Теодор Стърджън
Призрачен шанс

„Нещо ме преследва!“ — каза тя глухо и побягна.

По някакъв начин това ме грабна и заинтригува. Може би, поради това че бе толкова малка и крехка и с толкова бяла коса. Може би, защото с тази бяла коса и тъй нататък, тя изглеждаше толкова млада и безпомощна. Мисля, обаче, че стана най-вече заради това, което каза. „Нещо ме преследва“, а не „някой“. „Нещо“. И затова се затичах подир нея.

Настигнах я на пресечката и я хванах за рамото. Тя ахна и се отдръпна.

— Спокойно, госпожо — едва си поемах дъх. — Няма да му дам да те хване.

Закова на място толкова неочаквано рязко, че едва не я повалих на земята. Гледахме се един друг. Големите черни очи хич не отиваха на косите й.

— Какво те кара да спринтираш така в три часа през нощта?

— А теб какво те кара да се интересуваш? — мек и мелодичен глас.

— Виж сега, ти започна този разговор.

Понечи да заговори, но нещо над рамото ми привлече погледа й. Замря за миг, но аз бях така очарован от израза на лицето й, че не си дадох труд да проследя какво гледа. Рязко върна погледа си към лицето ми и ме шамароса. Силно. Отдръпнах се и започнах да ругая и докато приключа с това, тя вече бе избягала докъм средата на блока. Потърках пострадалата си буза и се отказах да последвам момичето.

След няколко дни видях Хенри Гейд и му разказах случката. Хенри е практичен психолог. Може да е по-правилно да кажа, че се занимава с приложна психология, защото Хенри хич не е практичен. Той е по теориите. Няма друг човек, който да развива повече теории от Хенри. Той е трийсетгодишен, плешив и печели купища пари, без да върши никаква работа.

— Мисля, че беше луда — казах.

— О — възкликна Хенри и допря носа си с пръст. Носът май бе по-дълъг. — А ти попита ли я какво мисли тя самата?

— Не. Питах я единствено защо тича по това време на нощта.

— Твоят проблем, Гас, е че не си никак романтичен. Трябвало е да я прегърнеш и да я обсипеш с целувки.

— Тя би ме шама…

— И без друго го е направила, нали така? — рече Хенри и си отиде.

Хенри умее да се шегува. Но понякога той казваше ей такива шантави неща, без да се шегува ни най-малко.

След три месеца срещнах отново момичето. Бях в градинската бирария на Дюк и зяпах неговия прочут слънчоглед. Бе около три метра и половина висок и го подпираха, за да не се прегъне. Растеше зад алеята, която служеше като главен вход за градината. В градината имаше множество саксии за цветя във формата на мишки, а между тях бяха разположени масите. Имаше японски фенери на открито и много гласовит оркестър. Имаше страшно много народ, аз стоях прав и се любувах на слънчогледа, докато цялата тази шумотевица ме блъскаше отвсякъде. Дюк се кълнеше, че със семките от една-единствена пита може да напълни огромен хартиен плик. И точно тогава тя каза:

— Здравей, съжалявам, че трябваше да те ударя по лицето — бе прислонила гръб към стъблото на слънчогледа сред всичките тези сенки и листа.

— Я, ами това е моят малък и мил боксьор — казах. — Какво искаш да кажеш с това, че съжаляваш задето е трябвало? Би следвало просто да съжаляваш за постъпката си.

— Ох, налагаше се, не бих те ударила ей така, за едното нищо.

— Ох, направил ли съм нещо? Трябваше ли да бъда шамаросан?

— Моля те, съжалявам. — Погледнах я. Вярно съжаляваше.

— Какво правиш тук. Криеш ли се? — Тя кимна с глава.

— От кого се криеш?

Не искаше да каже. Само сви рамене и каза, че просто, нали така, крие се.

— Това нещо същото ли е, от което бягаше онази нощ?

— Да.

Казах й, че прави глупости.

— След като ти изчезна, аз огледах улицата. Нямаше абсолютно нищо.

— Ами, там беше!

— Не е било нещо, което мога да видя.

— Това ми е известно.

Изведнъж ме нападна идеята, че водим глупав разговор.

— Хайде, излез оттам и да пием по една бира, ще си поговорим за това.

— Не, не бих могла да го направя!

— Можеш, разбира се, че можеш. Лесно е. Виж — протегнах се и я хванах.

