Джоана Лейн
Малката стопанка (15)

Глава четиринадесета

„Ако отрежеш клона, на който седя, и аз ще отрежа твоя.“

Луций Аней Сенека

Още на другия ден след пристигането си маркизът потегли обратно за Лондон, като дори не се разпореди да разопаковат багажа му. Замина, след като напъха в джоба си банков чек със задоволителна сума и отправи мили слова към всички, най-вече към Беси, която протестираше относно обвинението, че желае да замине с него.

— Много жалко. Сега ще трябва да измислим какво да правим с нея — прошепна графът на Уилям, който се разсмя на глас.

Робърт не видя жена си, докато не настана време за вечеря. Беше прекарал следобеда, яздейки из имението заедно с Уилям, озадачен все повече и повече, тъй като работниците го приветстваха с ръкомахане, сваляне на каскети и широки усмивки. „Ако не друго — направи си извод Робърт, — поне съм бил толерантен работодател.“

Но нищо не разпозна, докато обикаляше фермите докато яздеше през селото, докато наблюдаваше как се мели зърното. Все още беше чужденец в непозната страна.

И така, преизпълнен с още въпроси, Робърт реши да остане до късно в гостната тази вечер, за да говори на четири очи с по-големия си брат. Оплаквайки се от главоболие, Беси се оттегли рано в покоите си. Нора Джейн също се извини, че е уморена, а лорд Уилям бе поканен на вечеря у семейство Клифлинг. При това положение нямаше кой да ги чуе. Нямаше никаква пречка двамата джентълмени да се впуснат в истински разговор, което не бяха правили, откакто Робърт се завърна в „Грийн Касъл“ с мозъчно сътресение. Нищо не им пречеше, освен факта, че Робърт не знаеше как да поднесе на брат си темата, свързана с подозренията си към графинята.

— Винаги си притежавал обезоръжаващата дарба да се взираш в някого и да го преценяваш — каза графът и отпи от чашата си с портвайн.

Слабият огън бавно загасваше в огнището, а силен, проливен дъжд биеше по прозорците.

— Прости ми, Родж, просто се бях замислил, това е.

— Не се извинявай, братко, не можеш да избягаш от себе си. Тези твои тъмни очи! Винаги ми е било невъзможно да разбера какво мислиш. Да не би пък да си пил повече портвайн? Доколкото си спомням, Уилям изглеждаше по същия начин, когато беше полупиян. Истината е, че предпочитам него пиян, а тебе сериозен. В края на краищата свикнал съм с това. Един мъж обича да знае къде стои или, както е в моя случай, къде седи.

— Не съм пиян, Родж — каза Робърт и остави почти празната си чаша. — Объркан съм — добави откровено той, след което реши, че ако има намерение да направи коментар по темата, е по-добре да се захваща веднага с това. — Как смяташ, до каква степен харесвам Беси?

— Беси ли? — Графът облещи очи. — Ето ти сега въпрос! Можех да си седя така дни наред и да се чудя каква информация би ти била от полза, без дори да ми хрумне, че ще попиташ за вятърничавата ми съпруга. До каква степен я харесваш ли? Не знам, Робърт. Никога не си го казвал. Ти добре знаеше какво мислех аз за нея, какво продължавам да мисля. Но винаги си държал устата си затворена за такива лични неща. Никога не е било в твой стил да обикаляш наоколо и да клюкарстваш или пък да хвърляш камъни в нечия градина. Защо питаш?

Робърт погледна покрай главата на графа, съсредоточавайки погледа си върху ръба на камината.

— Защото тя твърди, че ние двамата сме любовници и сме били такива от дълго време.

— Тя казва какво? Любовници ли? Ти и Беси? По дяволите, Беси и която и да било любовница! Това изявление ще ме вдигне от стола преждевременно! Уилям трябва да е тук, за да бъде свидетел на това последно чудо, тъй като ти ми нанесе смайващ удар, много по-добър от смешните му крясъци за пожар. Сега бих могъл сам да си изправя на крака, като смая и двама ви, само за да падна на пода от смях! Любовници ли? Кажи ми, Робърт, скъпи пострадал от войната братко, какви, дявол да го вземе, ги дрънкаш?

Робърт не можа да схване добре всичко от речта на графа, но вече бе убеден, че подозренията му към Беси се потвърдиха веднъж и завинаги. Тази жена го лъжеше. Повече от очевиден бе отговорът на въпроса защо го правеше. Осени го мисълта, че след като не можеше да й вярва за това, защо пък трябваше да й повярва за всичко друго, което му беше втълпила?

— Няма значение, Родж — каза бързо той, махвайки с ръка към брат си да престане да се забавлява с това нещо. — Само ми отговори на два въпроса, моля те. Първо: детето, което носи жена ми… мое ли е?

Лицето на графа потъмня като буреносен облак, а усмивката му се трансформира в гримаса.

— Сега вече ще стана от този стол, Робърт, за да те пребия! На кого другиго би могло да е детето?

— Аз ти зададох въпрос, Родж — напомни му троснато Робърт, тъй като слепоочията му започнаха да пулсират, а и мислите му не бяха много ясни. В съзнанието му се беше запечатала картината, в която Беси му казва, че Нора е прекалено дребна, прекалено деликатна, за да се наслади някога на правенето на любов. Дали му беше внушила това сега, в библиотеката, или някой друг път? И ако беше така, кога? И защо изобщо бе провел толкова интимен разговор със снаха си, когато се предполагаше, че винаги си е държал затворена устата за лични неща?

