Джоана Лейн
Малката стопанка (5)

Глава четвърта

„Ужасните неща ме карат да се смея. Държах се неприлично веднъж на погребение.“

Чарлз Ламб

Нора Джейн затвори тежката врата след себе си, повдигна полите си и запристъпва към стълбите, тържествувайки тихичко, че е успяла да напусне спалнята, преди Робърт да се появи от стаята си. Той не я бе потърсил цял ден. Защо ли тогава ще го е грижа, ако сега тя го избягваше?

Докато се мотаеше, тя се обърна назад, за да погледне дали Робърт е дошъл в коридора и буквално се сблъска с някого, който се беше изтъпанчил на пътя й.

— Лорд Уилям, добре ли сте? — попита тя, като се опитваше да закрепи опасно клатушкащия се мъж, който пък, от своя страна, правеше всичко възможно да предпази съдържанието на чашата си да се излее върху килима. — Моля, простете ми!

— О, здрасти, Нора Джейн — каза Уилям, широко усмихнат, като в същото време се взираше в нея като бухал и мигаше с очи. — За момент си помислих, че съм налетял на някоя врата. Закъде си се втурнала така? Да не би Робърт да те преследва за целувка? Няма значение. Ето и гонгът за вечеря. Трябва да намеря стълбите. Татко държи да сме навреме на масата, въпреки че нямам дори най-смътна представа защо, като се има предвид, че ястията ни са още по-лоши, когато са горещи. Най-вече виното.

Нора Джейн плъзна ръка в неговата. Разбра, че Уилям е едновременно пиян и някак си тъжен, една могъща комбинация от проблеми. Това незабавно предизвика съчувствието й. Той беше твърде млад, за да бъде обезверен от света. Дори не беше женен.

— Вероятно ще ме придружите до гостната, лорд Уилям — предложи тя, като го хвана под лакътя и го обърна внимателно, за да го насочи в правилната посока. — „Грийн Касъл“ е огромен и понякога се обърквам.

Той потупа ръката й приятелски, като й позволи да го води, и тръгна с прекомерно изправено тяло, като се надяваше така да прикрие клатушкането си.

— Колко прекрасно! Робърт се е оженил за дипломат. Но ти трябва да ми казваш Уил, скъпа сестро. Вече знаеш, че тук, в „Грийн Касъл“, се държим непринудено. Роби, Родж, Беси, Уил и… папа? Не. Не папа. Татко Гиър, става ли? Ей, богу! Това пък е притесняващо! Но няма защо да се безпокоим. Ще измислим нещо. Кажи ми, как ти харесва животът в „Грийн Касъл“ досега? Това ли е всичко, на което си се надявала?

— Всичко, на което съм се надявала ли? Предполагам, че да.

Лорд Уилям спря в началото на стълбите и адресира изказването си към малкия мраморен бюст на Атина, който си кротуваше в стенната ниша.

— Чу ли това, красавице? Лейди Робърт предполага — възкликна той, после се обърна към Нора Джейн. — Аз самият правя същото, скъпа. Предполагам. Предполагам, че животът е истински, защото е непоносимо глупаво да е фантастика. Предполагам, че брендито е дар от боговете — дали от тези на небето, или от другите в ада — отказвам да науча. Предполагам, че добрият Господ притежава прекрасно чувство за хумор. Иначе защо ще прави така, че джентълмените да губят косата си точно на върха на главите си, място, където с нищо не може да се прикрие скръбната загуба. Това би могло да става на темето, където може да бъде покрито съвсем добре, като се остави косата отгоре да стане по-дълга. Бог трябва да е обмислил това, нали разбираш, и е решил плешивината да е отгоре на главата, просто за да ни дразни. Много забавен приятел е този Господ.

Присвивайки очи, той се наведе над Нора Джейн, с изражение наполовина критикуващо, наполовина клоунско.

— А сега, сестро моя, кажи ми какво мислиш за всичко това?

— Изобщо не мога да проумея повечето неща, Уил — отговори Нора Джейн, смеейки се от все сърце. Колко хубаво бе да се разговаря с лорд Уилям! Нямаше нужда да обмисля думите си или да се преструва на лейди, за да не си спомни някой, че бе само внучка на месар. Освен това до утре сутринта лорд Уилям едва ли щеше да си спомня и думичка от това, което му бе казала. — Аз все още се опитвам да разбера каква е била причината Бог да сътвори мъжете и жените. И слоновете — каза му честно тя. — И буболечките! И паяците!

