Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Little Mistress, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Геновева Накова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2010)
- Корекция
- maskara(2010)
- Сканиране
- solenka
- Допълнителна корекция
- smarfietka(2013)
Издание:
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1995
Редактор: Ани Стаменова
История
- —Добавяне
- —Корекция от smarfietka
Книга първа
Мечти
„Въображението на една дама е много подвижно. Само за един миг то скача от възхищението към любовта и от любовта към майчинството.“
Глава първа
„Девойки! Таз приказка, излязла от езика мой,
съдържа истина, която радва.
Не избирайте единствено жениха свой,
а времето, добро за сватба.“
— Знаеш, че той ще разбие сърцето ти.
Нора Джейн Темпъл продължи да се взира в огледалото с намерението да нагласи сватбения си воал така, че тежката дантела да прилича по-малко на саван. А сега тя висеше върху раменете й и се спускаше до пода, като се влачеше поне шест фута след нея.
„Ако беше още малко по-дълго — беше казала тя на камериерката си Мариан, — това нещо би могло да изпълнява още една функция: да послужи за покривка на дългата маса в официалната столова на «Грийн Касъл».“ Роклята беше преработена с малко по-голям успех, но изглежда никой не бе сметнал за необходимо да направи нещо с воала, който е бил замислен за неимоверно по-висока младоженка.
Но баба й беше настояла за воала и преглъщайки неодобрението си Нора Джейн се беше съгласила. Беше се съгласила на всичко това. Ето защо нямаше нужда да й бъде напомнено за безсмислието да се преструва, че е много обичана булка.
— Да, Беси — отговори тя на бъдещата си етърва, опитвайки се да се усмихне. — Знам. Лорд Робърт не ме обича. Не ме обичаше, когато ме помоли да му стана съпруга, не ме обича и сега. Баба Темпъл каза, че при женитби в този обществен кръг подобни спогодби не са нещо необичайно.
— Това е съвсем вярно — въздъхна Беси. — Вашата женитба ще бъде по сметка. Тъжно е да се каже, но такава беше и моята с Роджър. В крайна сметка обаче Роджър и аз знаехме, че не се женим по любов. Сега е ваш ред. Ние двете сме и ще си останем хванати в капана на „Грийн Касъл“ заедно с тези трима варвари — Робърт, нещастния ми съпруг-инвалид и онова идиотско момче Уилям. Това, което ние, дамите, трябва да понасяме, е неописуемо! Но ти си фантазираш, че един ден всичко ще е наред и наистина ще се обичате с Робърт, нали така, Нора Джейн? Ти се самонавиваш, че го обичаш отчаяно, докато той, интересувайки се само от новото си богатство, едва забелязва, че съществуваш. О, ти, бедно, сладко дете! Животът е толкова несправедлив! Мъжете са така брутални!
Нора Джейн вдигна ръце към слепоочията си и затвори очи. Дали покритата със скъпоценни камъни лента, която придържаше воала към главата й, не й причиняваше това пулсиране в слепоочията? Вероятно по тази причина адски много й се искаше да увие и стегне половината от булчинския воал около гърлото на Беси, а после да наблюдава, кикотейки се истерично, как хубавият прасковен тен на лицето на тази жена става пурпурен като ужасните щраусови пера на баба Темпъл.
— Всичко е наред. Наистина. Моля те, Беси, не се безпокой — каза накрая с абсолютно овладян глас Нора Джейн, като се обърна с лице към другата жена, а при всяко нейно движение коприната на старомодната сватбена рокля нашепваше обвинения към нейната боязливост. Същото усещане предизвикваше и слабият болничен мирис на камфор, който се излъчваше от дрехата и дразнеше ноздрите й. — Ако нямаш нищо против, бих желала няколко мига да остана насаме със себе си, за да се концентрирам, преди маркизът да дойде и да ме придружи до параклиса.
— Разбира се, разбира се! О, скъпо дете, прости ми! — Графинята на Ийстърли целуна бузата на Нора Джейн, после хвана двете й ръце и ги стисна в своите, облечени в ръкавици до лактите. — Само ми позволи пак да ти кажа, че винаги ще бъда до тебе: като твоя скъпа приятелка, като твоя нова сестра. Познавам Робърт, наясно съм с прищевките и пороците му и може би ще успея да те предпазя от противните му настроения.
Нора Джейн внимателно измъкна ръце от любвеобилната хватка на графинята и ги сплете пред себе си, притискайки с тях своя свит, бунтуващ се стомах.
— Неговите лоши настроения ли, Беси? Никога не съм си представяла лорд Робърт по този начин. Винаги добре се е владеел. Дори на третата ни среща преди много дни, когато ми направи предложение, паднал на колене, според обичая, предлагайки ми името си и всичко, което има, съвсем откровено ми каза, че не ме е обичал и че не ме обича.
