Джоана Лейн
Малката стопанка (11)

Глава десета

„На попрището жизнено в средата

сред мрачни дебри аз се озовах,

че пътя прав загубих в тъмнината…“

Данте Алигиери

— Мариан — изрече с тъга Нора Джейн, докато наблюдаваше в огледалото в спалнята профила на тялото си, — трябва веднага да потърся лорд Уилям, тъй като най-после разбрах защо има слонове на този свят. Слоновете съществуват, за да докажат, че на земята има нещо по-огромно и от тях. Това нещо, Мариан, съм аз.

Камериерката, която беше намекнала на Елизабет Франклин само преди един ден, че лейди Робърт скоро ще трябва да бъде превозвана из имението с количката на градинаря, поклати глава и каза:

— Глупости, мис. Та сега е едва първи юли, а бебето се очаква чак към началото на август. Имате още дни и мили, за да растете.

Нора Джейн постави едната си ръка на някогашната си тънка талия, а другата — под корема. Въздъхна, като прецени, че достатъчно е наедряла, за да расте още „мили“. Не искаше нито инч повече. В противен случай рискуваше да започне да се облича в чаршафи, вместо в роклите, които Мариан непрекъснато отпускаше, като разпаряше ръбовете и добавяше разни парчета плат, докато целият модел станеше неузнаваем.

— Благодаря ти, Мариан. Много ме успокои с преценката си, че ще продължавам да наддавам на тегло и обем. Баба Темпъл ме сравни с доста голяма къща, а лорд Уилям вярва, че съм си наумила да се превърна в двойник на стъкления купол над салона. Ако още някой изкаже подобно мнение, просто ще закрещя.

Камериерката измърмори нещо от сорта, че бременните жени винаги са толкова докачливи и се изправи, за да даде път на господарката си, понеже гонгът за вечеря удари. А Мариан знаеше, че е по-добре да не стои на пътя на лейди Робърт, когато я викат за храна.

— Яде за двама ли? — Нора Джейн чу жената да мърмори недоволно, след като затвори вратата. — С това, което момичето яде три пъти дневно, може да се нахрани цял полк!

Като се озова в коридора, Нора Джейн забеляза, че в „Грийн Касъл“ има изключително много огледала. Тя премина покрай четири от тях, докато стигна до горната площадка на стълбището, а собственото й отражение постоянно й напомняше, че е обезформила тялото си.

Не че беше станала дебела, тъй като лицето, ръцете, дори краката й бяха слаби както винаги. Проблемът беше коремът и само коремът, огромният й корем, който влизаше във всяка стая пет секунди преди нея и веднага фокусираше вниманието на останалите членове от семейството.

Баба Темпъл се беше настанила в Кралската спалня, доволна, че е намерила внучката си в деликатно положение. Нора Джейн щеше да приема по-благосклонно емоциите на възрастната жена, ако тя не докосваше непрекъснато изпъкналия й корем, действие, което Нора смяташе за обезпокоителна намеса в личния й живот.

Графът не говореше много за предстоящото раждане, но споменаваше поне веднъж дневно, че би искал Робърт да се домъкне скоро вкъщи, понеже не било честно брат му да стане баща, преди изобщо да е узнал, че това му предстои.

Нора Джейн подкрепяше подобно становище с цялото си сърце, като за милионен път й се щеше да бе на писала на мъжа си за бебето. От друга страна беше благодарна, че поне не е тръгвал на бой с мисълта за бременна жена вкъщи.

Но сега, когато вече бе така чудовищно наедряла, копнежът й да го изненада с вестта за своята бременност, се бе трансформирал в ужас от това, че той би се отвратил от гротескната фигура, в която се бе превърнала „малката му любимка“ в негово отсъствие.

Само да не бе се обръщал така към нея в редките си писма.

Само да не бе подведена през първата седмица от венчавката им.

Само той да не бе заминал за Виена.

Само да можеха да бъдат заедно през изтеклите месеци, за да станат приятели, както Робърт се надяваше, опознавайки се един друг, осмелявайки се накрая да произнесат на глас „обичам те“.

Само да си беше вкъщи. Да бе получила поне едно писмо от него след Ватерло.