Уилям извъртя очи.

— Слоновете ли? Ти изчерпа темата, скъпа сестро. Не очакваш отговор сега, нали? Целият живот е съставен от глупави малки тайни. Всичките му причини, нередности, заблуди — грешки ли са те? Или лош късмет? Ужасяваща режисура? Или пък са част от някакъв грандиозен план? Със сигурност трябва да пия за тях — имам предвид да мисля за тях известно време.

Той огледа наоколо въпросително, после вдигна глава и попита:

— Защо стоим тук? Мястото изглежда доста странно за пребиваване, точно в най-горната част на стълбището. Някой може да се подхлъзне и да падне, нали знаеш? А и тук няма маса с напитки. Оттук нататък моята чаша — той я вдигна към устата си, поглъщайки съдържанието й на една дълга глътка — е празна.

— Бихме могли да слезем в гостната — предложи тя, след като внезапно си помисли, че Робърт може всеки момент да се появи в коридора. — Сигурно там има маса с напитки.

— Прекрасно! Ще си пийнем малко, преди гонгът отново да удари. По едно съвсем малко питие, нищо повече. Робърт, както знаеш, е заключил избите — шепнеше той в ухото на Нора Джейн, докато заедно се препъваха надолу по стълбите. — Мисля, че очаква от мен да порасна или нещо такова. Проклет моралист е нашият Роби! Сега той е женен, както знаеш.

— Май наистина е така, Уил. Чух да се носи някаква мълва по този въпрос.

— Разбира се, че си чула. Аз съм пиян, така ми се струва. Но много те харесвам, Нора Джейн Гиър. Наистина.

— Благодаря, Уил — отговори тя поласкана. Въпреки че беше потънал дълбоко в чашите си, лорд Уилям беше изключително приятен, хубав джентълмен и първият, който някога й бе признал, че я харесва. А всичко, което Робърт й бе казал, бе, че не я обича.

Все още крепейки Уилям за ръката, Нора Джейн влезе с него в гостната. Огромната стая бе празна, с изключение на графа на Ийстърли, който седеше в инвалидния си стол пред огнището, с гръб към тях.

Намигайки бандитски, лорд Уилям постави пръст на устните си, увещавайки Нора Джейн да пази тишина. После й подаде чашата си. Тя наблюдаваше объркана как той пресича стаята на пръсти, без да спира, докато не застана точно зад брат си.

Уилям кимна с глава към Нора Джейн и й се усмихна конспиративно, преди да се обърне още веднъж с лице към графа на Ийстърли и да събере ръце като фуния пред устата си.

— Пожар! — изкрещя той с всичка сила. — Пожар в кухните! Бягай! Спасявай живота си!

Когато гласът на лорд Уилям завибрира из въздуха, Нора Джейн едва не изпусна чашата, но Роджър Гиър дори не трепна. Той само задвижи с ръце колелата, за да насочи стола към средата на стаята и каза тихо:

— Ако не оповестяваше пристигането си с миризмата на силен алкохол, който се усеща от тридесет стъпки, Уил, можех и да се стресна. Нямаше да скоча на крака, както ти предполагаш, и да се втурна с пълна скорост извън къщата, но можеше леко да се стресна.

Той придвижи количката покрай Уилям, който остана зад гърба му, като клатеше глава определено разочарован.

— Е, здравей, Нора Джейн. Надявам се Уилям да не те е притеснил с изтърканите си салонни трикове. Изглежда вярва, че това е върхът на веселието, но той винаги е умеел лесно да се забавлява.

Нора Джейн пристъпи по-навътре в стаята, търсейки място, където да остави празната чаша на лорд Уилям. Тя притежаваше единствено опита от компанията на баба си, който можеше да използва като ръководство, но вече бе започнала да вярва, че се е омъжила в много странно семейство.

— Добър вечер, граф Ийстърли.

Лорд Уилям показателно прочисти гърлото си.

— Хм, Роджър — поправи се тя сконфузено.