Сините като яйца на червеношийка очи на Беси се плъзнаха настрани от лицето на Нора Джейн и тя започна да заеква.
— О, аз, тоест, не обръщай внимание на глупавите ми бръщолевения, скъпа моя. Робърт — в лошо настроение! Глупости! Той е агънце, истинско агънце, уверявам те. Само дето винаги тръби, че нищо друго не го интересува, освен ергенските му похождения и болезнената му любов към „Грийн Касъл“, разбира се. По мое мнение това го прави донякъде цивилизован, но не и подлец. Не мога да си представя защо казах тези неща! Трябва да е от топлината на огъня в камината. Може да те стопи, нали? О, скъпа, хубавата ти прическа започва да се отпуска и забелязвам капчици пот върху горната ти устна. А и си толкова бледа! Така няма да стане! Повикай прислужницата си! Не можем да допуснем лорд Робърт да се притесни, виждайки булката си да клюма пред олтара.
Тя целуна бузата на Нора Джейн за втори път като се усмихваше едва и мигаше бързо, за да прогони съчувствените сълзи.
— Бог да те благослови и да те пази, скъпо момиче. Бог да те благослови и пази!
После, сред шумоленето на коприна и фусти, графинята избяга от стаята с притисната към устните дантелена кърпичка, като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи при вида на наивната девственица, очакваща скоро да бъде отведена пред олтара.
Бог да те благослови и пази? Какво знаеше Беси Гиър? Какво знаеше за Робърт тази жена, живяла със семейство Гиър половин дузина години? Какво знаеше, което на Нора Джейн тепърва предстоеше да научи?
Дали той нямаше луда жена, заключена някъде, загубила ума си благодарение на злия нрав на своя съпруг?
Или пък бе убил първата си жена и я бе хвърлил от скалите зад имението, както граф еди-кой си се бе отървал от нежеланата си съпруга… История, описана в едно от романчетата на баба Темпъл.
Но кой твърди, че Робърт Гиър е бил женен? Разбира се, че не е бил. Баба Темпъл със сигурност щеше да го знае. А и тя каза, че този мъж дори не е имал намерение да се жени и е щял да си остане ерген, ако парите на дядо Темпъл не били променили решението му.
Нора Джейн поклати глава и вътрешно се смъмри заради развихрената си фантазия. Беше водила толкова самотно съществуване в „Темпъл Манър“, че въображението беше единственият й приятел, единствената й компания в дом, където не се гледаше благосклонно на свободно мислещите.
Но дори за нея нещата стигнаха твърде далече. А вероятно мислите й бяха само реакция, дължаща се на отвратителната миризма на камфор, излъчваща се от роклята. Навярно мирисът нахлуваше в мозъка й и объркваше потока на нейното съзнание.
— Мислех, че тя никога няма да си тръгне, миси — промърмори камериерката на Нора Джейн от детските й години, Мариан, появявайки се от ъгъла на стаята. След като огледа господарката си, тя дръпна глава настрани. — Сложила си е толкова много парфюм, че можеш да го намажеш на филия и да го сервираш с чай. Но и вие не сте по-добре днес. Проветрявах тази рокля цели три дни, а тя още мирише на шкаф. За какво намекваше тази особа, всъщност? Нямате нужда от пудра или пък от руж! Мога да направя нещо с тази туфа коса, не че някой може да види каквото и да е под това парче дантела, но просто да не кажат нещо. Искате ли глътка вода, миси? Или пък да ви донеса стол, ако искате да поседнете за мъничко? Краката ми треперят и дрънчат като сухи кости в торба, като си помисля за това, което ще стане днес. Лейди Робърт! О, какво чудо!
— Моля? О, да, да. Благодаря ти, Мариан. Всичко е доста смайващо, нали? Предпочитам да ми поднесеш чаша вино — каза тихо Нора Джейн. Обърна се пак към тоалетната масичка и взе малка ваза от оловен кристал, като че ли просто й трябваше нещо солидно, за което да се хване. — Никога преди не съм пила вино, но наистина вярвам, че може би ми е време да започна да приемам някакъв вид укрепващи средства.
Мариан зацъка с език, като заяви, че господарката й ще пие вода и ще я хареса. После домъкна добре изстудена кана с тази течност. Щяла да донесе и чиния с храна за своята мис, изпръхтя тя, докато пресичаше стаята, но във всичките кухни на „Грийн Касъл“ храната била достойна единствено за прасета.
Нора Джейн се взираше в огледалото и се мразеше за това, че беше допуснала графинята да я разстрои, независимо колко искрени бяха намеренията на тази жена.
