Джуд Деверо
Дукесата (18)

Глава осемнадесета

Клер отвори очи. В тъмнината някой я разтърсваше за рамото. Изпод подпухналите си от плач клепачи тя съзря светлина на свещ и един грамаден силует. Сърцето й спря да бие.

След миг позна ослепително белите одежди на Оман. Примигна объркано, но после изведнъж се събуди напълно.

— Какво се е случило? — попита тя и се опита да седне. Но се усети много слаба и замаяна. Още беше облечеш във влажния си костюм за езда.

— Стреляха по него — каза Оман. — Някой се опита да го убие.

Клер разтвори широко очи.

— Тревилиън? — прошепна тя, и Оман кимна. В следващата секунда Клер скочи от леглото, но веднага се олюля и се хвана за главата. Кой знае откога не беше слагала залък в устата си. Погледна часовника на камината. Беше малко след полунощ.

— Той ли те изпрати? — попита тя. — Тежко ли е ранен? Сигурна съм, че няма да иска лекар, нали? Ще оздравее ли?

На всичките й въпроси Оман отговаряше само с: „Да вървим“ — и я поведе към вратата.

Клер го последва през тайните тунели до покрива. Почти не съзнаваше какво прави, а вървеше механично след Оман, като при всяка крачка сърцето й биеше все по-силно.

Когато приближиха кабинета на Тревилиън, чуха гневни викове.

— Къде се дяна, дявол те взел? Кръвта ми ли искаш да изтече?

Клер се усмихна облекчено. Човек, който ревеше така силно, едва ли бе на смъртно легло. Тя влезе в спалнята му.

— Виждам, че загубата на кръв не е охладила темперамента ти. Какво са ти сторили?

Тревилиън я загледа смаяно. Ленената риза над рамото му беше пропита с кръв, но цветът на лицето му беше добър и като цяло изглеждаше почти здрав.

— Какво търсиш тук? — враждебно попита той.

Тези дума даваха отговор на въпроса дали той бе изпратил Оман да я повика.

— Чух, че се нуждаеш от помощ. — Тя докосна рамото му, но той се отдръпна и простена от болка.

— Махай се! Нямам нужда от теб.

— В такъв случай ще повикам лекар. — Тя тръгна към вратата.

— Не! — спря я викът му.

Клер се обърна и го изгледа.

— Или лекарят, или аз. Нямаш друг избор.

Той млъкна и се отпусна примирено на възглавниците.

Клер отиде при него. Оман беше подредил на масата хирургически инструменти, бинт и леген с топла вода. Много предпазливо Клер разряза ризата на Тревилиън около рамото и разгледа раната. Тя кървеше, но иначе беше чиста — не се виждаха следи от барут, пясък или мръсотия. Слава Богу, беше обикновено прострелване: куршумът бе засегнал мускулите на мишницата, но, за щастие, не беше улучил костта.

Попи кръвта от раната и от гърдите му.

— Кой стреля по теб? — попита тя тихо.

— Доста хора може да се стреляли. През живота си съм вбесявал мнозина.

— Ти? Не може да бъде.

Той отвори очи и едва доловима усмивка заигра на устните му.

— Плакала си.

— Когато чух, че си ранен, всичко у мен се преобърна. През целия път дотук плаках.

Той се облегна на възглавниците, докато Клер превързваше ръката му.

— Доколкото чух, Хари те разстроил така. Гръмнал един елен, а ти много си се разгневила. — Той я погледна и продължи с тих глас: — Казал на майка си, че няма да се ожени за теб.

Ръцете на Клер за миг замръзнаха във въздуха.

— Така ли е казал? — Постара се да овладее треперенето на гласа си, но не й се удаде. — Това са само клюки. Кой е стрелял по теб? Някой от ловците ли? Половината от тях са лоши стрелци. През последните дни видях много ранени и осакатени животни.

Тревилиън я гледаше настойчиво, докато се занимаваше с раната.

— Какво прави през тези две и половина седмици, откакто се видяхме за последен път?

