Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Монтгомъри/Тагърт (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Duchess, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 94гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джуд Деверо. Дукесата

ИК „Ирис“

История

  1. —Добавяне

Глава трета

Шумна въздишка изтръгна Хари от съня му. Той неохотно отвори очи. Стаята беше озарена от злокобна червеникава светлина, а пред леглото му стоеше призрак. По-високо от човешки ръст, видението беше цялото забулено в черно и имаше най-отблъскващото лице, което беше виждал през живота си.

Замаян, Хари седна в леглото и се наведе напред, за да разгледа по-добре призрака, който стенеше така страшно, сякаш току-що го бяха убили и се бе върнал на Земята, за да плаши живите. Той се прозина.

— Чичо Ками, ако си ти, по-добре върви да спиш. Иначе ще изтървеш закуската.

В този миг чудовището престана да стене, слезе от трикракото столче в края на леглото и си свали маската. Хари изведнъж се събуди.

— Ти ли си наистина? — прошепна той. — Тревилиън?

Тревилиън махна черното покривало, с което се беше загърнал, и се ухили на своя по-малък брат.

— Че кой друг.

Хари седна изправен и се облегна на тапицираната табла на леглото си.

— Ще ми налееш ли уиски? Ей там, на масата.

Тревилиън напълни догоре две чаши с малцово уиски, подаде едната на брат си и седна в голямо, украсено с резба дъбово кресло до леглото.

— Така ли посрещаш блудния син? Едно „Ти ли си“? Няма ли да има угоено теле? Или дори парад за добре дошъл?

Хари отпи голяма глътка от своето уиски.

— Мама знае ли вече, че си тук?

Тревилиън пресуши чашата си на един дъх и я напълни повторно.

— Не.

Той разглеждаше Хари с присвити очи. Немалко хора бяха описали настойчивостта, с която Тревилиън обичаше да разглежда хората. Всички, които го бяха срещали лично, запомняха за дълго невероятно изразителните му очи. В моменти на гняв те бяха черни, покоряващи и пламтящи.

Хари също пресуши чашата си. Мразеше сцените. Скандалите му бяха противни и той знаеше, че завръщането на брат му от мъртвите щеше да доведе до бурни разправии в семейството.

— Тя обаче ще трябва да научи — промърмори той, като подаваше чашата на Тревилиън да му я напълни отново.

Тревилиън погледна към полупразната си чаша.

— Нямам намерение да стоя тук дълго. Ще остана само докато събера сили и напиша няколко неща. После отново ще се отървете от мен.

Едва сега Хари започна да оценява цялото значение на факта, че противно на очакванията, брат му все пак не беше се преселил в отвъдния свят. Погледна го на бледочервената светлина на лампата, както се разглежда чужд човек. Беше на две години, когато Тревилиън бе изгонен от дома, и оттогава го беше виждал само няколко пъти. Да се нарече Тревилиън черната овца на семейството беше много слабо казано.

— Ти, естествено, знаеш — каза Хари замислено, — че със завръщането си ставаш дук.

Тревилиън изпръхтя, за да покаже на брат си какво означава за него тази титла.

— Нима допускаш, че искам да водя заседнал живот и да управлявам тази уродлива къща плюс останалите замъци? Колко такива грозилища притежаваш всъщност?

— Четири — отвърна бързо Хари. Избягваше да погледне брат си, тъй като Тревилиън имаше невероятната дарба да чете и най-потайните мисли на човека. А когато не успяваше да ги прочете, задаваше въпроси, докато другият сам му ги издаваше.

— Е, разкажи ми какво става в английския ти череп? — попита Тревилиън приятелски.

— Ти си толкова англичанин, колкото и аз, и освен това аз съм половин шотландец.

— Затова ли постоянно се разхождаш в този проклет килт? Не ти ли мръзне задникът?

— Отгатна — каза Хари усмихнато и допусна грешката да погледне брат си.

— Правиш го заради момичето, нали? — попита Тревилиън.

— Какво знаеш за нея?

— Твърде малко неща — отговори тайнствено брат му.

В този миг Хари избухна в смях.

— Значи ти си бил! Ти си бил възрастният човек, когото срещнала. Виновен си, че конят се е изплашил е я хвърлил. Ти си бил болният старец, който паднал в безсъзнание пред нея.

