Джил Барнет
Проклетникът (8)

7

След две години

Беше идеалният ден за пакости.

София бе прекарала цялата сутрин в приемната на кралицата заедно с дамите на Елинър, бродирайки гоблени с бойни сцени, и непрекъснато бодеше пръстите си с иглата, докато не се окървавиха повече от войниците, които гобленът изобразяваше.

Всичките й изобретателни болезнени въздишки, цялото смукане на изпободените пръсти и всичките измъчени гримаси не стигнаха, за да бъде освободена. И когато успя да се освободи, вече беше твърдо убедена, че чистилището наистина е място, където човек цяла вечност не прави нищо друго, освен да шие.

След като най-накрая сполучи да избяга, тръгна да търси нещо, което наистина би могло да я развесели. В края на краищата, беше си пропиляла цялата сутрин. Като се изключи едно малко отклонение, София се запъти към кухнята и намери идеалното нещо, което да й предоставя някакво занимание.

След малко тя хвърчеше нагоре по стълбите към стаята, където лейди Едит, вече сгодена за един благородник, пратен сега от краля на дипломатическо посещение на север, седеше до засводения прозорец, през който влизаше топлата, безценна слънчева светлина. Беше се навела, главата й бе цялата огряна от слънчевите лъчи и червената й коса изглеждаше медна. Работеше усърдно над една красива и сложно бродирана сватбена туника за своя годеник, ако се върнеше от мисията си и дойдеше да се ожени за нея.

Едит беше светица.

София не беше светица и нямаше желание да стане. Никога не би могла да има търпението на приятелката си да шие, освен това много пъти досега беше чакала мъже, но Едит казваше, че нейният годеник бил добър, макар че беше почти три пъти по-стар от нея.

Добър мъж. Такова нещо не може да има. София влетя в стаята по-бързо от стрела. Вратата силно се удари в измазаната стена.

Едит подскочи на стола си и стреснато вдигна очи. След секунда изрече:

— Знаеш как да влизаш.

— Винаги съм знаела и винаги ще знам — отбеляза остроумно София, изви се рязко и затвори вратата, а полата й описа около глезените кръг от богата алена коприна, обшита с тънки златисти нишки.

Обърна се, скрила ръце зад себе си, сякаш някой трябваше да познае какво държи скрито в едната. Притисна гръб до вратата и изгледа Едит с такава хитра и дяволита усмивка, че ако кралят я беше видял, можеше да му хрумне да заповяда да я затворят в кулата, преди нещо лошо да е сполетяло всички.

Едит остави бродерията и стана. Изгледа приятелката си, после пристъпи към нея.

— Познавам този поглед. Какво има? Нещо си скрила в ръкава?

Лейди София се ухили.

— Какво?

— Изненада, която ще прогони цялата скука от този ужасно скучен ден.

— Не намирам деня за скучен. Според мене е мирен, но подозирам, че скоро няма вече да е такъв.

Едит се приближи още, протегна шия и се опита да види какво крие зад гърба си София.

— Ти си светица и можеш да намериш радост в почти всяко нещо. Аз, от друга страна, намирам този ден за непоносимо скучен… поне беше такъв допреди няколко минути.

— Дай да видя какво криеш зад гърба си. И по-добре да не е лъкът ти.

София поклати глава.

— Не е лъкът ми, глупаче. Донеси оная кана с вода от масата и тогава ще ти покажа.

Едит донесе водата така бързо, че я разплиска по тухления под. Застана пред София.

— Ето я водата. Сега какво?

София протегна ръце и весело показа две шепи, пълни с меки, розови неща.

Едит присви очи и запита озадачено:

— Какво е това?

— Свински мехури — поясни София с дяволит смях. — Откраднах ги от кухнята.

Едит направи гримаса.

— Защо?

— Видях ги напъхани в една тенекия онзи ден, когато търсех ябълка, за да я сваля със стрела от главата на лейди Джулиет.

— Горката Джулиет — поклати глава Едит. — Възстанови ли се вече?

— Не. Още е кисела. — Гласът на София бе изпълнен с отвращение. — Има само една малка драскотина и сега ще трябва известно време да се реши на път отляво. Човек ще помисли, че съм я набола на шиш, но всъщност стрелата само я одраска — София вдигна ръка, за да покаже — ей толкова. А и тя беше достатъчно глупава да се съгласи да стрелям по нея. А и аз почти успях.

София загриза замислено нокътя си, питайки се какво ли щеше да стане, ако бе стреляла малко по-настрани.

