Джил Барнет
Проклетникът (37)

36

Минаха четири месеца, откакто София пристигна в Торуик. Четири дълги месеца, без никаква вест от Тобин. Беше вече април и когато погледнеше през прозорците, виждаше яркожълтите иглики, които цъфтяха сред тревите, прилични на пчели, понеже бяха толкова надалече.

Храсталаците край реката отново оживяваха, бледите им листа се наливаха с жив цвят и лъскава тъмна зеленина. Дърветата бяха обсипани с едри пъпки, зайците излизаха призори, за да дъвчат стълбата на глухарчетата.

София стоеше до прозореца, който гледаше към долината. Същия прозорец, край който бе чакала баща си да се завърне, надявайки се на нещо, което знаеше, че няма да види — Тобин, препускащ към нея иззад хълмовете.

Дръпна се от прозореца и тръгна надолу по стълбите, за да излезе навън, имаше нужда да подиша свежия утринен въздух. Знаеше, че носи тяхното дете. Знаеше и че може би го е носела още преди деня на двубоя. Представяше си какво би направил Тобин, ако знаеше. Но нямаше да му каже за бебето. Нямаше. Ако той се върнеше при нея, тя искаше това да е заради самата нея, а не заради това, което носи в себе си.

Колкото повече време минаваше от идването й в Торуик, толкова повече си спомняше. Сякаш през нощта, когато бе плакала на пода на параклиса, през нощта, когато бе открила изрязания върху камъка образ на майка си, се бе отключила някаква врата към детството й.

Сега, когато времето вече беше по-топло, тя седеше в градината на замъка, която беше оплевила и засадила с цветя и в която беше работила непрестанно през първите месеци от пристигането си в Торуик, през месеците, когато самотата беше почти непоносима, през месеците, когато нощите бяха студени и празни.

Сега, когато идваше в градината, беше различно. Разхождаше се дълго под лъчите на младото слънце, защото това я караше да се чувства по-малко самотна и по-жива. Но и бебето я караше да се чувства така. Вече беше усетила трептене рано сутрин, един-два пъти, сякаш някаква пеперудка се беше приютила дълбоко в корема й.

Седна на пейката и си спомни. Тук си бе играла в калта, а майка й седеше на каменната пейка, на същата пейка, на която сега седеше самата тя, с ръце, притиснати около разширения й корем, сякаш искаше да предпазва бебето още преди да се беше родило. София бе усещала как бебето в корема на майка й се движи, положила ръка под ръката на майка си, спомняше си и нежния поглед на майка си, изпълнен с любов и почуда. Не обръщаше внимание на това, че пръстчетата на София бяха изкаляни и че оставяха отпечатъци върху любимата й копринена рокля.

Изглеждаше й някак си в реда на нещата да усеща своето бебе седнала тук, на тази пейка, под слънчевите лъчи. Обърна лице към слънцето и се облегна назад. Усети остро прерязване в корема, ахна и се сви на две, очаквайки болката да премине.

Но тя не минаваше. Изостри се и София заплака.

— Не… Не… О, не…

Сведе поглед надолу и видя как кръв обагря роклята й. След миг припадна.

 

Мерик препускаше по ниските хълмове на Доувър на път към замъка, кацнал на върха на един варовиков хълм, където Де Клеър очакваше съобщението, което да отнесе от другата страна на протока — послание от Едуард до краля на Франция.

Пристигна заедно със студения повей откъм морето. Скочи от седлото, уви се по-плътно с наметалото и тръгна през двора подир слугата, който го заведе при Тобин.

Нахлу в стаята и Тобин се обърна.

— Мерик! На какво приличаш!

Спусна се към него, сграбчи го за раменете и го разтърси сърдечно.

Съдейки по израза на лицето му, Мерик реши, че на Тобин не му е добре да седи тук сам и да чака нещо, което можеше да очаква и цяла вечност.

— Имам новини — каза Мерик, пристъпвайки право към въпроса.

— Добре, добре. Напоследък съм като затворник тук. Кажи сега какви са тези новини.

— Ще ставаш баща.

Тобин го загледа продължително и едва след известно време осъзна казаното. Изруга под нос, стана и се заразхожда.

