Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Mistress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
solenka
Допълнителна корекция
smarfietka(2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от smarfietka

Глава тринадесета

„Забравил съм това, на което съм научен;

за това, което знам, съм се досетил сам.“

Чарлз Морис дьо Талейран-Перигор

Робърт нямаше какво да прави, след като се раздели с Нора. Неспособен да открие нито един от братята си, той се упъти към библиотеката — единственото място в „Грийн Касъл“, където се чувстваше по-малко чужд, повече у дома си.

Изпитвайки неудобство, като крадец, налетял на чужди вещи, той седна зад писалището и започна да преглежда чекмеджетата, без да знае какво търси, но подтикван от някакво нагнетяващо се подозрение, че може да открие нещо за себе си в тях.

Откри една дузина листи, гъсто изписани с бележки, отнасящи се до имението, и няколко големи тетрадки, където бяха записани всички разходи и приходи. Той остави листовете настрани и заразгръща тетрадките, в които забеляза най-различни почерци до предната година, след което една и съща смела ръка бе поела изцяло писането.

Но бележките от новата година бяха направени от женска ръка. Не грешеше, почеркът определено беше женски. Сигурно на жена му, на младата жена, за която Родж и Уилям бяха казали, че е неуморна. Нима тя бе поела управлението на цялото имение? Изглеждаше невероятно и жестоко от страна на братята му. Сигурно са могли да поемат малко от товара върху плещите на Нора Джейн, трябва да са го сторили, щом се кълняха, че толкова я обичат. Но той я беше сварил в параклиса да бърше праха! Дори по време на напредналата й бременност мъжете от семейство Гиър не се бяха погрижили да отстранят притесненията и отговорностите от това нежно същество.

„Ненужни, егоисти и по всяка вероятност покварени.“ Така Беси бе описала баща му и братята му и Робърт започваше да подозира, че не е била далеч от истината. Дали Нора Джейн не беше чудо за „Грийн Касъл“ само защото бе дала възможност на семейство Гиър да водят обичайния си живот?

Бяха ли баща му и братята му толкова покварени? И какво представляваше той, в такъв случай, мъжът, който се беше оженил за готовата да им угоди мис „Чували с пари“?

Когато Робърт затвори счетоводните книги и ги върна обратно в чекмеджето, забеляза един лист, който се подаваше от кожена папка с инициалите Р. Е. Г. Разбрал, че листът е написан със същия почерк, който беше видял в тетрадките, и че бележките са малко, той започна да го чете, като смяташе просто да го прегледа и после да го върне на мястото му.

Но намеренията му се промениха, като разбра, че листа съдържа информация от миналия ноември, предназначена за лондонски адвокат. Ставаше дума за възможността да се определи издръжка и да се постигне развод за „двама, свързани в брачни връзки по временно убеждение и впоследствие установили, че е абсолютно невъзможно да съжителстват. За да бъде запазена репутацията на съпругата, вината за раздялата поема съпругът“.

Робърт прочете страницата два пъти, после потърси празен лист. Взе една перодръжка от писалището и се зае с преписването на текста, като пишеше бързо и сравняваше написаното с почерка върху листа. Беше същият. Той, Робърт, беше писал в счетоводните книги. Той беше направил всички спретнати бележки, отнасящи се за напояването на полята и други подобни неща. И той беше написал писмото до лондонския адвокат, малко след женитбата си с Нора Джейн Темпъл.

От това откритие го заболя стомахът.

— Ето къде си ти, глупавичкият ми, криеш се в тази потискаща стая, когато можем да отидем до селото или да се поразходим до езерото. О, какви скъпи спомени имам от онези дни, когато се промъквахме до езерото и се криехме зад храстите, смеехме се като малки непослушни деца, макар да знаехме, че Роджър не може да ни последва. Робърт? Какво не е наред, та се мръщиш така? Боли ли те пак нещастната глава?

Робърт мълчаливо наблюдаваше нашествието на Беси в библиотеката. С блестящата си като слънце жълта рокля и златиста коса тя беше олицетворение на английската красота. Той стана, докато тя се настани на синия диван, подпря едното си рамо на облегалката му и вдигна крака на седалката, като коте, свило се за дрямка.