— Е, ти би трябвало да знаеш повече — каза тя и в този момент стана нещо, което счупи стъблото на огромния слънчоглед. Той се заклати и се прекърши като секвоя. Голямата пита падна върху подноса, който Джузепе, келнерът, носеше с осем големи бири, две кани и мартини. Мартинито мина над и зад главата му и се разби в клетката на питомната катерица на Дюк. Настъпи малко объркване. Момичето с бялата коса го нямаше. Дюк непрекъснато ми повтаряше каква пакост съм аз. Аз пък гледах над яките му рамене как катерицата нагъна попадналото в клетката й мартини. Дюк изчерпа обидните думи и ме изхвърли от градината. Ех, преди това си бяхме добри приятели с него.

Награбих Хенри възможно най-бързо.

— Пак я срещнах — рекох му — и я сграбчих, както ти ми бе казал.

Разказах му случката и той се изсмя. Хенри вечно ми се присмива.

— О, Гас, не приемай нещата толкова на сериозно — каза и ме потупа по рамото. — Малко възбуда е полезна за кръвообращението. Вземи го на смях. Дюк не е завел дело срещу теб, нали не е?

— Не стигна чак дотам — отговорих, — но онази негова катерица е излапала маслината от коктейла, дето се разля в клетката й, след което й станало много лошо. Дюк отишъл с нея при доктор и му казал да прати сметката на мен. Прочистване на стомаха.

Хенри похапваше солени ядки и при тези мои думи изхърка и половината от сдъвканото му захвръкна в носа. Правил съм и аз този номер, болезнен е. Всъщност, стана ми малко приятно, че той пострада.

— Трябва да ми помогнеш — казах, след като той се оправи. — Възможно е момичето да е лудо, но си мисля, че е в беда.

— Няма съмнение, че е — каза Хенри, — само, че не виждам какво би могъл да направиш ти по въпроса.

— О, все ще измисля нещо.

— Освен това, не разбирам защо искаш да я отървеш от проблема.

— Виж, това е интересно — продумах бавно. — Ти ме познаваш, Хенри. Жените нямат никаква файда от мен, освен когато ме изоставят. Всеки път, когато някоя от тях ми прави нещо добро, това е само защото има намерение по-късно да ми извърти гаден номер.

Хенри този път внимателно глътна сдъвканото кашу и след това се разсмя.

— Ти успя да обобщиш поне седем тома мъжки обективизъм. Но какво общо има това с твоята среброкоса Немезида?

— Немезида ли? Аз пък си мислех, че може да е полякиня. Тя ли? Досега не ми е направила нищо, което да не е гадно. Затова си мисля, че може да е различна. Смятам, че тя иска да го изиграе по друг начин и така да повлече крак за нещо приятно в бъдеще. Бих искал да съм до нея, когато се случи това.

— Логиката ти е маниерна и тежка, но надеждна — и добави още нещо за ползата от това да си интелигентен и образован във време, когато цялата мъдрост е закачена на устата на едно дете на природата, но аз не го схванах. — Както и да е, интересно ми е дали ще успееш да направиш нещо за нея. Карай смело напред.

— Нямам представа нито къде живее, нито нищо.

— А, това ли било — и извади малък бележник, върху който написа нещо със сребърен молив. — Ето — каза, като откъсна листчето и ми го подаде, — Йола Харвестър, улица Дънганън 2336.

— Кой е това?

— Твоята мома в беда. Твоята черноока шамарджийка.

— Откъде, по дяволите, знаеш как се казва?

— Доста време ми бе пациентка.

— Така ли? Защо, ти проклетнико, не ми каза?

— Ти защо не ме попита?

Тръгнах към вратата, загледан в името и адреса й.

— Знаеш ли какво, Хенри?

— Какво?

— Йола е много мило име. — Хенри се засмя:

— Да ми кажеш какво си свършил.

Изкачих външните стълби и позвъних. Блок с големи апартаменти, Йола живееше на четвъртия етаж. Вратата на фоайето се изхвърли пред мен, аз я бутнах и влязох вътре. Имаше един от ония асансьори на самообслужване, така че се изкачих по стълбите. Тези неща ме правят нервен.

Чакаше пред вратата на апартамента, за да види кой звъни. Носеше дълга до земята черна домашна роба, плътно по врата. Имаше твърда и висока яка, в която главата й изглеждаше като в гнездо. Роклята бе с цип отгоре до долу, а на лявата гръд имаше извезани сребърни инициали. Не можех да си поема въздух, но не само поради изкачването на стълбите.