— Добре де, Робърт, не ме режи така. Задай си въпросите.

— Благодаря ти. Второ: Уилям влюбен ли е в жена ми?

— Уилям ли? Е, ако и това не е най-глупавото нещо! Разбира се, че е, но като брат. Те винаги си допират главите, когато разговарят за слонове и обсъждат защо кокошките нямат зъби. А дискутират и възможността крал Джордж да е сключил договор с дявола, за да живее вечно, напълно побъркан, оставяйки принцчето да става все по-тлъсто, все по-бедно и все по-тъпо. Заедно те са като деца, Робърт, закачливи, засмени, обичащи се деца. Беси ли… Боже милостиви! Разбира се, че Беси го е направила! Как иначе би ти хрумнала такава гадна идея! Винаги съм си мислил, че тя е само въздух под налягане, че е нетактична и затова обижда хората, че причинява неприятности по погрешка, че езикът й изобщо няма връзка с мозъка й. Но тя е правила всичко целенасочено и се оказва доста изобретателна и подла!

Робърт започна да се чувства по-добре. Все по-добре, все по-силен, повече владеещ себе си, въпреки че го ръководеше само умът, а не и паметта му.

— Ти никога ли не си обичал Беси?

— Как бих могъл, при положение, че винаги съм обичал Елизабет? Обичах я дори след като тя избяга и се омъжи, което е направила, както по-късно разбрах, след изричната заплаха от страна на любимия ни алчен баща.

Графът поклати глава с намръщено чело.

— Не можеш да разбереш нищо от това, нали, Робърт? Виж, знам, че Беси ти е казала, че брюкселският доктор не искал да се натоварваш, като се опитваш да си спомниш всичко, което си забравил. Но мисля, че е време да си поговорим по-дълго за Беси, за Нора Джейн, за баща ни, за живота ни тук, в „Грийн Касъл“, дори за ненужните ми крака. След като го направим, ако все още имаш въпроси, с радост ще ти отговоря. Съгласен ли си?

Робърт взе чашата си и се изправи, усмихвайки се на брат си.

— Искаш ли да ти донеса друга напитка? Мисля, че ще останем тук дълго време, понеже и аз имам да ти казвам някои неща. И след като приключим с това, мисля, че ще бъде доста забавно да измислим начин да се отплатим на скъпата Беси за цялата й любезност към ранения й девер.

 

 

Нора Джейн седеше сама в библиотеката и се чудеше с какво да се захване. Баба й се намираше в „Темпъл Манър“, точно където й беше мястото, след като беше наговорила такива ужасяващи неща на Робърт.

Но въпреки това старата жена липсваше на Нора Джейн, макар и съвсем мъничко, и й се щеше да бе останала за раждането на детето. Мариан бе на същото становище, признавайки, че оценява присъствието в стаята на родилката на друга жена. Това убеди Нора Джейн, че хора от сорта на Сюзън Темпъл, когато не се занимават с глупости, биха могли да бъдат от полза в критичен момент.

Но пък Елизабет щеше да бъде при нея, за което благодареше на Бога. Тя беше инструктирала Бабит да я извика веднага, щом настъпи моментът. Нора Джейн изцяло се осланяше на приятелката си, чиито знания за раждането бяха от първа ръка. Тя щеше да бъде за нея като гранитна скала по време на суетнята. Много й се искаше да види Елизабет сега, да си поговорят за Робърт, за това как я беше нарекъл „малката ми любимка“, точно както беше направил, преди да замине за континента, преди да изгуби паметта си.

Но това бе невъзможно. Тя и Елизабет се срещнаха само веднъж след завръщането на Робърт и Беси. А докато Беси не заминеше за Лондон, Елизабет нямаше да се появи в „Грийн Касъл“.

През последните седем-осем месеца Нора Джейн се бе ангажирала с подреждането на „Грийн Касъл“, но сега не можеше да върши дори това. Гърбът я болеше неимоверно, когато правеше опити да се присъедини в къщната работа към Рейчъл и останалите. А и глезените й се подуваха в юлската жега, което правеше невъзможни дългите разходки в градините.

Нора Джейн щеше да обиди прислугата, ако отидеше да наблюдава работата им сега, когато всичко беше завършено, с изключение на параклиса. Тя се бе вдъхновила да направи това място по-приветливо, преди синът й да бъде кръстен там. Беше наела компетентни работници, които през по-голямата част от времето не се нуждаеха от нея, а това беше доказателство за собствените й способности да преценява хората.

Този успех, комбиниран с изгонването на баба й и с разумното оттегляне на Елизабет, обаче я оставяше без работа, а само с проблемите й.

Останалите съпруги прекарваха времето си със своите съпрузи. Но другите съпруги имаха мъже, които си ги спомняха, които искаха да бъдат с тях. Тя имаше само собствените си спомени, при това не всички приятни.

Другите съпруги имаха деца, около които да се суетят. Тя имаше само ужасяващите пророкувания на Беси за трудно раждане. И тези предсказания прогонваха разумните доводи на Елизабет, въпреки че тя ги бе охарактеризирала като безсмислени, всяващи паника брътвежи.