Хари се изправи още повече в леглото. За него брат му открай време си беше възрастен човек. Един от техните вуйчовци беше подхвърлил, че Тревилиън се родил на белия свят вече зрял, искал да си спести детството и затова го прескочил. Хари доста се зарадва, че бяха нарекли по-големия му брат „старец“.

— Трябваше да я чуеш — продължи Хари. — Не беше във възторг от теб и непрекъснато говореше за „стареца“.

Тревилиън се изправи и закрачи към дъното на стаята. Но не ти е казала името ми, помисли си той.

— Знаеш ли, че иска да пише книга за мен?

Хари никога не бе виждал своя брат толкова самоуверен.

— Тя иска да пише за всичко. И чете всичко, което й попадне пред очите. Ти си седмият или осмият човек, струва ми се, за когото иска да напише книга и между другото, тя май е третата жена, която копнее да стане авторка на твоята биография. — Хари направи пауза. — Каза ли й кой си?

— Не. Разправих й, че съм близък на семейството, в отговор, на което тя спомена твоя покоен брат, който по нейна преценка бил един… страшно усърден драскач на писма.

— Не крие мнението си, нали?

Тревилиън се обърна към Хари и го фиксира с поглед на отровна змия. Някакъв човек, твърдящ, че познавал лично капитан Бейкър, веднъж се закле пред Хари, че той можел да гледа някого с часове, без да мигне нито веднъж.

— Изглежда, че я харесваш.

Хари сви рамене.

— Тя е добро момиче, макар и типична американка.

— И изключително привлекателна — добави тихо Тревилиън.

Хари се изправи.

— Слушай, Уили, това не значи, че ще се опиташ да ми я отнемеш, нали? Тя е моето откритие, моята богата американка.

Тревилиън седна отново до леглото и се усмихна на брат си.

— Значи тя е твоята богата американка. Ще се жениш за нея заради парите?

— В края на краищата всеки иска да запази покрива над главата си, не е ли така? А и мама…

— Ах, да, нашата скъпа майка. — Тревилиън поднесе чашата си към светлината. — Как е тя със здравето?

— Повече не може да се желае, в нейното състояние.

— И още гони всеки от стаята си, предполагам. Твоята богата американка запозна ли се вече с нея?

Хари отпи глътка уиски.

— Още не. Клер пристигна едва вчера.

— Вярваш ли, че ще хареса годеницата ти?

— Има ли значение? В края на краищата Клер е подходяща партия.

— За един американец.

— Тя не е от тези шумни и нетактични американки, които постоянно говорят как се печелят пари и непрекъснато искат да променят света.

— Докато в този дом са настроени враждебно към всяка промяна. Вехториите на дядо висят в гардероба му точно така, както ги оставих, когато като деветгодишно хлапе напуснах дома. Кажи ми, мама още ли иска всеки да си плаща вестниците, които чете в тази къща?

— Трябва да се пести. Мама не е лоша, уверявам те.

— Към теб — забеляза Тревилиън тихо. След кратко мълчание Хари започна:

— Какво ще правим сега? Ще разкажем ли на всички, че вторият брат е възкръснал от гроба и е законният дук? Като те гледам такъв, май си се наситил да скиташ по света. Решил си да разкриеш кой си всъщност?

— Вече ти казах какви са ми плановете. Искам да отдъхна и да пиша. Това е всичко. Ако зависи от мен, ти можеш да станеш проклет дук, или, по-точно, да си останеш такъв. — Тревилиън прониза Хари с хипнотизиращите си очи. — Аз трябва да спечеля пари за моите експедиции. Впрочем откъде, по дяволите, Уелският принц знае, че капитан Франк Бейкър и граф Тревилиън са едно и също лице?

— Баща ни го разказа на кралицата. Смяташе, че тя трябва да го знае и да те удостои с някой и друг орден.

Тревилиън се разсмя гръмко.

— И какво щях да правя с ордени?

— Би могъл да ги продадеш на търг и да финансираш някоя от експедициите си — предложи Хари и накара брат си за втори път да прихне. Хари изпи до дъно чашата си и изгледа брат си.

— Сериозно, Уили, какво ще правим сега?

— Уили — прошепна Тревилиън. — Много години минаха, откакто някой ме е наричал така. — Той се усмихна на Хари.