Но не. Нора нямаше да мисли за това. Името му го нямаше в нито един от списъците на загиналите. Беси също не бе писала, въпреки че трябваше да се е върнала в Лондон.

С Робърт всичко трябваше да е наред. Абсолютно наред. Той просто беше много зает да работи с Уелингтън за затварянето на Наполеон и за намирането на сигурно място за този човек, място с дузина здрави ключалки и високи огради, без нито една възможност за второ бягство.

Ето защо не й пишеше. Той беше постоянно в движение, зает със задълженията си, без нито един свободен миг, за да пише на жена си. А тя просто трябваше да знае, че не би могъл да й каже нищо по-различно от написаното във вестниците, които докарваха от Лондон.

Нора Джейн трябваше да се съсредоточи върху променената си външност, да помисли за шока, който Робърт можеше да получи, щом я види, и за въодушевлението му от това, че скоро ще го дари със син.

Трябваше да се съсредоточи върху довършването на музикалната стая, на кухненското крило, на все още недооформените градини и на параклиса.

Можеше да посвети времето си и на забавлението на своята баба, чиито движения бяха все още ограничени поради незаздравелия й напълно крак.

Имаше милиони неща, за които да мисли. Целувките на Робърт. Неговото докосване. Засилващото се напрежение в очите му, когато протягаше ръце към нея. Чаровната му полуусмивка. Обещанието му за приятелство. Любенето.

Тя щеше да се концентрира върху тези милиони неща.

В противен случа щеше да полудее.

 

 

Робърт отвори очи в същата стая, която си спомняше от последното си събуждане, широка, проветрива, с голямо легло с балдахин и малка масичка до него, върху която имаше една-единствена свещ и някакви тъмни шишенца.

Този път си наложи да се разсъни напълно и не допусна болката в главата да го обземе, така че отново да потъне в сивата мъгла.

Единствено силната воля го накара да принуди измъчения си мозък да си спомни къде се намира и защо. Но не успя да си спомни нищо, освен болката и празнота.

Облиза сухите си напукани устни и се опита да проговори, но от гърлото му се изтръгна единствено стон, безсловесен апел за помощ. Това беше достатъчно.

Чу шумолене в стаята и забързано чукане на токчета, после една врата се отвори и някъде над лавата му долетя глас. Той премига няколко пъти, докато размазаните форми се оформиха в нещо, нещо като лице на усмихната млада жена.

Дали това видение не беше ангел? В рая ли се намираше? Не, ангелите нямат по две глави. Освен това неговата собствена глава нямаше да го цепи, ако беше в рая.

— Ти се събуди! Това е най-чудесното нещо! Ако знаеш колко се изтощих периодично да тичам до теб само за да ми кажат, че пак си заспал. Направо си изчерпах търпението, Робърт! Всички заминаха за Лондон, оставяйки ме тук да ти бъда болногледачка, докато се излекуваш. Като че ли изобщо знам нещо за тези неща. Те ни най-малко не ме и интересуват. Точно в стила на Бригъл беше да умре от раните си само за да не ми помогне. Разбира се, не би трябвало да споменавам нищо такова, понеже ще ме помислят за ужасна, но аз обвинявам изцяло теб за това. Изобщо не съм ужасна. Ти знаеш колко ме е страх, когато съм в стая на болен. Сигурно си спомняш как избягвах да оставам при Родж след нещастния случай.

Бръщолевенето на двуглавата жена притискаше главата му като с менгеме и направо го убиваше.

— Къде… къде съм? — попита той с надежда отговорът да бъде кратък и точен.

— Къде ли? Какъв глупав въпрос? В Брюксел, разбира се. Лежеше в някаква каруца отвън, на улицата, когато виконтът те откри след купчина нахвърляни като чували ранени войници. Не можеш да си представиш подобна, всяваща ужас гледка! Виконтът веднага те позна, въпреки че не знам как го стори, понеже ти беше целият в кръв и нареди да те пренесат вътре. Ето къде си сега, в наетата от виконта къща. Но той и съпругата му заминаха. Всички заминаха, освен мен и една медицинска сестра с лице на врана, а единственото, което ти правиш, е да спиш. Още не мога да си обясня защо просто не оставих сестрата при тебе и не заминах с виконта. Но не, семейството трябва да остане! Не мога да изкажа с думи колко отегчена съм! Изминаха седмици, положително са изминали цели седмици!