„Как можах да позволя на Беси така да ме подреди? Как можах да бъда толкова мека и податлива? Трябваше да й кажа: «А сега, Беси, ако си приключила с тези интимни съвети на опитна съпруга към изчервяваща се младоженка и с напомнянето колко злочеста и неадекватна гледка представлявам в ролята, която трябва да приема, предлагам ти да слезеш долу. Иначе има опасност да си спомня, че не съм нищо друго, освен внучка на месар, облечена в дрехи на дама, и да счупя този хубав предмет в главата ти!» Да, това щеше да звучи доста по-добре. Неприятно, но с известна тежест. Закъснях обаче с цяла вечност. Защо винаги набирам смелост пост фактум?“
Тя въздъхна и хвърли последен поглед към огледалото, отново обезкуражена от това, което видя: дребна, тъничка жена — дете, с големи кафяви очи и прекалено избуяла черна коса, цялата скрита в тежка коприна и още по-тежка дантела.
В този си вид тя изобщо не приличаше на онази Нора Джейн, каквато беше в душата си — тайнствената, здравомислещата, волевата Нора Джейн Темпъл, непозната за другите. Надарена с прекрасен, здрав разум, със собствени мисли и мнение. Със собствени мечти.
Но само мечти.
А сега трябваше да се измъкне от образа, сътворен от властната Сюзън Темпъл, и да поеме ролята на послушна булка. Кога, ако изобщо това стане, ще се почувства достатъчно свободна или достатъчно изплашена, за да захвърли живота, предложен й от другите, и да постигне своите мечти?
— О, Мариан! — извика ядосано тя, щом камериерката отново се появи в стаята. — Приличам на някоя пикла, навлечена в дрехите на майка си. Как изобщо допуснах да кажа „да“ и да облека сватбената рокля на баба Темпъл?
Робърт чу скърцането на инвалидната количка зад гърба си и се обърна към по-големия си брат Роджър Гиър, граф на Ийстърли, въведен в малката приемна от личния си прислужник Филип. Обърна се, за да го поздрави.
— Тук си, за да ме придружиш до ешафода, а Роджър?
— Със следа от самодоволна усмивка на устните и добронамерена завист в сърцето, скъпи братко — отговори графът, махвайки с ръка на Филип да излезе от стаята.
— Благодаря ти, Роджър. Твоето окуражаване ме успокоява.
— Не мисли за това. Не съм дошъл да злорадствам, тъй като не мога да се забавлявам, наблюдавайки теб — най-добрият от нас, как безропотно на свой ред скланяш глава пред желанието на нашия отец да си напълни джобовете. Уилям се крие в оранжерията, разкъсван между облекчението, че е имал късмет да се отърве, и огромното разочарование от факта, че неговият кумир е подвил опашка. Когато за последен път го видях, той давеше личните си чувства в няколко бутилки бордо, убеден, че скъпият ни татко вече оглежда списъка на отбраните гости, за което мисис Темпъл допринесе неимоверно много, и търси бъдеща съпруга на най-малкия си син сред така подходящото общество.
— Да не е търговката на манифактурни стоки?
— Не. Убеден съм, че въпросната дама е втора братовчедка на месар с изключително дълбоки джобове. Хубав джентълмен. Бях закаран при него преди няколко минути и той беше изключително милостив към състоянието ми. Изобщо не спомена думата „сакат“ пред компанията си, докато не се отдалечих на три фута разстояние.
Робърт знаеше, че не е лесно да се отговори, на което и да е от изявленията на Роджър. Само се усмихна с обичайната си усмивка на една страна и отпи глътка от чашата с вино, преди да изрече:
— Убеден съм, че Беси изнемогва да изпълнява ролята си на домакиня, нали?
— Беси? Нима това е някой, когото познавам? О, Беси! Съпругата ми, разбира се. Сега си я спомних, въпреки че не съм съвсем сигурен за чертите на лицето й. Колко хубаво от нейна страна да слезе до „Грийн Касъл“, откъсвайки се от поредния Сезон на „Мидхърст“, за да похлипа над сакатите ми крака и да ми покаже новите си рокли… — Роджър се усмихна, свивайки рамене. — В крайна сметка тя и баща ни се забавляват добре, правейки си планове относно прекрасните пари на малката ти булка. Те винаги са били готови да изядат телето, преди да е излязло от корема на кравата. — После стана съвсем сериозен и попита: — Защо, Робърт? Защо правиш това? Защо се принасяш в жертва по този начин? Девойката едва е излязла от класната стая, зелена е като пролетна трева и едва ли има много мозък. Откакто тя и тази нейна баба-фъртуна нахлуха тук предната вечер, не съм чул да е казала повече от няколко думи. На всичкото отгоре притежава неприятния навик да се взира в празното пространство, като че живее в свой собствен свят. Там вероятно чува и гласове. Много странно. Така че не ме дръж в неведение, братко мой. Защо?
Робърт изпи последната глътка от виното си и се обърна към загрижения си брат.
