Джоана Лейн
Малката стопанка (1)

Пролог
Надежди

„Илюзия, която ме прави щастлив, струва повече от истината, която ме смъква на земята.“

Кристоф Мартин Уилънд

„Каква ще е съдбата на девойката?

Кой ще е годеникът на девойката?“

Сър Уолтър Скот

1814

Всичко беше прекалено.

Вечнозелените растения, очертаващи посипания с пясък коловоз, бяха прекалено високи и засадени едно до друго, така че беше почти невъзможно да се погледне през тях към неголямото, но въпреки това определено показно имение. Масивните врати на главния вход на „Темпъл Манър“ бяха два пъти по-високи от необходимото и наполовина по-широки от нормалното. Две зинали лъвски глави стояха отстрани на входа, а тежки медни халки висяха прокарани през плоските им носове.

Трябваше да се преодолее грамадният коридор, в който хаотично бяха поставени кръгли маси, отрупани с неимоверно количество цветя. Покрай облицованите с ламперия стени бяха наредени като стражи излъскани до блясък доспехи. Най-накрая се преминаваше под безвкусен полилей от злато и кристал, почти с размерите на каретата за коронацията на принца, и се влизаше в Пурпурния салон.

Стаята по драматичен начин отговаряше на името си, тъй като наистина беше прекалено пурпурна. Множеството огромни мебели бяха тапицирани в най-различните оттенъци на този кралски цвят. Кадифените драперии, които украсяваха дузината високи до тавана прозорци, бяха изработени от тежко пурпурно кадифе. Дори по килимите бяха извезани прецъфтели алени рози.

И навсякъде — вази с човешки бой и подобни на флейти мраморни поставки за цветя; резбовани маси, стенещи под тежестта на колекции от късове аметисти; китайски орхидеи и чудовищни стъклени предмети, които не подлежаха на описание…

Китайските тапети почти не се забелязваха от крещящите позлатени рамки, декорирани с купчини боядисани в яркочервено лози, които обрамчваха мрачните портрети на нечии предци. Последните вероятно бяха закупени от аукцион по поръчка, понеже изобразените личности до един бяха облечени в пурпурни одежди. Бедните мъртви хора, които и да са били, определено не бяха представители на знатни, отдавна починали клонове от родословното дърво на семейство Темпъл. Това беше невъзможно, понеже беше съмнително, че някой Темпъл, роден преди 1750, изобщо е познавал баща си.

О, да. Беше прекалено. Беше смехотворно претрупано, въпреки че в крайна сметка не беше забавно.

Аш — икономът на Темпъл, който беше въвел Стивън Гиър, маркиз на Чевли, и средния му син — лорд Робърт Гиър, през хаоса на коридора в Пурпурния салон, покани джентълмените да си намерят места, а после обяви, че се оттегля, за да призове господарката си.

Маркизът остана прав, втренчен в сина си, който жадно оглеждаше стаята през монокъл.

— Робърт? Какви ги вършиш, стоейки като някой непоносим позьор? Чие е това — на Уилям ли? Няма значение. Просто махни проклетото нещо от окото си!

Робърт остави монокъла — той наистина принадлежеше на брат му и днес го бе взел само за майтап — да падне на гърдите му, където остана да виси, придържан от черна връзка.

— Какви ги върша ли? Добри ми, сир^[1], търся трона, разбира се. Бяхме въведени в кралски покои, нали?

— Не бъди по-противен, отколкото можеш да си позволиш, Робърт. На мене това не ми се нрави повече, отколкото на теб.

Развеселен от объркването на баща си, Робърт повдигна подигравателно вежда.

— Наистина ли, татко? Това е извънредно странно. Позволявам си да помисля, че щеше да е по-лесно да репетираш продажбите на синовете си. Остава ни само надеждата, че малкият ми брат ще ни донесе също толкова голяма печалба, колкото и Роджър. Но Роджър ще бъде маркиз един ден, докато Уилям и аз ще си останем само благородни милорди. Колко жалко, че нямаш и три дъщери! Представям си огромните пари, които щяха да донесат от открития пазар. Подочух, че някои отвратително богати търговци на въглища и продавачи на риба също горят от желание да оженят синовете си за титли. Само си помисли за това — ти направо ще се въртиш сред купища банкноти от по пет лири!

Маркизът стовари високата си, някога атлетична, но сега доста шкембеста фигура в края на една от сатенените кушетки и попи потта от челото си с голяма бяла кърпа. Беше адска жега, тъй като огънят в камината гореше, а няколкото дузини прозорци бяха затворени.

— Робърт, в името на всичко свято за тебе, сдържай се! Старата вещица ще долети с метлата си всеки момент и когато ни осветли с присъствието си, не искам да пускаш обичайните си саркастични шегички.