— Има и още нещо.

— Какво?

— София кърви.

Тобин се извърна рязко.

— Какво?

Мерик вдигна ръка.

— Тя е добре, и бебето също, но е на легло и трябва да лежи. Всеки път, когато стане, започва да кърви. Клио и кралицата бяха при нея. Прегледаха я акушерките и кралските лекари. Вярват, че ще може да износи бебето, но трябва да остане на легло.

Тобин не каза нищо. Отново се обърна с гръб към Мерик.

— Трябва да си идеш у дома, момче. Да хвърлиш на вятъра тая твоя проклета гордост и да се върнеш при съпругата си.

Тобин продължи да стои с гръб към него. Изправен, мълчалив. След една дълга пауза изрече:

— Отивам. Веднага.

— Добре — кимна Мерик, непреставайки да наблюдава приятеля си, младия мъж, който беше за него като по-малък брат. — Да те изчакам ли?

Тобин кимна. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и каза:

— Дай ми малко време. Мисля, че нещо ми е влязло в окото.

 

София лежеше в сребристия полумрак, притиснала ръце към корема си. Половинката луна хвърляше леки отблясъци в стаята.

Сега пристъпите не бяха толкова чести, само от време на време леко я присвиваше. Тя си поемаше дъх дълбоко и бавно, защото по този начин усещаше какво става в тялото й.

Ръцете й внезапно помръднаха, подскочиха от лек удар, идващ отвътре, от корема й. Тя се взря, раздвижи ги и зачака — може би цяла вечност.

Ударът се повтори. Й още веднъж.

Тя се засмя на глас. Положи длани на мястото, без да откъсва поглед от него.

— Това ръка ли беше или крак?

Коремът й отново се раздвижи. София се усмихна.

— Май беше крак. — Пое си отново дъх и промълви: — О, дете мое, искам те повече, отколкото бих могла да го изразя.

 

Мерик и Тобин спряха в една кръчма. Трябваше да нахранят и да напоят конете си, а и самите те на драго сърце седнаха пред печен овнешки бут и чаши с тъмна гъста бира.

Мерик вдигна чашата си и отпи дълга глътка. Взря се в бирата.

— Не е като тази на Клио.

— Така е — съгласи се Тобин. — Тази няма да те накара да се смееш без причина или да говориш в рими.

Мерик се разсмя.

Двамата продължиха да седят, потънали в мислите си. Накрая Тобин вдигна очи към него. Изглеждаше нервен и напрегнат.

— Какво има? — запита Мерик, защото знаеше, че понякога трябва с клещи да вади думите от устата на Де Клеър.

— Ти обичаш съпругата си.

Мерик се усмихна блажено.

— Да.

— Баща ми мисли, че обича жените. Не разбирам разликата.

— Понеже толкова се мъчиш да бъдеш различен от него, не виждаш онова, което мисля, че вече знаеш дълбоко в себе си — изгледа го Мерик право в очите. — Ти си забраняваш да чувстваш каквото и да било. Но чувстваш. Не можеш да престанеш да чувстваш.

Тобин се вгледа в празната си чаша.

— Как разбираш дали обичаш една жена?

Мерик се замисли продължително по какъв начин да изрази с думи чувствата си към Клио.

— Не можеш да ми кажеш — поде Тобин с нещастен глас.

— Не, просто мисля. Дай ми време. — След малко Мерик вдигна очи към него. — Не е лесно човек да го изкаже.

Тобин кимна.

Мерик си пое дълбоко дъх.

— Знам, защото искам да я прегръщам. Искам да я обичам. Защото не мога да престана да мисля за нея, дори сега, години след сватбата ни. Не мога да си представя какво би бил животът ми без нея. Когато се любя с нея, това все още е най-прекрасното нещо на света. Нещо, което не мога да опиша. — Той поспря, после продължи. — И когато я погледна, когато се взра в тези нейни огромни очи, виждам в тях своите деца. Децата, които имаме, и децата на нашето бъдеще.

Мерик погледна към Тобин, на чието лице се бе изписало замислено изражение.

— Разбираш ли?

— Да — кимна Тобин. — Разбирам те много добре.