Джил Барнет
Проклетникът (38)

37

София погледна съпруга си, погледна лицето, за което бе мечтала всяка нощ. Почувства се така, сякаш бяха изтръгнали сърцето от гърдите й.

— Ти дойде заради бебето.

Гласът й бе равен — слава на бога заради това! — иначе тя щеше да издаде колко много я бе наранило това. Той се приближи към леглото й.

— Да. — Сви вежди и разтърси глава. — Не е вярно. Така е, но не е вярно.

Тя се изсмя остро и горчиво.

— По-добре помисли какво говориш.

— Знам какво говоря.

— Добре, приемам. Но да чуя това от мъж, който ме е изоставял… — Тя потупа с пръст устните си. — Два, не, три пъти. Или четири?

— София!

— О, добре. Помниш името ми. Това ще е полезно, ако децата ни запитат.

Той изруга и започна да крачи напред-назад, както правеше винаги, прокарвайки ръка през черната си коса. Като го гледаше така да се разхожда из стаята, идваше й да заплаче. Не можеше да сдържи огорчените си думи. Не можеше да се сдържи да не го накара да си плати поне малко, задето я бе изоставил и толкова я бе наранил с това.

Тя беше допуснала грешка. Грешка беше да се бори срещу неговия двубой. Беше глупаво и не си струваше болката, която си бе докарала. Сега го знаеше. Но да го няма при нея, да го види как избягва от нея или я отпраща — това беше сурово наказание. И ужасно болеше.

— Не съм дошъл само заради детето.

Тя го погледна, взря се в открития поглед на сините му очи и се изплаши. Отмести поглед към прозореца, пред който толкова дълго беше чакала двама мъже. Истината беше една — мъжете изоставяха жените.

— Дойдох заради тебе, София.

Тези думи искаше тя.

Но беше късно.

Не можеше отново да поеме риска. Страхуваше се. Не можеше да го остави да се върне в живота й и той да си тръгне отново, когато нещата не се подредят така, както той желае.

Погледна го и почувства сълзите, които изгаряха клепачите й отвътре. Гърлото й се сви, усети тежест в гърдите. Извърна се и се загледа в стената.

— Върви си, Тобин. Просто си върви.

 

Само за два дни Тобин осъзна каква е тактиката й. Тя използваше слугите срещу него.

Не го допускаха в стаята й.

Тя отказваше да го види. Отказваше да говори с него. Той заставаше пред вратата й и викаше с пълно гърло. Без никаква полза.

Тогава Тобин се развъртя. Отпрати всички. Плати на слугите двойно годишно възнаграждение и им каза да не се връщат чак до Архангеловден, когато трябваше да се роди бебето. Плати на готвачката, задържа само един кухненски помощник, който можеше да пече хляб и да приготвя прилични, леки ястия. Изпрати някои от войниците да си вървят по домовете, задържа само толкова души, колкото му трябваха за отбрана на портите и стените на замъка. Премахна всички пречки, с изключение на вратата на спалнята й и дори се сдоби с ключа от тази врата.

Изкачи се по безкрайно дългото стълбище, крепейки поднос в ръката си. На него имаше чиния със супа, хляб и мляко — непременно трябваше да пие мляко, както му бяха казали. Беше запомнил какво й готвят — точно така, както запомняше плана на предстоящата битка. Беше научил дневното й разписание.

На последното стъпало едва не се спъна и сграбчи подноса с две ръце. Изруга, стисна го по-здраво и почука силно на вратата.

Извади ключа, отключи, крепейки внимателно подноса, и влезе вътре.

Тя го зяпна.

— Какво правиш тук?

— Донесох ти вечерята.

— Къде е Адела?

— Пратих я да си върви.

— Болна ли е?

— Не.

Той остави подноса на леглото й.

Тя се отмести, сякаш не искаше да се докосне до него — тя, която носеше неговото дете в корема си. Бяха се докосвали интимно по всевъзможни начини, но сега тя се дърпаше, сякаш той беше някаква чума.

— Отсега нататък аз ще те храня.

Устните й се опънаха на тънка черта. Тя поклати глава.

— Не те искам тук. Прати ми моята слугиня.

— Казах ти, че тя си отиде у дома.

— Тогава прати Пег.

— Не мога.

— Защо?

— И нея я пратих да си върви.

Тя присви очи.

— Пратил си Адела и Пег да си ходят?

Той кимна и поднесе към устата й лъжицата със супа.

— Отвори уста и ще те нахраня.

София стисна устни.

Тобин въздъхна.