— Значи баща ни не ти е казал, Роджър? Не съм изненадан. Представям си опитите му да се самозаблуждава, че ще бъда предан син и ще оставя всичко в ръцете му. Но аз няма да го направя. Виждаш ли, това ще е мое богатство, братко, а не на баща ни. Цялото ще е мое, за да се разпореждам с него както ми харесва. Повече от двеста хиляди лири, като прибавя всичко — откритото плащане, ипотеките, ремонтите в „Грийн Касъл“, които вече започнаха. Пред тебе стои не някое безхарактерно жертвено агне, а подло, алчно за пари копеле, въпреки че всички ще имаме полза, щом имението възвърне предишния си вид и се закрепи финансово. Това е. Сега по-малко склонен ли си да ме оплакваш?
Роджър мълча известно време, а красивото му лице изглеждаше замислено под гъстата руса коса. После отметна глава назад и се разсмя.
— Това е чудесно, Робърт. Прекрасно! Татко няма да вземе нищо, така ли? О, бързо, братко Чувал с пари, къде се крие тази огромна планина от пари, която всъщност представлява Сюзи Темпъл? Трябва веднага да хвърля безполезната си личност в краката й и да целуна крайчеца на нейната одежда…
По устните на Робърт премина лек спазъм, след като разбра реакцията на по-големия си брат. Бяха изминали повече от шест години от женитбата на Роджър и Беси и повече от две, след като нещастният случай при езда го осакати, а нито една от тези години не беше лека.
В началото Роджър си падаше по скъпите удоволствия на живота също толкова, колкото маркизът и Беси. Графът и младата му жена компенсираха своята несъвместимост, като се втурнаха из целия „Мидхърст“, посещавайки балове, отдавайки се на романтични връзки и винаги откривайки нови начини за пилеене на пари.
Нещастието сложи край на всичко това за Роджър, но не и за Беси. Тя и маркизът продължиха да прекарват повечето от времето си в Лондон, като все още лудо харчеха, въпреки че вече нямаше какво. А Роджър бе принуден да се оттегли в „Грийн Касъл“. Достатъчно стоя сам, за да разбере, че не бе обичан от никой друг, освен от вечно пияния си най-малък брат и от отсъстващия Робърт. Достатъчно самотен беше, за да се самосъжалява; достатъчно самотен, за да си спомня, че някога е бил щастлив човек; достатъчно самотен, за да превърне някогашното си блестящо остроумие в сарказъм, оцветен с меланхолия и отчаяние.
Но графът на Ийстърли все още притежаваше талант за някои приумици и закачки, засягащи слабостите на близките му. Това, че отнесеният му баща и вероломната му съпруга ще бъдат поставени в ролята на просители пред Робърт всеки път, когато им се доще да пръснат дори едно пени, изглежда доста възбуждаше чувството за сарказъм на Роджър.
— Помислих си, че новината ми ще ти хареса, Роджър — изкоментира Робърт накрая, когато експлозията от смях на брат му утихна. Той се почуди защо му отне толкова време да въведе Роджър в нещата.
После поклати глава, тъй като му беше пределно ясно: не искаше да застане лице в лице с неприятния факт, че не е много по-добър от баща си и щеше да се жени за пари.
— Но аз се женя не по любов, Роджър. Причините за брака ми са противни, знам. Не изпитваш ли обаче поне малко жал към мене?
Графът веднага се намръщи, после се усмихна още веднъж.
— Не. Нито йота, съжалявам. Ще откриеш, както направих аз, че е доста лесно да си купиш щастие. Само внимавай да не прахосаш парите или да не прескочиш твърде висока ограда и да се сринеш от седлото, а после да позволиш на някакъв глупав кон да танцува върху тебе. О, но твоята Нора Джейн не е Беси. Тази мишка с джобен размер няма да цвърчи толкова много, каквото и да правиш, нали? От всичко взето заедно, бих казал, че си ударил кьоравото. Кажи ми, скъпи братко, все още ли възнамеряваш да ме хрантутиш? А Уилям? Както знаеш, на най-малкото ни братче струва доста пари да поддържа статута си на пияница.
Робърт коленичи до стола на графа, взирайки се настойчиво в лицето му.
— Роджър, няма да те лъжа, като твърдя, че правя това само заради теб и Уилям. Аз също съм егоист. Не мога да понеса „Грийн Касъл“ да се разруши пред очите ми и хората ни да живеят в мизерия. Днес имението прилича на съборетина, а аз обичам тази къща, тази земя, нашите хора. Един ден, когато отново си стъпиш на краката, ще поемеш управлението на имението и аз ще бъда повече от щастлив да ти предам юздите. Ще видиш.
Графът извърна глава, втренчвайки се в слабото ноемврийско слънце, което се промъкваше през потъналите в прах прозорци на малката гостна в семейното крило.