— Толкова ли време мина? Струва ми се, че беше вчера, когато седях в стаята ти, пиех уиски и си говорехме. И сякаш одеве танцувах със селяните и… и… Ангъс Мактарвит.

Споменът за тези преживявания й дойде много. Отпусна се на един стол, закри с длани лице и се разплака отново.

Тревилиън се облегна на възглавниците, като не откъсваше очи от нея. Лицето му не изразяваше нищо, но той знаеше какво й е. Беше изпитал на гърба си въздействието на тази къща. Или се приспособяваш, или загиваш.

През безконечните две и половина седмици, през които не се виждаха, хубавата й малка сестра го държеше в течение на събитията. Сара Ан идваше всеки ден и му разказваше какво прави Клер или пък последните клюки за нея. До ушите му стигна, че се силела да бъде такава, каквато си я представял Хари. Чу също, че алчната й майка вече прахосвала състоянието, което Клер щеше да наследи след брака си с „одобрения от родителите й човек“.

— Умирам от глад — каза Тревилиън силно, за да го чуе Клер през хлипанията си. — Оман сигурно е приготвил нещо. Ще ми донесеш ли да хапна?

Клер подсмръкна още няколко пъти и тръгна да търси Оман. Огромният мъж вече я чакаше с голям поднос, върху който димяха две добре напълнени чинии. Не липсваха и огромните чаши с уиски. Клер понечи да вземе подноса от ръцете му, но той й направи знак, че е тежко за нея и сам го отнесе до леглото на господаря си.

Клер посегна към изкусително ухаещото печено пиле, но гласът на Тревилиън я накара да дръпне ръката си:

— Не мога да ям, когато си в тези дрехи. Вониш като пръч. Отвори онзи шкаф и си избери един халат. Не ме гледай така! Не се заяждам с теб! Просто искам да се нахраня спокойно.

Клер се подчини. Шкафът беше пълен с най-различни дрехи. Един яркосин халат я привлече и тя го извади. Тревилиън й посочи гоблена на едната стена. Вратата зад него водеше към стая за преобличане с баня и тоалетна.

— И свали този корсет — извика Тревилиън от спалнята. — Дотегна ми да те слушам как се мъчиш да си поемеш дъх.

Тя понечи да му отговори, но се отказа и вместо това побърза да съблече час по-скоро омразния костюм за езда. Махна и корсета. Бельото й също бе влажно и Клер смъкна и него. Остана съвсем гола. Когато меката шумоляща коприна погали кожата й, тя се усети като някоя грешница, толкова чувствен бе допирът. Разпусна косите си и ги пооправи с пръсти вместо с гребен.

Приглади с две ръце синята копринена дреха, обсипана със зелени пеперуди, и за първи път от много дни насам си пое свободно дъх. В къщата и пред Хари трябваше да се държи прилично — но с Тревилиън беше друго. Думите и постъпките й не го шокираха. Но сега, когато излезе иззад гоблена, и той за малко не се задави при вида й, Клер изпита странно удоволствие. Очите му се разшириха, докато я обхождаше цялата — от лицето й до босите крака.

Клер усети, че се изчервява и сведе поглед.

— Ела тук и седни до мен — каза Тревилиън с най-сладкия глас на света. — А най-добре ела в скута ми.

Тя се изсмя и неудобството й в миг се изпари. Седна на края на леглото му, отпи голяма глътка от уискито си и се залови с гигантската порция. Ястието на Оман беше толкова различно от онова, което бе принудена да яде и да хвали „оттатък“. В чинията й имаше нещо силно подправено, меко, студено и хрупкаво.

— Разкажи ми какво пишеш сега — помоли го тя с пълна уста. — Всяка дума. Разкажи ми всичко, което си мислил и правил през това време. И най-важното — кой е стрелял по теб. Оман ми каза, че някой се е опитал да те убие.

— Преувеличава. По-вероятна е твоята версия — някой пишман ловец се е целил в гълъбите, пък е улучил мен.

Тя схруска парче пилешко с бадеми.

— Мислех си, че излизаш навън само рано сутрин и след залез.

— Така е.

Клер го гледаше недоумяващо.