— Можем да го направим по лесния начин или по трудния. Ти решаваш.

Тя го изгледа продължително, въздъхна и отвори уста.

Той разсипа по нея половината от съдържанието на лъжицата.

Тя протегна ръка.

— Дай ми лъжицата, мога да се храня и сама.

Той й подаде лъжицата.

— Предполагам, че си отпратил всичките ми прислужнички.

— Да. — Той се облегна на таблата на леглото, скръсти ръце и започна да я гледа как яде. — Отпратих цялата прислуга.

Тя се задави с млякото.

— Какво си направил?

— Отпратих всички, с изключение на пекаря Джон — не съм голям майстор на хляба — и стражите, защото не мога да изложа на риск сигурността ни.

— Значи тук няма никой, освен мене и тебе?

Той поклати глава.

— Жива душа няма. Аз ще се грижа за всичките ти нужди, съпруго. Ако си гладна, ще готвя и ще те храня. Ако трябва да се изкъпеш, ще те изкъпя. Ако искаш да бъдеш прегръщана, ще те прегръщам. — Замълча, после добави: — Така, както съм те прегръщал в сърцето си, всеки ден, откакто се помня, най-малкото от онази игра на сляпа баба.

Тя го изгледа, сякаш се съмняваше в думите му.

— Това е самата истина. Просто не можех да ти го призная преди. — Изсмя се горчиво. — По същия начин не можех да ти кажа истината защо се женя за тебе, когато ме попита. Бях глупак, скъпа, истински глупак. Ожених се за тебе, защото беше единствената жена, която някога съм искал. Това няма нищо общо с краля, а само с факта, че те обикнах от пръв поглед.

Той отмести очи за миг, после се обърна отново към нея.

— Не ми е лесно да го призная, но мисля, че заради това направих тогава онзи облог. Затова те оставих да седиш в градината. Бях прекалено горд и прекалено суетен, за да призная, че съм се влюбил в тебе. Нараних те, защото не можех да разбера защо твоят образ ме преследва през цялото време. Съжалявам. Заклевам се, че никога повече няма да те нараня. Сега знам защо не исках да си призная колко много те обичам.

— Защо? — прошепна тя, сякаш се страхуваше да му повярва. Той взе ръката й, взря се в нея, потърка леко с палец кокалчетата на пръстите и дланта й.

— Заради баща ми.

Тя сви въпросително вежди.

Той се опита да обясни, но всичко беше твърде ново и за него. Страхуваше се, че ще каже не каквото трябва, но от грешките си се бе научил, че не бива вече да се страхува.

— Плашех се от това, което изпитвах към тебе, София. Винаги съм се страхувал от чувствата си, защото не исках да бъда като него. Като баща си. Той обиква всяка срещната жена, после я изоставя и обиква друга. Само това научих за любовта между мъжа и жената. Затова много отдавна реших никога да не изпитвам това чувство. — Той рязко се изсмя. — Тогава дойде ти, дребосъче, една на дванадесет години, без никакви гърди, и…

— Имах гърди!

Той се усмихна.

— Да, малки.

— Че как си ги видял през превръзката?

Тобин пак се засмя.

— Никога няма да ти кажа.

Тя се опита да потисне усмивката си.

— Та както казвах… ти дойде и целият ми живот вече не беше същият.

— Какво мислиш, че изпитваш?

— О, не мисля, а знам.

— Какво?

— Че те обичам с цялото си сърце. Че ти си моята половинка. Че не минава ден или нощ да не мисля за тебе. Няма друга жена на света, която да заеме мястото ти в сърцето ми. Ти си в мене така, както кръвта е във вените ми. Ако трябва да ти прислужвам във всичко, ако трябва да отпратя всички слуги и да се влача на колене, за да ти го докажа, ще го направя. Ще прекарам остатъка от живота си да ти доказвам колко много те обичам.

Тя плачеше, сълзи се стичаха по бузите й и попиваха в ризата й. Той се наведе и я целуна леко и нежно по устните. В допира му нямаше страст, само любов. Чиста и съвършена любов.

— Обичам те, София. Обичам те.

Той беше като буря, която връхлита и помита. Тобин беше неуморен. Във всеки момент й казваше какво изпитва към нея. Казваше й неща, които тя не знаеше, че мъжете казват на жените. Доказваше й по всякакъв начин любовта си.

Всяка нощ седеше до леглото й и я чакаше да заспи. В деня, когато тя взе ръката му и я положи върху издутия си корем, както майка й бе направила с нея толкова отдавна, тя видя благоговението на лицето му и се запита дали и тя бе изглеждала така в онзи момент.