После побърза да седне с изправен гръб и с ръце, прилежно положени в скута, както беше научена. Почувства се доста неудобно, че гледа надолу, докато разговаря с графа, който беше наистина красив във вечерното си облекло, въпреки че дългите му крака бяха покрити с тънко одеяло.

Струваше й се, че е изключително нечестно този мъж да бъде прикован за инвалидната количка.

Тя напрегна мозъка си, за да може да каже нещо, да каже каквото и да било:

— Доста студено е тази вечер, нали? За ноември, имам предвид — каза тя, като се успокояваше, че това звучи учтиво, макар и малко глупаво. — Мислите ли, че може да завали сняг?

— Сняг ли? Не мисля, но не се насилвай заради мене, Нора Джейн. Нито един от нашия дом не е изключително учтив. Сигурно се чудиш какво стана тук току-що.

Той й се усмихна, предразполагайки я да се отпусне.

— Позволи ми да ти обясня. Уилям вярва, че ако съм достатъчно изплашен, тоест ако ми изкара акъла от страх мога да се вдигна като Лазар от този стол и да проходя отново. Той се захвана с това, откакто Робърт доведе някакъв напредничав доктор от Лондон миналия месец, за да ми направи петминутен преглед и да се произнесе, че ще мога да ходя, само ако повярвам в това. Или пък, както смята Уил, ако някакъв шок ме накара да забравя, че знам, че не мога да ходя. Вече съм забравил най-малко половината от случаите, в които обичният ми брат правеше опити да бутне количката ми в камината, втурваше се в стаята, за да ми каже, че принцът регент е на прага, крещеше „Пожар“ в ухото ми и криеше стола ми, докато бях в леглото, нощем се разпищяваше, че от небето пада метеор и се насочва право към къщата. Това е всичко, нали, Уил?

Лорд Уилям си беше сипал друго питие и в момента седеше отпуснат в един стол срещу Нора Джейн.

— Забрави прасето, Родж — напомни му той, намигайки закачливо на Нора Джейн. — Домъкнах едно изгубено прасе тук миналата седмица, просто за да видя какво ще се случи. Нищо не стана, освен че ядохме сравнително добре през следващите няколко дни. Дори за една готвачка е трудно да развали вкуса на прасе. Всичко, което трябва да направи, е да пъхне ябълка в устата му и да го изпече.

Той се усмихна. Изглеждаше толкова млад, почти момче, толкова невинен, че на Нора Джейн този мъж й допадна повече от всеки друг, който бе срещнала след пристигането си в „Грийн Касъл“. Харесваше го и му желаеше по-добър живот.

— Но надеждите ми, свързани с тебе, скъпи братко остават големи — завърши лорд Уилям и се намръщи. — Някои от близките дни ще се препъна о нещо, което ще свърши работа. Някой съвсем близък ден.

— Ако първо не те застрелям — каза графът вежливо. — Това е, Уил. Ах, нима това, което виждам, е съпругата ми, която се навърта около прага и отказва да влезе, докато не спрем да бръщолевим и с благодарност не аплодираме влизането й?

Нора Джейн се извъртя на стола си и погледна наляво, за да види, че наистина Беси стоеше на прага. Русите й къдри бяха вдигнати високо на тила и украсени с перли, млечнобелите й рамене се показваха грациозно от просто скроена, елегантна рокля от тъмнорозово кадифе.

Нора Джейн огледа собствената си рокля — още едно от недодяланите творения на мисис Лийвън ушита от снежнобял сатен, с твърда дантела отпред и стегната в талията с широк жълт пояс. Фасонът на днешната й рокля беше почти същият като този на роклите, които носеше като малка. О, небеса! Почувства се толкова старомодна!

— Боже мой, Роджър — изчурулика Беси, докато се носеше из стаята с толкова грациозни движения, че по-скоро плуваше над килима, отколкото ходеше по него. — Ще бъдеш звяр тази вечер, предполагам? В агония ли си сега, бедният ми? — попита тя, като лепна една бърза целувка на косата му, после взе малката брокатена табуретка за крака и седна до него с ръка върху рамото му.

