Джил Барнет
Проклетникът (23)

21

Сестра Джудит преглеждаше написаното през последните дни в книгите на манастира, където сестра Катрин от Шрузбъри методично бе нанасяла не само всяко раждане в манастирските стада, но и възрастта на всяко животно.

5 шопара — два по на три години, два по на две, един, роден на петнадесетия ден на април, сега на една година, десет свине майки — девет на по три години, една на една година, десет porcelli lactates sub matribus (прасенца сукалчета)…

Сестра Джудит вдигна очи от красиво изписаните страници и прищипна основата на носа си, потърквайки един стар, грозен белег, който тръгваше отстрани на лицето, спускаше се по врата и стигаше чак до рамото.

Очите ми вече остаряват и отслабват. Сигурно е от многото години в горещата слънчева пустиня.

Хвърли бърз поглед към сестра Катрин, която стоеше пред малкия пюпитър, стиснала ръце пред себе си, с очаквателен вид.

Джудит положи ръце върху книгата, погледна я и я затвори, а след това вдигна очи към другата монахиня.

— Е, сестро, ако епископът трябва да провери книгите, които така добре сте водили, няма да има съмнение, че свинското е основната храна, която се яде в „Божие благоволение“ — младо свинско, на средна възраст и старо свинско.

— Да, сестро — отвърна Катрин с неимоверна гордост, без да забелязва подигравателния тон в забележката на Джудит.

Сякаш вятър бе прошумял покрай ухото й. Безхитростният й и невинен ум никога не схващаше нюансите в проницателните мисли на Джудит — не че милата, набожна сестра Катрин от Шрузбъри би могла да долови подобни неща, ако ги чуеше от други хора. Тя притежаваше чист, простичък, праволинеен дух и се беше посветила на божието дело така ревностно, както никоя друга от петнадесетте монахини, които живееха в „Божие благоволение“.

Камбанката, окачена от външната страна на манастирската стена, зазвъня продължително, силно и трескаво. Джудит положи широките си длани на ръба на масата и се изправи, опирайки се на здравия си крак. Наведе се, взе патерицата и я пъхна под мишница.

— Ела. — И закуцука към вратата. — Да посрещнем посетителя.

— Очакваме ли някого? — втурна се сестра Катрин след нея, защото Джудит можеше да се придвижва с патерицата и със силния си крак много по-бързо, отколкото другите монахини с тичане.

— Да. Ако се осмеля да направя някакво предположение, бих казала, че е ескортът на краля, който води младата му братовчедка лейди София Хауърд, тя трябва да остане тук, докато кралят или годеникът й не пратят да я вземат.

— Но, сестро, нали вече не приемаме деца на благородници. Не и откакто малките синове на сър Томас Хънт подпалиха олтара, а после заровиха реликвария с парченцето свещена плащеница в зеленчуковата градина.

С ъгъла на окото си Джудит забеляза как сестра Катрин размахва ръце, за да не изостава, затова забави крачка.

— До репите го заровиха! До репите! Още не мога да си го представя! — мърмореше Катрин.

— Да, със сигурност това беше светотатство, но лейди София не е дете. Не е жестоко момченце. Тя е на седемнадесет години, сгодена за най-големия син на Глостър, втора братовчедка на краля, който плати достатъчно злато, за да направим седем нови олтара, да отидем до Йерусалим и да купим ново парче свещена плащеница, ако на нея й хрумне да унищожи съкровищата на „Божие благоволение“, в което се съмнявам, тъй като тя не е момче на седем или девет години, разглезено и глупаво, каквито бяха джереметата на Хънт.

Джудит отвори вратата, която водеше към двора, и тръгна по покритата алея към портата.

Две други монахини вече бяха там. Сестра Алис от Ейвън каза:

— Кралските войници са, сестро.

— Да, предположих, че ще са те. — Джудит се опря на здравия си крак и насочи патерицата към желязната греда, препречила тежките крила на дървената порта. — Отворете. Бързо, сестри, преди горките божи души да се удавят в този дяволски дъжд.