— Няма да правим абсолютно нищо. Ти ще продължиш да разказваш за мъртвия си брат, а пък аз ще си остана капитан Бейкър. Ще се ожениш за твоята добра партия, ще отгледаш няколко деца и ще оправиш покрива на тази уродлива къща. — Той помълча малко. — И ще ми пращаш пари за моите експедиции.

— Това няма да стане. Прекалено много хора в семейството знаят кой си. Мама например знае какво правиш. — Хари се намръщи. — И я се виж само! Приличаш по-скоро на мъртвец, отколкото на жив човек. Никак не е за учудване, че Клер те взела за старец. В това състояние е невъзможно да предприемеш истинска експедиция, която ще трае пет-шест години. Тъй като най-късно след три години ще бъдеш в гроба.

— Толкова по-добре за семейството — отговори Тревилиън злорадо и се втренчи неумолимо в очите на Хари. — Ти знаеш не по-зле от мен, че всъщност никога не съм принадлежал към това семейство. Всичко, което ми трябва сега, е местенце, където да се скрия, докато отново се изправя на краката си. После ще изчезна. Ако се разчуе, че капитан Бейкър противно на очакванията е все още сред живите, то това ще разсее всички слухове, че е член на твоето семейство. Граф Тревилиън е умрял преди месеци. Нека почива в мир.

— Но ако мама научи, че си още жив, тя ще…

— Ще й кажеш, че друг човек се представя за капитан Бейкър. Ще измислиш нещо. Безразлично ми е какво ще си помисли старият дракон — ако въобще нещо си помисли.

Хари наистина малко познаваше своя брат, но все пак достатъчно, за да знае, че няма никакъв смисъл да го придумва.

— Къде ще живееш?

— В стаята на Чарли. — Тревилиън се ухили до ушите. — Съмнявам се, че някой ще ме намери там. Ще ставам рано и се прибирам късно, така че никой няма да ме види, още повече, че тази къща се управлява от майка ни.

Хари се престори, че не забелязва сарказма.

— Имаш ли от какво да живееш? Та ти трябва да се препитаваш от нещо!

— Имам един човек, който се грижи за мен и ми набавя храна. Избягвам да го питам откъде я взема. — Тревилиън помълча известно време. — Кое е това дете?

Хари се усмихна.

— Имаш пред вид малката хубавица?

— Видях я само от прозореца. Но изглежда многообещаващо.

— Това е малката сестра на Клер, чаровно създание. При това е само четиринадесетгодишна. Трудно е да си представи човек как ще изглежда на осемнадесет или двадесет години. Прелестно дете, но кой знае защо баща й и сестра й я наричат Маймунката. Не познавам човек, който да заслужава този прякор по-малко от нея.

— Да, ти винаги си бил твърде проницателен психолог.

Хари се направи, че не чува. Ненавистта на Тревилиън към семейството не го засягаше.

— Ще те оставя да спиш — каза брат му и тръгна към вратата.

— Стой настрана от нея — посъветва го Хари.

Тревилиън се обърна още веднъж.

— Не искам твоята богата американка. Прочетох любов и вечна вярност в очите на момичето.

— Тя ще се омъжи за мен.

Тревилиън се втренчи в своя брат със състрадание и дяволитост.

— Навярно искаше да кажеш за теб, за твоите дългове и за твоята майка. — Лека нощ, братлето ми. — С тези думи Тревилиън напусна безшумно стаята.

 

 

Когато в края на втория си ден в Брамли Клер се качваше във високото си легло, тя трепереше от изтощение. Но това не беше изтощение от многото свършена работа, а състоянието на човек, който цял ден е правил всичко не както трябва.

По настояване на Хари тя прекара предишния ден в леглото. Беше ухажвана и глезена от прислугата. Носеха й яденето на сребърни подноси и всички се стремяха да й угодят. Като цяло това беше великолепен ден — точно какъвто според нейните представи подхождаше на една истинска дукеса.

Но вчера вечерта Хари й заяви, че днес щял да започне истинският й живот в Брамли и ще е най-добре да се запознае със семейството му и тукашния порядък. Клер зададе няколко въпроса и разбра, че всъщност повелята идваше от майка му. На въпроса кога ще се запознае с нея, той й даде мъгляв отговор, че ще е скоро. Майка му често боледувала и никога не напускала стаите си.