— О! — възкликна. — Ти!

— Ъхъ! — втренчих поглед в нея. — Нямах представа, че си толкова мъничка. — Изпитвах необяснимо желание да се смея силно на глас, независимо, че не виждах нищо смешно. Тя почервеня, като й го казах.

— Ти си единственият мъж, когото съм виждала да изглежда свежо, без да е свеж — каза и се отдръпна настрана. Влязох вътре, нищо, че не разбрах какво искаше да ми каже всъщност. Прекрасен апартамент. Всичко в него бе миниатюрно и деликатно като самата Йола. Стоях и въртях шапката си, докато тя не ми я взе.

— Седни — каза. Седнахме и двамата, на разстояние един от друг. — Какво те води насам, как намери адреса ми, искаш ли кафе или нещо за пиене?

— Дойдох, защото мисля, че си изпаднала в затруднение и може би ти трябва помощ. Адресът и името ти ми ги даде един мой приятел. Кафе не искам, а какво пиене предлагаш?

— Бяло вино — каза тя, — ром, бърбън и скоч.

— През живота си не съм опитвал тези неща.

— Какво пиеш?

— Джин — Тя се озадачи. — Или мляко. Имаш ли мляко? — Имаше и ми донесе в една голяма чаша. И за себе си също. После попита:

— И сега, какво възнамеряваш да правиш?

— Нали ти казах, госпожице Йола, искам да ти помогна.

— Не виждам какво би могъл да направиш.

— А, разбира се, че има какво. Трябва да има. Ако ми кажеш какво те притеснява и те кара да се криеш под слънчогледи и да бягаш от нищо… Обзалагам се, че ще уредя проблема… На какво се смееш?

— Ами, ти гориш от желание!

— Всички ми се присмиват постоянно — казах огорчено. — Е, разказвай.

Усмивката й изчезна. Дълго време седя безмълвна. Отидох и седнах близо до нея, но без опити да я докосна. По едно време тя кимна с глава и заговори.

— Трябва да го споделя с теб. Много ми е тежко да го държа само в себе си. Мнозина биха ми се присмели. Ходих при някакъв си доктор, който в края на краищата се отказа от мен като от безсмислен случай. Каза ми, че се подигравам сама със себе си. Че това, което се е случило, просто няма начин да се е случило, че съм си измислила цялата история. Но на теб, струва ми се, мога да ти имам доверие. Сама не зная защо…

Това започна преди около две години. Бях на летен лагер и там си харесах едно момче. Една вечер той ме покани на танци, нали ги знаеш онези провинциални танцови площадки. Бе много приятно, танцувахме до припадък. После отидохме на брега на езерото и там — луната… и всичко… нали знаеш, той ме прегърна. Тогава дочух някакъв глас да ми казва: „За твое добро, дръж се настрана от това момче.“ Обърнах се и попитах момчето дали ми бе казал нещо. Не беше. Уплаших се и изтичах вкъщи на един дъх. Той се опита да ме настигне, но не можа. На следващия ден се срещнахме и се опитах да му се извиня, но всъщност не можех да кажа кой знае какво. Стараех се да съм мила с него, но с течение на времето, той ставаше все по-раздразнителен. Отслабна. Стигна се до болница, почти угасваше. Сън не го хващаше, разбираш ли? Страх го бе да заспи. Явяваха му се най-отвратителни кошмари. Разказа ми един от тях, направо беше ужасен.

Не бях направила връзката между неговата болест и срещите му с мен, но щом влезеше в болница, веднага започваше да се оправя. Докато не отидех на свиждане. Тогава отново изпадаше в криза. След време научих, че е напуснал лагера и се е върнал в неговия си Чикаго и че няма никакви проблеми.

След това всичко си вървеше нормално, докато забелязах, че един от келнерите в барчето, където хапвах всеки ден, започна да се държи странно. Виждах го всеки ден, но нямаше нищо между нас. Един следобед си хапвах там и той започна да изтървава нещата. Нищо особено в началото, но ставаше все по-лошо. Стигна се дотам, че не можеше да вдигне лъжица например, без да я изпусне. Разливаше чаша след чаша с кафе. Щом се захванеше да направи сандвич, непременно ще изпусне на земята продуктите и подноса. В мое присъствие не можеше да подреди нищо на бара, не можеше да обслужи никого. Отначало вземаше на шега всичко това и ми казваше, че съм неговото кутсуз-момиче. След около седмица и нещо обаче, щом седнах на една маса, дойде при мен и ми каза:

„Мис Харвестър, надявам се да не ви разсърдя с думите си, но трябва да се направи нещо. Ако не спра да изпускам от ръцете си всичко, ще остана без работа. Когато вас ви няма тук, нищо такова не се случва с мен. Ще ми се разсърдите ли, ако ви помоля поне за определено време да не идвате тук?“

Останах поразена, но той бе толкова притеснен и толкова учтив, че аз престанах да ходя в този бар. От приятелите си чух, че след това не му се е случило да изтърве от ръцете си нещо.

