Джил Барнет
Проклетникът (22)

Книга втора

София затвори дневника на Елинър и дълго време седя загледана в него, положила ръка върху тежкия сребърен обков. Спомените й бяха по-свежи, отколкото можеше да си представи, макар да бе минало толкова много време.

Хората казваха, че времето те кара да забравиш. Но тя не забравяше, дори сега тази част от миналото да й изглеждаше така, сякаш оттогава е протекъл цял един човешки живот. Тя се засмя на себе си. Може би наистина беше така.

Сега, след като бяха минали толкова много години, вече я нямаше Елинър, майката, която тя винаги бе имала, но бе осъзнала това едва когато стана по-възрастна и доста по-мъдра. Елинър ужасно й липсваше. Минаха много години, откакто кралицата бе умряла. Цялата страна бе потънала тогава в траур, но никой не тъжеше повече от Едуард. Кралят пренесе тялото й през страната, отбелязвайки пътя на траурната процесия с бели кръстове, символ на неговата любов и уважение към съпругата и кралицата. Кръстовете още стояха по местата си и когато София видеше някой от тях, си спомняше и заплакваше.

Отново хвърли поглед към часовника. Имаше време, преди да слезе долу, преди всички да се съберат, но нямаше време да седи и да си спомня като някоя старица.

София остави настрана украсения дневник на Елинър и взе другата книга, с простите дървени корици и обикновени кожени връвчици.

Подобно на другата книга, и тази имаше украси, но не бяха много, нямаше и цветни заглавни букви, само тънки линии, които обграждаха в рамки написаното по тънките кремави страници. Тук бяха събрани думите на другата жена, която също бе имала огромно влияние върху живота й. Майка посвоему, защото я научи на неща, които Елинър нямаше възможност да й каже. Джудит не беше кралица, но без съмнение в очите на София би могла да бъде.

София отгърна корицата и зачете.

Тя дойде при мене в един мрачен, дъждовен ден, млада жена, която щеше да внесе светлина в живота ми, да донесе радост и немалко вълнение в онова, което глупаво мислех, че ще бъдат моите най-спокойни години, защото никой не смята, че сред покритите с бръшлян каменни стени на един лестърширски манастир, особено такъв като „Божие благоволение“, би могло да има нещо друго, освен спокойствие и мирна тишина.

Но небето беше черно и ниско надвиснало през този ден, дъждът сърдито плющеше и мокреше до кости всичко живо, сякаш самият господ бог искаше да удави земята и да я очисти, както веднъж вече бе направил в отдавна отминалите времена, когато бе казал на Ной да скове своя ковчег. Често съм си мислила, че господ постъпва тайнствено и интригуващо. Със сигурност. Той има доста странно чувство за хумор, за да гледа човечеството ден след ден и да не се смее на това, което ние сами си причиняваме. Какво друго обяснение би могъл да има фактът, че лейди София Хауърд дойде в изгнание в „Божие благоволение“ в най-силната буря, каквато сме имали тук от две десетилетия насам?

Не, господ има чувство за хумор, а за щастие такова имам и аз…