Другите съпруги прекарваха нощите с мъжете си и нямаха кошмари. Съпругът на Нора Джейн спеше някъде другаде, неспособен да си спомни онази последна нощ, онази прекрасна, съдбоносна нощ, в която истински я беше обичал, а после я бе притискал в обятията си до зори.

Може би и тя, като Родж и Елизабет, трябваше да се захване с водните бои и платното, въпреки че нямаше никакво желание за това. Нямаше и желание да чете, нито да работи върху счетоводните книги. Не искаше дори да разглежда скъпите бебешки принадлежности, които баба й бе поръчала да доставят от Лондон. Това, от което се нуждаеше, беше Робърт отново да я нарича „малката ми любимка“, да я прегръща отново, да я гледа усмихнат в очите, спомнил си я, познаващ я и, мили боже, обичащ я! Но той не я беше потърсил, откакто се видяха снощи на вечеря.

— Света Дево, да не би тази стая да е станала център на „Грийн Касъл“? Всеки може да бъде намерен тук, заобиколен от потънали в прахоляк книги и мрачни стени! Как се чувстваш този следобед, скъпа сестро? Изглеждаш ужасно подпухнала. Мислиш ли, че някога изобщо ще си възвърнеш стегнатата фигура? Не познавам много жени, които са успели, нещастните. Роклите им висят смешно над отпуснатите им кореми, които никога няма да придобият предишната си форма. А провисналите им гърди? Ужасна гледка! Но, да, това е цената, която ние, жените, плащаме заради сладострастието на съпрузите си.

— Здравей, Беси — отегчена произнесе Нора Джейн. Не беше очарована от усамотяването си, но да има за компания дърдорещата си снаха не беше кой знае каква придобивка. — Току-що си мислех да се върна в семейното крило и да позвъня на Бабит да донесе там чай. Не е необходимо да носи тежкия поднос толкова далече. — И като се ругаеше вътрешно за прекаленото си възпитание, довърши: — Би ли искала да се присъединиш към мен?

— Колко си разумна! С удоволствие, Нора Джейн. — Щом Нора се изправи и наедрялата й фигура вече не се криеше зад писалището, Беси възкликна: — Сякаш растеш с всеки изминал момент! Нещастното бебе! В крайна сметка скоро ще ти трябват нови рокли. В списанията си видях интересни модели за кърмачки, въпреки че разрезите в горната част ми се струват доста вулгарни. Но ти няма да се представяш в обществото, така че… Баба ти смята ли да наеме дойка? Не знам как стоят в действителност тези неща, нали разбираш, просто ги ненавиждам.

— Баба ми нищо не може да каже по въпроса, а аз възнамерявам сама да се грижа за детето си. Това сигурно идва от плебейската кръв на месарска внучка, която тече в мене — кратко добави тя, докато вървяха по коридора към фамилното крило. В този момент се мразеше за това, че намеси костите на починалия си дядо, за да уязви снаха си. — Защо не замина със Стивън за Лондон, Беси? — попита тя, сменяйки бързо темата. — За тебе провинцията винаги е била ужасно отегчителна.

Те влязоха заедно в семейната гостна. Беси дръпна шнура на звънеца, докато Нора Джейн се разполагаше върху стол с изправена облегалка. Гърбът я беше заболял дори от краткия преход до гостната.

— И да оставя Робърт, когато има неприятности? — ококори се Беси. — Когато станахме толкова близки? Когато аз съм единствената скала, за която да се закрепи в разбунтуваното море, на каквото е заприличало съществуването му? Аз трябва да остана тук, за да бъда опора за Робърт, както и за тебе, мила. Това е мое задължение, чест е за мене! Как изобщо можеш да зададеш подобен въпрос, Нора Джейн? На твое място никога не бих си простила. Никога!

— А Роджър? — С ръце, стиснати здраво в скута й, Нора Джейн бе започнала да иска да запрати тази жена чак на луната. Иначе Елизабет нямаше да дойде в „Грийн Касъл“ и да помага при раждането. — Не оставаш ли и за негово добро?

— Едва ли. — С изящество Беси разпростря полите си от розов муселин около себе си, докато сядаше на една от кушетките, и се усмихна на Нора Джейн. — Да говорим с открити карти, скъпа. И двете знаем, че привързаността на Родж е насочена другаде, към онази Франклин от селото. Но скандално или не, обидно или не за мене, аз падам на колене всяка вечер и благодаря на Бога, че му я върна обратно. Тя може да ощастливи последните му дни. Само небесата обаче знаят в каква мъченица ще ме превърне загубата му…

Бебето мръдна, след което солидно изрита майка си. Нора Джейн се постара да стои кротко, за да не последва нов залп от цъкания и съжаления за неприятностите, които създава бременността.

— Значи оставаш заради Робърт и заради мен? Тогава ти не си съгласна с брюкселския доктор, че възвръщането на паметта му е празна надежда?

— Нора Джейн — каза приятелски Беси, като отново извади наивната си, куха усмивка. — Щом ти харесва да го разглеждаш от тази страна, никой от нас не трябва да губи надежда. О, ето го и Бабит с подноса. Да налея ли?

— Бабит, още една чаша, ако обичаш!

При звука от гласа на графа Нора Джейн се обърна, за да види как Филип го въвежда в гостната. Сети се със закъснение и облекчение, че той имаше навик да пие чай всеки следобед по това време.

— Здравей, Родж — каза тя, задържана само от силната си воля да не хукне към нето и да проси избавление от жена му.