— Били сме любовници тук? В „Грийн Касъл“? — попита той, ненавиждайки човека, който е бил. — Не в Лондон, така ли?

— В Лондон ли? Само ако можех да те откъсна от това ужасно имение! Разбира се, ти ме изпращаше от време на време в градската ни къща, в „Мидхърст“, страхувайки се, че някой ден Родж ще ни разкрие. И продължаваше да мислиш за другите, въпреки че единственото, което искаха от тебе, беше да се пожертваш, за да могат те да живеят нашироко. Както мене ме принесоха в жертва на Родж преди седем години.

— Беси, твоето описание за мен като човек, загрижен за другите, някак не се връзва, не мислиш ли?

— Едва ли, скъпи, имайки предвид обстоятелствата. Твоята съпруга, ако си спомняш, е на път да те дари с детето на брат ти. Робърт, не знам колко дълго мога да остана тук при тези условия. Ти нищо не си спомняш. Не помниш колко много ми обещаваше.

— И какво точно съм ти обещавал, Беси? — попита той, като постави ръце върху писалището и внимателно скри писмото до адвоката. — Както сама отбеляза, аз нищо не помня.

Беси се намести по-удобно сред възглавниците на дивана и се усмихна наивно.

— Обеща да бъдеш истинската ми любов, глупчо, точно както вече ти казах. Сега ти видя Родж, видя колко слаб и куц е. От нещастния случай насам той бързо чезне. Няма да мине много време и ще се окаже под земята, бедното създание. И тогава, след като се освободиш от малката мишка, ние ще можем да се оженим и да пътуваме по света с всичките й хубави пари. Но не бих могла да стоя тук и да те виждам, без да те имам, без да те докосвам… Как ме обичаше някога, Робърт! Дори когато трябваше да спиш с онова жалко създание, ти ме уверяваше, че не си изпитал никакво удоволствие. Същото се отнасяше и за нея, понеже бях принудена да изслушам и нейната рецитация за ужаса й от този брачен акт. Още тогава тя искаше да захвърли мъжа, когото най-много желаех, и то заради такъв хулиган като Уилям.

Тя потръпна, извади кърпичката си и подсмръкна веднъж, като че ли се опитваше да не заплаче.

— О, каква жестокост, каква несправедливост!

Робърт усети, че хартията под ръцете му се нажежава, като че ли всеки миг щеше да се разгори в адски огън, изпратен да го изпепели.

— И как съм щял да се отърва от малката мишка, Беси?

— Чрез развод, разбира се. Обсъждахме възможността да зачене и като имахме предвид крехката й фигура, се молехме да умре при раждането. Но и двамата знаехме, че не можем да се осланяме само на съдбата, а и онази жестока харпия беше обещала още едно състояние при раждането на наследник. Накрая ти се спря на развод, въпреки че доста трудно се процедира в такива случаи. Впрочем скоро ще разберем дали е необходимо това, нали? Очаква се Нора Джейн да роди след около шест седмици. Най-после Уилям е успял да свърши нещо полезно.

„Толкова малка. Толкова стегната“. Някой шепнеше в ухото на Робърт, казвайки му неща, които му се струваха някак познати. „Не е създадена за правене на любов. Опасно е да ражда.“ Жлъч се надигна в гърлото му.

Робърт не знаеше накъде да погледне, как да реагира, какво да каже.

— Доста безсърдечно от наша страна, не е ли така, Беси? — попита накрая той, спомнил си нежните кафяви очи на Нора Джейн, плътния й, почти страстен глас, абсолютното доверие, което искреше от очите й в параклиса. — Ако не ми беше казано друго, бих казал, че съм бил копеле от висока класа. Ако наистина съм говорил такива неща, и то луд от любов по жената на сакатия си брат, значи наистина съм бил звяр, имайки предвид положението на Родж и очевидната невинност на Нора Джейн.

Беси се надигна от кушетката, позволявайки му да хвърли поглед на перфектните й прасци, докато ги спускаше към пода.