— Защо? Да не би да страдаш от заблуждението, че тя наистина ще ги разбере? — Робърт замахна с кръгообразно движение към стаята. — Тази жена, която смята, че подобна ужасяваща стая е последен вик на модата? Та това наподобява единствено публичен дом, татко. Долен бордей, със скъпата ни домакиня в ролята на мадам. Но обещавам да не правя нищо, с което да те притесня.

Маркизът поклати глава.

— Тя не може да бъде игуменка, Роби. Помниш, нали? Според теб обаче аз вече изпълнявам ролята на сводник.

— Пак съм прав. Но хиляди извинения, татко. — Робърт се поклони на баща си, после внимателно разтвори пешовете на бежовия си утринен жакет и се настани върху стол с права облегалка, точно срещу по-възрастния мъж. — Купуване, продаване. Това все още, страхувам се, е същността на нещата. Син с безукорно потекло и ограничен доход, заменен за внучка, притежаваща количество злато колкото собственото й тегло, но от порода, по-низша дори от тази на най-долнопробното ни ловно куче. Как да приемем това? Коя е мадам и кой е сводникът? Със сигурност не съм аз.

— Като вземам под внимание факта, че не правя сделка с твоята глава, ми се струва, че изобщо нямаш какво да кажеш във връзка с този бизнес. Ако Уилям не бе изпил съдържанието на половината ми изба снощи поради страх от днешната среща, ти изобщо нямаше да си тук. А сега млъквай! Мисля, че тя идва. Господи! Не мога да повярвам, че никога досега не съм срещал жената, изпратила ми писмо по този начин: хладнокръвно и открито, предлагайки да купи един от синовете ми!

— След което ти едва не си счупи ръцете, стремейки се да изпратиш възможно най-бърз отговор, доколкото си спомням. Но чуй! Уверен съм, че моментът е в ръцете ни! О, как тупти бедното ми сърце в трепета на очакването — прошепна Робърт със sotto voce^[2], въртейки очи.

Той стана и отправи поглед към вратата без всякакъв интерес. В следващия момент едва не опозори себе си и баща си, рискувайки да се изсмее на глас, когато мисис Темпъл нахлу в стаята. Веднага след като прекрачи прага, тя зае драматична поза, съвсем определено, за да направи впечатление. Вероятно наистина вярваше, че изглежда като кралска особа…

Но не приличаше на такава. Висока шест фута и повече, тя беше огромна, като натъпкан със сливи пудинг, и два пъти по-зачервена, като се започне от тежката й пурпурна рокля и се стигне до боядисаната китка пера, забодена в гъстата й стоманеносива коса.

Робърт не можеше да бъде сигурен, не и от това разстояние, но вярваше, че различава леки, меко казано, мустачки върху горната устна на жената, а раменете й говореха повече за биволски мускули, отколкото за натрупани с възрастта тлъстини.

Диаманти нелепо кичеха ушите, шията, двете китки и шест от десетте й пръста, въпреки че това би привлякло единствено крадец, много алчен и с много малко мозък в главата, който би се опитал да отмъкне някой и друг камък от жена, изглеждаща способна да разгроми полк само с присъствието си.

Накратко, мисис Темпъл приличаше на непобедим опонент. Тя беше жена, притежаваща цялото безочие на кален пехотинец, предпазливостта на изстреляно гюле и вкуса, грацията и финеса на циганин-калайджия.

— Какво? Никаква реакция? Така си и мислех. Не ме помниш, нали, Стивън? — попита тя без предисловие, с дрезгав глас, докато тишината в стаята се нарушаваше единствено от накъсаното дишане на маркиза.

Жената заговори така, като че ли Гиър стояха на друг континент и тя желаеше да се увери, че ще бъде чута. Затова и думите й отекнаха в стаята като гръм.

— Да ви помня ли, мисис Темпъл? — повтори Стивън Гиър, поглеждайки Робърт, като че търсеше в него избавление. Това бе напразно, тъй като синът му все още славно се забавляваше и беше силно заинтригуван от това, което щеше да каже мисис Темпъл. — Аз… Защо? Страхувам се, че имате преимущество над мен, мадам.

— О, страхотно париране на удара. Все още си майстор на подтекста, както разбирам, нали, татенце? — попита Робърт с тих, угоднически тон.

Мисис Темпъл отметна глава назад и остро се изсмя с глас, подобен на кучешки лай, но далеч не толкова силен като мученето на товарен бик.