— Здравейте, дами — отговори графът, но Беси не обели и дума. Родж махна на Филип да излезе от стаята. — Хубав ден. И знаете ли защо е толкова хубав? Не? Тогава ще ви кажа, дори и с риск да накарам снаха си да се изчерви. Възстанових малко от силата на краката си през изтеклите седмици и едно друго усещане, ако ме разбирате. Нужди, които смятах изгубени навеки. Мислех да крия новината си като изненада, но повече не мога да сдържам радостта си. Беси, скъпа моя съпруго, мое законно, послушно вместилище, наредих на камериерката ти да пренесе всички твои принадлежности в покоите ми още този следобед. Нямам търпение да дочакам падането на нощта. Вероятно ние двамата сме следващите, които ще дарят наследник на семейство Гиър.

Преди Беси да изтича към графа и да коленичи до инвалидния му стол, сините й очи се разшириха до такава степен, че зеницата покри ириса, а брадичката и провисна едва ли не до гърдите.

— О, скъпи Родж, каква… каква чудесна вест! Ти показваш признаци на възстановяване след всичките тези години! Нора Джейн, не е ли това най-прекрасното нещо! Завладяна съм от щастие! Скъпи Родж! Тази нощ ли каза?

Нора Джейн едва не се разсмя на очертаващата се пред Беси дилема и на театралниченето й в ролята на обичаща съпруга. Но тогава си помисли за Елизабет и вече не й беше смешно.

— Родж… — започна тя, след като Беси помоли да ги напусне, за да успокои превъзбудените си нерви.

— Шшт, сестричке — предупреди усмихнато графът. — Никакви въпроси, ако обичаш. Освен ако не поискаш да узнаеш къде Робърт очаква нетърпеливо жена си. Той има нещо важно, което би желал да ти съобщи.

Нора Джейн не подозираше, че все още може да скача на крака светкавично. Всички мисли за внезапно получилия любовен пристъп граф и за невъзможната му графиня изхвърчаха от главата й.

— Той си е възвърнал паметта?!

— Уви, не — Графът продължаваше да се усмихва. — Но е почти толкова хубаво. Той откри кой е. Хм. Чудя се дали Уилям не би искал да се обзаложи за това колко време ще отнеме на жена ми да си стегне багажа и да хукне към „Мидхърст“?

 

 

Робърт не прекара спокойно нощта, нито пък утрото, и това не го изненада. Онова, което му беше причинило, меко казано, неприятности, най-после беше уточнено и той научи докъде се простираха амбициите на снаха му.

И така, той и Нора Джейн не бяха започнали семейния си живот по най-добрия начин. Взимайки под внимание факта, че женитбата им е била по сметка, той реши, че не трябва да се ангажира прекалено много с този не толкова съществен проблем. Не и сега, не и след като беше прочел собствените си думи, написани до брат му, собствените си заключения, отнасящи се до нарастващата му привързаност към жената, с която се беше венчал, и до надеждата му за щастливо споделено бъдеще.

На него все още му бе трудно да си прости, че се е оженил за Нора Джейн само заради пари, но графът му обясни с най-големи подробности в колко трагично положение е било имението „Грийн Касъл“ и колко болезнено се е нуждаело от огромния финансов поток на Темпъл. Обясни му и за неговата голяма преданост към братята и към имението. Всички тези неща, взети заедно, и невероятната сума, предложена от Сюзън Темпъл, биха придумали и мъж с много по-силен характер от този на Робърт. Човек би трябвало да е абсолютен идиот, за да откаже такъв брак.

Сега Робърт знаеше толкова, колкото графът бе решил да му каже: за все още отсъстващата Елизабет, за трите години на лорд Уилям, прекарани в пиянство, и за срамежливата му съпруга, сътворила чудеса в „Грийн Касъл“, спечелвайки всяко сърце по трудния си път. Научи, че е обичал баща си, като едновременно с това е осмивал недостатъците му. Разбра, че не е обръщал никакво внимание на Беси Гиър, че рядко е бил в нейната компания и че е ценял мнението й малко повече от това на селския малоумен.

Сега той беше убеден, а и графът също, че Беси — елементарна, но егоистична душа, си бе наумила да използва достатъчно вярна информация, но да я манипулира и извърта така, както на нея й изнася. Тя се бе постарала да обърне братята един срещу друг и после или да измъкне голяма сума от незнаещия и нищо неподозиращ Робърт, или да се отърве от пропадналия си брак и да се венчае за мъжа, когото виждаше като истинската сила в „Грийн Касъл“ — „наследника“ с объркания мозък на всичките пари на Темпъл.

Но това, което го тревожеше най-много, бяха сцените, които продължаваха да се въртят в главата му през нощта и наслояваха в съзнанието му отрязъци от спомени. Тези „късчета“ понякога като че ли нямаха никакъв смисъл, но въпреки това му подсказваха, че ако не бъде изключително внимателен, би възвърнал паметта си само за да изгуби Нора Джейн. Ако изобщо я е имал някога. Ако това, което си мислеше, че вижда в очите й, беше повече от внимание, повече от съжаление. Робърт наистина се опасяваше да не изгуби жената, за която брат му се кълнеше, че в крехкото си тяло крие нещо много повече от себеотрицание…

Сцените бяха объркващи, едновременно сладки и горчиви.