Тази нощ тя се събуди внезапно. Не знаеше защо, докато не отвори очи.

Усети, че главата на съпруга й беше допряна до корема й, а ръцете му почиваха нежно върху него, сякаш за да почувства как детето им рита и се обръща.

Тобин плачеше, с дълги хлипове, които я разкъсваха. И тя се разплака. И прошепна името му.

Посегна и докосна бузата му.

— Всичко ще бъде наред. Вярвай ми, любов моя.

— Не искам да те изгубя, София.

— Няма да изгубиш нито мене, нито бебето. Нашето дете е в мене. Наистина ли мислиш, че едно дете, което е мое и твое, няма да се роди живо и здраво на този свят с подобаващи ритници и крясъци?

Това го разсмя. И тя се разсмя заедно с него.

 

След месец един кралски пратеник влезе през портите на замъка Торуик. Тобин седеше на леглото при София. Играеха на дама, бяха открили, че коремът й е идеалната маса за дъската за дама. Вместо пари, украшения или дрехи залагаха смокини с мед и сладки фурми, две от нещата, които София можеше сега да яде с шепи.

Тя искаше маринована змиорка и яйца за закуска, горещ пай с говеждо и ряпа за обяд, а от ягодите и сметаната й се повдигаше.

Когато пратеникът пристигна, стражите го упътиха направо към спалнята. Горкият момък нахлу вътре, но съвсем не очакваше да види сър Тобин де Клеър легнал на леглото на жена си да играе с нея на дама.

Момчето го изгледа така, сякаш му бяха поникнали рога. После му подаде пергаментов свитък с печата на краля.

Тобин изгледа писмото с празен поглед.

София усещаше как ръцете й се свиват на юмруци. Видя го бавно да се надига и да поема писмото. Развърза червената панделка и счупи печата. Прочете писмото, върна се при нея и й го подаде.

Кралят викаше Тобин да дойде веднага в Парламента. Носеше се слух, че шотландците създавали неприятности, и Едуард искаше всички негови барони да се съберат, за да демонстрират сила.

Това не беше молба, а заповед.

София затвори очи и усети напиращите сълзи. Всеки път, когато кралят кажеше, Тобин отиваше. Тя вдигна очи към него, знаеше, че болката и страхът са изписани в погледа й, но не можеше да направи нищо. Те двамата вече не криеха един от друг какво чувстват.

Тобин взе пергамента и го върна на кралския пратеник.

— Кажи на Едуард, че не мога да оставя съпругата си.

Момчето го зяпна.

— Но, сър…

— Получи отговора ми — каза Тобин със суров глас, но хвърли на момчето една златна гвинея. — Потегляй бързо, момче, защото Едуард трябва да търси другаде подкрепа. Аз не мога да му дам.

Момъкът излезе и в стаята настъпи неловко мълчание.

— Тобин — изрече тихо София, — той е кралят. Трябва да отидеш.

— Няма да отида. Тичах всеки път, когато той заповядаше. Достатъчно съм му служил, София. Може да ми отсече главата, може да ме хвърли в Тауър, може да ме разчекне, ако иска, но няма да отида — отсече Тобин. — Няма пак да те оставя.

Седна до нея и взе ръцете й. Вдигна ги към устните си.

— Няма да те оставя.

София погледна към прозореца и разбра, че никога вече няма да стои край него в очакване.

 

Розалинд Елинър Джудит Клио де Клеър се роди в деня, когато в градината на замъка Торуик цъфнаха архангеловденските хризантеми. Тя дойде на бял свят с първата светлина на зората, в ръцете на баща си, с викове и ритници, точно както майка й беше предрекла.

След месец в Торуик се състоя кръщенето й. Небето беше синьо като детските й очи, а облаците бели като кожата й. В параклиса, където беше погребана нейната баба и съименничка, стояха кръстниците — граф Мерик и лейди Клио, както и кралят и кралицата на Англия.

Когато епископът изля малко светена вода върху тъмнокосата главичка на Розалинд, тя изпищя възмутено, зарита с всички сили, сви юмручета и заудря гневно по водата, изпръсквайки одеждите на епископа и на братовчед си, краля на Англия.

Зад епископа стоеше другата кръстница, която се усмихваше на Розалинд. Сестра Джудит, абатиса на манастира „Божие благоволение“, се облегна на патерицата си и оправи дрехата си, за да прикрие подаръка, малък лък и колчан със стрели. Погледна към небето, прекръсти се и изрече:

— Благодаря ти, господи, задето даде на света още един боец.