— Какво ще правиш с тия свински мехури? Няма да стреляш по тях, надявам се. И внимавай, София — добави бързо Едит, — няма да ти позволя да насочиш лък срещу мене, нито ще ти ставам мишена.

— Разбира се, че няма, Едит. — София стисна ръката на приятелката си и успокоително я потупа. — Не бих очаквала подобна глупост от тебе. Ти си ми най-добрата приятелка. — София се обърна, взе единия мехур и го разклати под носа на Едит. — Какво ще кажеш? Искаш ли да чуеш плана ми?

Едит кръстоса ръце и изгледа подозрително София.

— Научила съм се да не се обвързвам. Най-напред ми обясни.

София разтегна мехура, обърна се към Едит и го поднесе под носа й.

— Виж. Аз ще държа, а ти ще пълниш с вода. — Млъкна замислено, после добави: — Само ми се искаше да беше много стар и вкиснат оцет, а не вода.

— Защо оцет?

Едит внимателно наклони каната и започна да налива.

— Нищо. Само си помислих. Сега внимавай. — София разтегна още повече отвора на мехура. — Сипвай бавно.

— Виж! Надува се! И още се надува! Едит спря и изправи каната.

— Не спирай. Трябва му още вода.

— Трябва да спра. — Очите на Едит станаха огромни и кръгли, почти като мехура. — Ще се пукне!

— Там е работата, Едит. Трябва да се разтегне силно. Ще го напълним почти до пръсване.

София го вдигна, огледа го, после нареди на Едит да налее още вода, докато мехурът се наду така, че се виждаше водата в него.

— Стига.

Едит изправи каната.

София вдигна мехура, който се бе разтегнал толкова много, че бе станал почти прозрачен. Дори през него можеше да види угриженото лице на Едит.

— Не се цупи. Обещавам ти, че ще бъде много забавно. Ето така, чудесно! — Върза мехура и внимателно го остави на дюшека, после грабна още един и го отвори. — Напълни и този.

Едит гледаше намръщено пълния с вода мехур, струваше й се, че може още тук да се пръсне.

— Всичко е наред. Само ми помогни да напълня и другите. Скоро двете напълниха и вързаха дванадесет мехура и наредиха издутите полупрозрачни топки на леглото.

София взе единия, търкулна го от едната си ръка в другата и се ухили широко. Вдигна очи и го подаде на Едит.

— Виж. Пипни го.

Едит взе топката и я обхвана в малките си длани. Погледна я така, сякаш очакваше всеки момент да се пукне в ръцете й. София взе друга топка.

— Сега ела с мене. — И отиде към прозореца. — Погледни навън, Едит. Виждаш ли онзи белег, който съм нарисувала на каменните стъпала?

— Кръгът с точка по средата?

— Да. Това е мишената, като в стрелбата. Целта на тази игра е ние двете с тебе да пуснем мехурите едновременно и който го хвърли по-близо до белега, печели. — Млъкна и се надвеси от прозореца. — Хайде, да хвърлим мехурите и да започваме играта.

Едит я последва предпазливо, държейки внимателно мехура, и скоро двете момичета висяха над перваза, протегнали напред ръце с по един мехур.

— Когато кажа „пускай“, и двете пускаме едновременно. Разбра ли?

— Да.

— Едит?

— Хммм?

— Струва ми се, че имаш повече шансове да улучиш мишената, ако си отвориш очите. Трябва да се целиш в средата.

— Не обичам високото.

София сви рамене и каза:

— Хайде!

Двете пуснаха мехурите. Те паднаха стремително на каменното стъпало и се пръснаха със силен пукот.

— Виж! Виж! Моят беше по-близо!

Едит подскачаше, смееше се и сочеше надолу, явно забравила страха си от високото.

София се намръщи. Нейният мехур беше препълнен до пръсване и не улучи с близо един лакът отклонение.

— Да. Много добре се справи, защото, за разлика от тебе, аз бях с отворени очи. — Млъкна замислено. — Това, че ги държах отворени, не ми помогна.

Обърна се, изгледа мехурите и грабна най-препълнения. Няма да подскочи, каза си тя, връщайки се към прозореца.

— Хайде пак. Който има повече улучени мишени, докато не свършат мехурите, печели.

— Каква е наградата?

Награда ли? Каква награда? Не беше мислила за награда. Целта й беше съвсем друга. Но веднага отвърна:

— Моите сапфири.

Едит отвори широко очи, защото сапфирите бяха във формата на сълза, с богат син цвят, подарък от самия крал. Бяха най-хубави от всички, с изключение на тези на кралицата.