… Мъничка фея с големи очи надничаше към него иззад решетки — не, колони, гледайки го, като че ли беше кръстоска между рицар в бляскава броня и най-страшния човекоядец, който можеше да бъде сътворен от нечие въображение…

… Крехко, сковано, неподдаващо се тяло — под неговото, тихо хлипане. Чувства на срам, самоненавист и унизителен провал — в мъгла от страст и неочаквано желание. Усещане за безпомощност, дори страх. Клетва да не нарани…

… Уплашени очи, молещи го за разбиране. Ярост, от това че е бил използван, узурпиран. После — жестоко отдръпване, затваряне в себе си, близане на самонанесени рани, затрупване с изтощителна, тягостна работа. И обръщане гръб на нещо, за което е започнал да вярва, че може би желае повече от всичко на света…

… Меко тяло и сладостен аромат, обвити ръце, страст без думи, безмълвно изразена любов, нежелана раздяла… Дълги, тъмни, безкрайни дни, прекарани в мисли и надежди…

Всичко това, а и нещо повече, Робърт чувстваше след просветляващия разговор с графа. Емоции изплуваха на повърхността, спомени се криеха в ъгълчетата на съзнанието му, объркващи фрагменти от диалози отекваха в главата му и го измъчваха. Гласът на Роджър. На баща му. На Уилям. На Беси. На малката Нора. На Сюзън Темпъл. Дори неговият собствен…

„Е, имаш я, сине. Хубаво дете. Какво повече би могъл да искаш?“

„Дошъл си да ме придружиш до ешафода, а, Родж?“

„Колко забавно! Първо, той спасява «Грийн Касъл», а сега си мисли, че може да излекува сакатия. Какво още скъпи братко? Моля те, не ме дръж в неведение. Ще възкресиш ли мъртвите? Ще превърнеш ли водата във вино?“

„Твоята бедна малка булка, бедната малка Нора Джейн. Това е името й, нали? Нора Джейн?“

„Папа харчи пари, Роджър страда, Робърт ни спасява, а Уилям пие. Всеки от семейство Гиър си изпълнява ролята.“

„Само ми кажи нещо. Спал ли си някога с девственица?“

„Няма да боли следващия път, Нора Джейн. Никога повече няма да боли. Обещавам.“

„Така казваш, Робърт. Благодаря ти. Аз… Ще бъде ли възможно да остана сама сега?“

„Оплеска ли я, братко?“

„Ти не можеш да се смяташ за отговорен, Робърт. Беси ми го обясни.“

„Тя е дребничка, нали?“

„Да, Родж, така е. Вярваш ли, че ще може да роди, без животът й да е в опасност?“

„Мътните да те вземат, Робърт, сега разбирам! Ако тя умре при раждане, ти никога няма да получиш втората половина от парите. Не те прецених правилно. Ти не си влюбен в Нора. Не можеш да го направиш. Вече си затънал до гуша в страстта към парите й.“

„Две и петстотин? Десет хиляди годишно? Като джобни пари? Исусе! Робърт, та това е богатство! Прескъпа Нора Джейн, ще се омъжиш ли за мен? Не се безпокой за Робърт, както ми се струва, ти току-що го уби.“

„Не можеш ли да спиш?“

„А ти можеш ли, Робърт? Тази нощ, през всичките тези нощи?“

„Робърт, целуни ме… Помогни ми да разбера защо се чувствам по този начин, когато си до мене.“

„Шшт, малкото ми. Имаме толкова много да си кажем, толкова много да разберем един за друг, но нека не разваляме това съвършенство с думи. Нека сутринта да отнеса със себе си сладкия спомен за съпругата си.“

Сладък спомен… сладък спомен… сладък спомен.

Само да можеше да си спомни!

— Робърт? Робърт, добре ли си? Исках да дойда направо при тебе, но Рейчъл ме извика. Трябваше да свърша нещо в параклиса. Робърт? Робърт, чуваш ли ме?

Той вдигна главата си, която беше обхванал с ръце, и погледна с празен поглед над писалището. Там стоеше Нора Джейн. Красивите й очи бяха помръкнали от тревога. Не беше ли чудовищно от негова страна да я желае толкова, най-вече в деликатното й положение, без дори да си я спомня? Без дори напълно да е разбрал кой е той?

— Добре съм, Нора — каза той и бързо я придружи до синия диван, като седна до нея. — Видяла си Родж?

Тя кимаше яростно, докато се настаняваше, някак си неудобно, сред възглавниците.

— Налага се да ти кажа нещо. Никога през живата си не съм била толкова объркана! Прекарах последния половин час, като ми идваше да се смея, а после — да проклинам! Дали трябваше да изпадна в екстаз, че Родж най-после има надежда да си оправи краката? Или пък трябваше да му издърпам ушите заради това, което се кани да стори на Елизабет? Представяш ли си — да каже на Беси, че иска тя да се премести в стаята му! Беше страхотно вълнуващо, но и потискащо. Робърт, престани да се хилиш като мечка! Това е сериозно!

— Изобщо не се съмнявам, малката ми. Кажи ми как реагира Беси на добрата новина на Родж? Зле, както искрено се надявам — каза Робърт, като взе малките ръце на Нора Джейн в своите. Как учестено бие сърцето му сега, когато тя беше до него! Дали изобщо някоя жена в нейното състояние някога е била толкова чаровна, толкова мъничка, така невероятно красива!

Въпреки че той продължаваше да държи ръцете й, тя се дръпна назад и се втренчи в него подозрително.