— Значи някой е стрелял по теб през нощта?

— Много обичам пилешко с бадеми. Ти какво ще кажеш?

— Тревилиън, настоявам за отговор!

— Защо ти, която се чудиш как да угодиш на Хари, изведнъж ставаш толкава агресивна с мен? А на всичкото отгоре съм и ранен!

Тя се разсмя.

— Аз не те обичам. Не ми се налага да се преструвам пред теб. — Но веднага се усети и добави: — Грешка на езика. Не мислех това, което казах.

Тревилиън отпи глътка уиски и я погледна.

— Какво ще направиш, ако аз те помоля да отидем на лов?

— Какво? Да клеча в дъжда и да гледам как убиваш животни? Да не си се побъркал?!

— Но с Хари клечиш в дъжда и безропотно наблюдаваш как изтребват животните!

— Хайде да оставим това! Кажи кой може да те е проследил в тъмното? Видя ли стрелеца?

— Не, нито видях, нито чух някого. — Той продължи да се храни.

— Значи не вярваш, че са искали да те убият, така ли?

Тревилиън толкова забави отговора си, че явно се готвеше да я излъже.

— Сигурен съм, че беше нещастен случай.

Клер усети как я полазват тръпки: вече не се съмняваше, че някой се е опитал да убие Тревилиън.

— Джек Пауъл — прошепна тя.

— Глупости. Джек няма никаква причина да ме мрази. Доколкото ми е известно, той все още ме смята за мъртъв.

— Маймунката ми каза, че във вестника имало съобщение за Пауъл. Щял да изнесе лекция в Единбург и да представи неопровержимо доказателство, че единствен той е посетил Пеша.

Тази новина стресна Тревилиън.

— Спомена ли за какво доказателство става дума?

— Не — каза тя замислено. — Какво може да е според теб?

Тревилиън помълча и бавно отпи от уискито си.

— Едно нещо, което мислех, че съм изгубил.

— И което си взел от Пеша?

— Да.

— Да отидем в Единбург и ще откраднем това доказателство от Пауъл. Какво представлява то всъщност?

— Лунната перла.

Клер се облегна на резбованата колона и въздъхна.

— Лунната перла. Звучи страшно екзотично. Сигурно някаква скъпоценност… Утре рано сутринта ние ще…

— Ние няма да сторим нищо. Сега ще се прибереш в стаята си, защото аз трябва да почивам. А ако не ти се спи, можеш да напишеш дълго писмо до любимия си, с което да го помолиш за прошка. Чувам, че майка ти вече поръчва дрехи от името на новата дукеса Макарън. Трябва да бъдеш добро момиче и да се омъжиш за човека, който умее единствено да убива животни, за да може майка ти да плати накупените дрънкулки.

Клер отмести чинията си.

— Бях забравила какъв грубиян си. — Тя се изправи. — Най-добре е да си вървя и да те оставя сам. Ако още някой стреля по теб, извикай лекар.

— Така и ще направя.

Клер погледна надолу към копринения халат на пеперудите…

— Ще се преоблека и…

— Задръж го. И си върви. Бях забравил, че си едно лишено от чувство за хумор, докачливо малко същество.

Клер напусна стаята с вдигната глава. В кабинета видя Оман, сложи пръст на устните си и му направи знак да я последва.

Спусна се по извитото стълбище. Градината бе обляна в лунна светлина. Малко по-късно Оман се изправи пред нея. Тя вдигна очи към великана.

— Кажете ми, какво беше — опит за убийство или нещастен случай?

— Беше опит за убийство.

Клер въздъхна дълбоко и сама се учуди какъв страх и каква ярост бушуваха в нея. Кой дръзваше да посегне на велик човек като капитан Бейкър? Той беше още млад и го очакваха толкова нови подвизи.

— Тревилиън ми каза, че у Пауъл се намира нещо, взето от Пеша — Лунната перла. Знаете ли какво представлява?

Оман кимна.

— Предполагам, че тази скъпоценност е много важна за Тревилиън. Ще се опита ли да си я върне?