— Колко изключително забавно е всичко! — възкликна той, говорещ сякаш на въздуха. — Първо той спасява „Грийн Касъл“, а сега си мисли, че може да излекува сакатия. — Погледна пак към Робърт, небесносините му очи се присвиха, а чертите на изпитото му лице заприличаха на блед мрамор. — Друго какво, братко? Може би ще възкресиш мъртвите? Може би ще превърнеш водата във вино?…
Робърт постави лакът върху страничната облегалка на инвалидната количка и подпря главата си с ръка. Беше отишъл на война, оставяйки зад себе си един щастлив, усмихнат Роджър, а когато се върна, намери разсипан, победен, изпълнен с горчилка човек. Това не можеше да приеме. Нямаше да го приеме!
— Роджър, знаеш какво каза докторът…
— Да, да, твоят проклет шарлатанин! Чух го. „Костите са излекувани сега, милорд, пелвисът, бедрените стави — цитира той със сприхав напевен глас. — Единствено неизползваните ви мускули и вашата воля са останали повредени. Ако си наложите, милорд, вие ще ходите отново“. Да си наложа ли? По дяволите, правих го, Робърт! Виж тези крака! — възкликна той, стоварвайки юмрук върху изтънелите си бедра. — Те могат да ми причинят адска болка, но не помръдват. Никога няма да се движат!
Робърт многократно беше чувал всичко това преди. На Роджър му казваха, че ще може да се движи, ако повярва в това. Щеше да куца доста, благодарение на лошо счупения си ляв крак, но щеше да може да ходи. Само да бе опитал! Само ако имаше някаква причина, която да го вдигне от проклетия стол! Обхванат от моментно вдъхновение, Робърт заговори, без да обмисля думите си.
— Ще се помръдне ли кракът ти за десет хиляди лири, Роджър?
Роджър дълго се взира в брат си, а през това време Робърт се прокле хиляди пъти за глупостта си. После Роджър каза тихо:
— Прав си, братко мой. Ти си копеле.
Извърна глава и изкрещя на Филип, който бързо влезе в стаята и откара господаря си далече от присъствието на брат му.
Робърт, облечен с целия финес на младоженец, остана върху протрития килим, коленичил като каещ се грешник, и се чудеше защо изобщо не желае да се моли.
Каменният параклис на „Грийн Касъл“, въпреки че беше свързан с главната сграда посредством грациозно извит коридор, беше с повече от четири века по-стар от останките на господарската къща в имението, която беше строена някъде в средата на XVIII век.
„Вероятно причината е в древността на параклиса“, помисли си Нора Джейн предния ден, когато обикаляше „Грийн Касъл“ заедно с маркиза. Може би именно това обясняваше варварския му вид с това тъмно, тежко дърво и трофей на вълча глава в единия ъгъл, закачена на една греда. Във всички случаи параклисът изглеждаше много необичайно.
Но твърде странно, твърде чудновато изглеждаше и огромната, разпростряла се наоколо господарска къща, като се започне още с разположението на стаите. Според маркиза първо е било построено семейното крило, за да могат семейство Гиър да живеят в комфорт, докато останалата част от къщата е била издигната малко по малко през по-успешни десетилетия. Според личната преценка на Нора Джейн това се свързваше с поредната брачна церемония, когато са се осигурявали пари за по-нататъшния строеж.
Тези останки от „Грийн Касъл“ се състояха от импозантна триетажна тухлена сграда, обхващаща приемните зали, от огромен отделен кухненски павилион точно насреща, който по външност наподобяваше семейното крило, от музикална стая и оранжерия, които образуваха четвъртото крило, срещу крилото на параклиса. Всичко това беше свързано с приемните зали чрез дълги, извити коридори, разположени във всеки от четирите ъгъла.
Огромен стъклен купол покриваше Кръглия салон. Внушително архитектурно творение, което караше Джейн да се пита как е могло да бъде разположено точно там.
Задната част на главната сграда беше също толкова внушителна, колкото и предната. Всеки вход притежаваше огромни, раздвоени стълби, достигащи до равнището на земята. Тези отпред оформяха ъгли, които бяха правени, като че ли за пред експерти по измерване, докато извеждащите от салона стълби се извиваха като полулуни.
„Е, може би не точно полулуни?“, помисли си Нора Джейн, докато се отправяше заедно със смълчания до себе си маркиз от семейното крило по дългия коридор, който водеше към приемните.
Предната вечер, когато правеше безуспешни опити да заспи, тя реши, че извитите стълби повече приличат на пипала или на онези малки израстъци върху главите на насекомите.
Тя си представяше, че ако бе птица и можеше да се издигне високо над „Грийн Касъл“, за да хвърли поглед върху разположението му, имението щеше да й заприлича на огромна, квадратна, обърната буболечка с пипала на главата, а предните стълби — като някакъв вид опашка.
