си.

Тя понечи да благодари на Мичъл и забеляза, че вниманието му изведнъж бе привлечено от телевизора. Той направи крачка напред и усили звука.

— В четири часа днес — съобщи говорителката — беше задържан седемнайсетгодишният Били Уайът, заподозрян в отвличането на Даниъл Донован от местен парк вчера. По данни от полицията Уайът е признал за отвличането, но обвинява адвоката Ивън Бартлет в подстрекателство. Според източника ни Уайът стигнал до идеята за отвличането, след като Бартлет му показал снимка на Даниъл Донован в статия за майка му, собственичката на ресторант Кейт Донован. Бартлет уж казал на Уайът, че Даниъл е син на Мичъл Уайът, когото Били отдавна вини за несполуките си. Репортерката ни Сидни Соломон намери Бартлет в тенис клуб „Гленийгълс“.

Кейт се обърна и разтревожено отстъпи назад. Очите на Мичъл святкаха гневно, устните му бяха свити решително, докато гледаше как Ивън се позовава на адвокатската тайна и отива към тенис корта с ракета в ръка.

— Кучият му син! — процеди Мичъл.

— Кучият син! — прочувствено повтори Дани.

Мичъл опита да се успокои заради детето, но не успя. Изсъска едно „чао“ на Кейт, и се запъти към вратата.

— Налага се да свърша нещо спешно — каза на прага. — Ще те взема в осем.