Джил Барнет
Проклетникът (21)

20

София не знаеше какво да очаква, когато влезе в приемната, след като Мерик и Клио изведоха близначките. Тя знаеше, че Тобин е пратил хора до замъка, за да кажат, че са я намерили, и да разправят какво им се е случило на пътя. Но не знаеше какво всъщност е било разказано на краля и кралицата.

Кралицата стоеше близо до прозореца с гръб към вратата, бледата и ръка бе положена на гърба на кресло, облицовано с тъмен пурпурен брокат, пред краката и имаше малка тапицирана табуретка. Алебардите стояха вляво от нея до близкия стенен килим, шиеха и тихо си приказваха с доближени глави. Изглеждаха като някакво двуглаво чудовище от гръцките митове.

Елинър се обърна и погледна към София.

Настъпи продължително мълчание. После кралицата премести поглед над рамото на София.

— Сър Тобин — изрече тя тихо.

Алебардите извъртяха глави и се вгледаха в София, а по лицата им се четеше какво мислят: гледаха я, сякаш е мъченица, въвлечена в изгубена кауза.

— Вие доведохте София жива и здрава, Тобин — продължи Елинър. — Благодаря ви.

Той се поклони леко.

— Удоволствието е мое.

София обаче знаеше, че не е негово удоволствие, а проблем.

— Бих искала да поговоря насаме със София.

Тобин положи ръка на рамото й, стисна го леко, поклони се и излезе.

Кралицата се обърна към придворните си и изрече:

— Оставете ни.

Алебардите станаха, подбраха поли и тръгнаха с отсечена стъпка към вратата, до която стоеше София.

Когато я наближиха, тя ги чу как си приказват тихо.

— Трябваше да й пуснем кръв — чу се острият шепот на Джейн. — Тогава нямаше да има сила да избяга като някое хлапе.

— Да, права си, Джейн — и Мейвис отмина покрай София. — Научихме нещо важно. Няма отново да се поддаваме на капризите й.

След миг вратата на приемната се затвори с остро изщракване. Елинър стоеше, впила очи в София. Отново настъпи дълго мълчание. Накрая кралицата поклати глава.

— Ах, ти, глупаво момиче.

Гласът й бе задъхан, пълен с чувства, тя пристъпи напред и протегна ръце.

София влетя в прегръдката й и зарови глава в нежната шия на Елинър, усещайки познатия мирис на канела и анасон, на сигурност и дом.

— Съжалявам — прошепна тя — Толкова съжалявам.

Елинър я потупа по гърба.

— Наистина знам, че съжаляваш дете. Ако това, което ми казаха, че се е случило с твоите спътници…

— Беше ужасно, толкова ужасно — прошепна София така, че я чу само кралицата.

Елинър замълча, после си пое дълбоко дъх. София я усети как трепва от вълнение. След миг тя я сграбчи за раменете и леко я отдръпна от себе си.

— Дай да те погледна. — Взря се в главата на София и смръщи вежди. — Боже господи… тази коса е ужасна.

София не знаеше дали иска да се засмее или да заплаче. Само знаеше, че ужасно се радва да види своята Елинър.

— Обърни се, дете.

София захапа долната си устна и бавно се обърна. Кралицата я гледаше, без да казва нищо, и на София й се стори, че това трае цяла вечност.

— Ще се моля косата ти да порасне бързо.

— Да — отекна София.

— Откъде намери тия дрехи?

— От един вехтошар.

— Така си и помислих — отбеляза кралицата. — Имам някои дрехи, с които ще се преоблечеш, преди да се срещнеш с Едуард.

София изстена и едва не се преви на две.

— Този път наистина успя да ни разтревожиш, София. Едуард е вбесен. Не мисля, че бих могла да се примоля за тебе, той вече няма да ме слуша. Не съм сигурна, че ако бях на негово място, щях да се вслушам в когото и да било.

София се вгледа във върховете на кожените си ботуши, чувстваше срам и вина. Не беше искала да подвежда Елинър, но кралицата наистина не можеше да разбере в какво положение бе изпаднала тя. Елинър беше кралица на Англия и хората винаги щяха да гледат на нея като на кралица, ако не за друго, то, защото Едуард го изискваше. Но София не беше кралица. София беше залог.