— Но, разбира се, че си копеле, Робърт — каза щастливо тя, приближи се до него и го целуна по челото. — В крайна сметка ти си Гиър. Но сега трябва да вървя, иначе няма да имам време да си довърша тоалета, преди да е ударил гонгът за вечеря. Няма да те безпокоя никога повече с моята агония, причинена от тъжната дилема. Ще те оставя сам да премислиш всичко.

— Това някакъв вид ултиматум ли е, Беси?

— О, небеса, не. Чакам само твоето решение и никога няма да ти се натрапвам. Ако искаш да прекъснем връзката си, ще бъда отчаяна, но понеже те обичам, ще приема каквото и да е финансово уреждане на нещата, което, сигурна съм, ще направиш за мен. После ще се върна в „Мидхърст“ и ще събирам късчетата от разбития си живот. Ако ме обичаш, можем да започнем оттам, откъдето прекъснахме, от бала на лейди Ричмънд. Просто си спомни, мой най-скъпи Робърт, че аз съм единственият човек на света, който беше достатъчно загрижен за тебе, че да дойде в Брюксел и да бъде близо до тебе, когато храбро се хвърли в битката. Това сигурно трябва да ти говори нещо.

Робърт тъкмо си отвори устата, за да каже нещо уклончиво, когато откъм вратата се чу шум и Уилям нахълта в стаята с оживени от вълнение очи.

— Ето къде си бил! И ти също, Беси. Смешно. Не знаех, че можеш да четеш, нито пък че искаш, в случай, че можеш. Не е ли време да се киприш за вечеря? Трябва да го направиш, знаеш ли, тъй като патриархът пристигна. Можеш ли да повярваш, Робърт? Скъпият ни баща се е откъснал от Лондон, за да посети котилото си. Пристига само с две натъпкани до горе карети, които превозват новия му гардероб.

— Стивън е тук?

— А ти за кой друг си помисли, Беси? За краля ли? Казвам ти, Робърт, почти съм смирен от загрижеността на маркиза за нас. Дали от това или от сакото му, но просто ми се доплака. То е розово, можеш ли да си представиш? А може и да си е дошъл вкъщи, понеже го е закъсал и му трябва издръжката предсрочно? Последното е, подозирам. Възможно е и да си е помислил, че си загинал в битката и състоянието на Темпъл сега се пада на него. Истината може да го накара да се върне обратно, имам предвид това, че си жив. Но, хайде, Робърт. Недей просто да седиш там и да ме зяпаш, като че ли аз съм облечен в розово сако. Татко е заклещил Родж в гостната и не искам да съм отговорен за главите и на двамата, затова трябва бързо да се върна и да спася брат ни.

Още един Гиър. И също толкова сложен, също толкова проклет. Робърт внезапно усети прекомерно изтощение и се учуди сам на себе си, че му се иска Нора Джейн да е до него, когато го представят на баща му. Не знаеше защо, но успокояващото й присъствие, сладката й увереност му бяха наистина необходими в този момент. Нужно му беше и доброто й мнение за него. Изпитваше нужда да погледне в очите й и да се види отразен като обично, човешко същество, а не като безсърдечния лаком човекоядец, какъвто го беше описала Беси; като безчувственото копеле, както бе видно и от писмото върху писалището.

— Ето! — възкликна Беси, пляскайки с ръце, като че бе изпълнила несравним номер на някое парти и очаква аплодисменти. — Казах ти, че съм писала на семейството. Как иначе си мислиш, че Стивън би се довлякъл дотук толкова бързо, ако не е било писмото ми, в което спешно го моля да дойде в „Грийн Касъл“? — Тя се усмихна чаровно. — Може и да греша, Робърт, но си мисля, че ми дължиш едно малко извинение. Трябва да признаеш, че не съм човек, който си измисля.

Лорд Уилям изглеждаше объркан.

— Какви ги бръщолеви тя, Робърт? О, няма значение. Ако реша да слушам всичко, което тя казва, ще трябва да се върна пак към пиенето, преди да е паднала нощта. Хайде, не трябва да караме скъпият ни баща да чака. Може да му хрумне да натъпче джобовете си с малките фигурки и с неща, с които Нора е украсила гостната. Татко винаги е бил този, който знае пазарната цена на всяко нещо.