Желязното резе полека се отдръпна и групата въоръжени мъже, облечени в дрехи с кралските цветове, алено и златно, носещи кралския флаг с лъва, влязоха в манастира и глухият тропот на подковите по лъщящите от вода камъни на калдъръма наруши обичайната тишина на двора.

Не мина много време и всички се прибраха на сухо. Сестра Джудит ги загледа как се разстъпват, за да сторят път на една висока млада жена, която тръгна от центъра на групата право към мястото, където стоеше възрастната монахиня. Лицето й бе полускрито от широката качулка на синьото й наметало, но тя вървеше изправено, с почти кралска походка, което вдъхна дълбоко уважение у Джудит, но и малко я изненада, защото очакваше да види някакво подскачащо и цвърчащо младо момиче.

Девойката спря пред нея и тръсна глава.

Качулката се свлече.

Джудит се възхити на жеста й, особено когато събраните наоколо монахини ахнаха при вида на младата жена, която застана пред тях.

Всички загледаха омаяни това чисто доказателство колко съвършен творец е господ бог. Чертите на девойката бяха изумително красиви — малък, но прав нос, бяла кожа и фини кости, пълна уста и късо остригана коса, която беше толкова гъста и черна, че лъщеше като ониксовите свещници, които украсяваха олтара. Но именно великолепната й кожа привлече вниманието на Джудит — бяла, толкова бяла, че сякаш дори суровите лъчи и на най-силното слънце нямаха власт над нея.

Още когато бе постъпила тук, сестра Джудит не би могла да се похвали с такава чиста, млечнобяла кожа. Затова за пръв път от години насам тя изпита лека завист.

Пристъпи напред.

— Лейди София, аз съм сестра Джудит от Кемпстън, абатиса на „Божие благоволение“. Приветстваме ви и нека Всевишният ви благослови и ви дари със Своята добрина, докато пребивавате сред стените на нашата обител.

— Благодаря ви, сестро.

Девойката кимна, отвръщайки бързо очи, но когато отново вдигна глава, погледът й доби предишната си острота.

Не, помисли си Джудит, това не е някое капризно момиченце. Намести патерицата и махна със свободната си ръка към коридора.

— Елате. Ще ви покажа стаята ви.

— Благодаря.

Джудит погледна към кралските войници.

— Моля, донесете вещите на дамата.

— Няма да е необходимо.

Джудит се обърна към девойката с въпросителен поглед.

— Нося само това. — И тя посочи сандъчето, което един от войниците държеше с лекота в огромните си ръце.

— Пътувате доста скромно като за благородна дама, лейди София.

— Имам всичко, което ми трябва — изрече тя.

— Тогава ме последвайте.

И Джудит тръгна към дългия тъмен коридор, приличен на входа на някоя пещера, който отвеждаше към килийките, обитавани от монахините в „Божие благоволение“.

 

 

Сър Тобин де Клеър яздеше на север, към шотландската граница, с поредната безполезна мисия на Едуард. Трябваше да занесе документите за някакво споразумение между Едуард и съпруга на сестра му, шотландския крал Александър.

Замина с нежелание. Работата можеше да я свърши и някой обикновен пратеник, а не рицар с половината си въоръжена дружина.

Когато Тобин разказа на Мерик каква заповед е получил от краля, той намери най-верните изрази. Защото познаваше Едуард доста по-добре от приятеля си.

— Има си мотив, Тобин — отбеляза Мерик, разхождайки се из стражницата с дълги, гневни крачки. — Нямаше да те прати на тази мисия, ако не крои някакъв план.

Тобин знаеше какъв е планът. Поради някаква причина Едуард не искаше той да се ожени скоро. Нямаше защо тъкмо той да носи на север тези документи. Нищо друго, само това, че Едуард искаше да го отдалечи на много мили от София.

Плътно до него яздеше Парсин.

— Стъмва се. — И махна към местността пред себе си, която хората му бяха вече изследвали. — Добре ще е да направим лагер на оня рид. Ще виждаме цялата долина и към пътищата на север и на юг.

— Добре. Кажи на хората, че ще спрем там за през нощта.