— Наистина — продължаваше Елинър, — последната ти постъпка беше такава лудория, че не знам дали заслужаваш подкрепата ми. Нанесе сериозен удар по моята вяра в тебе. Дори не мога ти опиша как се чувства Едуард и повярвай ми, проглушава ми ушите всяка вечер, откакто ти изчезна.

При тези думи София примигна.

— Винаги съм вярвала, че си духовита. Духът е хубаво нещо за една жена, София. Но преди да направиш това, не съм вярвала, че си глупачка.

Ужасно болезнено беше да го чуе. София си призна, че бе сторила грешка. Погледна към Елинър, която уважаваше дълбоко.

— Направих някои грешни стъпки.

— И сигурно би трябвало да се запиташ защо — изгледа я внимателно Елинър.

Защо ли? София може би не искаше да знае защо е направила това. Мълчаливи сълзи потекоха от очите й и замъглиха погледа й. Лицето на Елинър се превърна в един блед овал сред морето от сълзи, които София не искаше да пролее, но не можеше да възпре.

Елинър скъси и без това малкото разстояние помежду им, обхвана с две ръце лицето на София и положи нежна майчинска целувка на челото й. Поглади късите й остригани къдрици и въздъхна.

— Толкова те обичам, дете.

После тръгна към вратата, отвори я и изрече:

— Можете да влезете.

София се обърна.

Алебардите се появиха начело на процесия от слуги, които носеха храна, вода и една вана. Изпита ужасяващото усещане, че отново преживява онзи ужасен ден. Затвори пламналите си очи и изстена.

Кралицата излезе и Алебардите се заеха с нея. Моментално я съблякоха, бутнаха я във ваната и едва не й изстъргаха кожата, но София знаеше, че й остава нещо още по-лошо — аудиенцията с краля.

 

— По дяволите да върви Едуард! — отвори шумно вратата Мерик и нахлу в спалнята си.

Клио вдигна очи; седеше край огнището и решеше косите си. А ето го, помисли тя, майсторът на ругатните. Загледа как съпругът й се разхожда напред-назад из стаята, как най-накрая застава пред прозореца. Залязващото слънце изпращаше последните си лъчи през срещуположния прозорец, обливайки с топла жълта светлина стените и пода на спалнята.

Тя остави гребена и се изправи, после се приближи с леки стъпки до мъжа си. Той стоеше неподвижен и сърдит, толкова сърдит, колкото отдавна не го бе виждала. Клио обгърна широките му гърди и положи буза на гърба му.

— Какво има?

Той си пое дъх и обхвана ръцете й с едрите си длани.

— Кралят изпрати Де Клеър на още една дива мисия на север. Кълна се, започвам да мисля, че не иска София и Тобин да се установят някъде трайно.

— Е, възможно е. Според мене кралят просто иска да даде София в ръцете на първия появил се добър кандидат, който иска да я вземе с всичките й капризи. Колкото до Тобин, най-важното за него е пък неговата гордост. Той не е някакъв безхарактерен младеж. Макар че според мене, като мине време, ще започне да те слуша.

— Той се боеше от мене.

— Да, така е. Но що се отнася до София, факт е, че той е един от малцината младежи, които няма да допуснат тя да им се качи на главата. Струва ми се, че двамата са съвършената двойка. — Клио се усмихна и добави тихо. — Борят се така, като ние с тебе.

Мерик се изсмя.

— Наистина ли?

Тя го погъделичка.

— Ау, престани, жено. Двете със София не си приличате чак толкова много. Освен това София не вари такава бира, от която мъжете губят ума си.

— Да. Но ми се струва, че в главата на София врят разни планове. Тобин ще си има много работа с тях.

— Не и ако Едуард все го изпраща на някакви невъзможни мисии вдън гори тилилейски. Тобин беше готов скоро да се ожени за нея. Тя вече е на подходяща възраст и той твърдо възнамеряваше да изпълни обещанието си. Говорихме точно сутринта за това, после той отиде да се срещне с Едуард и ето го сега, че отново заминава към северните граници.

— А какво ще прави Едуард със София?

— Сега говори с нея. Не знам какво ще направи, но сигурно си има някакъв план, иначе Де Клеър още щеше да е тук. — Мерик се намръщи, гледайки все още през прозореца, после изведнъж се обърна и обгърна кръста на Клио. — Кажи ми, жено, какво прави ти през деня. Да не би да си се излежавала и да си похапвала сладкиши?