— Ако Перлата е у Пауъл, капитанът ще му я вземе.

Клер си пое дълбоко дъх. Така и предполагаше. Тревилиън не успя да скрие потреса си от вестта, че Пауъл владее тази вещ. Беше сигурна, че ще предприеме нещо.

— Кога ще тръгне за Единбург?

— Веднага — отговори Оман.

В следващите няколко секунди Клер трескаво размисляше. То се знае, беше безумие да тръгне с Тревилиън. Бе годеница на друг и знаеше произтичащите от това задължения. Обичаше Хари й щеше да прекара живота си като дукеса Макарън.

От друга страна обаче беше длъжница на Тревилиън. Той й помогна да омъжи Лотрис за Кинкейд. Дори бракът да бе нередовен, жестът си беше жест.

А освен това Тревилиън беше роднина на годеника й. Нима Хари нямаше да му се притече на помощ в такъв важен момент? Като бъдещ член на семейството и още повече като дукеса, Клер също бе длъжна да се погрижи за честта на Тревилиън. Ако Хари беше тук, той щеше да стори всичко, за да принуди Пауъл да върне Лунната перла. Клер бе сигурна в това.

Тя погледна към Оман.

— Убедете го да вземе карета и да ме почака при конюшните. Веднага слизам.

Клер тръгна към къщата, но се сети, че не знае как да влезе незабелязано в нея. Единственият й познат път през тайните коридори започваше от кулата на Тревилиън.

Оман, изглежда, отгатна затруднението й и мълчаливо я поведе към източното крило. Там, също така скрита зад храстите, се намираше малка врата. Той я отвори и й посочи една ниша в стената, където имаше няколко свещи и кибрит. Клер запали една свещ и понечи да благодари на Оман, но той вече беше изчезнал.

Нямаше представа къде се намира и как може да се добере до стаята си през лабиринта от ходници. Погледна към пода, за да открие някакви следи в прахта. Наистина имаше множество малки стъпки, които можеха да принадлежат единствено на Маймунката.

Клер тръгна по следите. Къде ли беше сестра й сега? Стигна до една врата, около която по пода не бе останал никакъв прахоляк. Отвори я полека и пристъпи на пръсти вътре.

Заслепи я ярка светлина, но веднага чу гласа на сестра си.

— Не искам!

Клер пристъпи по-навътре и видя малка театрална сцена с пъстри декори. В средата стояха сестра й в неприлично къса копринена рокля и висок, извънредно кльощав мъж, облечен в дрипи. И двамата се обърнаха, щом чуха Клер.

— Какво правиш тук посред нощ? — попита Клер. — И какво си облякла?

— Аз съм Саломе и точно сега трябваше да танцувам, но той казва, че нямаме време за това.

Кльощавият мъж направи великолепен поклон пред Клер.

— Камелът Д. Монтгомъри на вашите услуги, мадам.

Клер огледа малката зала с червените плюшени кресла и позлата по стените. Искаше да попита коя пиеса играят и още много друга неща, но сега нямаше време. Обърна се към сестра си:

— Имам нужда от теб.

— Не можеш да намериш пътя до стаята си, нали? — отвърна Маймунката. — Ще ти го покажа, но ще ми дадеш нещо в замяна. И като стана дума за костюми, ти какво си облякла?

Клер отмина последния въпрос с мълчание.

— Не ми трябваш само като водач, а и за друго. Ще ти дам каквото поискаш.

Маймунката се усмихна доволно.

— Ще се видим по-късно, Ками — извика тя през рамо и поведе Клер към тайния коридор.

Клер не можеше да проумее как сестра й се ориентира в този лабиринт. Коридорите се разклоняваха във всички посоки. Скоро обаче стигнаха до стаята на Клер.

— Беше при него, нали? — попита Маймунката, след като затвориха вратата. Беше ясно кого има пред вид.

— Помогни ми да се облека. Заминавам с него за Единбург.

Маймунката ококори очи.

— Напускаш Хари?

— Разбира се, че не. Тревилиън е в беда. Нощес някой стрелял по него и според мен е бил онзи Пауъл. Тревилиън отива в Единбург да му вземе Лунната перла.