Тобин поклати глава и се извърна, загледан в своя капитан, който препусна към войниците, за да предаде заповедта му. После се обърна отново към пътя пред себе си.

Беше си чисто губене на време. Всички знаеха, че напоследък уелсците създават повече безпокойства и че по границата с Шотландия почти няма нападения. Той и хората му бяха в такава безопасност тук, както ако се намираха някъде близо до Лондон. Изчака Парсин да се върне при него и пришпори коня към високия рид.

 

Около залез, точно след като камбаните призоваха за вечерня, София седна заедно с монахините край огромната дървена маса в дългата, тъмна стая без прозорци, която служеше за трапезария, и докато те поглъщаха храната си едва ли не с настървение, тя бе впила ужасения си поглед в чинията.

Хлябът беше черен, не онзи вкусен кафяв хляб, направен с мед, който бе яла в Лондон, когато пътуваше с Алън и Миранда. Не, клисав черен хляб с едри парчета трици, сякаш изобщо не беше минавал през воденичния камък. Със сигурност нямаше нищо общо с пухкавите самуни от бяло брашно, каквито винаги се поднасяха на трапезата на краля.

Нямаше дивеч за начало на вечерята, нямаше никакви тъмни, богати меса, само твърда солена риба треска с горчичен сос, който приличаше по-скоро на кална локва, а колкото до зеленчуците, те се ограничаваха само с някакви увехнали и избледнели репи без никакви подправки. София гледаше с ужас воднистите подобия на зеленчуци, немощно полегнали в подносите наред със солените риби, от които лъхаше вековна сухота.

По-апетитни щяха да изглеждат старите й обувки, помисли тя.

Сестра Катрин вдигна очи от чинията си.

— Вие не се храните.

София поклати глава и отпи голяма глътка вода от чашата си, за да не й се налага да отговори. Нямаше дори вино, нито сладка медовина. Нищо, освен бистра кладенчова вода.

Сестра Катрин се обърна към другите.

— Лейди София не яде.

Всички вдигнаха очи, без да престават да дъвчат, и я загледаха така, сякаш е полудяла.

Сестра Джудит, седнала на противоположния край на масата, изгледа София така, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Може би лейди София не е свикнала с такава скромна храна като нашата.

София не беше чак толкова глупава, че да вземе да лъже пред стая, пълна с монахини. Но дори да беше по-завеяна, отколкото беше всъщност, пак не би искала да си има неприятности с господ бог, затова не каза нищо.

— Може би пътуването я е изтощило — предположи сестра Катрин и леко потупа ръката на София, преди да се върне към вечерята си.

Сестра Джудит изгледа София с вдигнати вежди.

— Когато огладнее, ще яде.

И след тези думи се върна към храната в чинията си.

Скоро вечерята свърши и София направи грешката да се надигне, за да си тръгне, благодарение на което чашите и подносите, пълни с огризки от репи, се озоваха тикнати в ръцете й. Тя се вгледа недоумяващо в тях.

— Ела — изгледа я през рамо Катрин, запътвайки се към вратата. — Трябва да раздигнем масата и да изхвърлим боклука от кухнята.

— Но вие имате прислужници — възрази София. В гласа й се дочу лека нотка на нетърпение, което не би могла да прикрие, дори да искаше, а тя не искаше. — Нали ги видях. Те приготвиха храната и я поднесоха.

— Да — Катрин се обърна и стовари още един тежък калаен поднос в ръцете на София. — Но на залез-слънце те си отиват у дома, при семействата си. Ние разчистваме след ядене — говореше тя, продължавайки да снове като страж между зъберите на крепостна стена от трапезарията до кухнята, която в действителност представляваше миниатюрен навес, прилепен към стената на трапезарията. — Тъй като ние ядем яденето, изглежда справедливо да разчистваме след това, не мислиш ли?

София не спомена, че не бе хапнала и трошица. Подобен аргумент тук явно нямаше да бъде на място.

— Сложи ги в дървеното корито и ги изтъркай добре с пясък.

— С пясък?

— Точно така. В делвата на полицата е. Докато правиш това, аз ще донеса малко гореща вода.