— Преимущество, а? — Всичко, което тя направи, бе да се изкикоти. — Това имам предвид, Стивън, точно това. Аз и богатството ми те стискат здраво за гушата. Но ще ти помогна. Беше отдавна, много отдавна, когато все още бях Сюзън Форестър. Спомняш ли си това име? Бях луда от любов по тебе, Стивън Гиър, аз, нещастната „върлина“, каквато бях тогава, а тебе вятър те вееше на бял кон. Бяхме на пикник един ден, не си спомням кога точно. Ти се засмя, когато приятелите ти ме посочиха и казаха, че може би си склонен да ме целунеш, но само ако успееш да се изкачиш до горе. Плаках цял месец, Стивън. Плаках, докато сърцето ми се разби, тъй като бях само на шестнадесет. Твърде млада, за да превъзмогна възхищението си от прекрасната ти фигура и за да те презирам за глупостта ти.

Робърт погледна баща си, който изглеждаше така, като че ли е готов да се промъкне покрай мисис Темпъл и да хукне да спасява живота си.

— Сащисан ли си? Както може би съм обещавал по-рано, татко — прошепна тихо той, — ще внимавам много да не те притеснявам. Защо да си навличам неприятности, когато ти вече свърши такава чудесна работа за себе си.

Маркизът примига, накланяйки се леко напред, като че ли това щеше да му помогне да мисли и да вижда по-ясно.

— Възможно ли е… Сюзи?

— Самата аз, Стивън — отсече мисис Темпъл, докато премина като вихрушка покрай двамата мъже и се тръсна върху широк тапициран стол, който притисна бедрата й толкова много, колкото дори дизайнерът му не би сметнал за възможно. — Петата дъщеря на петия син на сър Джордж Форестър. Освен прекалено многото дъщери, у баща ми с трън да завъртиш, нямаше какво да забодеш. Не че се оплаквам, но ме омъжи за Сам през същото това лято. Никога не съм се обличала по-хубаво и не съм яла по-добре, след като станах съпруга на Сам и негова вдовица по-късно, тъй като той хвърли топа точно в навечерието на деня на Света Агнес миналата година, нека Бог опрости сътворяващата му пари душа.

— Нашите съболезнования, мадам, въпреки че сме ужасно закъснели. — Робърт бе седнал още веднъж, покашляйки дискретно, за да намекне на баща си, който все още изглеждаше неестествено блед за човек, толкова уверен в успеха на днешната си мисия, да направи същото. После се усмихна на мисис Темпъл и добави учтиво: — Имате хубав дом, мадам. Много внушителен. Не мога да се сетя за причина, поради която не сме го посетили досега.

— Аз мога — отвърна тя с добронамерено сумтене. — Благородниците нямат много вземане-даване с търговците, освен ако не търсят начин да оженят някой от синовете си без пукнат грош за парите на някой касапин. Нали така, Стивън? Тук сте, за да сключите сделка. Твоят син — в замяна на моята скъпа внучка Нора Джейн. Точно както ожени наследника си за парите на татенцето на малката Беси Аштън преди половин дузина години. Тогава търговец на въглища, сега — месар. Парите са си пари, без значение колко много миришат на магазин — мирис на пот, на индустрия и усилена работа. Неща, които вие, семейство Гиър, ненавиждате така, както котката мрази водата. Какво се случи? Пропиляхте ли вече богатството на Аштън? Разбира се, че сте го направили. Нямаше да се съгласите на тази среща, ако не беше така. А това също е хубаво нещо, тъй като десетилетия пестях пари за вашето разточителство.

Маркизът протегна ръце умоляващо. Обичайното му самоуверено държание се бе скрило някъде зад зачервеното му, лъснало от пот лице.

— Сюзи…

— Сюзън, Стивън, ако обичаш — прекъсна го тя повелително, което накара Робърт да прехапе вътрешната страна на бузата си в пристъп на веселие и на страх, че може да се злепостави, потвърждавайки разгрома на баща си. — Можеш да ме наричаш мисис Темпъл или Сюзън. Бях Сюзи като дете и като съпруга на Сам, но сега, когато Сам си отиде и съм на път да се изкача обратно там, откъдето дойдох, съм Сюзън.

— Разбира се. Моля за извинение, Сюзън.

— Самата аз вече нямам никакъв хъс към обществото — кръстосвайки краката си по мъжки, продължи тя, като че той изобщо не бе проговарял. — На години разстояние съм от това и съм затънала в простащина, сега, когато съм достатъчно богата да казвам каквото си искам и да правя каквото и когато искам!

Тя отметна назад украсената си с пера глава и се засмя на хапливото си остроумие, после стана съвсем сериозна.

— Но сега, скъпи Стивън, аз искам внучката ми да получи това, което заслужава. Майка й беше дъщеря на пастор, срещу когото нищо не може да се каже, уверих се в това. А прадядо й е бил пер. Така че месарската кръв е смесена добре, Стивън. Аз просто се погрижих тя да бъде възпитана правилно. Няма да се срамуваш от нея.

— Разбира се, че няма — съгласи се маркизът с доста тъничък гласец. Впрочем единственото, което можеше да направи, бе да си отвори устата, за да се съгласи с незачитащата го мисис Темпъл.