Малката се усмихна лукаво.

— Знаеш ли какво наричат Лунната перла?

Клер, която тъкмо вадеше една вълнена рокля за из път, се обърна към сестра си.

— А ти знаеш ли?

— Може би. Колко време ще те няма?

— Не зная. Два-три дни, не повече.

— Значи и нощем ще си с Уили?

— Вече ти казах да не го наричаш така.

Маймунката се ухили широко.

— Защото ти го наричаш така, нали?

Клер се мъчеше да облече бельото си.

— Помогни ми да завържа този корсет и млъкни за малко.

Но сестра й не мирясваше.

— Ами Хари? — попита тя, стягайки корсета.

— Какво Хари? В момента сме скарани, това е всичко.

— И ето че изчезваш с друг мъж.

За миг Клер спря да се облича.

— Изобщо не е така. Тревилиън ми помогна в случая с Лотрис, знаеш много добре. Сега той се нуждае от помощ. Освен това Тревилиън не е мъж, а е… голям учен. Той принадлежи на света и аз съм длъжна да му помогна.

— Дрън-дрън — каза Маймунката. — Ти го обичаш. Луда си по него. Когато го погледнеш, цялото ти лице засиява.

Клер закопча последните копчета на роклята си.

— Объркала си се. Аз обичам Хари. Обожавам го и винаги се радвам, като го видя. А с Тревилиън сме само приятели, но дори и това не е много сигурно. Знаеш как ми се подиграва…

— Имаш предвид онези карикатури? Той рисува всичко живо, което му попадне пред очите. Мен ме изтипоса със спаружено лице като на бабичка, обаче тялото… — Маймунката грейна от гордост. — През живота си не си виждала такова тяло — направо божествено. На друга рисунка пък съм с Ками, леля Мей и двете сестри — крадли. А пък да беше видяла карикатурите на Хари и майка му!

Клер, която тъкмо подреждаше пътната си чанта, смаяно вдигна глава.

— Значи рисува всички?

— Да, и също така описва всеки човек. Оман разправя, че се наложило да донесе още две маси в гостната, на които Уили ще пише за нашето семейство. Според Оман в момента той бил очарован от американците.

Клер мушна гребена и крема в пътната чанта и накрая прибави към тях голяма бутилка от уискито на Мактарвит. След първия й лов икономът редовно я снабдяваше с уиски.

— Мисля, че прекаляваш с общуването. Тази къща ти влияе зле.

— Напротив, тук съм като риба във вода. — Маймунката се усмихна. — Можеш ли да кажеш същото за себе си? Чувстваш ли се тук на мястото си? Или са ти по-мили ония, дето живеят в грозните къщурки. Къде е твоето място? При Хари или при Тревилиън?

Клер щракна закопчалките на пътната чанта. Нямаше намерение да отговаря на сестра си.

— Знаеш какво да правиш, докато ме няма. Лъжи както намериш за добре, а в това ти нямаш равна. Може би трябва да започнеш да пишеш романи. Просто отвътре ти идва да измисляш. Ела сега и ме целуни. Няма да се виждаме известно време.

Маймунката млясна сестра си по бузата, но после, поддала се на порива си, буйно я прегърна.

— Пази се. Не ми се ще да те застрелят. В тази къща не всички са лоши.

— Ако имаш пред вид майката на Хари, за нея съм сигурна. Абсолютно. Тя иска само парите ми.

— Доста хора искат парите ти.

Клер беше вече до вратата.

— И ти включително. Не слагай наведнъж всичките ми бижута.

Маймунката остана загледана след нея.

— Не искам парите ти — прошепна тя. — Искам да престанеш да плачеш. — После се обърна, отвори кутията с накитите на Клер и извади колието с рубините. — И може би не искам вечно да съм бедната в семейството — прошепна тя и поднесе бижуто към светлината.

 

 

— Не — извика Тревилиън, който седеше в каретата и почука с бастуна си по покрива да потеглят.

Но каретата не тръгна и Клер се качи.