Ставаше по-лошо и по-лошо. Бях свикнала всяка сутрин на път за работа да кимам за поздрав на един полицай-регулировчик, много симпатичен възрастен човек. Той започна да се чеше. Да, виждах с очите си това, всеки път, когато минавах покрай него. Аз му кимам, той ми отвръща и почваше да се чеше така, сякаш го сърби, та няма накъде повече. В офиса, едно момче, което прекарваше доста време край бюрото ми, започна да се блъска във вратите! Тоест, просто не можеше да уцели да мине през врата, без да се удари в рамката й. Горкото момче почти полудя. Опитваше да приближи бавно врата и да мине по средата, но нямаше начин да успее, всеки път закачаше рамката. Така ме болеше сърцето за него, че смених работата си, а това се отрази добре и на полицая-регулировчик. След това неприятностите и на двамата изчезнаха.

И все така си върви. Всеки човек, когото виждам редовно, започва да страда ужасно от някакви странни проблеми. Отвратително, за всеки, който ме вижда случайно. Ами какво да ти кажа за тези, които се опитват да излязат с мен на шоу или другаде! Щом тръгна да излизам с някого, онзи странен глас се появява отново и ми казва да се държа настрана от момчето. Ако аз не се подчиня, момчето или заболява ужасно, или губи зрение точно, когато пресича улицата или прави нещо, поради което остава без работа, или губи сделките. Е, виждаш ли пред какво съм изправена?

— Не плачи, госпожице Йола, моля те, не плачи.

— Аз н-не плача, господин Гас!

— Просто Гас.

— Добре, но тогава и ти ме наричай просто Йола. Или госпожица Харвестър, но не ми казвай госпожица Йола.

— За да те наричам Йола, трябва да изпитвам определено чувство към теб — казах провлечено. — Ако чувствам нещо друго, би следвало да те наричам госпожица Харвестър. Ще ти казвам госпожица Йола.

— О, Гас — каза, — ти си толкова мил! — усмихна ми се, отпи малко мляко и продължихме с нейната история.

— Сега работя при една жена, собственичка е на козметичен салон. Шефката — жена, управителят — пак жена, персоналът и клиентите — и те са повечето жени. А аз ги мразя! Мразя всички жени!

— И аз — рекох.

Тя ме погледна учудено и продължи.

— Понякога се отървавам от това, но само за малко. Не мога да кажа точно как се получава, но успявам. Сякаш отслабва натискът върху мен. И тогава, когато ходя по улиците, направо го усещам как се опитва да ме настигне и да ме хване — буквално сякаш ме преследва като дивеч. Понякога успявам да се скрия и да се отърва от него, но обикновено, не успявам.

— А, значи затова побягна онази нощ, когато те видях за първи път! Но защо ме удари по лицето?

— Защото те харесах.

— Доста странен начин да ми го покажеш, госпожице Йола.

— Ох, недей! Нещото, каквото и да е то, точно тогава ме бе открило. То разбра, че те харесах. Щеше да ти причини ужасни неприятности, ако не те бях ударила, за да го заблудя, че не те харесвам. След като го направих обаче, така ме досрамя, че избягах.

— А защо счупи стъблото на слънчогледа?

— Не го направих аз, Гас! Нещото го направи, за да те вкара в беля.

— Направи го успешно.

— О, Гас, съжалявам много!

— За какво? Ти не си виновна.

— Не съм, Гас, ти ми вярваш, нали?

Целуна ме. Лека целувка по бузата, но от нея сърцето ми едва не изхвръкна.

— Е добре — казах, след като успях да се овладея и да върна способността си да говоря, — ще ти помогна да се отървеш от това нещо, каквото и да е то. Впрочем, какво е то? Имаш ли някаква идея?

— Имам — каза тихо. — Имам, разбира се. След като чу историята, докторът бе убеден, че страдам от претоварване с женски приказки. Не ти ли се струва странно, че с теб не се случва нищо, въпреки всичко, което ти казах, че става с хора, с които просто разговарям.