И тъй, сутринта Клер отвори очи, окрилена от очакването най-сетне да бъде приета в семейството на Хари и да заеме полагащото й се място до него.

Но денят започна с краката нагоре. Майката на Хари се беше заела да й потърси прислужница — някоя жена, която да помага на Клер, докато си намери подходяща камериерка. Точно в осем часа Клер беше събудена от слабовата дребна женица. Косите й бяха сиви, кожата й беше сива, дори гласът й се стори на Клер сив. На молбата да донесе червената й рокля госпожица Роджърс изсумтя и се върна в спалнята с тъмнозелената.

Отначало Клер си помисли, че жената не я разбрала правилно. Но не, беше я разбрала твърде добре. Само че госпожица Роджърс смяташе, че зелената е по-подходяща за това време на деня. Клер отстъпи, защото предполагаше, че тя знае по-добре обичаите в тази къща.

Клер тръгна за закуска точно три минути преди да удари девет часа. Пред трапезарията вече най-малко двайсетина души чакаха да се отвори вратата. Клер се стресна сериозно от тълпата, тъй като не знаеше, че в Брамли има и други гости, освен нейното семейство. Проби си път през навалицата към Хари и го помоли да я представи, но тъй тъкмо обсъждаше въпроса за някакъв кон, изглежда щеше да го купува днес, и само й каза, че не познава и половината от тези хора. „Изглежда са роднини“ — беше всичко, което можа да изкопчи от него.

Преди Клер да се представи сама, вратите към трапезарията се отвориха и всички тези хора се устремиха натам, за да заемат местата си. Оставиха Клер да чака зад вратата, но все пак един лакей й показа къде да седне. Мястото й беше доста далеч от мястото на Хари.

Станало е недоразумение, помисли си тя, стана и отиде при годеника си.

— Сложиха ме далеч от теб, чак накрая — каза тя. Прекалено добре осъзна гробната тишина, която ненадейно се възцари на трапезата, когато всички тези чужди хора плюс прислугата се обърнаха и я изгледаха. Майка й никога не ставаше преди дванадесет часа на обяд, значи я нямаше тук, но баща й седеше приблизително в средата на масата от отсрещната страна.

Хари я погледна удивено, сякаш не разбираше от какво се оплаква.

— Тук санът определя кой къде ще седне, а ти си американка.

Клер го погледна безмълвно.

Хари, който явно не проумяваше нейното стъписване, се опита да й обясни:

— Като се оженим и станеш дукеса, ще имаш право да седиш срещу мен.

— О! — едва изрече Клер. Постара се да се върне с високо вдигната глава на мястото си, което се намираше в края на масата — в долния край, отреден за нямащите титли американци. И дори като се оженеха, все още нямаше да й разрешават да се храни до съпруга си.

Щом като седна, сервираха първото ястие — препечена наденица. Реши да излезе от неловкото положение, обърна се към мъжа, който седеше до нея, и каза:

— Днес е прекрасен ден, нали?

Мигом цялата суетня на трапезата стихна. Не потракваше вече нито един прибор и всички очи се впериха в нея. Тя се наведе напред и хвърли поглед към Хари. Той поклати глава в знак, че говоренето на масата не е уместно.

Клер се втренчи в чинията си и започна мълчаливо да се храни. Когато сервираха второто ястие — още нещо препечено, в стаята влезе лакей в ливрея, раздаде вестници на мъжете и те се заловиха с четене. Клер си помисли, че щом като не бива да говори, то поне може да чете. Затова когато предложиха вестници на мъжа от дясната й страна, тя взе един от таблата.

За кой ли път всички присъстващи се смразиха.

Какво сгреших сега, питаше се Клер, огледа се наоколо и забеляза, че нито една от жените не четеше вестник, а само мъжете. Като се стараеше да прикрие възмущението си от този абсурд, тя хвърли обратно вестника върху подноса, който лакеят държеше до нея.

Зае се да разгледа по-внимателно мълчаливите хора, които се бяха съсредоточили върху яденето или върху вестника си. На другия край на трапезата откри една жена, която отвърна на погледа й. Тя беше някак безцветна, но Клер реши, че с мъничко руж, пудра и една по-модерна рокля ще изглежда доста добре. Жената се усмихна на Клер и тя отвърна на усмивката й. Непознатата седеше точно до Хари, следователно сигурно имаше и по-висок „сан“, помисли си Клер.