Четирите крила, свързани от извитите коридори, щяха да бъдат краката на буболечката. Квадратни крака? Коя буболечка изобщо притежава четвъртити крака? Може би торният бръмбар? Е, добре, вероятно щеше да намери по-подходящо сравнение, след време, когато опознае добре мястото.
А можеше и да не го опознае… Особено, след като предната нощ се събуди, ужасена до смърт от една огромна черна буболечка, която пълзеше по ръката й.
Нищо чудно, че бе оприличила „Грийн Касъл“ на буболечка — това място гъмжеше от такива твари! Беше видяла две във фамилната столова и още три в гостната. За една от тях баба Темпъл каза, че й се струвала достатъчно голяма, та Уелингтън[1] да я включи като Голиат[2] в предните редици на битката!
Какво опустошение представляваше „Грийн Касъл“. Буболечки и петна от влага по стените… Странни бледи форми върху потъмнелите тапети, бележещи местата на портрети, огледала и украшения, били някога гордостта на това място. Древни паяжини, висящи от потъналите в прах полилеи. Решетки пред камините, почернени от сажди, мръсни килими, които вдигаха облаци дразнещ ноздрите прах… И дузина ниши в огромния мраморен коридор, зеещи празни без статуите си, които някога са били изложени там…
Стигнаха до края на коридора и маркизът я въведе в малък червен салон, като ръката му здраво стискаше нейната точно над лакътя. Това я караше да се чувства не толкова като младоженка, която водят към олтара, колкото като направлявана карета. Следваше величествена зала, висока поне колкото трите етажа на сградата.
Докато вървяха към параклиса, стъпките им отекваха глухо върху пода от италиански мрамор — доста мръсен под от италиански мрамор — и Нора Джейн нервно преброи осемнадесетте извисяващи се от пода до тавана алабастрови колони, по девет от всяка страна на дългата зала.
Дори само тази стая беше повече от предизвикателство за уменията й, свързани с поддържане на дома. Май беше малко страшничка дързостта да бъдеш достойна съпруга на лорд Робърт Гиър. Самата Беси бе признала, че поддържането на къщата изцяло се бе оказало над нейните възможности и още първите години бе абдикирала от поста си, свързан с управлението на това неизбродно имение.
„О колко е хубаво!“, мислеше си Нора Джейн, опитвайки да не се закиска нервно. Тя трябваше да остане абсолютно сериозна, понеже отиваше на собствената си сватба. „В крайна сметка воалът на баба Темпъл поставя забележително начало, помитайки пода, докато вървя“, реши тя.
Изобилстващи с прашинки слънчеви лъчи се процеждаха през четирите по-малки стъклени кубета на покрива, които служеха като единствена илюминация в коридора без прозорци. Нора Джейн се питаше дали има някакъв начин да измие тези куполи, без да разчита прищевките на времето да свършат работата вместо нея.
Чудеше се на още хиляди неща, докато маркизът я водеше през Кръглия салон с рисуваните фрески високо по стените — част от декорацията, имала щастието да оцелее. Тя знаеше, че лудият за пари маркиз много отдавна беше разпродал ценностите на „Грийн Касъл“.
А беше и толкова студено, въпреки че слаби едва пушещи огньове горяха в една или две камини. Щяха да бъдат необходими трупите на цяла гора, за да се затоплят стаите, но едва след като първо се поработеше по въпроса за почистването на комините.
Нора Джейн се чудеше дали изобщо би било възможно да се подреди „Грийн Касъл“, да се върнат портретите и статуите по местата им, да се почисти красивият кръгъл килим в салона, да се намерят мебели, подходящи за почти празните стаи и въобще, дали би могъл човек да се пребори с прахта, влагата и буболечките…
Но най-много се чудеше защо все още мисли за домакинството, след като сега се намираше извън пределите на вестибюла и Кралската спалня, на път към параклиса, към баба й, към вълчата глава и към лорд Робърт Гиър.
— Ще има ли музика, милорд? — попита тя, победена от внезапна нервна атака, и заби пети в пода, точно преди лакеят да пристъпи напред, за да отвори двойната врата на параклиса. — Имам предвид, че ако има музика вероятно ще трябва да изчакаме да засвири, но в случай, че няма как ще разберем дали лорд Робърт е вече вътре и че не сме закъснели?
— Робърт е вътре, скъпа моя. В крайна сметка той знае кое е добре за него — отговори маркизът, потупвайки я по ръката. „Като че ли, помисли си тя, се опитва да успокои кон“. — Лорд Робърт, лорд Уилям, графът и графинята, скъпата ви баба и нейните няколко отбрани гости — всички ви чакат. А сега предлагам да се усмихнете, скъпа моя, тъй като не изглеждате съвсем добре. Кожата ви е бяла като роклята, която сте облекли, а очите ви са така ококорени… Нали не искаме някой да си помисли, че ви омъжваме насила?
— Съжалявам, милорд.