— Я да помислим, това е забавно.

— Тогава, погледни — каза, сочейки с пръст, — виж там и там, и там!

Погледнах. Над трите врати на стаята и над рамките на големите прозорци бяха закачени връзки чесън.

— Слушал съм за тази работа — казах. — Призрак, нали?

— Призрак — потвърди Йола, — призрак-ревнивец. Мръсен, покварен и завистлив призрак! Защо не ме остави на мира?

— Ще го разкъсам на парчета — изръмжах. Усмихна се, не бях виждал такава тъжна и горчива малка усмивка.

— Не, Гас, не. Силен си, това е така, но тази сила не може да ме отърве от преследването.

— Ще намеря някакъв начин, мис Йола. Ще го направя, помогни ми и ти!

— Ще се опиташ — каза меко. — Добре, помагай ми. — Взе шапката ми и отвори вратата, но мигом я затвори с трясък, обърна се към мен и прислони гръб към вратата.

— Гас!

Нали и без друго си бе бледа, сега просто изглеждаше безкръвна.

— Гас, той е отвън! Призракът знае, че си тук и те причаква!

Погледнах ръцете си и казах тихо:

— В такъв случай, госпожице Йола, отдръпни се и ме остави срещу него.

— Не, не, Гас.

— Слушай сега. Става късно, твърде късно е за такива като мен да остават в покоите ти. Побягвам.

Приближих се, обхванах я под мишниците и я повдигнах от земята. Челото й дойде близо до мен и аз го целунах преди да я пусна отново на земята.

— Лека нощ! — казах. Тя не ми отговори. Плачеше и изглежда поради тази причина не ми отговори. Ужасно уплашена. Стана ми драго, защото знаех, че не се страхуваше за себе си.

На другата сутрин се събудих и помислих, че още спя и че сънувам някакъв щур сън. Студено, усещах страхотен и влажен студ. Усещах се мазен като призрак в бидон с моторно масло. Отворих очи и се опитах да се разтърся и отърся от това усещане. Дори не го раздрусах. Снощната ми вечеря се обърна в стомаха ми и осъзнах, че наистина има нещо омазнено — и двата чаршафа бяха мазни. Усетих, че тази влажна и гадна маса ме покрива целия. С едната си ръка трябваше да я съдера от другата и да хвърля гадостта на пода.

Да, ама не можех да я видя с очите си. Изтичах до банята, едва поемайки си въздух. Краката ми се пързаляха сякаш по тази гадост, с мазните си пръсти едва завъртях топката на бравата на вратата. Взех най-горещия душ през живота си, насапунисвах се, измивах се, пак сапун, пак изплакване. Когато излязох от ваната се усещах също толкова студен, кален и мазен, колкото и преди. Опитах да облека някакви дрехи, но не издържах на тежестта им, те ме притискаха и сякаш вкарваха тази лепкава маса в порите на кожата ми. Съблякох ги и ги захвърлих, мушнах се в леглото и се завих презглава, а после с крясък изскочих от леглото. И без друго бе гадно, а пък да се търкалям в подобни чаршафи бе съвсем непоносимо. Зазвъня телефонът. Йола.

— О, Гас, ужасно загрижена съм за теб. Той… то… направи ли ти нещо?

Не отговорих веднага, поколебах се, но имаше ли смисъл да я лъжа?

— Аха, витае тук из въздуха.

— Какво ти направи, Гас?

— Не си струва да го казвам.

— Ох, недей. Сигурно е някаква ужасна гадост!

— Защо мислиш така?

— Защото аз, аз… ами, Гас, хайде първо ти да ми кажеш. Защо именно с теб той се отнася по-зле отколкото с другите мъже?

Започвах да се досещам накъде клони тя.

— Госпожице Йола, ти да не би да ме оби… не си безразлична към мен или нещо такова?

— Скъпи!

— О, небеса! — казах.

Затворих телефона и се отдадох на размисъл. Не трябваше да се предавам, не биваше да се оставям това да ме повали — особено сега, след като бях чул такива новини. Стиснах зъби и извадих чисто бельо и чорапи. Припомних си какво ми бе казал тате след първото ми сбиване: „Заболи ли те, сине, хич да не го показваш другите да разберат. Ако другият си мисли, че не може да те нарани, ти ще му видиш сметката.“

И така, облякох се. Дрехите прилепиха студената слуз към тялото ми, тя започна да ме пропива и когато излизах, от всички гънки на плътта ми се стичаше тази мръсотия. Излязох на улицата, обладан от лоши предчувствия, но слава тебе Господи, онова, което ставаше с мен, бе невидимо за другите.