— Идвам с теб и нека не спорим повече. Няма да ми попречиш, дори да вдигнеш половината къща на крак; и всички да те видят.

— И без това почти всички вече знаят, че съм тук. При мен напоследък стана истинска блъсканица, как бих могъл да опазя тайната си?

Клер седна срещу него и забеляза, че за пръв път е облечен от глава до пети по модата.

— Имам няколко причини да те придружавам. Първо, за да те пазя.

Тревилиън се изсмя подигравателно.

— Ти ли ще ме пазиш? Ти себе си не можеш да опазиш от една недъгава старица, та мене ли?

Тази стрела я засегна дълбоко и Клер избягна погледа му. Тревилиън помълча малко.

— Е, добре, може би никой не може да се защити от нея. Но не е необходимо да ми помагаш. Не Джек Паул искаше да ме убие.

— Кой тогава?

Но Тревилиън подаде глава през прозорчето и заповяда на Оман да тръгва Клер се облегна на тапицерията и му се усмихна.

Опитваха се да се видят в полумрака. Единствената светлина, която проникваше във вътрешността на каретата, бе от двата пътни фенера.

— Идваш не заради мен, а за да не умреш от скука.

— Не ми е скучно. Е, само мъничко. Нали Хари сега го няма…

— Понеже сега Хари го няма, ти си свободна. Може да се измъкнеш от къщата, без някой да забележи. Чух, че си щяла да получиш ловни пушки за сватбата.

— Остави това сега. Защо не ми разкажеш как си намерил Лунната перла? Сигурно е много голяма, нали?

— Лунната перла не е предмет, а човек. По-точно, жена. Тя е свещена личност в Пеша.

— Нещо като жрица ли?

— По-скоро принцеса. Или може би богиня.

Миглите на Клер затрепкаха. Тревилиън се усмихна.

— Искаш ли Оман да спре и да слезеш? Май идеята да спасим една жена не ти харесва много. Би предпочела да е най-голямата перла на света, нали? Но аз не бих си сложил главата в торбата за някаква си перла, ако ще дори да е колкото оня хълм там.

Клер се опита да осмисли положението. Не, за нея нямаше особена разлика дали вместо рядка скъпоценност щяха да спасяват жена.

— Тя трябва да е много уважавана личност. Довел си я от Пеша, за да докажеш на света, че си бил там, нали?

— Не. Ниса тръгна по собствено желание. Тя винаги прави само това, което иска.

— Разбирам. Предполагам, че е заслужила това право. Сигурно е била много дълго жрица.

Тревилиън не отговори нищо.

— Защо се нарича Лунната перла? Може би косите й блестят като седеф?

Тревилиън се усмихна в мрака.

— Нарича се така, защото според нейния народ тя е най-красивата жена на света.

— О! — успя само да възкликне Клер. Впери очи в тъмния пейзаж навън. — Отдавна ли е жрица?

Тъй като Тревилиън не отговори, тя се обърна към него. Той отвърна на погледа й с многозначителна усмивка.

— Добре, де — избухна Клер. — Престани да ми се подиграваш. Искам да знам всичко. Как си намерил тази божествена хубавица и защо сме тръгнали посред нощ да я отвличаме?

— Можеш да слезеш, когато пожелаеш. — Той се изсмя на свирепия й поглед. — Така да бъде, ще ти разкажа всичко. Става дума за един древен обичай в Пеша. На всеки петдесет години жреците напускат обградения със стени град и тръгват да търсят най-красивите девойки сред народа. Те не трябва да са на повече от четиринадесет — петнадесет години. След това отвеждат хубавиците в града. Там хората избират най-красивата от тях и я провъзгласяват за своя жрица.

— Ах, разбирам. И тя остава такава до края на живота си.

— Не е точно така. Тя е жрица само пет години, сетне я убиват. Чак след четиридесет и пет години се предприема ново търсене и избират друго момиче.

— Те я убиват?!

Тревилиън сви рамене.

— Такава е религията им. Вярват, че това е за добро.

— Но този обичай е отвратителен! Надявам се, че не си стоял безучастен.