— Ти върви, Уилям, и вземи Беси със себе си, ако обичаш. Искам да оправя бъркотията върху писалището. Ще дойда след минута.

— Добре, Робърт. Все пак трябва да установя местонахождението на Нора Джейн. Макар че няма да се изпълни с радост, като се срещне с обичния си свекър. Сетих се как се видяха за последен път преди девет месеца. Напомни ми да ти разкажа за това, Робърт. Страшно забавна история! По дяволите, обичам това момиче!

— Знаем, Уилям, знаем — изчурулика Беси, пращайки една въздушна целувка на Робърт, когато Уилям се обърна с гръб. — Побързай, Робърт! Стивън толкова ще се зарадва да те види!

След като остана сам, Робърт взе писмото до адвоката и го накъса на малки парченца, като му се щеше да може също толкова лесно да го изтрие от паметта си. После само за да се увери, че кожената чанта не съдържа други подобни улики за него, той я извади върху писалището и я отвори. Веднага съзря едно писмо отгоре върху купчината листа.

Това писмо, също с неговия почерк, бе адресирано до Роджър и започваше със „Скъпи братко“. Със сигурност не беше обръщение между мъже, който се ненавиждат.

Писмото засягаше предстоящата по това време битка с Наполеон, но не това го интересуваше. В него той търсеше някакъв намек за характера на човека, който беше, който е бил Робърт Едуард Гиър.

На втората страница откри това, което отчаяно се надяваше да прочете, споменаването на жена му, на Нора Джейн.

„Треперя при мисълта, че мога да я изоставя сега, когато между нас има толкова недоизказани неща — бе писал той. Вярвам, че бихме могли да имаме хубав живот, ако сме благословени с тази възможност. Много пъти ми се е искало да можем да изличим недоразуменията между нас и да започнем от самото начало, от деня, в който се срещнахме, без аз да правя глупави грешки, които да застават между нас. Бих могъл да я обичам, ако ми бъде дарено такова скъпоценно време. Моята малка любима…“

Робърт притисна писмото до гърдите си, благодарен, че дори и ударен от френски куршум и с разбъркан мозък, не бе повярвал, че може да е бил такава гадина, каквато Беси го описваше. Беше благодарен, че не беше казал нищо за Беси на Нора този следобед в параклиса.

Човекът, който някога е бил, е извършил нещо неправилно в миналото, това беше сигурно. Да се ожени по сметка, да въвлече в брачните окови момиче, толкова сладко и невинно като Нора, само за да спаси една сграда, едно имение, беше непростимо. Но той не беше действал просто от алчност. Предишният Робърт Гиър бе изпитвал нещо към жена си, беше се грижил за нея.

Сегашният Робърт Гиър, новото същество, в което се бе превърнал, щеше да направи това, което старият Робърт Гиър бе пожелал да направи. Щеше да започне отново.

И щеше да се справи с Беси по един или друг начин. В края на краищата той беше лорд Робърт Гиър.

 

 

Нора вървеше към семейната гостна, като си пожелаваше за десети път, в разстояние на няколко минути, Робърт да можеше да бъде с нея, когато се срещне с маркиза. Тя беше станала достатъчно самоуверена през изтеклите месеци, но споменът за последните й думи, отправени към бащата на съпруга й, я бодеше. Той навярно я смяташе за безмозъчна и неспособна да се справи със ситуацията, в която сега я бе поставила съдбата: да бъде съпруга на пострадал мъж, мъж, който няма памет. Срамежливата, мрачна, предразположена към истерии, пияната Нора Джейн Гиър.

Но тя си напомни, че се е променила. Тя беше станала всепризнатата господарка на „Грийн Касъл“. Беше възстановила къщата и управлявала имението до пристигането на мистър Ралфбергер, който пое юздите. Дори и тогава следеше работата на управителя на чифлика. Беше променила косата си, облеклото си, дори ума си, осмелила се беше да стане, поне отчасти, жената, която винаги бе искала да бъде.

Но щеше да е хубаво, ако Робърт беше с нея. Щеше да е чудесно, стига той да искаше да бъде с нея. Ако бяха заедно, те можеха да застанат лице в лице с маркиза и да го върнат обратно в Лондон, при масите му за комар и при богатите му приятели. Дори би могъл да вземе Беси със себе си. Това наистина щеше да бъде много хубаво.