— Онези, които Едуард ми даде като награда, когато намерих любимия му скиптър.

Едит я изгледа кисело:

— Искаш да кажеш, онзи, който ти използва, за да подпреш капака в стражевата кула и да можеш да подслушваш стражите, като се хвалят какви приключения са имали с момичетата от кухнята?

— Да. Точно същия.

— Нека да видя дали съм разбрала правилно. Ако спечеля, ще ми дадеш сапфирите?

София кимна.

— А ако аз спечеля, ти ще придружаваш кралицата на изповед две седмици подред. — София погледна Едит. — Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Не след дълго надутите свински мехури започнаха да падат от прозореца на кулата като снаряди по време на обсада. Всяка от двете имаше еднакъв брой попадения и накрая остана да хвърлят последните два мехура.

— Който улучи най-близо, печели — каза София, наведе се, изгледа мишената и попремести крака си надясно. — Сега не пускай, докато не ти кажа.

— По-добре се справях със затворени очи — призна Едит и силно стисна клепачи.

— Имам идея, за да стане по-интересно, нека и двете да си затворим очите.

— Добре — съгласи се Едит, без да отваря очи. Двете се наведоха над перваза.

— Затвори си плътно очите, Едит — каза София, но остави едното си око поотворено и напрегнато се взря надолу. — Прицели се…

София изчака още малко, докато не чу вратата да изскърцва.

— Приготви се… — София затвори очи, когато усети, че нейният мехур е надвиснал точно над мястото, в което се целеше.

Вратата се отвори.

— Пускай! — прошепна София.

И двете пуснаха мехурите в един и съши миг.

Тогава, в същия този миг, двама от рицарите на Едуард излязоха от рядко използваната западна врата и стъпиха точно на нарисуваната от София мишена.

Двете момичета едновременно се наведоха през перваза, за да видят какво става, държейки се за каменната рамка на прозореца.

Чуха недоволно изсумтяване.

Пльос! Пльос!

Двата свински мехура попаднаха точно на главите на двамата рицари.

— Кръв господня! — дочу се ругатня отдолу. Едит зяпна и остана на място като тресната.

Но не и София. Тя се ухили широко, сграбчи Едит за ръката и я дръпна от прозореца, после изтича към вратата, влачейки приятелката си, и двете се затичаха надолу по стъпалата, а после се скриха в една малка тъмна ниша два етажа по-надолу.

Още чуваха мъжете да ругаят.

Едит изгледа София. След миг и двете започнаха да се кикотят.

— Господи боже — ахна Едит. — Кой беше това, не знаеш ли? Никой не минава през тази врата!

София започна да се смее така, че едва успяваше да си поеме дъх.

— Познавам рицаря с наметалото.

— Така ли?

— Да. — И тя отново се изкиска. — Беше големият син на Глостър.

— Сър Тобин де Клеър?

София само кимна, защото едва не се задави от смях. Едит престана да се смее и сериозно я изгледа.

— Знаеше ли, че той е в замъка, София?

— Да знам, че е в замъка? Аз? Защо, Едит? Да не би да искаш да кажеш, че съм планирала цялата тази игра само за да мога да го улуча със свински мехур, пълен с вода?

— Да, точно това казвам. От много години те познавам, точно затова не се осмелих да сложа онази ябълка на главата си. Напълно допускам, че можеш да направиш подобно нещо.

София също престана да се смее и зае поза, която според нея изразяваше възмущение.

— Наистина, Едит, каква беше вероятността той да излезе през тази западна врата на кулата? Ти самата каза, че никой никога не използва тази врата.

Едит остана замислена за момент, после вдигна очи и погледна София в лицето. Въздъхна и каза:

— Предполагам, че дори ти не можеше да планираш нещо толкова сложно и злонамерено.

— Да — плесна с ръце София. — Но какъв невероятен късмет беше, че той просто реши да излезе от тази врата точно в този момент.

Камбаната заби за следобедня и момичетата излязоха от кулата, за да отидат при кралицата в приемната й. По-късно през деня, много след вечерня, София придружи кралицата на вечерното й посещение при свещеника на замъка.

След като кралица Елинър привърши с изповедта си, София на свой ред влезе в малката тъмна изповедалня. Там тя веднага си призна, че е заляла с вода надменния и студенокръвен сър Тобин.

И когато лейди София коленичи в параклиса със сведена глава за първата от сто и тридесетте молитви, които трябваше да прочете за наказание, тя се усмихна, защото само един поглед към надменното лице на сър Тобин — към мокрото му и зачервено лице, си струваше цяла нощ коленичене.