Тревилиън се усмихна в полумрака.

— Само си помисли — аз бях неверник, промъкнал се съвсем сам в свещен град. Можех ли да се изправя на площада и да започна да проповядвам будизма?

— Християнството.

— Какво? Да, все едно. Правата вяра. Впрочем всички хора са убедени, че само тяхната религия е истинската.

Клер се усмихна.

— Можеш да се правиш на циник колкото си искаш, но ти си я спасил. Кога трябваше да умре?

— Тази година.

Клер въздъхна.

— Измъкнал си я от онова ужасно място и си й спасил живота.

— Стана малко по-иначе. Ниса и нейните робини се разхождаха по улиците и тъкмо минаха край мен, аз се строполих в безсъзнание в краката й. Поредният пристъп на малария. Но Ниса си помислила, че съм припаднал, сразен от красотата й. Нареди да ме отнесат в нейните покои. А когато откри, че кожата ми не навсякъде е мургава, ми помогна да се скрия.

— А после избяга с теб от града. Не се ли опитаха да я спрат?

— През петте години, когато е жрица, най-красивата може да прави всичко, което пожелае. Разполага с неограничена власт. Ниса искаше да напусне с мен града и никой нямаше право да я спре.

Клер се наведе към него.

— А защо поиска да напусне Пеша с теб?

Тревилиън я изгледа отново изпод вежди.

— Разказах ли ти как една нощ лагерувахме върху мравуняк? Тъкмо бяхме заспали и мравките ни нападнаха. Шестима мъже след това се разболяха от силна треска и…

— Как откри тази жена, че не си мургав по цялото тяло?

— Като ме разгледа — каза той просто. — Да не би да ревнуваш?

— Не ставай глупав. Питам от любопитство. Би трябвало да ти е ясно, след като любопитството е водещата сила в живота ти.

— И Ниса беше любопитна.

Клер се загледа през прозореца.

— Влюби ли се в теб? Затова ли те последва?

— По-скоро искаше да види света. Израснала е в някакво затънтено село, а после бе виждала единствено Пеша.

— Освен това скоро е трябвало да умре.

— Сигурен съм, че и това е допринесло за нейното решение.

— Значи тя е напусната с теб града и сте пътешествали из страната. Но после ти си умрял, или по-точно Пауъл решил, че си умрял, и ти е задигнал всички записки и Лунната перла. Така ли е?

— Горе-долу.

Когато Клер отново заговори, гласът й приличаше на шепот.

— Сега искаш да я спасиш, защото я обичаш? Затова ли се развълнува толкова, когато чу, че се намира при Пауъл?

— Просто си представих как той я държи насила. Докато вървяхме към морето, Джек гледаше на Ниса като на скъпоценна плячка, която трябва да се изложи в музея. Няма да позволя да оглеждат Ниса в някой мухлясал салон. — Той прониза Клер с очи. — Някои жени понасят да са пленници, но други няма да издържат.

Тя не обръщаше внимание на думите му.

— А ти как си я оглеждал?

— О, правех го колкото се може по-често — ухили се той, после си придаде озадачен вид. — Какво ти става? Ако някой ни чуе, ще си помисли, че сме влюбена двойка и ти се пръскаш от ревност заради някаква стара история.

— Не ме разсмивай. За каква ревност говориш? Забрави ли, че искам да опиша живота ти. Ето защо е добре да знам всичко, което си направил. Би било страшно романтично, ако си отвлякъл хубавицата от свещения град, защото я обичаш. Читателите харесват подробни истории за привлекателни млади пътешественици и прелестни девици.

— Когато се запозна с мен, твърдеше, че съм стар и грозен. Впрочем Ниса съвсем не е девица, дори е много далеч от тази представа.

— Какво? Значи води безпътен живот?

— Колко си високомерна! Ако знаеш, че ти остават само пет години живот, щеше да разсъждаваш иначе.

— Сигурна съм, че щях да правя същото, което правя и сега. Щях да се омъжа за човека, когото обичам и да живея щастливо с него.

— И да не смееш да кажеш дума на закуска, нито пък да влезеш в библиотеката.