Нора Джейн вдигна брадичка и се усмихна послушно, макар да бе убедена, че се е получила някаква гримаса. Тя не се омъжваше насила. Далече бе от подобна мисъл. Тя бе преизпълнена от щастие, че щеше да бъде младоженката на лорд Робърт Гиър.
Точно фактът, че ставаше съпруга на лорд Робърт Гиър, я плашеше едва ли не до побъркване!
Как ли щеше да изглежда той, застанал пред малкия олтар? Примирен? Непоколебим? Отвратен? По собствено желание ли щеше да стои там, или баща му го беше вързал със здраво въже за олтара?
Може би не беше прекалено късно да се сложи край на тези глупости или поне да се отложат за по-късно. Нора Джейн се нуждаеше от малко време, дори от няколко години, за да свикне с това ново положение в живота си.
Искаше да се върне в стаята си и да накара Мариан да оправи воала й. Можеше дори да хапне нещо или да посети тоалетната, понеже беше забравила да го стори, преди да й навлекат тази ужасна дантелена рокля.
Искаше й се да надникне под леглото с надеждата да открие там избягалата си смелост, да намери онази Нора Джейн, която бе мечтала да играе ролята на героиня, ролята на съпруга.
Сигурно имаше нещо, което можеше да направи, нещо, което можеше да каже, за да отложи неотложното?
Но Нора Джейн не направи нищо. Не каза нищо. Просто наблюдаваше с широко отворени очи как маркизът даде знак на лакея и вратите се разтвориха.
Тя влезе в преддверието с много ситни крачки, а оттам — във влажния и студен параклис. Желаеше маркизът да престане най-сетне да стиска ръката й и се чудеше дали щеше да падне, ако той я пуснеше. В същото време търсеше сред сумрака своята баба и своя жених.
Първо видя баба си.
Трудно беше да не се забележи баба Темпъл, нищо, че тя стоеше сред множеството. Нора Джейн реши, че й бе писано да прекара живота си като незначителен пигмей сред гиганти, първо баба й, а сега — мъжете от семейство Гиър. Слава на небесата, Беси беше с нормален ръст!
Опитвайки се да не се разсмее, тя се вгледа в грандиозния „ансамбъл“ на баба си. Пурпурните пера, извисяващи се право нагоре над стоманеносивата коса, приличаха на стражи, охраняващи крепостта, наречена Сюзън Форест Темпъл: богата, могъща, нетактична, фантазьорка и без всякакъв вкус.
Вероятно ако самата Нора Джейн беше по-едра, ако бе наследила повече от гена на баба си, отколкото от много по-дребните си родители и дядо, щеше по-малко да се влияе от тази жена, възправяла се винаги пред очите й със застрашителните си размери и насочваща всяка нейна стъпка.
Но как може човек, при това толкова дребен, да се противопостави на такава планина? За да го направи, сигурно трябва да има много повече кураж, отколкото Нора Джейн бе събрала досега в девичата си гръд.
Може би този човек трябва да престане да мисли само как да запази себе си. Трябва да притежава искрица здрав разум и в същото време да има или голям пистолет, или як камшик, или пък полк верни войници, готови да овържат този гигантски пурпурен Гъливер, докато спи.
И сега Нора Джейн се омъжваше в семейство Гиър — още едно котило от гиганти!
Тя потръпна конвулсивно и отправи очи към малкото пейки отляво, където седяха графът на Ийстърли, неговата графиня и лорд Уилям Гиър. Усмихна се леко, като видя, че са сложили графа на пейката, така че инвалидният стол да не се вижда.
Жестът беше много благороден. Тя си помисли, че така графът ще се чувства участник в церемонията много повече, отколкото ако беше оставен настрани, изолиран от ставащото. Той беше настанен до съпругата си Беси. Беси, която беше толкова руса, толкова красива, олицетворение на всичко, което Нора Джейн би искала да бъде, а знаеше, че не е.
Те така добре си подхождаха — красивият русокос граф и равната му по хубост съпруга. Бяха толкова добре облечени, толкова изтънчени, чувстващи се така удобно, тъй като знаеха, че принадлежат на този параклис, на тази земя…
До Беси, но не толкова близо, че да предразполага към сравнение с брат си и снаха си, седеше лорд Уилям, най-младият Гиър. Най-достъпният Гиър. „Пияният Гиър“ — реши Нора Джейн, след като лорд Уилям изхълца силно, после се изкиска и се извини с ясен, весел глас.
Дори и да искаше, беше извън възможностите й да се обърне и да отдаде почит на извисилата се вълча глава. Успя само да вдигне очи и да погледне първо към олтара, после към одеянията на свещеника и най-накрая — към високия тъмнокос мъж, който стоеше от едната страна и се мъчеше да улови погледа й.