Толкова хубаво, колкото и в минутите, които прекараха заедно с Робърт следобед в параклиса, когато тя постави ръката си върху неговата и той й се усмихна. И после, когато нервите й не издържаха и тя се извини и го остави, той й каза, че трябва да е била красива булка. За жена, която напоследък живееше само заради звука на гонга, тя си помисли, че може никога повече да не огладнява, тъй като дълго време можеше да черпи сили от този хубав комплимент!

Тя спря пред едно огледало, поставено точно до гостната, и се огледа. Дали някой беше известил маркиза, че се очаква да стане дядо в разстояние на един месец? Съмняваше се, понеже Беси не знаеше. Щеше ли маркизът да се зарадва на предстоящото раждане? В това също се съмняваше, понеже Стивън Гиър беше празноглав човек, а вестта, че щеше да бъде дядо, би разбила чувството му за значимост, смешното му преследване на младостта и веселието.

Той обаче знаеше, трябва да е знаел, че Сюзън Темпъл искаше внук и беше стигнала толкова далече, че да постави условия за раждането му. И така, при обещанието за още пари Нора Джейн реши, че маркизът може да хвърли един поглед на издутия й корем и да се разхлипа на рамото й, обхванат от вълнението за новото злато, насочило се към ковчежетата на семейство Гиър.

— Занимаваш се с глупости, Нора Джейн — каза тя на образа си в огледалото, като постави ръка върху късата си коса и си припомни смайването на Беси заради постоянството й в поддържането на този стил. Но тя имаше достатъчно причини да не иска дълга коса. Така й беше по-хладно, и освен това не беше принудена да търпи тежката ръка на Мариан и машата за къдрене. Нито пък да прекарва дълго време наведена над ваната, правейки всякакви усилия да крепи корема си, докато Мариан сапунисва и облива косата й.

А и Робърт бе доволен от прическата й. Това беше най-голямата, най-важната причина да подрязва косата си до завръщането му.

— И така, Нора Джейн — каза си тя на глас, — изправи рамене, вдигни брадичка, влизай там и приключвай с това възстановяване на съюза! Не можеш да оставиш Робърт там вътре, насаме с баща му.

— Благодаря ти, Нора. — Отражението на Робърт се появи в огледалото точно зад нейното. — Ако трябва да бъда искрен, не исках да осъществявам тази среща, без съпругата ми да е до мене. — Той й подаде ръка, усмихнат по онзи хубав начин, на една страна, който все още я караше да настръхва от удоволствие. — Влизаме ли?

Нова надежда пламна в сърцето на Нора Джейн и тя почувства прилив на смелост, но знаеше, че не трябва да се замисля толкова много от страх прекрасното усещане да не изчезне. Тя мушна ръка в неговата.

— За мене е удоволствие, сър — обяви тя, вдигнала глава към него с усмивка, която остана върху лицето й, докато влизаха в гостната.

Семейство Гиър се бяха скупчили около студената камина.

— Робърт! Какви глупости чувам за тебе? — изблея маркизът, като се раздели със заучената си поза да се обляга по особен начин на камината.

Нора Джейн установи, че не е имало за какво да се безпокои. Тя сигурно беше невидима, имайки предвид вниманието, с което я удостои свекърът й. Сега страховете й се съсредоточиха върху незнаещия й, нищо неподозиращ съпруг и върху това как той щеше да реагира на неочакваното появяване върху сцената на този нагизден, широко усмихнат мъж.

— Здравейте, сър — каза Робърт. Гласът му звучеше напрегнато.

Нора Джейн беше избутана настрани и маркизът сграбчи средния си син в мечешката си прегръдка. Сграбчи го така, като че наистина изпитваше обич към него.

— Здравейте, сър, ли? Господи, наистина е вярно! Ти никога не си се държал официално с мене. Не мога да се сетя за подобен случай. — Маркизът отстъпи назад с ръце все още върху раменете на Робърт, изучавайки сина си, като че ли загубата на паметта би му причинила многобройни, кървящи рани. Изглеждаш чудесно, Робърт — каза нервно той, като накрая отпусна хватката си. — Просто чудесно. Нали, Беси? Беси, момчета, кажете му, че изглежда чудесно. Просто великолепно!