— Но стига сме се разправяли с тебе, Стивън. Сега ми позволи да поговоря с това твое момче. Досега не си е отворил устата, освен, за да прошепне някои противни нещица, които смята, че не мога да чуя. А аз искам да се уверя, че не е глупав или нещо такова, въпреки че е достатъчно красиво изчадие на Сатаната с тези тъмни очи и черна коса. Май няма никаква прилика с тебе, нали, Стивън?

Робърт повдигна вежди и погледна баща си, изчаквайки го да опровергае погрешното схващане на мисис Темпъл, че не той, а Уилям е тазгодишната жертва за заколение от семейство Гиър. Но установи, че със същия успех би могъл да отправи молбата си към Сфинкса, след като видя каква „смелост“ излъчваха бързо премигващите очи на по-възрастния мъж.

— Мисис Темпъл — каза Робърт, усмихвайки се на жената, — очевидно баща ми си е глътнал езика и вярвам, че единствено на мене остава да обясня някои подробности, хм, от нашето предложение. По-малкият ми брат, лорд Уилям Гиър, е този, който няма търпение да стане срамежливият младоженец на вашата внучка. Аз съм лорд Робърт, вторият син. Синът ерген.

— О, знам кой си и какъв си — махна с обсипаната си със скъпоценности ръка мисис Темпъл. — Ти си единственият с ум в главата, единственият, от който може да излезе нещо. Просто съм чула нещо подобно — не че съм видяла много от такова голямо разстояние. Какво бих могла да искам от най-малкия син и всъщност каква работа има закоравял пияница в сделката? Нека да играем с открити карти! Става, нали?

— Щом настоявате — въздъхна лорд Робърт.

Наистина тази жена го изморяваше.

— Както ми беше казано, след като графът е инвалид и вече не е способен да създава никакви малки търговчета на въглища, ти, вторият син, ще станеш маркиз, когато тук присъстващият Стивън ритне петалата. О, да. Моята Нора Джейн ще бъде графиня на Ийстърли, когато брат ти Роджър си получи полагащото му се. После ще стане маркиза, преди да изминат десет години, ако Стивън е толкова болен, колкото изглежда в този момент. Моят Сам имаше горе-долу същия вид, когато беше мъртъв вече от два дни! И така. Не, лорд Робърт! Или ти, или никой!

— Тогава никой, мадам!

Цялата хумористична ситуация, която Робърт съзираше в затруднението на баща си, се изпари, като се видя въвлечен в тази луда история: да възвърне богатствата на семейство Гиър чрез женитбата си с внучката на Сюзън Темпъл.

Да, семейните богатства бяха твърде изчерпани.

Имението „Грийн Касъл“ бързо се превръщаше в руини.

А парите на Темпъл щяха да дойдат като дар Божи…

И Уилям, проклет да е все пак, се беше съгласил, макар и неохотно, на чифтосването. Не че по-малкият брат на Робърт имаше някаква друга възможност. Не че някой от двамата разполагаше с каквито и да са перспективи.

В крайна сметка нямаше много пътища и възможности, които търсещи богатство джентълмени да сметнат за приемливи. Нямаше много благородни дебютантки, чиито богати татковци да са готови да захвърлят и дъщерите, и парите си на прахосническо семейство като Гиър. Робърт добре знаеше тези неща, тъй като преди пет години достатъчно бързо му бе посочена вратата. Тогава, оплетен в паяжините на онова, което смяташе за Истинската Любов, бе поискал ръката на хубавата, греховно богата лейди Ема.

По онова време той дори не беше и помислял за зестрата на прекрасната Ема. Обаче баща й беше. И Робърт се закле никога да не предлага женитба, докато не успее да възвърне състоянието на Гиър. Едва тогава би могъл да си избира каквото си поиска от кюпа, когато тръгне на лов за годеница. Ако някога въобще тръгнеше на лов за годеница…

Но, по дяволите, сега той не бе на лов за невести! И не изпитваше дори най-слаб интерес към абсурдното предложение на мисис Темпъл.

Като погледна с надежда баща си, Робърт се изправи, чакайки го да обясни на тази Темпъл уверено и точно какво да направи с богатството си и да го последва обратно през бъркотията от доспехи и маси към изхода.

С по-голям успех би могъл да кандидатства за местенце в свидетелската ложа при Второто пришествие.

— Робърт — каза баща му ласкаво, — не решавай нещата така изведнъж. Сюзи, исках да кажа Сюзън, има своя гледна точка. Роджър, Бог да благослови момчето, не е добре, а ти си по-сполучливият избор в сравнение и с Уилям. По-възрастен си, по-улегнал. Бог ми е свидетел, че носиш върху раменете си разумна глава, за разлика от Уилям, който пие, ти го знаеш — каза той, извивайки се от мястото, където седеше, за да се обърне към мисис Темпъл. — Но ти имаш поглед върху това, нали? Направила си кариера от пиенето през последните няколко години, искам да кажа, че това е единственото нещо, което той върши сравнително добре.