След убийствената за нервите й закуска Клер изтича по коридора, за да настигне Хари, преди той да изчезне в някой коридор.

— Мога ли да говоря с теб?

Той се намръщи, но после се овладя и я въведе в малка гостна. Обърна се към нея и се опита да скрие нетърпението си. Конят му беше оседлан и го чакаше.

— Можеш ли да ми обясниш какво означава това? — настоя тя.

— Кое? — попита той и погледна към часовника на камината.

— Защо никой не говори по време на закуската?

— Мама е на мнение, че закуската е най-важното хранене за деня, а разговорите пречат на храносмилането.

Клер намръщи чело, защото отговорът му звучеше като наизустен урок.

— Разбирам да се мълчи, ако майка ти е на масата, но защо не оставят хората да разговарят, когато я няма. Храненето е много приятно, когато хората общуват помежду си.

Хари я погледна със снизходителна усмивка.

— Но мама е дукесата.

Клер едва се въздържа да не каже: „Но ти си дукът“, а отговори само:

— Разбирам. Тя командва къщата дори и когато не присъства.

— Разбира се. Вече е време да вървя. Баща ти и аз днес ще огледаме няколко коня.

— А как стои въпросът с вестниците?

За миг Хари я погледна недоумяващо.

— Мама е на мнение, че жените не трябва да четат вестници.

— А какво смята Нейна светлост, че трябва да четат жените? — Гласът на Клер трепереше от сарказъм, но Хари, изглежда, не забеляза нищо.

— Всъщност тя смята, че жените трябва да четат твърде малко. Твърди, че от това ставали недоволни. Но време е да тръгвам, скъпа — целуна я бегло по челото и се отправи към вратата.

— Хари! Мога ли да дойда с теб?

Хари, който вече й беше обърнал гръб, се ококори.

— Скъпа, на драго сърце бих те взел със себе си, но ще умреш от скука. Освен това ние ще яздим, а лекарят препоръча временно да не натоварваш ръката си. По-добре остани вкъщи и се забавлявай.

Клер се опита да скрие разочарованието си.

— Мога ли да разгледам къщата?

— Но разбира се — каза той с тона на човек, комуто излишно досаждат. — Можеш да правиш каквото си искаш. Но източното крило на къщата е обитаемо и не бива да смущаваш хората. Западното крило пък е заплашено от срутване и там е опасно. Крайно време е да тръгвам. Ще се видим на вечеря. — С тези думи той излезе, преди тя да успее да му каже още нещо.

— Мога да правя, каквото си искам, стига да не разговарям, да не чета, да не яздя и да не разглеждам къщата, която един прекрасен ден ще бъде моя — промърмори тя, но после си забрани да гледа песимистично на живота.

Поне имаше свободата да изследва централната сграда, макар и без крилата, и знаеше, че първо ще потърси библиотеката. Клер помоли един от лакеите да й покаже пътя и когато се приближи до помещението, се усмихна. Отвътре долиташе смях и глъчка и това я зарадва.

Но щом отвори вратата и пристъпи прага, смехът секна. Библиотеката беше пълна с мъже, които пушеха дебели пури, четяха вестници или разговаряха. Когато я видяха, мъжете замръзнаха на местата си.

Не беше нужно да си детектив, за да разбереш, че и тук женското присъствие не бе желано. Клер се отдръпна и едва не се сблъска с лакея.

— Струва ми се, че онова, което търсите, е Златният салон, госпожице.

Усмихна му се благодарно и го последва по коридора. Къщата беше построена в стила на шотландския архитект Адам и навсякъде пред погледа й се разкриваха изящни детайли. Стените бяха облицовани с копринен брокат, който вече се разпадаше от старост, но не беше загубил нищо от красотата си. Тук-там откриваше кресла, които явно се нуждаеха от ремонт.

Златният салон напълно оправдаваше името си — в него дори лампериите бяха позлатени. Рамките на огледала и картини, украшенията по тавана и дори мебелите бяха от злато. Осем дами седяха около камината с гергефи в ръце. Едно явно необходимо занимание, помисли си Клер, като погледна към износените тапицерии на креслата.

Когато Клер влезе, жените разговаряха тихичко помежду си, но тутакси млъкнаха. Явно именно тя беше обектът на техните сплетни. Никоя не се опита да я заговори, никоя не показа, че изпитва и най-малко любопитство към нея. Клер им се усмихна насърчително и се заразхожда из стаята с надеждата, че те ще подновят разговора си. Но това не стана и след малко тя напусна салона.