След това той бързо се отправи към масата с напитките.

— Робърт изглежда така, както винаги е изглеждал — хладно отбеляза Беси от мястото си. — Наистина, не мисля, че е здравословно да се вълнуваш толкова, Стивън. Ела и седни. Ставаш за смях.

— О, остави го да вилнее, Беси. — Уилям намигна на Нора Джейн и на Робърт. — Той играе ролята на любящия баща, въпреки че го прави много лошо. Нищо чудно, че губи значителни суми на карти, ако това е най-добрият му начин да замаскира истината. Той умира вътрешно, Беси, като си мисли, че тези хубави пари могат да се върнат обратно при Сюзън Темпъл. Така че остави го, моля те. Позволи му това театрално представление. Аз самият искам да гледам.

— Извинете ни за момент, моля — каза Робърт, като се поклони към семейството си.

Нора Джейн почувства ръката на Робърт с дългите му пръсти да улавя нейната, като леко я стисна и я поведе обратно към коридора. Тя вдигна поглед към него и се изненада, като видя, че той се усмихва.

— Добре ли си? — попита тя.

— Повече от добре, Нора — отговори той, леко засмивайки се. — Не чу ли маркиза? Бил съм великолепен. Винаги ли е такъв?

— Не знам — призна си честно тя, като погледна в гостната към свекъра си. — Той не се задържа тук. Какво ти каза Беси за баща ти?

— Не много. Само че е луд за пари и периодично продава по някои от синовете си, за да си плати дълговете от комар. Според Беси ред е на Уилям, освен ако аз не си развържа кесията малко повечко. Почувствах и у Родж, и у Уилям, че те не хранят голяма любов към баща ни. А може би трябва да се коригирам. Вярвам, че те хранят достатъчно обич към него. Що се отнася до респекта — маркизът не притежава такъв, ако ме разбираш. Има ли нещо друго, което би трябвало да знам?

Нора Джейн обмисли за момент въпроса му.

— Може да ти е на помощ, ако си наясно с това, че Стивън изпитва смъртен страх от моята баба. Нейна бе идеята ти да получиш контрол върху парите, които тя предложи при женитбата ни. О, да, ние и двамата значително ще забогатеем, когато се роди момче. Мислиш ли, че това е важно?

— За маркиза ли? Да, мисля, че има достатъчна тежест за него. Много добре, Нора, вярвам, че знам достатъчно за момента. Не ми остана нищо друго, освен да ти поднеса закъснелите си, но сърдечни комплименти за това, че изглеждаш чудесно тази вечер. И да ти благодаря, че си загрижена за нещастния си объркан съпруг. А сега ще се присъединим ли към останалите?

Като продължаваше да я държи за ръката, Робърт отново влезе с нея в гостната. Кимна за приветствие към графа, който бе настанен отляво на незапалената камина и помогна на Нора Джейн да се настани на единия от диваните, като сам седна до нея. Нора знаеше, че ще и бъде трудно да стане от меките възглавници, но сега тази мисъл не я тревожеше, понеже съпругът и бе тук, за да й помогне. Нейният съпруг, който мислеше за нея, че изглежда чудесно. Той беше прекрасен, а тя беше чудесна. Всъщност тя се чувстваше повече от чудесно. Беше обнадеждена, за втори път от два часа насам.

— И така, сър, наясно сте с моето раняване — каза Робърт, като се изви малко, за да се обърне към маркиза. — Мисис Темпъл, която напусна „Грийн Касъл“ точно преди вашето пристигане, е много раздразнена от загубата на паметта ми. Точно преди да изхвърчи оттук, за да се срещне с адвоката си, тя ме заклещи в коридора, за да ме уведоми, че би трябвало да бъда заключен. За мое добро, нали разбирате? Мислите ли, че ще си поиска обратно и парите? Би било жалко.

Нора Джейн се изпъна върху меките възглавници, разярена от поведението на баба си.