Той бе чудно привлекателен! Сигурно нито един от джентълмените на мис Остин никога не е бил дори наполовина толкова красив, толкова страхотен! Колко ли мразеше той тази церемония! Колко ли мразеше нея! Да се продаде публично, да се налага да премине през този обред — подигравка, след като всички важни документи вече бяха подписани — онези, които започваха с „Аз, Сюзън Форестър Темпъл, като възнаграждение за женитбата на внучката ми с лорд Робърт Гиър, дарявам написаната по-долу сума от…“
Тя почувства силна жал към него, тъй като беше сигурна, че е изключително горд мъж.
Да се ожени за пари е едно, но да бъде принуден да вземе жена, стояща толкова по-ниско от него, и то млада жена, която все още противно смърдеше на камфор… Да се ожени за такъв слаботелесен екземпляр с такъв нисък ръст, за такова незначително, малко нещо, за такова катастрофално подобие на съпруга! Та тя се страхуваше дори от собствената си сянка. Страхуваше се от погрешна стъпка, страхуваше се от правилна стъпка, страхуваше се от каквато и да било стъпка. Живееше храбро само вътре в себе си, убивайки дракони и триумфирайки над злото, очароваща света с красотата и ума си и обичана от всички. Но това беше само в тъжното й, романтично съзнание.
А го обичаше. Да, Бог да й е на помощ. Обичаше го. Обичаше го, понеже беше учтив с Аш. Обичаше го, понеже не го беше страх от Сюзън Форестър Темпъл. Обичаше го, защото я измъкваше от живота на сънищата и й предлагаше реалността. Обичаше го, защото очите му заблестяваха, щом се усмихнеше, а тази усмивка бе така прелестна, и ръката му, когато докосна нейната, предлагайки й женитба, бе толкова силна, толкова суха и толкова здрава… Обичаше го просто защото беше немислимо да прави нещо друго, за да има някакъв смисъл това, което ставаше, това, което щеше да й се случи.
Сега тя беше до него, а маркизът беше изчезнал. Свещеникът говореше. Въпреки страха си се осмели да погледне в тъмните блестящи очи на лорд Робърт.
Сигурно той бе усетил погледа й, понеже сведе очи към нея, които проникнаха през воала, изгледаха обсипаната със скъпоценни камъни лента и ужасната й черна коса. После той й се усмихна само с едното ъгълче на устните си. Очите му проблеснаха закачливо, казвайки й безмълвно, че е съгласен с нея, че знае колко глупаво изглеждат и двамата, че е глупост тази нелепа церемония да се състои пред толкова много зрители, а не само пред адвокат, и колко много му се иска двамата сега да са някъде другаде…
Ако нещата не й бяха известни, би си помислила, че той се кани да я хване за ръка и бързо да я отведе някъде другаде, за да се скрият от този оркестриран фарс. Някъде, където биха могли да поседнат, да поговорят, да се посмеят, а вероятно и да се опознаят по-добре. Биха могли да открият малък поток, да използват сватбения й воал като рибарска мрежа и да си наловят риба за вечеря, която да опекат на огън, а тя можеше да го успокои, че като поднови „Грийн Касъл“, в него няма да има и следа от пурпурночервено.
Всичко можеше да бъде толкова хубаво, така чудесно! Един прекрасен сън… Разбира се, сигурно и двамата щяха да пипнат ужасна настинка и да умрат, след като са дръзнали да седят на студената земя през ноември. О, защо реалността винаги се натрапва, когато сънуваш с отворени очи?
— Събрани сме тук днес, пред лицето на Бога и тези хора, да свържем този мъж и тази жена…
„Да, ли? О, да. Да!“
— Ако някой от тук присъстващите…
— Присъстващ ли? Аз ще говоря! Аз присъствам! Мисля, че трябва да кажа, някой трябва да каже… Роджър, не трябва ли някой от нас да каже? Можем да се впуснем в някои подробности специално за дадения случай. Робърт, ти не можеш наистина…
— Млъкни, Уилям — тихо промълви Робърт, без да се обръща, като хвана ръката на Нора Джейн и я стисна. — Продължавайте, Ваше преподобие, ако обичате. Брат ми има моментно замайване, без съмнение причинено от леката треска, която го мъчи цяла седмица. Съвсем спокойно можем да го игнорираме.
Той се усмихна на Нора Джейн.
— Можем ли, скъпа?
Нора Джейн се усети, че кима утвърдително, тъй като езикът й бе залепнал за небцето на много сухата й уста, а пулсът бучеше в ушите й. Тя щеше да се съгласи, дори ако лорд Робърт учтиво се бе поинтересувал дали би желала заради него да си отреже левия крак и да го пъхне в разтворената вълча паст.
„О, да, разбира се!“
Тя обичаше този мъж.
Убедена беше в това.
Нора Джейн си помисли, треперейки, дали пък за здравия й разум не бе необходимо да се влюби… Макар и в мечтата?