Мисис Темпъл повдигна туловището си от стола и отиде до близкото писалище, откъдето взе ситно изписан лист хартия.

— И ти искаш от мене да дам половината си състояние на момче, което да го изпие и изпикае? Изобщо не става! Искам да вложа солидно парите си, Стивън, и няма да го направя чрез някакъв пройдоха! Ето, написала съм всичко. Робърт, ела и го прочети заради мене! Няма смисъл да държа куче, което да ме лае, както обичаше да казва Сам. Впрочем аз те купувам, така че ти също можеш да започнеш да джафкаш.

— Каква милостива покана… И каква прекрасна картина на моето бъдеще нарисувахте, мадам. Чудесно! — каза Робърт повдигайки рамене, тъй като знаеше с абсолютна сигурност, че никога няма да се ожени за Нора Джейн Темпъл. Никога. — Татко — завърши той гальовно, взирайки се в маркиза, — ще си платиш за това по-късно. Скъпо ще си платиш.

Той взе листа, като присви очи над ужасния почерк на жената, и започна да произнася бавно и тихо думите, хвърляйки от време на време весели погледи и към мисис Темпъл, и към баща си.

Докато четеше, той започна да схваща, че жената, която бе загубила всякакво подобие на благородство — и в речта, и във вкусовете си, бе възприела находчивостта на покойния си съпруг в бизнес сделките. После сгъна листа и го върна на мисис Темпъл, като почувства, че започва да й се възхищава.

— Напълно сериозно ли твърдите това, мадам? — попита той накрая, сигурен, че тази жена с ухилена физиономия, трябва да е била убедена в едно, че ще му бъде невъзможно да отхвърли такова предложение. Без значение колко унизителна смяташе женитба, базираща се и за двамата партньори единствено на паричната концепция.

— Харесва ти, нали? Така си и мислех. Сам ме научи добре да залагам стръвта, за да съм сигурна в улова.

— Какъв улов? Какво е написано на тази хартия? — полюбопитства маркизът, дъвчейки долната си устна. — Проклет да си, Робърт, недей да стоиш и да се хилиш като мечка! Какво пише там?

— Мисис Темпъл доста добре е уредила нещата, татко. Изключително щедро. Всъщност почти невероятно щедро. В замяна на сватбата на внучката си и сдобиването й с мъжки наследник в рамките на пет години — благодаря ви, мадам, че не ме изнервяте с необходимостта да извърша тази разплодна церемония в срок от дванадесет месеца — аз ще получа сто хиляди лири. Петдесет хиляди в деня на сватбата, а останалите — когато се роди наследникът ми.

— Сто хиляди! Боже мой, това е два пъти повече, отколкото се надявах! То е, то е… Ще приемеш ли, Робърт? — маркизът се разгорещи, докато умът му се разкъсваше между красивите мечти за пълни джобове и още по-красивите — за начините, по които да ги изпразва. — Ти?

Робърт се усмихна, показвайки ослепително белите си зъби, допълнение към тъмния тен на кожата му. Да му предостави пълен контрол върху парите! Това беше страхотна стръв, единствената, с която старата жена е знаела, че ще улови предпочитаната риба.

— О, значи разбра това? Да, татко. Аз ще получа парите. Не ти. Не Роджър. Не дори бедният Уил. Единствено аз. И това значително количество пари ще бъде, разбира се, отделно от щедрата сума, която мисис Темпъл дава, за да изплати няколкото ипотеки на „Грийн Касъл“. Естествено има и няколко условия, приложени като добавка при създаването на щастливо потомство. Нали така, мисис Темпъл?

Тя кимна енергично, а пурпурните й пера затрепкаха.

— Ти обаче трябва да въведеш в ред всичко в „Грийн Касъл“! Да отвориш централните покои, вместо да живеете както досега. Трябва да подготвиш Кралската спалня за мен, за случаите, когато ми хрумне да посетя моята Нора Джейн. Винаги съм копняла да спя в кралско легло… Искам всичко да бъде сложено на мястото си, както и трябва да е в едно голямо имение. Разбираш добре това, нали? Няма да позволя моята внучка да обикаля без пукнато пени или да гори сурови дърва. Не, сър!

— Което ни довежда до разпределянето на първите петдесет хиляди лири, татко — продължи Робърт, щом мисис Темпъл се отпусна отново в стола си и започна да бърника в подноса за сладкиши от пурпурно стъкло, измъквайки една по една всичките розови захаросани сливи. — Ти, уви, няма да получиш нито пени, освен това, което аз сметна за необходимо да ти отпусна. Същото се отнася и за Роджър, и за Уилям. Мисис Темпъл трябва да е чула за потискащата загуба, която си претърпял в Уайтс миналия месец, татко.