— Как е посмяла да повтори тези глупости в твое присъствие? — възкликна тя, като стисна ръката на Робърт. — Не е за вярване, че изобщо на някого могат да хрумнат подобни безсмислици. Ще й пиша още тази вечер, за да й напомня, че няма думата по въпроса и че никога няма да бъде добре дошла в „Грийн Касъл“.

— Това е сладкият ни ангел! — извика лорд Уилям скачайки на крака. — Тя не говори много, но това, което казва, го прави! Робърт не е шантав, само е зашеметен, дявол да го вземе!

— Съвсем вярно, спокойно — отвърна графът. — Но Сюзън дърпа конците, не е ли така, татко? Контролира останалото от парите на Робърт, от парите на Нора Джейн. Не смяташ ли, че „Грийн Касъл“ е достатъчно възстановен и доста добре поддържан и не оценяваш ли по-високо от портфейла си средния си син? Моля те, не отговаряй веднага. Помисли известно време.

Нора Джейн погледна бързо към маркиза, внезапно уплашена от факта, че той и баба й могат да се споразумеят и да натикат съпруга й в лудница. По такъв начин маркизът щеше да поеме контрола над парите.

Докато Нора Джейн се взираше в маркиза, той се бе вторачил в Робърт.

— Ти нищо ли не помниш? Нито дори какво си предпочитал за закуска? Не помниш ли поне името на любимия си кон?

— Абсолютно нищо не помня, сър — отвърна Робърт с влудяващо любезен тон, като вдигна ръката на Нора Джейн и целуна дланта й, карайки я да се чуди какво си беше наумил. Никога не беше демонстрирал пред другите привързаност към нея. Защо го правеше сега? Тя имаше натрапчивото, неприятно усещане, че просто е използвана от предполагаемо безпаметния си съпруг. — Това разстройва ли ви, милорд?

— Не! — избълва маркизът, гледайки Беси. — Ни най-малко! Ще се справим, ще се справим някак си. И се радвам за детето. Родж ми съобщи преди това щастливата новина. Гордея се с тебе, сине. Ние, Гиър, сме добри жребци, с изключение на Родж, но вината не е негова, като гледам как се е застопорил на този проклет стол. Беси, скъпа, имаш ли нещо против да ме придружиш на кратка разходка преди вечеря? Вече съм значително изненадан от чудесата, станали в семейното крило. Една обиколка на останалата част от „Грийн Касъл“ без съмнение, ще ме смае. Моите поздравления.

— Нора направи всичко това — изръмжа ядосано Уилям към отдалечаващите се две фигури. — Ако си мислиш, че Беси си е помръднала пръста, ти си много по-сбъркан, отколкото Робърт би могъл изобщо да бъде. Но не бих бил изненадан, ако и двамата се изгубите по време на обиколката, като имам предвид, че никой от вас не прекарва много време в „Грийн Касъл“. Това става два пъти в годината, запомнил съм го, понеже толкова пъти почистваме комините.

— Остави ги, Уилям. Не си струва да се ядосваш — каза графът, избутвайки стола си напред, сега, когато баща му излезе. — Защо не отвориш тези врати към дворчето? От миризмата на парфюмите им ми се повдига. Да вървят по дяволите и двамата, казвам аз. Те ще се отправят към „Мидхърст“ още призори, ако им дадеш пари да се забавляват. Ще го направиш ли, Робърт? Това със сигурност ще облекчи живота ни.

— Маркизът, нашият любим баща, се е прицелил по-високо. В момента изобщо не му е необходимо моето възстановяване. Ще му се да бръкне дълбоко в съкровищницата. А пък аз вече съм абсолютно сигурен, че ще се възстановя. Но Беси, моята спасителка от Брюксел, ще трябва да се примири с оставането си в „Грийн Касъл“ малко по-дълго. Ако нямаш нищо против, малкото ми. — Робърт се усмихна на Нора Джейн, която едва не изкрещя, като чу някогашното му обръщение.

Тя успя единствено да се усмихне нервно и да кимне в знак на съгласие, спомняйки си, че той й бе задал въпрос относно Беси по-рано. Започна да се чуди дали знаеше толкова малко за съпруга си, колкото той я бе накарал да повярва, че си спомня за нея.