Главата адски го болеше. Не искаше да задава други въпроси, тъй като знаеше, че те ще бъдат последвани от нов поток от оплаквания, но трябваше да знае.

— Седмици ли? Седмици са изминали от какво? — Русокосата свирачка^[1] с размазани черти изглеждаше шокирана. Четирите й сини очи се разтвориха комично, плувайки пред очите му.

— От битката, разбира се. Е, не чак седмици, понеже сега сме втори юли. Каква лудница беше в града! Всички тичаха към последните карети и каляски, опитвайки се да се върнат в Лондон. Наричат битката „Ватерло“, което е най-глупавото нещо, понеже тя изобщо не се е провела там, или поне така ми беше казано. Войната изобщо не е толкова бляскава, колкото си мислех. Само една бъркотия. Да благодарим на небесата, че спечелихме, в противен случай просто не мога да си представя какво щеше да ми се случи.

Очите й се присвиха.

— Няма ли да искаш да ядеш или нещо от този род? Губиш сили в това легло, а трябва да укрепнеш, за да се махнем от този проклет град, ако това изобщо стане. Би трябвало да проявиш повече загриженост към човека, останал с тебе, когато беше в критично положение.

Изобщо не беше гладен. Просто беше изморен, много изморен. Главата му жестоко пулсираше. Усети, че отново се спуска сивата мъгла и този път нямаше да й се противопоставя. Имаше време само за още един въпрос.

Той погледна пак жената. Двете й глави вече се бяха събрали в едно доста хубаво лице.

— Ти каза, че сме семейство. Ти съпруга ли си ми?

 

 

— Нора Джейн? Ела тук, сладурче, и седни. Не ме принуждавай да хвърлям проклетия бастун в краката ти. Избягваш ме дни наред, но настоявам веднага да се сложи край на тази глупост. Време е мъничко да си поговорим. За тази жена Франклин…

Нора Джейн пое въздух и се обърна, за да влезе решително в Червения салон. Там баба й бе заела твърди позиции, проснала се в цял ръст на кушетките. Беше облечена в обичайния си пурпурен цвят и в тази жега напомняше на Нора Джейн презряла слива, която ще се пръсне всеки момент.

— Какво за Елизабет, бабо Темпъл? — попита тя, като тромаво се настани в дървен стол с изправена облегалка. Отдавна се бе отказала да сяда върху меките столове и кушетки, тъй като не можеше да стане от тях без помощ. Беше й страшно неудобно, най-вече заради това, че обикновено Уилям единствен се мотаеше наоколо и винаги беше зареден с шеги за нейна сметка. Този мъж действително беше станал по-забавен в трезво състояние, отколкото когато беше пиян.

— Какво за нея ли? — изсумтя, не, измуча като бик Сюзън Темпъл. — Тази жена се е установила в къщата, ето какво. И не ми казвай, че ти е приятелка, тъй като не съм вчерашна! Тя прави цуни-гуни с графа. Вози го на разходка, рисуват тези глупави картини в градината, хилят се в музикалната стая, позволява на сина си да тича като луд из цялата къща. Какво хитро същество! Бабит ми каза, че е в траур, но се съмнявам. Защо е заминала оттук преди десет години, след като си е имала съпруг и баща на детето? И защо си държат ръцете, макар той да е в инвалиден стол и да е много малко вероятно да свърши някоя лудория? Въпреки че, сигурна съм, има начини. Пазех те от тези неща, сладурче, но все пак думата „любовница“ говори ли ти нещо? Друго определение няма, Нора Джейн. Като господарка на тази къща, ти трябва да имаш грижата да й посочиш вратата, на нея й на кутрето й.

„Спокойно, Нора — говореше си наум Нора Джейн. — Успокой се и, по дяволите, не плачи! Не бъди малка мишка! Родж се нуждае от помощта ти. Родж се нуждае от Елизабет. От тебе зависи да направиш каквото трябва. Ти си героиня, не го забравяй!“

— Не, бабо Темпъл. Няма да направя това.