Върна се в спалнята си и каза на госпожица Роджърс, че е решила да се разходи и се нуждае от кафявия си всекидневен костюм и туристическите си обувки. При тези думи върху сивото лице на прислужницата се изписа смайване.

— Какво не е наред? — попита Клер уморено. — Нима не ми е разрешено да се разхождам?

— Нейна светлост е на мнение, че една дама не бива да се разхожда сутрин, докато росата не се е вдигнала от тревата. Трябва да изчакате с разходката до следобед.

— Не желая да чакам до следобед. Искам сега да се разходя.

Госпожица Роджърс изсумтя, показвайки какво мисли за безсрамието на Клер, и стана ясно, че няма да донесе нито роклята, нито обувките. При това положение Клер беше принудена сама да си намери нещата и да се откаже от помощта на прислужницата при обличането.

Беше вече единадесет и половина, когато успя да излезе от къщата. Спря на вратата, вдъхна дълбоко чистия шотландски въздух и тръгна на път. Тласкана от потискан гняв към самата себе си или към всички обитатели на Брамли, Клер прекара няколко часа в усилено движение.

Докато къщата в много отношения се нуждаеше от подновяване, паркът беше просто божествен. Имаше романтична дива градина, която изглеждаше почти непипната от човешка ръка. В другата част на парка дърветата и живият плет бяха подкастрени във форма на животни и Клер много се смя, докато разглеждаше забавните силуети. Трите цветни градини бяха заобиколени от високи зидове, а в зеленчуковата градина бяха построени две красиви беседки, в които човек можеше да отдъхне и да се полюбува на величествените хълмове в далечината.

Когато Клер се върна в три и половина в Брамли, тя беше уморена, гладна и щастлива. Тези часове в движение и на открито й се бяха отразили благотворно.

Когато влезе в стаята си, госпожица Роджърс я чакаше с обичайното си кисело изражение на лицето.

— Умирам от глад — заяви Клер доволна.

— Обедът се сервира от един до два.

— Да, зная, и съжалявам, че го пропуснах. — В себе си тя се попита дали и обядът е бил толкова забавен като закуската. — Нека ми донесат нещо в стаята.

— Нейна светлост не разрешава да се разнася ядене по стаите, освен в случай на болест. Прислугата и без такива екстравагантности се съсипва от работа.

На Клер й беше на езика да отвърне, че на прислугата й се плаща за това, но после си спести острата забележка.

— Ами тогава кажете в кухнята, че съм се разболяла и нека ми донесат нещо за ядене. Извървях много мили и съм гладна.

— Не мога да престъпвам нарежданията на Нейна светлост — каза госпожица Роджърс.

За миг погледите на двете жени се срещнаха и Клер осъзна, че тази спаружена особа щеше да спечели битката, защото тя не желаеше да се кара. Интуицията й я предупреди, че щяха да кажат на Хари, ако нарушаваше правилата, и че той ще бъде недоволен от нея.

— Сама ще се погрижа за обяда си — извика Клер разгневена и профуча покрай госпожица Роджърс в коридора. В Ню Йорк, в дома на своите родители, често се хранеше в кухнята, когато се връщаше от дългите си разходки или от езда в парка.

Мина известно време, докато намери кухнята в огромната къща. Лакеите и камериерките, които попита, я поглеждаха така, сякаш казваше нещо неприлично. Когато най-сетне стигна до нея, беше ядосана и главата я болеше от глад.

Отвътре долитаха смехове. Клер усмихната отвори вратата. Мъжете, които със запретнати ръкави търкаха сребърните прибори, се втренчиха ужасени в нея. Жените, които изплакваха съдовете, останаха с отворени уста. Когато най-сетне прекоси помещението и съзря готвачката да седи на един стол и да се прави, че чете вестник, Клер вече имаше чувството, че е същество от друга планета.

— Бях на разходка — обясни тя решително. — И искам да хапна нещо.

Никой не отговори, сякаш всички си бяха глътнали езиците.

— Гладна съм — настоя Клер.

В този миг се появи икономът и я изведе спокойно, но решително от кухнята.