И Катрин излезе навън при огнището и високата каменна пещ, построена пред навеса.

София се намръщи недоволно, после вдигна очи, забеляза тумбестата делва и гребна оттам шепа пясък. Затърка една купа, но пясъкът се смеси с остатъците от репите и стана на огромни лепкави буци, които само се размазваха по мръсния съд. Тя впи отчаян поглед в мръсотията.

— Какво направи? — дотича Катрин и впери очи в цапаницата. София я изгледа през рамо.

— Търках с пясък, както ти ми каза.

Катрин сви вежди и я изгледа с невероятно смайване.

— Но ти трябваше първо да махнеш остатъците от храната.

Да махна остатъците от храната? Не си ми казала, че трябва най-напред да направя това.

Преди да отвори уста, Катрин вдигна едно гърне с вода и го изля върху ръцете на София, върху купата и дървеното корито.

— Ау! — изпищя София и отскочи, разтърсвайки опарените си ръце във въздуха.

— Гореща ли беше водата? — Катрин топна ръка до лакът в коритото. — На мене не ми изглежда гореща. Много си е добра.

От коритото се вдигаше гъста пара. Тази монахиня сигурно имаше кожа като дървесна кора. София се намръщи и се вгледа в почервенелите си ръце, после започна да ги разтрива. Още пулсираха от опарването.

— Дай им малко време на ръцете, скъпа, и ще свикнат. Какво й предстоеше да прави, та ръцете й да свикнат да бъдат парени? Не можа да попита, защото сестра Катрин тикна в ръцете й купа, пълна с огризки от репи, и й заповяда да „стърже“.

 

Нощта беше ясна, хиляди звезди трепкаха по небето над рида. В далечината, над короните на дърветата, се издигаха стръмните хълмове на Шотландия. Беше тихо, нищо не помръдваше сред дърветата, лагерните огньове догаряха.

Тобин клекна пред един от тях, подпрял ръка на коляното си, без да престава да дъвче парче печен заек. Дояде го, хвърли костите в огъня и пламъците рязко изсъскаха.

Той се изправи, кимна за лека нощ на хората наоколо и тръгна към друг огън, около който войниците си предаваха от ръка на ръка мях с вино. Надигна меха, пи и го подаде на един войник. Някой подхвърли солена шега, която накара всички да се разсмеят. После Тобин намери време да поговори поотделно с всекиго.

Беше наблюдавал години наред Мерик де Бокур, докато служеше при него първо като паж, а след това като оръженосец. От него научи колко важно е да познава добре хората си, защото те му пазеха гърба, рискувайки собствения си живот, и се бяха клели във вярност към него точно така, както той се бе клел пред граф Мерик, сър Роджър и накрая пред краля.

Поговори с тези, които застъпваха на стража, после тръгна към мястото, където бе оставил седлото си, легна и се загледа в звездите, пъхнал ръце под главата си. Но пред очите му се появи образът на София и звездите, нощното небе, хълмовете, всичко наоколо започна да бледнее и да се губи.

Тя го бе обсебила. Лицето й се явяваше всеки път, когато най-малко го очакваше. Той не знаеше защо става така и това не му харесваше, но с времето свикна, най-вече защото това се повтаряше години наред. Сякаш тя се бе вмъкнала под кожата му, защото на моменти Тобин не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея, това го подлудяваше. Искаше да се ожени за нея, беше я намерил и върнал в двора именно с тази цел. Толкова силно я искаше, че когато Едуард му съобщи за тази мисия, той бе тръгнал незабавно, от страх да не извърши пряко себе си някой предателски акт спрямо своя суверен.

Пое си дълбоко дъх и го изпусна.

Тогава чу вик.

Веднага скочи и изтегли сабята от ножницата.

След миг от гората се появиха отряд шотландци, сякаш излезли от дънерите на дърветата.

Тобин се огледа вляво, после вдясно. Бяха обкръжени.

Двама от нападателите държаха стражите, опрели остриетата на камите си в гърлата им.

— Предай се, англичанино, иначе твоите хора ще умрат още сега.

Тобин си пое дъх сърдито и остро, после пусна сабята.