Вече близо два месеца бабата на Нора Джейн бе заседнала в имението. Нора Джейн се стараеше да стиска зъби, когато старата й правеше изнервящи коментари относно липсата на достатъчно украшения във възстановения „Грийн Касъл“.

Нора Джейн си мълчеше не защото се страхуваше от баба си, а понеже не искаше да прави сцени, тъй като тази жена беше по свой собствен начин добра с нея.

Но на всяко нещо му идва краят! И най-после тя застана твърдо на позициите си.

Сюзън Темпъл се наведе напред от кушетката с присвити очи, а главата й, обвита в пурпурен тюрбан, се килна настрана.

— Какво каза, Нора Джейн? Не вярвам, че съм чула добре.

— Казах „не“, бабо Темпъл — отговори тихо Нора Джейн, след като прочисти свитото си гърло и продължи да върти ръце в някогашния си скут. — Елизабет Франклин е винаги добре дошла в „Грийн Касъл“. Не мога да си представя как някой от нас би преживял през последните месеци, ако не бяха спокойствието и силният й характер.

— Хм. Змиите са безшумни, Нора Джейн. Не можеш да ги видиш, докато не ти причинят беда. Какво ще стане, като се върне графинята? Ще се разхвърчи перушина. А маркизът? Какво ще направи Стивън? Той рано или късно ще се довлече тук да души около парите ми, ако преценките ми не ме лъжат. Какво ще каже той? Какво ще каже съпругът ти?

Нора Джейн огледа баба си преценяващо. Не беше толкова трудно да бъдеш смел, особено ако с храбростта си помагаш на другите. А може би щеше да помогне и на себе си.

— Всъщност, изобщо не ме интересува кой какво ще каже. И тъй като ние с тебе от доста време вече се гледаме, ако те потиска присъствието на мисис Франклин, можеш незабавно да отпътуваш към „Темпъл Манър“.

Темпъл рязко се облегна назад, като че ли бе получила неочакван шамар. И тогава, за голяма изненада на Нора Джейн, оголи зъбите си в широка усмивка.

— Добре, добре, добре. Личи си коя е господарката на имението. Чудесно се справи, сладурче! Разигра си много добре картите. А аз съм бита, без да успея да извадя нито един от козовете си. Може и да не си умна като мене, но да благодарим на Бога, че си взела нещо от духа ми. Това вече се проявява. Забелязах доста промени в тебе. Не мога да кажа, че ми хареса косата ти, но ти се справяш. Да, справяш се. И може би е време да си вървя по пътя.

За Нора Джейн това развитие на нещата беше просто неразбираемо. Всички тези години бяха преминали в страх, а единственото, което е трябвало да направи, е било просто да каже едно „не“, да защити позициите си. Тя прехапа долната си устна — отчасти, за да не се разсмее от последната си победа, от тази неочаквана метаморфоза на послушното дете в независима жена, и отчасти, за да не се разплаче.

— Ще ме оставиш ли сега, бабо Темпъл? Сега, когато Робърт още го няма, а аз чакам дете?

Възрастната жена скръсти ръце на гърдите си и буквално захърка пред учудения поглед на внучката си.

— Е, сладурче, ако наистина искаш да остана…

Нора Джейн се усмихна. Помисли си дали току-що не бе извоювала първата си победа като героиня на „Грийн Касъл“.

 

 

— Робърт?

Той се извърна от прозореца, за да погледне снаха си, която нахълта в малката гостна, вече облечена в смарагденозелената си пелерина за път и с огромна кутия в лявата ръка.

— Да, Беси?

— О, нищо, просто исках да проверя как реагираш при изричане на собственото ти име. Изобщо не си го спомняше, нали?

— Не, Беси, изобщо не си спомнях името си, нито пък твоето. И двете ти ми ги каза. Всичко е една проклета каша в главата ми.

— Да, и според доктора може да си остане така завинаги — отговори Беси, нежно усмихната. — Милият, нещастен Робърт. И ти не си спомняш нищо друго, с изключение на станалото от вчера насам? Не помниш нищо друго, освен това, което ти казах?

— Точно така, Беси. — Щеше му се да я удари. Изгубването на паметта му беше нещо страшно, беше влудяващо, а тя май се забавляваше от този прецедент, като го питаше по десет пъти на ден дали си е спомнил. — Ще дойде ли скоро пътническата карета?

