Джил Барнет
Проклетникът (35)

34

Това не беше турнир, на който публиката е толкова съществена част от игрите и ритуала, колкото и състезателите. Нямаше палатки, нашарени на весели ивици, с развети над тях флагове. Нямаше галерии с пейки за дамите, които да размахват кърпички. Нямаше продавачи на фурми и наденички, нито жонгльори и менестрели, които да възпяват подвизите на велики рицари, живели преди много години, нямаше приветствени викове, защото моментът беше тържествен.

Битката не беше за награди в злато или в коне и оръжия. А за справедливост.

София нахлу в оръжейната и намери Тобин да седи и да чака оръженосеца, който трябваше да донесе копията му.

— Тъд не може да намери копията.

Тобин тъкмо нагласяваше ризницата си. Погледна я през рамо с раздразнено изражение.

— В склада за оръжия са. Сам ги отнесох там.

— Дай да ти помогна — предложи София, хвана закопчалката от задната част на ризницата, притегли я напред и я закрепи здраво за ремъка на предната част. — Ето, готово — и го потупа.

Този неин жест, да потупва бронята му, без малко не го накара да се разсмее. Той взе следващата част, наръкавниците, надяна ги и сам ги закопча.

Тя го погледна в очите.

— Как е ръката ти?

— Добре.

Гласът му беше остър, вече се бе уморил да отговаря на този въпрос. Цяла сутрин му го задаваха.

Тъй като той бе отправил предизвикателството, Мерик, София и дори кралят се бяха изредили да го увещават, да изтъкват, че физически не е готов да се срещне в двубой с Уоруик.

Но всички грешаха. Тобин бе повече от готов да се срещне с него, а и не му трябваше да използва цялата сила на ръката си. Беше така вбесен, че можеше да даде воля на гнева си чрез копието и сабята.

Не се съмняваше, че ще победи.

Но когато погледна София, видя, че тя кърши ръце по начина, по който го правеше, когато биваше силно развълнувана. Не поглеждаше към него, затова той спря да облича ризницата и се приближи към нея.

Вдигна брадичката й, за да я накара да го погледне в очите.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Знам, че се тревожиш. Ръката ми е съвсем добре.

Тя сведе поглед, сплете пръсти и кимна. След като надяна и последната част от ризницата, Тобин закопча колана с ножницата и се обърна.

— Предполагам, че сам ще трябва да донеса копията.

Не разбираше как Тъд не може да ги намери. Но и не беше влизал от седмици в склада за оръжия. Може би някой ги е преместил.

— Тъд беше още там, когато излязох — каза София излизайки подир него в коридора.

Складът за оръжия беше в западната част на замъка, близо до горната част на стената, за да могат войниците да се въоръжават бързо и веднага да отиват на постовете си. Представляваше малко помещение, пълно със саби, ками, лъкове, стрели, боздугани и алебарди, с ризници и брони и с всевъзможни средства за отбраняване на стените — от котли със смола до каменни гюлета.

Тобин се движеше по-сковано, отколкото обикновено. Бронята му тежеше, затова изкачването към склада, който се намираше на върха на стълбището, му се стори безкрайно. Ръката още го наболяваше, гърдите му не се чувстваха удобно в ризницата и бронята. Усещаше по цялото си тяло болезнените следи от ухапванията, чувстваше плътта си като вцепенена.

Но не обръщаше внимание на това.

По едно време погледна навън през една от бойниците. Видя струпалата се тълпа. Беше готов. Кръвта бучеше във вените му. Всъщност беше готов още от вчера, от мига, когато погледна Уоруик и му хвърли ръкавицата си.

Отвори вратата.

— Знам, че копията са тук, Тъд — извика и влезе вътре. След миг вратата се хлопна.

Тобин се огледа. Оръженосецът му Тъд седеше в ъгъла вързан и със запушена уста. Обърна се.

Чу щракването на ключа.

— София! — изрева той. — София! Но нея вече я нямаше.

 

Тъй като Де Клеър бе потърсил справедливост чрез това предизвикателство, трябваше да има съдия, който да отсъди чия е победата. Не беше предизвикателство на живот и смърт, само търсене на справедливост, за да бъде очистено името на съпругата на Тобин.

Нямаше по-подходящ съдия от крал Едуард. Той и кралицата заедно с граф Мерик и лейди Клио седяха и чакаха. До Клио имаше поставен стол за София, но когато Мерик се огледа, видя, че я няма.

Той знаеше, че тя не иска Тобин да се бие, и се зачуди дали в упорството си е отказала да гледа двубоя.

Това не би го изненадало. И двамата бяха непоправимо твърдоглави, колкото за пет брачни двойки.