Тя бе въплъщение на предана съпруга. И двамата представляваха картина на предаността. И двамата бяха красиви създания — и двамата руси, и двамата добре облечени, и двамата вече наясно със себе си. Единствено инвалидната количка изглеждаше не на мястото си.

Беси се усмихна на Нора Джейн.

— Роджър не е виновен, че е подъл. Краката понякога го болят — каза тя, обяснявайки грубиянското държание на съпруга си. — Бедното ми скъпо същество! Мъжете имат толкова малко опит в понасянето на болката, за разлика от жените, родени за нея. Мъжете могат само да причиняват болка. С изключение на скъпия Уил — завърши тя, посочвайки девера си с едно махване на елегантната си ръка. — Той не би наранил никой. Нали, Уил?

— Беси, защо не пийнеш чашка шери, преди да ни повикат за вечеря? — попита графът с твърд тон и Нора Джейн усети, че става нещо, което тя не можеше да разбере.

За миг Беси допря бузата си до крака на графа.

— Не сега, Родж, благодаря ти — отговори тя със сладък глас, все още загледана в лорд Уилям с мила, почти майчинска усмивка. — Ти си толкова добър, Уил. И ти като Родж, дори отказа да отидеш на война, да поемеш кървавата пътека, която съпругът на Нора Джейн следваше с такава жар. Не, не, Уил. Ти не притежаваш сърцето и ума на убиец.

— Аз щях да отида — каза Уилям, а тъжните му, внезапно изтрезнели очи, като че молеха Нора Джейн за разбиране.

Тя само слушаше, опитвайки се да си представи Робърт Гиър със сабя в ръка и с кървясали очи. Да сътвори този образ бе лесно и смущаващо.

— Ти бе женен, Роджър — продължи Уилям, — и носеше отговорността за наследника. Робърт си купи офицерски чин с парите, които имаше от майка ни. Но ако татко се беше съгласил да заплати за моя офицерски чин…

— На баща ни не му трябваха двама синове на война, които можеха и да умрат — завърши графът, след като гласът на Уилям заглъхна и той намери спасение в чашата си. — Стигаше му, че една от останалите му разменни монети замина с Уелингтън. Да проиграе на комар с бойното поле и последния си син за женене, щеше да бъде прекалено много дори за баща ни. Приключи с въпроса, Уил. Войната е спечелена. Никой не го е грижа вече.

Стаята внезапно се изпълни с напрежение. Ясно бе, че глупавото дърдорене на Беси бе отворило стара рана. На Нора Джейн й се искаше да разбере какво е станало.

Лорд Уилям направи второ пътешествие до масата с питиетата.

— Можех да се включа и аз. Трябваше да направя нещо. Джими замина, Фред замина…

— Джими умря, Уилям, а Фред се върна у дома без зрение и с една ръка — напомни му Роджър.

— А ти свърши в този проклет стол. — Уилям задържа чашата с двете си ръце. — Но, както каза, всичко това е стара история. Божичко, колко съм жаден! Нора Джейн, би ли искала малко шери?

Нора Джейн бе объркана. Какво общо имаше неучастието на лорд Уилям във войната с осакатяването на графа?

— Шери ли? Аз не съм… имам предвид, че никога не съм… Защо не? Благодаря ти, бих пийнала малко. Съвсем малко, моля.

Лорд Уилям си сипа за пореден път, снабди и Нора Джейн с пълна чаша от кафеникавата течност. Тя се взря в нея с ококорени очи, докато той се отпусна тежко на кушетката, и се почуди дали би могла да изпие такова огромно количество, без да се напие.

Съмняваше се в това, тъй като, откакто влязоха в стаята, лорд Уилям бе изпил повече от три пъти по толкова. Така че вдигна чашата до устните си и отпи съвсем малко от течността.

Но Нора Джейн внезапно изгуби способността си да преглъща. Вкусът на шерито бе противен почти толкова, колкото и на лекарството, което Мариан наливаше в гърлото й миналата година, когато кашляше и подсмърчаше.

Докато се бореше с желанието да изплюе шерито обратно в чашата, Нора Джейн усети, че всички погледи са приковани в нея. После преглътна с мъка и чу Робърт да поздравява всички приветливо, влизайки в стаята.