— Хм! Какво представлява една загуба за тебе, Стивън? — Мисис Темпъл изгрухтя с уста, препълнена със захаросани сливи. — Жалко, че потеклото ти е толкова автентично, Стивън. Би трябвало във вените ти да се влее малко от късмета на ирландците. Ти си най-лошият родил се някога картоиграч — поне така съм чувала. Карти, жени, коне, екстравагантни партита. И си най-добре облеченият длъжник, когото са виждали очите ми. О, не! С глупостта си ти не би спестил и пукнат грош от парите ми. Това момче тук е единственото, което го е грижа за бъдещето на „Грийн Касъл“ и не мисли да живее ден за ден. Защо да карам моя Сам да се обръща в гроба, като оставя изкараните му с пот на челото пари да се сипят през широките ти пръсти.

— Робърт, ти си прав — изписука маркизът, скачайки от мястото си. — Това е тотално неприемливо. Хайде, дълъг път ни чака до „Грийн Касъл“.

Робърт наклони глава на една страна с усмивка, изразяваща удоволствието, което бе започнал да изпитва.

— О, да не прибързваме, татко. Мисис Темпъл прави много щедро и доста добре обмислено предложение. Мисля, че трябва да го обсъдим, надявам се по-интелигентно. А и трябва да отбележа, че в плановете ми не влиза да нарека първородния си син Самюъл.

— Робърт!

— Моля те, не ме прекъсвай. Петдесет хиляди лири и възможността да ги удвоя, а ипотеките да бъдат изплатени! Това не е за изпускане, нали? Беси ти донесе само четиридесет хиляди и ти бяха нужни по-малко от шест години, за да не оставиш и следа от тях. „Грийн Касъл“ все още се руши, кредиторите ни пак те следват по петите. Нали затова ти и скъпата ми снаха Беси се оттегляте, за да се скриете от заядливите кредитори! Когато през април се върнах от Континента, аз се надявах да видя възвърнатия блясък на „Грийн Касъл“, но единственото, което открих, бе намалената до минимум прислуга и всички вас — натъпкани в семейното крило, а в останалата част от сградата — всичко покрито с прашни чаршафи. В същото време ти и Беси настоявахте да държите отворена градската къща, с пълен персонал през цялото дълго лято. И защо? Заради празненствата на принцчето в чест на мира.

— Не е необходимо да правиш каталог на семейните проблеми пред други хора. — Маркизът крадешком хвърли поглед от Робърт към мисис Темпъл и обратно към сина си, а изражението му беше притеснено и огорчено. — Претърпяхме само временен и незначителен неуспех. А пък догодина, като отида на конните надбягвания в Нюмаркет…

— Ще пътуваш с наета карета и ще отседнеш в долнопробен хан, освен ако не си планирал да заложиш фалшивите бижута на мама на някой нищо неподозиращ лихвар. И тогава ще се оставиш да загубиш повече пари, отколкото можем да си позволим. Защото ще залагаш на крастави кранти, които по-скоро ще се тътрят най-отзад, отколкото ще се състезават — довърши го Робърт. — Не, татко! Мисля, че трябва да приемем предложението на мисис Темпъл. Както изглежда, сега едва ще съберем пари да засадим посевите през пролетта, въпреки че нямам представа какво ще правим със зърното, след като последната буря остави задръстен воденичния улей и почти счупи единственото ни воденично колело…

— Чуваш ли, Стивън? Момчето говори разумно — каза мисис Темпъл точно когато Робърт беше убеден, че баща му има намерение да му откъсне ушите. Просто не мога да ти опиша колко съм изненадана, че нещо пръкнало се от тебе, има прилично количество мозък. Трябва да прилича на майка си по ум повече, отколкото по външност, а, Стивън? Бил се е заедно с Уелингтън, обича земята, грижа го е за „Грийн Касъл“, изглежда повече от способен да ме дари със снажни правнучета. Не бих могла да искам повече. И така, Стивън, уредено ли е?

— Уредено ли? Защо питаш мене? Проклета да си, Сюзън, вече няма значение какво ще кажа аз! — хапливо отсече маркизът, поклащайки глава при това поредно поражение. — Робърт?

— Ако внучката ви няма нищо против, мисис Темпъл — измънка той глухо, като се питаше дали все още да се надява, че ще намери някакъв изход от тази хладнокръвно планирана женитба. Но изобщо не си вярваше, като си мислеше, че се прави на мъченик. От една страна не искаше да се унижава, а от друга ненавиждаше мисълта да бъде платен расов жребец, които да помогне за прочистването на расата. Планът на Сюзън Темпъл обаче беше добър. И той нямаше избор. Наистина ли нямаше? — В крайна сметка — завърши той почти с надежда, — тя може да ми хвърли един поглед и да хукне крещейки към дойката си.