— О, боже! Сега наистина съм разтревожена! Виждала съм този пакостлив блясък и преди, но единствено в очите на Уилям, когато беше намислил да изиграе някой нов номер на Родж, за да го вдигне от стола. Не бях разбрала, че това е семейна черта на Гиър. Какво сте намислили ти и Родж, Робърт? И какво имаше предвид Родж, като каза, че не си възвърнал паметта си, но си научил кой си?

Какво трябваше да й обясни? Трябваше ли да й каже за сцените в главата му, за откъслеците от разговори, които бяха и забавни, и потискащи? Необходимо ли бе да събужда надеждите й само за да ги убие, ако паметта му никога не се върнеше?

И колко от истината за злостните машинации на Беси бе готова да възприеме, без това да й навреди? Във всички случаи скоро щеше да се наложи да обяснява, понеже Беси щеше да дойде да го моли да я изпрати в Лондон, за да се спаси от любовното желание на съпруга си. А той щеше да информира вероломната си снаха, че ще трябва да си стегне багажа и да се упъти към дома на майка си, без никаква издръжка. На Родж беше идеята да я поуплашат първо. „Нека има страх от Бога или от мен, както е в случая“ — бе казал той. Робърт нямаше нищо против шегата, тъй като той самият беше изстрадал много от изопачените истини, представени му от Беси.

— Робърт, чакам — каза твърдо Нора Джейн.

А той едва не се разсмя от вида й, изглеждащ тържествено — смешен под бухналата й коса, над издутия й корем! Този корем все още изглеждаше неестествен за нея. Учудващо беше да носи в него дете, тя, която самата бе като дете. Да. Той би могъл да обича тази жена, дори и без да възвърне паметта си.

— Много добре, малката ми — каза той накрая, като се наведе и целуна върха на вирнатото й носле, тайно доволен, че ласките на бившия Робърт все още й действаха. — Съжалявам, не можах да устоя — добави той, като видя, че тя се изчерви и бързо запримигва, спряла дъха си от изненада. — Позволи ми да ти обясня.

Робърт тъкмо отвори уста да й разкаже за Беси и за лъжите й, когато бе прекъснат от Уилям. Следван от Граулър, младият мъж връхлетя в стаята и започна да говори толкова бързо, че думите се сливаха една с друга.

— Робърт! Нора! Никога няма да се сетите какво стана! Хайде, досетете се, де! О, няма значение. И без това никога нямаше да ви хрумне. Бях у семейство Клифлинг, с Пеги, нали ме разбирате. Отидох да видя новия й ловджийски кон — страхотно животно, наистина страхотно — и мистър Клифлинг ме дръпна настрани. Кълна се, никога през живота си не съм бил толкова учуден! Не можех да си отворя устата, толкова бях шокиран. Той каза, че би насърчил предложението ми, ако го направя. Можете ли да си представите! Той желае аз да поискам ръката на Пеги. Да я поискам ли? Какво ще правя с нея? Аз, последният Гиър, без пукнато пени. Нямам какво да й предложа.

Той се хвърли в близкия кожен стол и опна дългите си крака върху килима. Картина на самото униние…

— Трябва ли да се радвам, Робърт? Или би трябвало да си прережа гърлото и да приключа въпроса?

— Обичаш ли я, Уилям? Никой никога не би трябвало да помисля за женитба без любов.

Робърт хвърли поглед на жена си, за която се беше венчал заради парите на баба й, и която се бе омъжила за него заради титлата му, заради общественото му положение. Или поне така си мислеше. О, господи, само да можеше да си спомни! Той стисна ръцете й така, че тя се стресна и го погледна в очите.

— Нора? Моя малка? — попита той, забравил за присъствието на брат си в стаята, забравил за цялата вселена. — Защо се съгласи да се омъжиш за мене?

Тя извърна поглед, а бузите й пламнаха.

— Не сега, Робърт. Моля те. Уилям…

— Ще почака — довърши той вместо нея с внезапно подрезгавял глас. В съзнанието му още веднъж се бе появила странно облечената, с още по-странна прическа Нора Джейн, което би могло да бъде само спомен, тъй като жената пред него с нищо не напомняше за онова срамежливо, объркано, изплашено дете. — Защо се омъжи за мене, Нора? Вярваше ли, че си влюбена в мен.

— Това, това има ли значение за тебе, Робърт? — попита тя с тих глас, като от очите й потекоха сълзи.

— Да, малката ми, важно е. Много повече, отколкото някога си предполагала. Вярвам, че бих могъл да живея в мир и съгласие с мъжа, бил някога Робърт Гиър само ако повярвам, че си го обичала. Ако повярвам, че онзи Робърт Гиър вероятно е усещал, че го обичаш и затова е пожелал венчавката да се състои. Това би го направило в моите очи по-малко алчно копеле.

Сълзите продължаваха тихо да се стичат по лицето й, а пълните й устни се разтрепериха. Болката, която се излъчваше от нея, едва не разби сърцето му.

В момента, в който му се стори, че напрежението в стаята ще го лиши и от последния му дъх, тя промълви:

— Обикнах Робърт Гиър от първия миг, в който го видях. Тогава това бе детска любов, приличаща на боготворене и романтични мечти.

— Ти си ме виждала като романтична фигура, така ли, малката ми? Поласкан съм.