Очите й веднага се насълзиха, а гърлото й пламна, сякаш току-що бе погълнала течен огън. Набързо направи няколко кратки вдишвания, с поглед, решително отправен към пода, докато не видя чифт добре обути мъжки крака да крачат насам и да спират пред нея.

— Добър вечер, Нора Джейн — каза Робърт с нисък и невероятно безличен глас, като че не бяха се обрекли един на друг едва вчера, като че не бе дошъл при нея предната нощ и… — Надявах се да поговоря с теб горе и да те придружа за вечеря, но изглежда съм закъснял. Имах работа, свързана с имението, разбираш ме, нали? Би ли искала аз да взема чашата ти? Ти не би трябвало да пиеш шери.

Смъденето бе попреминало и стомахът й се затопли. Стана й доста приятно и тя се отпусна. Прие факта, че отново вижда съпруга си. Това се оказа по-лесно, отколкото си представяше. Чувстваше се чудесно, просто чудесно. Трябваше ли да се държи с нея като с непослушно дете, хванато да яде бонбони преди времето за чай? Сега тя беше жена — нали така й каза Мариан.

Вдигна очи, за да погледне красивото му лице, и каза:

— Но аз едва го опитах, Робърт. Наистина е доста добро.

Тя пое друга, доста голяма глътка и се усмихна напрегнато, докато си налагаше да я преглътне. Държеше чашата срещу гърдите си, за да не може той да я вземе.

— Защо не си вземеш собствена чаша?

Лорд Уилям се изсмя рязко, удряйки се по коляното.

— Да, Роби. Вземи си чаша! Не е наша вината, че си закъснял. Нора Джейн и аз сме се заели да обсъждаме слоновете и не бихме искали да ни безпокоят. Правилно ли го казах, скъпа сестро?

— И буболечките. Паяците също — каза Нора Джейн, преди да преглътне още от шерито. Тя се изкиска. — И прасетата.

Вкусът на шерито вече не я дразнеше, а и самото питие я успокояваше. Тя можеше да гледа Робърт, да гледа ръцете му, устата му, огромния му ръст и да не мисли за предишната нощ. Нито пък да си мисли за по-късно тази вечер… Скъпият, сладък, мил Уил беше до нея. И Беси, и графът бяха с нея. Нямаше причина да се страхува. Нямаше защо да се плаши, че Робърт може да се нахвърли отгоре й и да повтори атаката си от брачната им нощ.

Не, не атака. Повече подхождаше нежно принуждаване. Нежно принуждаване с гадна изненада накрая. Само ако можеше да спре да мисли за това, да спре да разсъждава върху това! Но ако можеше и да забрави, че част от нея, малка част от нея, тайно очакваше и се надяваше да изпита тази нежна принуда отново…

Една от къдриците й се плъзна над очите и тя я духна, за да я отстрани.

— Беси смята, че бих могла да подстрижа косата си — избълва бързо тя, след което веднага се запита защо го е казала. Пое друга голяма глътка шери, преди да позволи на Уилям да напълни чашата й до горе още веднъж.

— Нима? — каза Робърт и седна на стола срещу нея, скривайки от погледа й всички други в стаята. Защо трябваше да е толкова красив? Беше й толкова близък, а в същото време — непознат. — Беси, разкажи ми за това, ако обичаш.

Графинята плесна с ръце от удоволствие.

— О, Роби, знаех си, че ще бъдеш доволен! Днес с Нора Джейн си поговорихме и аз й казах за „тит“. Спомняш ли си, Робърт? Това е красива прическа. Вярвам, че лейди Ема, нейна светлост, предпочита точно този стил. Или го е харесала преди женитбата си? Негова светлост държи своята херцогиня доста време вкъщи, нали? Но откъде да знаеш това, Роби, като отдавна не си бил в Лондон при откриването на сезона и приемите. Колко време мина — пет години? Скъпата Ема, някога ти много я харесваше, нали, Роби?

— Не си спомням, Беси. Както знаеш, повечето от тези пет години прекарах в щаба на Уелингтън отвъд океана. Но независимо от това знам какво е „тит“. Не мисля, че стилът е подходящ за съпругата ми — изкоментира лорд Робърт доста остро или поне така й се стори на Нора Джейн. Може би просто прояви магарешки инат, защото така му се щеше.

