Джуд Деверо
Дукесата (14)

Глава четиринадесета

Хари спеше толкова дълбоко, че Тревилиън трябваше да го разтърси няколко пъти. Хари се обърна по корем, погледна злобно брат си, зарови глава под възглавницата и продължи да спи.

— Искам да говоря с теб — каза Тревилиън.

— Никога ли не спиш, по дяволите?

— Докато мога, не спя. — И пак го разтърси. — Събуждай се, защото няма да те оставя.

Хари изкриви лице и, стенейки, седна в леглото.

— За човек, който търси тук само убежище, си ужасно досаден. Хайде, кажи си болката.

— Какво се е случило днес между Клер и майка ти?

Хари отвори очи. Изглеждаше искрено учуден.

— Нищо особено. Клер настояваше да се запознае с мама и днес желанието й се сбъдна. Пиха заедно чай.

Тревилиън се вгледа внимателно в брат си. Човешката слепота го удивляваше. Несъмнено Хари беше убеден, че майка му и Клер се разбират прекрасно. Дори не бе забелязал как Клер, според разказа на Мактарвит, е избягала потресена от стаята.

— Какво ти разказа Клер за срещата? — попита Хари.

— Не съм говорил с нея.

Хари се усмихна. Радваше се, че малката му американка не се среща повече с брат му.

— Откъде знаеш тогава, че не е доволна?

— Просто чух.

Хари се прозина. Тия игри на криеница го отегчаваха.

— Ако това е всичко, което имаш да ми кажеш, по-добре да си лягам.

— След като се ожениш за Клер, ще… я пратиш ли във вдовишкото жилище? — Тревилиън наблегна презрително на местоимението.

— Не знам защо си си втълпил, че майка ни е звяр. Тя е една обикновена, достойна за обич жена и винаги е била такава. Ако си дадеш труда да я опознаеш по-добре, и ти ще се убедиш в същото. Що се отнася до въпроса ти — не, мама няма да се изнесе във вдовишкото жилище. Смятам, че ще бъде по-добре да остане тук, близо до мен. Тя почти не може да ходи, както знаеш.

— Значи ще остане тук, за да командва къщата и Лотрис. — Ще не ще, Хари се разбуди съвсем. Брат му можеше да извади от равновесие и самия дявол.

— Мама не е чудовище. Тя обича дъщеря си и иска да бъде близо до нея. Нима това е престъпление? Лий е щастлива.

— И кой го твърди? Ти или Лий? Кога си разговарял за последен път с нея?

— Във всеки случай по-скоро, отколкото ти — върна си Хари. — Какво си въобразяваш? Че можеш да нахълтваш тук посред нощ и да променяш живота ни, така ли? Напускаш още невръстен къщата, бягаш от дядо си незнайно къде, не се мяркаш тук с години. После изведнъж се връщаш и си мислиш, че можеш да се разпореждаш с нас. Защо първо не излезеш пред всички и не обясниш кой си всъщност?

Тревилиън се тръшна на креслото, без да отрони нито дума.

— Така си и помислих — каза Хари. — Харесва ти да се промъкваш тук като призрак и да се разпореждаш, но не искаш да поемеш отговорността за постъпките си.

— Твоята малка американка иска да ожени Лий и Джеймс Кинкейд.

Хари се изсмя.

— Щом иска, нека да опита — каза той и се отпусна на възглавниците. — Клер е свободна да събере колкото си иска влюбени. Жените обичат тези неща.

— Няма ли да й помогнеш?

— Да й помогна ли? Всичко, което трябва да направи, е да ги събере на едно място. Мисля, че не са се виждали с години.

— А какво ще каже майка ти?

Хари се обърна с гневно лице към брат си.

— Тя е и твоя майка. Защо се държиш така, сякаш си се излюпил от яйце? Ако Лотрис иска да се омъжи за някого, да го направи. Не се намира в затвора, нали така?

Малкият брат очевидно не искаше да си спомня шумотевицата, която майка му вдигна заради Кинкейд. Разбира се, това беше много отдавна и на Хари му се струваше, че сега положението е съвсем друго.

Тревилиън заговори съвсем тихо.

— Лий е в затвор. Само че ти не го забелязваш. И ако не направиш нещо, и твоята малка годеница ще се превърне в затворница.

— Прекалено много си стоял на слънце — отвърна уморено Хари. — Аз ще се оженя за Клер и всичко ще бъде наред. Мама каза, че Клер й допада и че ще ми бъде добра съпруга. Убеден съм, че двете ще станат приятелки. Както мама и Лий. Сега ще бъдеш ли любезен да си тръгнеш? Смятам да поспя още малко. — Хари придърпа завивката и затвори очи.

Тревилиън се чудеше какво да каже на брат си, за да му обясни по-добре положението. Но усещаше, че няма смисъл. Хари не беше в състояние да повярва в нещо лошо за майка си.

Тревилиън се беше надявал поне малко, че ще успее да го вразуми. Тогава с чиста съвест щеше да се върне към работата си — със съзнанието, че се е отплатил на Клер за помощта й.

Идеята беше прекрасна. Толкова прекрасна, че не беше повярвал в осъществяването й нито за миг. Защото Хари предпочиташе да не прави нищо. Той оставяше нещата сами да се подреждат.

Тревилиън си спомни за Клер. Представи си нейните танци. Ако се омъжеше за Хари и заживееше в това свърталище на омраза — щеше ли после да стане като Лотрис? Сянка на самата себе си… Щеше ли да се огъне пред дукесата и да изпълнява заповедите й? Беше казала на Мактарвит, че той ще може да краде телета, колкото си иска. Но Тревилиън знаеше, че половин година след сватбата Мактарвит вече няма да бъде в земята на Монтгомъри.

Облегна се в креслото. Не искаше да се забърква в тази история. Предпочиташе да се върне в стаята си и да продължи да пише. Имаше толкова много работа. Не го беше грижа за роднините му. Харесваше му, че го смятаха за мъртъв. Това му развързваше ръцете.

Но, от друга страна, си помисли за сестра си. Не беше я виждал, откакто се върна — нито в къщата, нито навън. Според Клер Лотрис била най-нещастната жена, която американката бе срещала през живота си.

Хвърли поглед към Хари, който спеше дълбоко. Явно нямаше да подкрепи Клер срещу старата дукеса. Сегашното положение бе напълно в негов интерес. Защо да си разваля спокойствието?

Но какво да направи той, Тревилиън? Да се върне в кулата при ръкописа си и да остане там? Отново да се изолира от всичко наоколо? Е добре, Хари щеше да се ожени за своята американка и я остави сама в борбата й срещу свекървата. Но Клер беше силна и здрава млада жена и ако не друго, то поне щеше да надживее старата вещица.

Тогава щеше да прави каквото си иска.

Отново си спомни рисунките, които му беше пратила. Прекара длан по лицето си. Ами ако след десетина години се върнеше и завареше как примирената Клер носи подноси в стаята на свекърва си? Щеше ли съвършеният й съпруг въобще да забележи, че са сломили духа на жена му?

Тревилиън се изправи и тръгна към вратата. Трябваше да поговори с Лотрис. Може би пък не беше толкова нещастна, колкото Клер си мислеше?