— Престани най-сетне! Не понасям тези постоянни подигравки с Хари и с мен. Обичаш ли Ниса? — почти извика тя.

— Кажи ми първо ти кого обичаш.

Клер му обърна гръб. Какъв отвратителен човек! Нищо чудно, че искаха да го убият.

— Боли ли те рамото?

— Познавам и по-лоши болки.

Тя му се усмихна и изведнъж гневът й се изпари. Понякога съвсем забравяше, че той е капитан Бейкър с всичките му необикновени подвизи и умни книги.

— Разкажи ми за Пеша.

— Събираш материал за биографията ми, така ли? — намръщи се той.

— Просто искам да знам. Маймунката ми каза, че си й разправял много за Пеша. Какво се случи там в действителност? Пауъл влезе ли с теб в града?

— Не, аз бях сам.

Клер се усмихна тържествуващо, защото излезе права.

Вгледа се в лицето му. Вече разчиташе чувствата му като от отворена книга. Колкото и пронизващо да гледаха черните му очи, тя знаеше, че въпросите й го радват. Изведнъж някаква искра мина между тях. Той беше мъж, а тя жена и седяха сами в тази тъмна карета.

Сърцето й заби лудо. Отмести поглед към прозореца и побърза да заговори.

— Разкажи ми цялата история — прошепна тя.

Тревилиън въздъхна дълбоко.

— Откъде да започна?

— Как се подготви да проникнеш в Пеша. — Тя си пое дълбоко дъх. Трябваше да го накара да говори. — Какви дрехи носеше? Как промени цвета на лицето си? Кога научи езика? Как изглеждат жените на Пеша?

Тревилиън беше изкусен разказвач. Знаеше кога да спре, за да разпали любопитството на слушателя. Разказа й, че намерил човек, който някога бил роб в Пеша. Той му показал пътя за свещения град и го научил на езика.

Когато Тревилиън разказваше как влязъл в града, дъхът на Клер спря. Макар да знаеше щастливия край на историята, разказът бе толкова завладяващ, че тя трепереше за живота му. Всъщност се оказваше, че легендарната Пеша не беше величествен град, в който всичко е от злато, а малко, затворено зад стените си градче — толкова древно, че чак не бе за вярване, със старинни каменни къщи и още по-стари жители.

— А какви бяха жените им? — попита Клер.

— Единствените жени в града бяха Ниса и нейните осем девици. Те са жриците на Лунната перла и след смъртта й се връщат обратно при своите семейства. На тях им е забранено да общуват с мъже.

— Да общуват ли?

— Да спят, да се любят, да правят секс с мъже — отвърна той.

— Но Ниса можеше, така ли? — побърза да попита Клер. — Тя можеше да спи с мъж?

— Ниса можеше да прави всичко, каквото си пожелае. Искаш ли да научиш нещо повече за града, или те интересува само любовния живот на Ниса? Може би твоето любопитство се дължи на несполуките в собствения ти любовен живот.

— Престани! — извика Клер. — Разказвай по-нататък.

Той й разправи как Ниса му спасила живота. Ако се разберяло, че чужденец е проникнал в свещения град, щели да го убият на място. Тревилиън се криел в покоите й, които били отрупани с невероятни съкровища: средновековни испански мечове, редки накити, отнети някога от кръстоносците, великолепни коприни, мебели и статуи.

— Тяхната богиня трябва да живее сред най-прекрасни предмети.

— Докато я умъртвят — забеляза Клер. — Посичат ли я? Дано поне са измисли по-лек край за жената, която пет години са боготворили.

— Говориш за неща, които не разбираш — ядоса се Тревилиън, но продължи разказа си.

На зазоряване спряха в една странноприемница и закусиха. Клер се прозина сладко.

— Защо не останеш тук и не се наспиш, а аз ще отида до града и ще доведа Ниса? — опита той да я придума.

Клер само се усмихна. Нямаше намерение да го изпусне от очи нито за секунда.

Тревилиън въздъхна тежко.

— Е, добре, тогава да тръгваме. Чака ни още много път.