— Едва ли, сине — констатира твърдо маркизът, вървейки към коридора. — По-скоро ме безпокои момичето. Кажи ми, Сюзи, прилича ли много на теб?

Робърт наведе глава и потърка врата си, чудейки се как е възможно баща му да бъде смятан за ас в кръговете на обществото, при положение че притежава целия благороден разум на повлекан от „Ковънт Гардън“^[3].

— Хм, защо… — заекна мисис Темпъл.

Робърт веднага наостри уши, отхвърляйки настрана всички мисли за своята продажба и се втренчи във внезапно объркалата се мисис Темпъл.

— Има ли нещо, което би трябвало да знам, мадам? — попита тихо той, като се питаше дали мис Нора Джейн Темпъл е склонна да лае на месечина.

— Нора Джейн е хубаво дете! — заяви мисис Темпъл, възвръщайки гласа си. — Точно преди четири месеца навърши осемнадесет — сладка, покорна, научена на всички домашни и салонни маниери. Истински красиво дете!

„Определено вие на месечина“, реши Робърт, чудейки се защо ли пък това трябва да го изненадва. Всяка млада жена, която трябва да бъде продадена, без дори да се съзре ликът й, за много тежка кесия, предлагана от баба й, в никакъв случай не можеше да бъде пленително красива. Трябваше да се смята за късметлия, ако девойката все още има коса и зъби. А може би беше малоумна, която не само вие срещу луната, но и вярва, че може да я прескочи.

Маркизът сви рамене.

— Е, имаш я, сине. Прекрасно дете. Какво повече би могъл да желаеш? Ще обявиш ли условията, в такъв случай, Сюзи? Разбира се, Робърт и Нора Джейн биха могли да се оженят в параклиса на „Грийн Касъл“, ако не беше толкова разнебитен. Но покривът тече, нали разбираш, а видях и че една гълъбица си е свила гнездо на мертека последния път, когато наминах там. Възможно е да има и сняг по пейките сега, през зимата…

— Поправи го и ми изпрати сметките! И не си мисли, че няма да проверя дали си използвал най-добрите материали и работници — нареди кратко мисис Темпъл, още веднъж заприличвайки на офицер, който излайва заповедите си на най-низшия войник. — Все още не е изтекъл траура за Сам, така че не трябва да има голяма дандания. Може и да съм извън обществото, но знам как действа то. Сватбата е след три седмици, на единадесети ноември. Това е във вторник, Стивън, и нито ден по-късно. Разбра ли?

— Разбира се, Сюзи, ъ-ъ, Сюзън! Във вторник ще е чудесно, предполагам, за скромна церемония — увери я маркизът с възможно най-гальовен тон. — После можем да направим хубаво парти в голямата столова, събиране на близки и…

Знаейки, че баща му ще говори най-малко още половин час, понеже организирането на забавления беше едно от малкото неща, които можеше да върши, Робърт тръгна да броди из коридора с единственото желание да излезе навън, да подиша чист въздух и да си даде сметка как той, добрият, но не твърде хрисим син, свърши по този начин — сгоден за жена, която при това не беше и срещал…

Очевидно изненадан от появата на Робърт, Аш побърза да връчи на Негово благородие шапката, плаща и ръкавиците, които взе от малката приемна вдясно на коридора. Той остави Робърт сам да оглежда ужасната колекция от скъпи и безвкусни мебели.

След като вдигна глава да проучи полилея и взе да се чуди колко ли струва да се палят всяка вечер стоте, ако не и повече свещи, вниманието на Робърт бе привлечено от някакво движение в горния край на широките извити стълби.

Той видя коленичило зад парапета дете, момиченце, облечено изцяло в бяла дантела на волани, с широк розов сатенен колан, обвит около тънката й талия.

Робърт се усмихна напрегнато, внимавайки да не я изплаши. И тогава забеляза две огромни очи под извисяващата се купа черна коса, която беше подредена в кукленски букли и бе толкова гъста, че стоеше просто неестествено, като старомодна перука.

— Здравейте, вие там — извика той окуражаващо, чудейки се кое е това момиче и защо е облечено така ужасно.

Момичето се изправи с ръка, която притискаше устните й, а очите й бяха станали още по-големи. Робърт замръзна. Беше сгрешил. Детето не беше дете. Не беше и хлапачка с плоска гръд.

Той преглътна с усилие и фаталистично предположи:

— Мис Нора Джейн Темпъл?

Тя закима яростно, мълчаливо, като странните къдри се мятаха по тесните й рамене. После докосна подобната си на гъба пола и направи смешен, несръчен поклон, който рязко бе прекъснат, тъй като тя се подхлъзна и едва не се изтърколи по стъпалата.