Чу се сигнал на тромпет и тълпата се смълча. Уоруик се показа откъм северния край на бойното поле сред оглушителния тропот на копита и дрънчене на доспехи. Спря, вдигна наличника и поздрави краля с копието си. После се отправи към границите на полето и зае мястото си.

Всички се обърнаха към южната страна на полето. Но не видяха никакъв ездач. Де Клеър не беше там. Зачакаха. Кралят отправи навъсен поглед към Мерик, но той само сви рамене. Тълпата започна да шушука.

Внезапно се появи конят на Де Клеър, яхнат от непринудено държащ се на седлото висок и строен рицар. Но той не носеше сребърната броня и синята туника на Де Клеър, а черна броня без никакви белези, дори туниката не издаваше самоличността му.

Мерик сви вежди. Изправи се.

— Какво, по дяволите…

— Седни, Мерик. Де Клеър има право да избере свой заместник — каза Едуард. — Предложих му го снощи. Радвам се, че е послушал съвета ми, макар да сметнах, че ще избере тебе, Мерик, а не някакъв непознат рицар. Кой е той според тебе?

— Де Клеър няма да използва заместник. Сам ще се защитава. Повярвайте ми, и аз се опитах да го убеждавам.

Рицарят се приближи към краля и го поздрави, но преди Мерик да направи каквото и да било, той обърна коня с лекота и се отправи към южния край на полето.

Рицарите се изправиха един срещу друг и се поздравиха, както беше според обичая. Уоруик спусна наличника и сниши копието. Знак, че е готов. Началото трябваше да бъде възвестено от сигнал на тромпет, но тъй като Уоруик беше предизвиканият, той имаше право да даде сигнала. И той го даде, снишавайки копието си.

Трябваше да се сблъскат и единият да падне, после битката щеше да продължи на земята със сабя, докато единият не паднеше и не вдигнеше ръка в знак, че се предава. Победителят щеше да очисти репутацията си, а победеният щеше да живее занапред със загубената си гордост, по-дълбоко наранен от тази загуба, отколкото от която и да било сабя на света.

Черният рицар усмири коня си, който танцуваше на място и въртеше глава, усещайки напрежението. Сниши копието и зачака, навеждайки се напред, като с това показа, че е готов за началото на кървавата битка.

Мерик не знаеше кой е този рицар, но го наблюдаваше втренчено. Той знаеше как да насочи копието, как да държи коня в готовност и явно усещаше кога ще изсвири тромпетът.

Миговете се изнизваха бавно. Едрите набити коне пръхтяха и пристъпваха нервно на място.

Херолдът вдигна тромпета към устата си.

Високите остри звуци пронизаха въздуха.

Тълпата ахна, когато тропотът на копитата разтърси земята.

Облечените в броня рицари се движеха с лекота, притиснали копията под мишница, така че върхът на противниковото копие да се плъзне върху гръдната част на бронята и ударът да не свали ездача.

Конете се понесоха напред, сякаш без да обръщат внимание на цялата тежест на облечените в броня рицари и на разкошните си покривала. Бяха добре обучени животни, неотменна част от успеха на рицаря, не по-маловажна от уменията му.

Двамата противници се приближаваха все повече, върховете на копията им се разминаха.

Черният рицар се наведе и копието му удари Уоруик в гърдите.

Тълпата ахна.

Уоруик изръмжа и се наклони надясно, сякаш бе загубил равновесие. Но успя да се овладее и след миг се изправи.

Сред наблюдателите се разнесе разочарован шепот.

Ездачите отново заеха местата си в двата края на полето. Уоруик нагласи копието си. Черният рицар също. Зачакаха. Само конете им нетърпеливо пристъпваха от крак на крак.

Тромпетът изсвири.

Двамата отново се понесоха в атака. Този път препуснаха по-бързо, насочили копията си, с цел да ударят силно противника и да го свалят на земята.

Уоруик седеше сковано. Мерик забеляза, че черният рицар леко промени наклона на копието си, приближавайки се към него.

Този рицар бе доста по-добре обучен от повечето рицари, които Мерик беше наблюдавал. Трикът с промяната на наклона на копието беше мъчен, малцина успяваха да се справят с него, дори да го знаеха. Легендарният Уилям Маршал го знаеше и бе печелил всичките си турнири с него. Мерик също го знаеше, но никога не се бе издал и нямаше да го направи. Затова зачака да види как ще се справи черният рицар.

Върховете на копията отново се пресрещнаха. Уоруик се наведе тромаво, за да застане в по-благоприятно положение.

Черният рицар се извъртя на седлото. Копието му засегна Уоруик под рамото и го изхвърли от седлото.