Когато станах от сън на следващата сутрин, от лепкавата слуз нямаше и помен.

Отидох при Хенри Гейд и му поисках писалка и хартия. Бях му разказал какво съм чул от Йола, но нищо повече.

— Какво пишеш? — попита ме, без да вади лулата от устата си, втренчен в усърдното ми писане.

— Правя това, което би направил всеки изпаднал в беда — консултирам се с експерт — казах, без да спирам да пиша.

— До госпожица Беатрис Дис, „Дейли мейл“ — прочете той на глас и избухна в гърлен смях. — Значи и ти си засегнат от бедата, нали? Ха? Беатрис Дис — съветничката на нещастните влюбени!

— Би ли казал на малката си уста да не вдига този шум, че иначе ще бъде цапардосана — изръмжах.

Той продължи да чете написаното от мен:

„Скъпа мис Дис,

Имам проблеми с момичето, към което имам много сериозни намерения. Това момиче има момче, което я харесва много, но пък тя хич не го харесва. Той я тормози непрекъснато, нарежда й да не се вижда с други мъже, но самият той нито идва при нея да я види, нито й носи нещо, нито я води някъде, а отгоре на всичко, непрекъснато прави номера на всеки друг мъж, който я харесва, и особено на мен, тъй като…“

— За Бога, Гас, не можеш ли да поставиш поне една точка някъде в това?

„Е, защото аз сега съм важен за нея. За нещата, които причинява обаче, не е възможно да бъде подведен под отговорност. Искам да разбера какво право има това момче да бъде толкова ревниво, след като момичето не се интересува от него, както и какво бихме могли да направим, за да се отървем от него.“

— Ти или си изключително съвестен изследовател на литературните стилове — каза Хенри, — или всъщност именно ти си авторът на колонката на Беатрис Дис. Винаги съм се чудел как ли изглежда един от тези глупци — добави със замислен поглед към мен, сякаш бях музеен експонат. — Я ми кажи какъв е главният герой на тази твоя романтична история?

— Един призрак.

— Призрак? Призракът-ревнивец на Йола? Гас, драги, ти растеш с часове. Наистина ли мислиш, че би могъл да го прогониш с помощта на вестникарската колонка за разбити сърца?

— Той не се нуждае от изгнание.

— О, Гас, ти ще ме убиеш, изчезвай оттук.

— Ще го направя преди това — казах.

На другия ден — ново двайсет от преследвача на Йола. Не върви да се хваля с него. Останах си вкъщи, след като се обадих на шефа, че съм много тежко болен. Какво ми бе сторил — не става за печат.

Получих отговор на писмото си много по-бързо от очакваното. Не бях помолил за личен отговор, затова той бе отпечатан във вестника в този вид:

„За Г.С.:

Ако сме схванали вярно нещата, вие сте изправен пред много труден проблем. И друг път сме се сблъсквали с подобни случаи. Младежът, който преследва вас двамата, ще продължи да го прави, докато намира момичето за привлекателно според неговите си представи. Какво бихте могли да направите?

Бихте могли изцяло да се абстрахирате от него.

Или пък двамата заедно или поотделно, да го накарате да обсъди нещата с вас.

Или пък бихте могли да му намерите друг обект на внимание.

Бъдете много търпеливи. За ваше добро, не правете нищо прибързано.“

Сума ти пъти го препрочетох. Смятах тази Дис за експерт по подобни изнудвания, очаквах, че трябва да е наясно как да постъпим. А то какво? „Напълно го игнорирайте.“ Е, как да се ожениш за една жена, когато знаеш, че във всеки момент си изложен на опасността да се покриеш със слуз? „Обърнете се към добрата му страна — поговорете с него.“ Ама първо трябва да го хванеш. „Намерете му някоя друга.“ Да му хванем дама-призрак, а? И да я убедим да вампирясва с него.

Взех вестника и отидох при Хенри Гейд. Той обмисля нещата по-добре от мен.

Той захвърли вестника настрана.

— Четох го — каза, — очаквах отговора.

— Е, и какво мислиш?