Но нали Беси каза, че Робърт имал зъл характер, а тя сигурно имаше защо да го каже. Нора Джейн обаче едва познаваше този човек. Каква подигравка! Всъщност пълен абсурд! Направо смешно! Нима вярваше, че е влюбена в този мъж? Как изобщо си бе помислила такова нещо! Как можеше някой да обича някого, когото в действителност не познава?

Каква гатанка! Трябваше, както каза лорд Уилям, „да предполага“ по този въпрос.

Но сега трябваше да се концентрира единствено върху въпроса какво не беше наред. Може би Робърт си мисли, че тя не може да изглежда така добре, както тази персона лейди Ема? Вероятно с „тит“ нямаше да бъде толкова красива, но би могла поне малко да изглежда представителна?

Или не беше позволено на една месарска внучка да се домогва до прическата на една херцогиня?

Всичко това не изглеждаше много честно, особено като се сети за големите си планове за „Грийн Касъл“. Спомни си бъдещето, което си представяше — тя, щедра, обичаща, обичана, героиня. Как смееше той да я съди? Той дори не я познаваше! И точно сега ли трябваше да научи, че Робърт „харесвал“ лейди Ема! Нора Джейн отпи от шерито, но се намръщи, като видя, че чашата й пак е празна.

Бе започнала да усеща главоболие, което караше слепоочията й да пулсират. Къде се беше дянал маркизът? Не каза ли лорд Уилям, че вечерята се сервира в точно определен час? Тя не яде много по време на самотния си обяд и след като един от лакеите преждевременно й отмъкна чинията, наистина бе останала гладна.

Сигурно още малко шери щеше да успокои стомаха й. Тя подаде чашата си.

— Извинете, но чашата ми е празна. Бих ли могла да помоля за още?

— Разбира се!

— Не.

Нора Джейн погледна първо Уилям, който каза „да“, после Робърт, който отказа на молбата й. Можеше и да бе красив нейният съпруг, но не бе много добър. Не бе планирала да изпълзи от гробницата на баба Темпъл само за да може лорд Робърт Гиър да стъпи на врата й!

— Защо не, за бога? — попита го тя, смаяна от твърдо стиснатите му устни, същите устни, които бяха галили и притискали нейните миналата нощ. Света Богородице, та в тази стая беше толкова топло! — Моля те, Робърт! Жадна съм.

Омагьосана, Нора Джейн наблюдаваше как лицето на Робърт почервенява над снежнобялата яка на ризата. Тя захапа устни, защото разбра, че съпругът й може да я удари. Но той заговори отново и тонът му беше любезен.

— Шерито е мека напитка, Нора Джейн — обясни той, — но за човек, несвикнал с вино и алкохол, може да бъде доста силна. Най-добре е, когато се изправяме пред нови изживявания, да действаме благоразумно. Не си ли съгласна?

Нора Джейн затвори очите си за миг, после се изкиска. Не знаеше защо го направи — това, което нахлу в главата й, не бе никак смешно.

— Вероятно това ще представлява проблем само първия път? — каза тя нахално, осмелила се да прехвърли границата. Но веднага й се прииска да вземе думите си назад.

— Да му се не види, Робърт — каза граф Ийстърли. — Трябва да бъдеш умен и да държиш малката си мишка далече от шерито. В него има много повече алкохол, отколкото съм смятал до този момент.

— Млъкни, Родж! — каза Робърт кратко, докато Нора Джейн примига отново, чудейки се дали е изпаднала в това, което баба Темпъл наричаше „нервно разстройство“. Но беше съвсем сигурно, че се чувстваше доста странно.

— Да млъкна, така ли? Боже, боже! Подхвърляш на някого няколко хиляди лири и изведнъж той става Негово Благородие — господарят на имението. Той раздава подаяния, а всички ние трябва да страдаме и да сме му благодарни. Това ли искаш да кажеш, Робърт.

— Проклет да си, Родж, много добре ти е ясно, че си знам мястото. И ако сам бе поел част от отговорността, вместо да се вайкаш над нещастието си, може би нямаше да се наложи аз да…

Сливайки думите, Уилям заговори с високо вдигната чаша и изрецитира песенно стих от Айзък Уатс:

„Но, деца, никога не позволявайте такава ярост да ви заслепи;

малките ръце не трябва да дерат вашите очи.“

— Затваряй си устата, Уилям! — в един глас наредиха Робърт и графът.