— Престани, Робърт, иначе няма да ти кажа нищо повече. Ти искаше да знаеш какво съм изпитвала към онзи Робърт Гиър, за когото се омъжих. Да, виждах го като романтичен образ, като герой, пристигнал да ме избави от позлатената кула в „Темпъл Манър“. Но това беше само в началото. Обикнах го още повече, след като го опознах, след като видях благородството и загрижеността му за семейството и хората, чиито живот зависи от чифлика; след като разбрах неговото себеотрицание и лоялността към страната му.

Тя го погледна в очите, като че търсеше нещо там.

— И сега, когато съм на път да родя детето му, аз го обичам толкова силно и искрено, че не мога да го изкажа с думи. Обичам те, Робърт Гиър.

— Дявол да го вземе! — възкликна Уилям и скочи от мястото си. — Трябваше ли да чувам това? Май не трябваше. Мисля, че ще ревна! Хайде, Граулър. Бихте ли ни извинили? Не бих желал да се разцивря пред жена, нали ме разбирате?

Робърт чу, че Лорд Уилям си тръгна, но не каза нищо. Той можеше само да продължава да гледа Нора Джейн, вдигнал брадичката й с върховете на пръстите си, можеше само да се взира в очите й с учудване и с преклонение пред подаръка, който току-що му бе направила.

— О, любима! Моя малка любима! Благодаря ти. Аз съм най-щастливият човек на света — прошепна той, бавно свеждайки глава, по-нервен, отколкото си бе представял, че би могъл да се почувства, когато докосна с устни нейните.

Той я обви с ръце и я приближи плътно до себе си, опитвайки от нейната сладост. А в същото време проблясващи спомени, щастливи спомени експлодираха зад затворените му клепачи. Когато жена му с неподозирана сила обгърна раменете му, а устните й жадно се разтвориха за горещата му целувка, той изпита екзалтацията на щастието, без сенките на миналото.

— Ето къде си бил! О, младежо! Какво прекъсвам? Малко целувчици и прегръдчици, а? Това ли е всичко, за което вие, Гиър, мислите — разгонване? Робърт, вече си свършил най-лошото, което би могъл. Няма нужда да мачкаш детето отново.

Робърт притисна главата на Нора Джейн до рамото си и се запита дали Бабит не знае къде са ключовете за библиотеката. Уилям вече ги прекъсна веднъж, а сега, в най-неподходящия момент, се намъкна и Беси. Кой ли още щеше да им се натрапи? Делегация от селото, възнамеряваща да го приветства с добре дошъл? Но защо Беси беше тук? Нима вече се беше свестила и бе тръгнала да обира кесията му?

— Какво искаш, Беси? — попита уморено той жената, която беше поставила егоистичните си желания над всичко, която не бе проявила ни най-малка загриженост за Нора Джейн, за собствения си съпруг, за нито един от тях. Ако нещата вървяха по плана, Роджър беше изстрелял куршумите си право в целта и тя беше дошла да моли девера си да се присъедини към маркиза в Лондон.

Тя притисна ръце до гърдите си, като седна на стола, съвсем скоро освободен от Уилям.

— Аз ли? Нищо не искам от тебе, скъпи, освен пълното ти възстановяване. Ти си чул новината, нали? Още едно чудо стана и до една седмица Роджър и аз ще се преместим в Лондон. Той вярва, че скоро ще може да използва краката си. Можеш ли да си представиш? Забави, пътешествия, танци! Родж беше такъв великолепен танцьор! И ще имаме дете. Син. Син, който да наследи всичко това! — възкликна тя, разперила ръце, като че ли искаше да обгърне целия „Грийн Касъл“. — Боже мили, ще се разплача от щастие.

— Моите поздравления, Беси — изрече хладно Робърт, след като Нора Джейн се изтръгна от прегръдката му.

Нещо не беше наред. Беси беше прекалено словоизлиятелна. В плановете му не влизаше тя да бъде екзалтирана и да пролива сълзи от щастие. Би трябвало да бъде отчаяна, да циври и да моли незабавно да замине за Лондон, разбира се, с чек от Робърт до банката. Беси бе скроила нещо, това бе очевидно. Как можеше да се променя толкова бързо, да бъде толкова гъвкав.

— Твоята неизчерпаема способност да се претворяваш постоянно ме учудва — продължи той, като чувството за грозяща опасност побиваше тръпки по гръбнака му. — Мислех си, че ти и брат ми сте безнадеждно отчуждени и твоите стремежи са насочени другаде, да го наречем така?

— Към тебе ли? Нали това се опитваш толкова деликатно да ми кажеш, Робърт, ти, нещастно полудяло същество? — отвърна тя със смях. — Да се свържа с втория син ли? Да ти кажа ли най-после истината, и то в присъствието на Нора Джейн? Трябва да го направя, сега, когато с Родж сме отново заедно и нищо няма да разруши нашето щастие. О, Робърт, прости ми, че си правех шегички с тебе, говорейки ти неща, които искаше да чуеш. Казвах ти това, което винаги ти се е искало да чуваш — откакто Родж ме доведе тук като своя съпруга. Ти избяга на война, за да не гледаш Родж, да му завиждаш и да го мразиш. Но истината, която ти казах, колкото и да ми бе неприятна, имаше за цел да ти припомни преклонението ти пред моята красота и да помогне за връщането на паметта ти. Аз, е, няма друг начин да го кажа. Аз никога не съм те обичала, Робърт. Дори тогава, когато ме заплаши, че ще се ожениш по сметка за това бедно, нищо неподозиращо дете. Но каквото било, било.