— Мисля, че е добър пример да не кажеш нищо, с изключение на точното й попадение, че той ще ви притеснява, докато продължава да намира това момиче за привлекателно. Ум не ми го побира! — избухна, втренчен в мен. — След всичките тези години, нашият добър стар Гас е отново влюбен!

— Може би, точно затова и боли повече — казах, когато той престана да ми се хили като маймуна и сложи ръка на рамото ми.

— Предполагам, че е така. Понякога трябва да постигаш истината, стари приятелю.

Вкъщи ме чакаше писмо от Йола.

„Най-скъпи ми Гас,

Това е много неприятно за мен, но трябва да го направя. Предполагам с какво се сблъскваш храбро напоследък, защото той говори снощи с мен и ми каза какво ти е причинил.

Поради това, Гас, не ми пиши, не ми се обаждай по телефона и най-вече — никога, никога повече не се срещай с мен. Това е единственият изход за нас — болезнен и жесток, но е единственото разрешение.

Но, мили мой, не се опитвай да ме търсиш. Купих си един малък револвер и ако не ме послушаш, ще се самоубия. Не говоря празни приказки, Гас. Не ме е страх да го направя. Понесла съм достатъчно болки.

Любими, мили мой, сърцето ми плаче за теб с кървави сълзи!“

Прочетох го още веднъж и после опитах отново, защото някак си не виждах добре. После се хвърлих към телефона, но се сетих за револвера и се отдръпнах. Тя ще го направи, познавах я.

После излязох навън.

Хенри ме намери, след три или четири седмици. Не знаех точно, защото не давах пет пари за времето. Седях на една пейка с още неколцина господа.

— Махай се. Ти си Хенри. Помня те. Махай се оттук, Хенри.

— Гас! Я се вземи в ръце! Ти си пиян! Хайде вкъщи с мен!

Един от другите господа падна толкова ниско, че поиска от Хенри пари, за да му помогне да ме закара у тях. След като се озовах там, заспах непробуден сън.

Хенри ме събуди. Миеше лицето ми с гъба, напоена с топла вода.

— Отслабнал си дванайсетина кила; а може и да са повече — мърмореше той. — Пъпчасал си от мръсотия… десетдневна брада…

— Ти си наясно какво е ставало с мен — казах, сякаш това бе достатъчно, за да обясни и извини всичко.

— Така е, зная какво стана с теб — изрева. — Изгубил си кобилката си с нежната грива. Но опъна ли се, опита ли се да си я върнеш? Ами! Лежиш си проснат на земята и се оставяш да те ритат като никаквец!

— Но тя не би…

— Знам, знам. Тя не иска да те види. Но това няма нищо общо с въпроса. Тя те нарани и ти си свършен. Гледаш да избягаш, да се спасиш в мърсотии и гаден алкохол. Не осъзнаваш ли, че така изгаряш всичко чисто в себе си, оставяш само разваленото и в него наместваш нанесената ти рана.

Обърнах се с лице към стената, но това не спря гласа му.

— Стани, измий се и хапни здравата! Действай като човек, докато заприличаш малко на себе си.

— Няма — отвърнах мрачно.

Изведнъж той се се оказа до леглото ми, коленичи и ме сграбчи за рамото.

— Стига си бръщолевил — каза внимателно. — Гас, ти вече не си дете.

Отпусна се назад и седна. Трепереше и дишаше тежко. С рязко движение ме обърна по гръб и започна да ме налага по лицето с дясната си ръка — пляс от едната страна, пляс от другата, пак, пак и пак.

И тогава нещо в мен прещрака, измъкнах се заднишком от леглото, завъртях се и му отцепих една. Той приклекна, избягна моя удар и ми заби един ляв в слепоочието. Аз бях голям и изстискан, а той бе малък и жизнен. Голямо шоу беше. На финала той бе проснат върху килима.

— Благодаря ти, Гас — с болезнена усмивка.

— Защо ме разяри? Защо ме накара да те ударя?

— Приложна психология — опитваше се да стане, но още бе гроги. Помогнах му. Усетих подпухналия си нос.

— Пък аз си мислех, че психологията е умствен труд!

— Слушай, приятелю. Ние с теб заедно ще възстановим предишния Гас. Нанесена ти е дълбока и болезнена рана, нали така? Какво толкова намираш в това белоглаво момиче?

— Тя е… тя е… просто не мога без нея.