Нора Джейн беше сигурна, че знае края на изречението на Робърт: „Може би нямаше да се наложи да се оженя за месарска внучка.“ Обърна се към Беси за съдействие.

Не остана разочарована. Беси скочи на крака и се изправи като стожер пред Нора Джейн.

— Престанете! Света Дево, някой би си помислил, че сте отгледани от диви зверове! Трябва да се срамувате от себе си. Вижте какво направихте! Малката Нора Джейн плаче!

Нора Джейн вдигна ръка към бузата си и изненадано установи, че бе суха. Тя не плачеше. Изобщо не й се плачеше. По-скоро искаше да се смее. Това беше истински фарс.

И най-лошото от този фарс беше, че на Нора Джейн почти й се прииска баба Темпъл да не си бе заминала, понеже бе уверена, че сега тя щеше да се възправи в гостната с пурпурния си аксесоар, натиквайки в миша дупка с острите си думи и тримата мъже от семейство Гиър. Тази картина предизвика нова вълна кикот.

— Беси не мисля, че… — започна тя, но не продължи, защото бе останала без дъх след изригването от смях. Правеше опити да погледне към мястото, където седеше Робърт.

След миг обаче я заля нова вълна от смях. Имаше нужда да се смее, защото цял ден се беше ужасявала от срещата с Робърт и сега, когато го видя, разбра, че няма защо да се страхува от него. И как би могла. Той се заинтересува от нея чак когато тя се оказа заобиколена от семейството му.

Беси се опита да помогне на Нора Джейн да се съвземе, като заяви:

— Не знам кой от вас е най-лошият, наистина не знам. Първо Уилям я кара да пие, а после вие двамата вдигате скандал. Това е нейната първа вечер в „Грийн Касъл“ като член на семейството и вие я провалихте. Тотално я провалихте! Точно както и казах: вие, Гиър, едва ли сте нещо повече от добре облечени варвари! Толкова се срамувам заради всички вас! Ела, Нора Джейн, нека ти помогна да се качиш по стълбите. Камериерката ще ти донесе поднос с хубава вечеря.

Нора Джейн не се противопостави, понеже някъде дълбоко в мозъка й проблясваше мисълта, че в момента оттеглянето бе най-добрият изход. Освен това изобщо не се чувстваше добре.

Двете жени бяха стигнали вече почти до вратата, когато влезе маркизът, облечен по последна мода, с лице, огряно от широка усмивка.

— Толкова съжалявам, че закъснях — каза той, въпреки че гласът му не звучеше ни най-малко извинително. — Бях зает с нещо неотложно. Трябваше да напиша отговор на писмото на скъпия лорд Стаунтън, който ме кани да се присъединя към него за настъпващия ваканционен сезон — в Шотландия, не по-далече. Там има хубава ловна хижа, с около двадесет стаи. Така че ще потегляме на село — мястото е чудесно. И няма да има никакви дърводелци! Заминавам сутринта. О, добър вечер, дами! Бих казал, Нора Джейн, че не изглеждаш добре.

— Придружавам новата ти снаха до горе, Стивън — остро заяви Беси. — И ако искаш да разбереш защо, помоли синовете си за обяснение. Трябвало е да ги озаптяваш повече, Стивън, наистина е трябвало. Аз също няма да сляза, тъй като не изгарям от желание да вечерям с такива безчувствени чудовища. Така че вие, зверове, можете да лочите яденето от коритата си.

Нора Джейн сметна, че това е реч за пример и се усмихна на Беси — нейната нова сестра, защитничката й, жената, която мислеше, че ще изглежда много хубава с прическа „тит“. После се обърна към маркиза.

— Сюзън няма да бъде много доволна, нали разбираш? Лека нощ, Стивън — изтананика тя щастлива, че се е осмелила да изрече подобно нещо. После през целия път по стълбите се кискаше в шепа, спомняйки си изненадата на маркиза, която повдигна веждите му почти до оредяващата линия на косата му. Това я развесели още повече.