— О, мили боже! — избухна Робърт, завъртя се на пети и се отправи обратно към салона.

„Това не е за вярване! Да не би тази стара вещица да ме смята за перверзен? Любовник на дете!“

Но миг по-късно овладя яда си и спря по средата на пътя поглеждайки още веднъж към мястото, където стоеше мис Нора Джейн Темпъл с поставена върху устата ръка. Тя беше на осемнадесет и едва ли бе дете, въпреки че изглеждаше като току-що излязла от детската стая.

Робърт се приближи до грациозно извитите стълби, докато застана достатъчно близо, за да види цвета на смешно големите й, любопитни и уязвими очи, които се взираха в него горе, от високото.

Тези нежни кафяви очи доминираха над дребничкото й личице и бяха разположени под доста гъсти и почти прави черни вежди, които правеха остър завой, почти достигайки слепоочията й. Изчистената линия на смътно аристократичната й брадичка се издигаше над дълга крехка шия. Носът беше къс и прав, а скулите — възхитително високи. Ако не беше косата… и тази нелепа рокля… и така очевидната й младост…

— Простете, мис Темпъл — каза той, извикал на помощ цялото си самообладание, като в същото време пожелаваше безгласно на Сюзън Темпъл да се намери на дъното на някой дълбок, тъмен кладенец. — Току-що установих, че не сме официално представени един на друг и бях склонен да се втурна към вашата баба с молба да изпълни този ритуал. Но ние двамата не би трябвало да държим на такава церемония, нали?

Ръката се плъзна по корсажа на волани, после се отпусна отстрани на тялото й.

— Не зная, сър — предложи тя с нежен, добре модулиран глас. — Не се предвиждаше да напускам стаите си. Баба Темпъл беше категорична по този въпрос. Но Аш ми каза, че пристигате тази сутрин и си помислих, е, добре, чудех се…

— Чудехте се дали съм стар или дебел, или пък имам две глави — довърши Робърт вместо нея, тъй като тя млъкна объркано. Сърцето му се стопли от искреността й. — Повярвайте ми, мис Темпъл, доста добре ви разбирам. Като ми съобщавате, че не сте се подчинили, бихте ли довършили греха си, като поискате пелерината си от камериерката, за да можете да направите с мен кратка разходка навън? Уверявам ви, че не хапя.

Нежните кафяви очи се изпълниха с разбиране.

— Това много би ми харесало, лорд Робърт — отговори тя, а малките й деликатно изваяни ръце здраво стиснаха перилата, като че това беше единственото нещо, което я задържаше да не се понесе във въздуха.

„Колко ли тежи? — чудеше се Робърт. — Седем стоуна^[4]?“ Само да не е била топната до уши в океана, а после оваляна в кал. Но баба Темпъл е страшно особена.

Усмивката на Робърт се стопи, а лошото му настроение се засили. Такава ли трябваше да е булката му? Това ли боязливо малко създание, натруфено като коледен пудинг? Той съпруг ли трябваше да бъде, или гувернантка? Годеницата му перла ли щеше да се окаже, или стъклено мънисто? И как ли мисис Темпъл наказва детето за неизпълнение на заповедите й? Като сяда отгоре й?

— Много добре, мис Темпъл. Няма да настоявам да ви досаждам, понеже е очевидно, че всеки момент ще се облеете в сълзи. Баща ми и аз ще прекараме нощта в местната странноприемница. Вероятно ще ми позволите да ви посетя утре следобед?

— Това… това ще бъде хубаво, лорд Робърт — отговори тихо тя, толкова тихо, че той не можеше да реши дали бе срамежлива, или се бореше да не покаже разочарованието си, а може би и яда си, понеже не бе достатъчно настойчив.

Изпита неприятното чувство, че не е оправдал очакванията й и веднага възнегодува срещу нея и големите й, кафяви очи, загдето го накараха да се чувства не на място.

Робърт чу приближаващи се гласове. Басът на мис Темпъл възвести появата й много преди тя да влезе в коридора и той видя, съвсем неочарован, как мис Нора Джейн Темпъл бързо събра планината от поли и изчезна с такава бързина, като че ли я гонеха изчадия адови.

Не можеше да вини детето. Сюзън Темпъл беше в състояние да уплаши цяло стадо развилнели се слонове, камо ли една малка, здраво вързана сърничка като Нора Джейн.

Той се обърна, за да се сбогува със старата жена толкова учтиво и бързо, колкото му бе възможно. С баща си най-после излязоха навън. Робърт се чудеше дали може да успокои съвестта си с принудителната женитба, като си повтаря, че спасява едно невинно създание от огнедишащата пурпурна великанка-човекоядка.

Да, този номер можеше да мине.

Но как, в името на небесата, щеше изобщо да вкара в леглото си тази изплашена, наивна жена-дете, без самият той да се чувства като великан-човекоядец?