— Станал си на парцал. Мисля, че си придобил отвратителен вкус — Хенри ме гледаше с присвити очи и се поклащаше. Той разбираше, че стъпва върху твърде тънък лед, но бе решен да отиде докрай. — Какво намираш в тази нещастница с анемичен вид? Има такива хубави, здрави и розови момичета, във вените на които тече кръв. Пфу! А ти харесваш нея — с бялата й коса, с бялата й кожа, с двете големи черни дупки, вместо очи. Че тя прилича на призрак! Не струва…

Изревах и се заредих. Той едва успя да се отдръпне от пътя ми. Устремих се към банята.

— Къде ти е самобръсначката? — изревах. — Къде е сапунът? — и се наврях под душа.

След като бях излязал от банята и намъквах върху себе си някакви дрехи, той ми поиска обяснение.

— Какво казах? Какво направих? — и подскачаше от възторг.

— Ти го бе казал отдавна — отвърнах. — И Беатрис Дис, и тя. Нещо от рода на „той ще те притеснява, докато намира момичето за привлекателно“.

Завързах и втората обувка, поисках му малко пари и изхвръкнах навън, недовършил изречението.

В онзи блок позвъних на един чужд звънец и щом автоматът се включи, влязох и се юрнах нагоре по стълбите. Останал без дъх, позвъних на вратата на Йола. Щом се завъртя ключалката, аз се вмъкнах вътре. Тя бе облечена с халат. Очите й бяха зачервени.

— Гас! — тя се отдръпна назад, обърна се и изтича до една малка масичка. — Ах ти, глупако! Що ти трябва да ни причиняваш нови мъки?

Движенията й бяха толкова бързи, че не успях да й попреча. Тя вече стискаше пистолета. — Стой, малка глупачке! — изревах. — Трябва да има спасение, но не само за теб. Изход и за двама ни!

— Гас!

— А щом ще го правим заедно, ще го правим по друг начин! Дай ми това!

Прекосих стаята и отнех това от ръката й. Отворих го, взех в едната си ръка пълнителя, извадих патроните и ги хвърлих до краката й.

— А сега. обличай се. Работа ни чака! — но тя се двоумеше, затова я бутнах грубичко по посока на спалнята. — Един от нас ще трябва да те облече — казах навъсен, Тя изпищя, но се размърда. Крачех напред-назад и всеки път подритвах чарковете на револвера. След около четири минути тя бе готова и се появи уплашена, озадачена и сияеща. Хванах я за ръката и я задърпах навън от апартамента. Когато минавахме под чесъна над вратата, кожата ми настръхна, засърбя ме, а после изведнъж усетих себе си като една маса от отворени гнойни рани. Отгоре на всичко, отново ме покри онази слуз. Стиснах зъби и изплюх болката си с диво задоволство.

Намърдахме се в едно такси и казах накъде да ни кара. Когато Йола започна да ми задава въпроси, аз се смеех щастливо. На един завой слязохме и аз платих на таксиджията.

— Влизай тук — казах й.

— Но това е козметичен салон! Какво…

Бутнах я вътре. Към нас се приближи срамежливо козметичка в бяла престилка. Хванах един кичур от бялата коса на Иола и казах:

— Пребоядисайте това. В черно!

Гас — отвори уста Йола, — ти си полудял! Не искам да съм брюнетка! Моят тен не е…

— Тен! Знаеш ли какъв тен имаш, с тези големи черни дупки вместо очи, с тази бяла кожа и с тези бели коси? Изглеждаш като призрак! Не се ли виждаш? Точно затова той те преследва! Точно затова те обича и ревнува! Очите й блеснаха. Тя се огледа в огледалото и каза:

— Гас, спомняш ли си, какво ти казах за онова лято, когато той ми заговори за първи път? Бях облечена с дълга бяла рокля, с бели обувки…

— Влизай вътре и ставай брюнетка — изръмжах. Козметичката се зае с нея.

Аз се наместих да чакам в едно голямо кресло. Изживявах стократно различни агонии и също толкова на брой разни мъки. Болки и разни ужасни усещания минаваха като мълнии през мен, също като смяната на цветовете на калейдоскоп. Седях и ги поемах, поемах всичко, докато до мен достигна гласа на козметичката от дъното на салона

— Моля, мадам. Свърших. Огледайте се тук — харесвате ли се?

Дълбоко в себе си почти чух нещо като пръхтеж от отвращение и в същия миг натискът върху мен изчезна. Тялото ми стана отново свежо и цялостно. Призрачните болки се бяха изпарили.

Йола дойде и се хвърли на врата ми. Тя бе поразяваща брюнетка.

Хенри Гейд ни стана кум.