Тълпата изрева, когато Уоруик тупна долу, той остана за миг неподвижен и не можеше да се разбере какво става с него.

Размърда се и се надигна, после стана, изтегли сабята си и я вдигна високо.

Черният рицар дръпна юздите, слезе от коня, тупна го по задницата, за да го отпрати, и се озова на крачка от противника си.

Уоруик беше по-едър от черния рицар, по-висок и по-мускулест, но противникът му беше по-подвижен, дори в бронята си, и се движеше така бързо, докато двамата кръжаха наоколо, че с пъргавината си компенсираше надмощието на Уоруик в тежина и сила.

Уоруик нападна и сабите се кръстосаха високо над главите им. Черният рицар залитна, отстъпи назад, но запази равновесие.

Сега той на свой ред нападна Уоруик. Сабите звъннаха във въздуха. Двамата започнаха да се бият ожесточено, парирайки умело ударите.

След миг Уоруик отново атакува, сабите отново се кръстосаха, но този път той преплете крак зад коляното на черния рицар и го събори на земята.

Върхът на сабята на Уоруик опря в гърлото на черния рицар.

Той внезапно отдръпна назад оръжието, сякаш щеше да направи немислимото. Да прониже противника си. Да убие в битка, която не беше на живот и смърт.

Гневен боен вик процепи въздуха.

— Де Клеър!

Хората обърнаха глави.

Беше Тобин, който тичаше с вдигната сабя към Уоруик.

— Мене убий, копеле такова! Мене убий! — извика той, изби настрани върха на сабята и застана между Уоруик и рицаря, който лежеше на земята, без да помръдне.

Само с няколко движения Тобин обезоръжи Уоруик, после хвърли сабята си, сграбчи противника под мишниците, повлече го през полето и започна да блъска шлема му в ниската каменна ограда, викайки, че ще го убие.

Мерик скочи от мястото си, изтича към него и го издърпа надалече от Уоруик.

— Спри! Стига! Де Клеър! Боят не е на живот и смърт!

— Щеше да го прониже! — беснееше Тобин. — Заклех се да го убия! Когато Мерик най-накрая успя да издърпа Тобин настрана, шлемът на Уоруик беше нагънат от ударите и главата му се люлееше безпомощно. Той се отпусна в безсъзнание на земята.

Де Клеър се изправи със сведена глава, дишайки тежко и накъсано, стиснал юмруци. Вдигна поглед. Свали шлема си, обърна се и погледна черния рицар, който тъкмо се надигаше, държейки се за главата.

Де Клеър отблъсна Мерик и се приближи към поваления рицар.

— Глупак такъв!

Наведе се, изправи рицаря на крака и го разтърси толкова силно, че бронята му задрънча, после сграбчи шлема и го издърпа.

Черната коса на София се разсипа по раменете й.

Раздаде се всеобщ изумен вик и хората си зашепнаха смаяни и потресени.

Кралят изруга така, че го чуха всички наоколо. Мерик стоеше зашеметен, не можейки да повярва, че София е този сръчен рицар, когото беше наблюдавал със собствените си очи.

Това обаче нямаше никакво значение, защото Тобин я повлече извън полето с изкривено от ярост лице.

София помисли, че той ще я удари, толкова беше сърдит. Тобин сведе поглед към нея. В очите му се четеше такъв гняв, че тя усети как прогаря кожата й.

— Можеше да те убият! Разбираш ли? На косъм беше! — Той я разтърсваше с всяка изскочила от устата му гневна дума. — Кълна се, щеше да те прониже, когато дойдох на бойното поле!

— Тебе или мене. Избрах да съм аз — отговори тя.

— Мене нямаше да ме убие. — Той сведе глава към нея. — А дори да ме беше убил, това беше моят двубой, жено! За моята чест!

Тя вирна брадичка срещу него.

— По дяволите, Тобин! Заради моето име го предизвика! Това не ми ли дава право да се бия?

— Откъде, за бога, си се научила да се биеш? Да въртиш сабя? Да яздиш така?

— В „Божие благоволение“ — измърмори тя.

Тобин прокара ръка през косата си и се заразхожда напред-назад.

— Знаеш ли какво направи?

— Бих се за тебе.

— Посрами ме пред всичко живо! Една жена! Ще си помислят, че Тобин де Клеър е пратил съпругата си да се бие вместо него!

София стоеше, прехапала устни. Имаше право, нямаше какво да му се възрази.

— Не виждаш ли какво ще почнат да говорят зад гърба ми? Ти ми измъкна гордостта и честта изпод краката. Вече нямам нищо.

— Имаш мене.

Тобин се обърна. Погледът му беше по-остър от сабя. След миг той изхвърча от стаята.