— Не, Беси. Миналото е пролог, тъй като аз се нуждаех от него, за да си спомня, а ти направи всичко възможно да объркаш това минало и да го използваш за собствени облаги.

— Както кажеш, Робърт. Докторът ме предупреди, че щом се прибереш вкъщи, можеш да се обърнеш срещу мене, твоята предана болногледачка. — Тя се усмихна сладко, махвайки към Нора Джейн. — Но като имам предвид романтичната беседа, която неволно прекъснах, си мисля, че вероятно всички трябва да приключим нещата щастливо. Щастливите Гиър. Кой би си помислил това за възможно?

Нора Джейн премести поглед от Беси към Робърт, очевидно объркана.

— Какви ги дърдори тя? Бил ли си някога влюбен в нея?

— Не знам — каза откровено Робърт, като му се искаше да изхвърли Беси от стаята и да обясни всичко на Нора Джейн. Всичко, което Роджър и той наскоро бяха открили за красивия, с кокоши мозък на пръв поглед, но опасно изобретателен и хитър хамелеон, какъвто всъщност беше Беси.

Той поклати глава.

— Просто не знам, Нора — започна той, улавяйки ръцете й, — не можем да мислим за това сега. Това беше голяма грешка, наивен план, който Родж й аз съставихме, за да… — Гласът му затрепери, като установи, че беше на ръба на признанието и бързо се обърна към Беси. Тръпката, която лазеше по гърба му, премина през цялото му тяло. — Къде е той? Къде е брат ми?

— Родж ли? — Беси се усмихна, после въздъхна замечтано. — Излязохме на разходка, за да отпразнуваме насаме щастието си, нещо, което сам можеш да си представиш, имайки предвид положението, в което ви сварих. Аз сама бутах стола на скъпия Родж, не без усилия, разбира се, но това беше най-малкото, което можех да направя, при положение че повече няма да му е необходим. Изживяхме такава красива интерлюдия, навън, при скалите… Разговаряхме за бъдещето, за нашето дете. Твоите пари може и да са спасили „Грийн Касъл“, Робърт, а таланта на скъпата ти жена да го е направил годен за живеене, но аз съм тази, която ще бъде господарка на имението. Толкова вълнуващо беше да говорим за бъдещето! Тогава обаче започнах да кихам. Нора Джейн, ако си спомняш, казвала съм ти, че понякога цветята през лятото дразнят дихателните ми пътища? Поисках да се върнем в къщата, но милият ми Родж получи внезапно вдъхновение да рисува морето на фона на следобедното слънце. Сега Филип му носи боите.

Нора Джейн го дърпаше за ръкава.

— Робърт? Какво не е наред?

Робърт погледна надолу към жена си, неразбрал кога се е изправил. Роджър е отишъл до скалите с Беси? Защо е направил това? След снощния разговор Родж го бе уверил, че не би пресякъл дори улицата с тази жена, даже на отсрещната страна да го очаква съкровище.

— Но, Робърт — попита Беси, — какво не е наред? Изглеждаш така, като че ли си видял призрак. Нора Джейн, вероятно би трябвало да позвъниш за Бабит. Докторът в Брюксел може да се окаже прав и скъпият ни Робърт да е получил мозъчна треска. Не, не! Позволи ми аз да го направя. Ти седни там и не плачи. Всичко ще се оправи. Роджър и аз ще ви позволим да живеете в „Грийн Касъл“. Всичко ще бъде чудесно, обещавам!

Робърт притисна с ръце пулсиращата си глава, опитвайки се да се освободи от гласа на Беси, от изключително обнадеждения й, загрижен глас. Какво му ставаше? Защо изпита такъв внезапен ужас, сега, по средата на наново откритото си щастие?

— Добре съм, Нора — обяви той с почти убедителен тон. — Съвсем добре. Някаква гъска ми лази по нервите — добави той, принуден да се усмихне. — Ела, ще ти помогна да се изправиш. Ще се разходим бавно до скалите и ще предадем на Родж нашите поздравления. Беси, ще дойдеш ли с нас?

Беси извъртя очи.

— Да дойда с вас? Робърт, знам, че си си изгубил паметта, но нищо ли не можеш да запомниш? Цветята, Робърт, цветята. Вие вървете. Аз съм уморена от изживяванията през този прекрасен ден. Ще отида в стаята си да пиша на Стивън за нашето щастие.

Робърт не се и опита да я убеждава, а хвана ръката на Нора Джейн и я повлече навън.

Те едва стигнаха до средата на покритата с трева поляна, когато се появи Филип, мръсен, раздърпан, останал без дъх, с очи, които като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите.

Хлипайки, личният прислужник на графа падна на тревата в краката им и обви ръце около коленете на Робърт.

— Направих, аз… направих, каквото ми каза тя, милорд. Занесох боите. Но той не беше там, където винаги стои. Гледах, гледах… И тогава проследих дирите от колелетата, докато се изгубиха близо до хълма. О, милорд, ужасно е! Жестоко! Винаги толкова внимавах, когато минавахме покрай склона, този с дърветата тук-там, който е невъзможно да избегнеш, ако се отправиш към скалите. Но точно там се е изгубил столът на графа — излязъл е от пътеката, през козирката — и към скалите! Видях го там, долу, целия на парчета!