— Ако разрешите, госпожице, бих ви препоръчал да не прекрачвате този праг — каза той, сякаш разговаряше с невъзпитано дете. — Ако желаете нещо, достатъчно е да кажете на госпожица Роджърс, и тя ще се погрижи да го получите. — С тези думи той си тръгна.

Клер се питаше кое щеше да е по добре — да излее гнева си или да избухне в сълзи. Не се поддаде на нито един от двата порива, а тръгна мълчаливо и потиснато по коридора, като се оглеждаше за помещение, в което би могла да поседне. Не искаше да отиде в стаята си, в Златния салон или в библиотеката.

Откри малък салон със сини копринени тапети и се строполи на един стол. Размишляваше кога ли ще е следващото хранене.

— Хари да не е избягал с друга жена?

Клер вдигна очи и видя малката си сестра да стои до вратата.

— Защо не си на урок?

— Защото се погрижих гувернантката ми да получи главоболие. А какъв е твоят проблем?

— Един хубав обяд.

— Смятай го уредено. Ще ти намеря сандвич.

Клер не се поддаде на предложението на Маймунката.

— Няма да можеш. Те няма да те пуснат в кухнята.

Сестра й само се усмихна. А когато долови куркането от стомаха на Клер, направо се разсмя.

— Колко? — попита Клер. Знаеше прекалено добре, че Маймунката никога не правеше услуги даром.

— Кажи на мама, че съм вече голяма за училище.

Клер само я погледна.

— Освен това смятам да си пробия ушите и можеш да ми дадеш обиците си с бисери и диаманти.

Клер продължаваше да мълчи.

— Е, добре, двадесет шилинга.

— Нямам пари у себе си.

Маймунката се усмихна.

— Но знам къде ги криеш. Докато преброиш до три, ще ти донеса храната.

След малко тя се върна, последвана от привлекателен млад лакей със сребърен поднос. На него имаше сандвич с дебела говежда пържола, чиния със салата от домати и голяма чаша мляко.

— Остави го там — каза Маймунката на лакея.

— Но Нейна светлост не позволява да се яде в този салон — каза човекът с доловим страх в гласа.

— Но тя няма да узнае, нали — отвърна Маймунката и му намигна.

Той остави подноса, обърна се кръгом и остави сестрите сами.

— Как успя да го направиш? — попита Клер с пълна уста. — Тук има толкова много правила.

Маймунката я изгледа удивено.

— Че нали правилата са за това, да се нарушават.

След тази случка Клер се опита да спазва правилата. Защото, ако сестра й успяваше безнаказано да ги нарушава, на нея това нямаше да й се удаде. При това Маймунката дори не се стараеше да прави добро впечатление. Дори напротив — според житейската й философия хората трябваше да се стараят да впечатляват нея, а не обратното.

За чая Клер носеше роклята, която госпожица Роджърс й даде, появи се навреме в Златния салон и зае мястото, което й посочиха. Жените на масата разговаряха полугласно за хора, които Клер не познаваше, държаха се така, сякаш нея я нямаше. Клер седеше с наведени очи, скръстила ръце в скута си. Когато веднъж ги погледна, срещна очите на оная малко безлична жена, която й се беше усмихнала на закуска. Тя и сега стори същото и Клер й върна усмивката.

Преоблече се повторно за вечеря. Този път, изглежда, на сътрапезниците беше разрешено да разговарят, но темите бяха две — кучета и коне, от които Клер не се интересуваше. И затова мълча през цялото време.

След вечеря мъжете и жените се разделиха и се оттеглиха в различни гостни.

Съвсем случайно Клер успя да зърне още веднъж Хари, преди да си легне. Той се прозяваше и сякаш спеше прав, като кон.

— Тук мъжете и жените никога ли не се събират заедно? — попита го тя.

Той я изгледа така, че тя отстъпи назад.

— Събират се, когато правят деца, ако това имаш пред вид.

— А иначе нима никога не разговарят помежду си? У нас вкъщи…

— Скъпа, това не ти е Америка. Намираш се в Шотландия, тук нещата са по-различни. — Той се прозина сладко още веднъж.

— Купи ли ония коне?

— Хмм. — Отново прозявка. — Отивам да спя. Ще се видим утре сутринта, скъпа.

— На закуска ли? — попита тя, но Хари не схвана сарказма й.

— Да, на закуска. Лека нощ.