— Не толкова скоро, колкото ми се иска — отговори Беси глезено, като събори купчина вестници от един от столовете, преди да седне и да започне да въздиша от юлската жега, промъкнала се в малката брюкселска къща.

— Честно казано, Робърт, не мислиш ли, че има опасност отново да изпаднеш в криза, като четеш всички тези вестници? Ти най-вероятно си претърпял сътресение на мозъка. Просто не знам как събрах смелост да прочета тази потискаща информация. Във вестниците пише само за Бонапарт. Той е на път за Плимут, на английски кораб. Такова внимание към бивш император! Ако можехме и ние вече да сме на борда на някой кораб… Но ще бъдем, тази вечер. Едва сдържам радостта си!

Робърт взе стол, седна срещу снаха си и я погледна внимателно. Дори след десетте дни, прекарани с нея, още не можеше да реши дали тя беше най-глупавото творение на природата, или той, който преди Ватерло беше Робърт Гиър. Сега беше най-тъпоумният мъж, след Адам, който последвал съвета на Ева да изяде ябълката.

— Разкажи ми повече за „Грийн Касъл“, Беси, за братята ми, за жена ми.

— Необходимо ли е, Робърт? Те всички са така ужасно скучни… — Тя извади украсено с дантели ветрило и започна да си вее на лицето, а деликатните къдрици над ушите й потрепваха като малки флагчета, разлюлени от бриза. — О, много са добре. Вече ти казах за Роджър, моя съпруг и твой по-голям брат. Трябва да бъдеш мил с него, Робърт, защото той е много, много огорчен човек и се съмнявам, че ще изкара дълго. Инвалидите бързо умират, нали?

Главата на Робърт започваше да пулсира.

— Ти каза, че той не ме харесва. Каза нещо за това, че съм заел мястото му след нещастния случай, когато си счупил краката.

Беси затвори ветрилото.

— Робърт, не изопачавай думите ми! Само посочих, че си поел управлението на „Грийн Касъл“ и на семейната хазна. Не мога да си обясня защо Родж е толкова разярен, тъй като ти му позволи да продължава да живее в имението и да бъдем така тъжно разделени, въпреки че и двамата знаем защо всъщност направи това, нали? Не че той ще се вдигне, за да оцелее и наследи титлата на баща ти. Що се отнася до мене, безкрайно съм ти благодарна за щедростта и позволението да продължавам да живея усамотено в Лондон. Разбира се, няма да отида в градската къща сега, тъй като не мога да помисля да те оставя сам в „Грийн Касъл“ с неблагодарното ти семейство. Няма да го направя, въпреки че винаги си ми казвал, че ще е по-добре за двама ни да стоя далече известно време, за да избегнем подозренията на онази харпия Сюзън Темпъл.

Робърт тръсна глава, което веднага удвои болката зад очите му. Той бе принуден да се съвземе бързо и плащаше сега за това. Непоносимата болка растеше с всеки изминал час, прекаран извън леглото.

— А Уилям?

Беси се изправи и застана до прозореца с гръб към Робърт.

— О, скъпият Уилям! Помниш ли, че ти казах за пиенето му? Бедното момче! Той трябваше да се ожени за Нора Джейн, докато не се появи ти с прекрасния си план. Всичките тези пари сега са твои, изцяло твои. Въпреки това си мисля, че Уилям те обича, както и баща ти, когото си поставил в положението на пенсионер, като му отпускаш издръжка като на някой далечен роднина, а не като на маркиз. Но не се тревожи! Както ти казах Стивън има добри приятели, които му позволяват да им гостува, а Уилям и малката Нора изглежда са станали много близки.

— И аз съм постигнал всичко това, като съм си уредил женитбата с една месарска внучка, с едно мекушаво, едва излязло от класната стая дете, чието лице дори не си спомням? Според теб какво съм аз, Беси. Луд за пари, безсърдечно копеле или и двете?

Тя се обърна и му се усмихна, въпреки че лицето й остана в сянка и той не можа да прочете нищо в очите й.

— Но Робърт, защо ме караш да се червя. Повтарях ти и ти повтарям. Ти си моята истинска любов!