— Да, нямаше какво друго да правя — изрече тя с лекота. — Какво да прави човек с едно новородено, друго двегодишно и трето, което си вре носа навсякъде. Мод и Тилди ужасно се забавляваха с децата, Мерик. Бяха невероятна гледка.

— Какво мислиш за тия момиченца?

— Разкошни са и са много умни. Цял следобед учиха Едуард как да прави салтомортале. Дори Роджър се опитваше, но не можа да се претърколи презглава. Не можеш да си представиш какво са преживели тия сладки деца, като ги гледаш да си играят със синовете ни.

— Да.

— Все се чудя колко устойчиви са децата. Тъд и Туок бяха такива. Още от първия път, в който ги видях, бяха великолепни.

— И това ми каза тогава — трепна гласът на Мерик, сякаш не доизказваше нещо.

— Какво?

— Мислех си нещо.

— Да, виждам, че нещо те мъчи. Какво е?

— Мислех, че би трябвало да задържим Мод и Тилди при нас. Те вече нямат семейство. Нямат къде да живеят. Тобин и София май скоро няма да се съберат. А ние сме идеалната двойка, която може да се погрижи за тях.

Клио отстъпи назад и го загледа с отворена уста.

— Наистина? Ти искаш Мод и Тилди да живеят тука? С нас?

— Да. Така няма непрекъснато да ми натякваш, че си единствената жена в цял замък с мъже. Казах на Де Клеър, че ще ги вземем. Ако си съгласна.

— Ако съм съгласна? О, Мерик! Знаеш колко много искаш момиченце. А сега ще си имаме две! — Тя се вдигна на пръсти и го целуна, но не улучи устата му, а наболата му брада. — Трябва да се обръснеш, скъпи.

— Да. Но ние можем да си родим, и дъщери, Клио. Не вярвам на старата Гладис и предсказанията й. Тя е само една побъркана бабичка.

— Не ме интересува дали е сгрешила, като каза, че никога няма да родя дъщеря. Изобщо не ме интересува, дори ако всичките ни бъдещи деца са момичета. Аз въпреки всичко искам да дам дом на Мод и Тилди тук при нас.

Той се усмихна.

— И аз така си помислих. Но имаме един проблем.

— Какъв?

— Мечката Сатана. Какво, за бога, ще правим с тази мечка?

Клио остана замислена за миг, после се усмихна.

— Ще изпратя съобщение на Телери.

Мерик я погледна смаяно и се разсмя.

— Кълна се, че Роджър ще ме извика на двубой. Тази негова очарователна женичка ще го докара тук след не повече от седмица. — Пак се изсмя под мустак. — Горкият Роджър. Само мечка му липсваше при всичките животни, които гледа тя. — И поклати глава.

Клио сви рамене.

— Можеше да бъде и по-зле.

— Как така?

Клио се усмихна широко.

— Можем да пратим мечката на Телери заедно с баба й, старата Гладис, като придружителка.

Мерик избухна в продължителен гръмовен смях.

— Наистина при Роджър напоследък беше доста тихо. Казах му на кръщенето, че откакто се е оженил, е станал скучен старец. Бих искал да видя лицето му. Танцуваща мечка и старата Гладис. Тази стара друидка направи живота му истински ад… докато не се ожени за внучката й.

Клио и съпругът й се спогледаха многозначително.

— Е, кажи ми, скъпи, да пратя ли съобщение?

Мерик замислено потърка брадичка. Погледна я, кимна и се ухили широко.

— Да, непременно.

И се присъедини към искрения смях на Клио. След миг я грабна, вдигна я във въздуха и я целуна силно. Пресече стаята, без да я пуска и без да отлепва устата си от нейната, стовари се по гръб на леглото и я притегли върху себе си, като през цялото време я придържаше за тила, за да не изпуска устните й.

Да целува Мерик беше най-вълнуващото нещо, което някога бе изживявала Клио, още от онзи момент в двора на конюшнята преди толкова време, както и сега, независимо че бяха женени вече шест години, независимо че я целуваше така всеки ден. Щом устните му докоснеха нейните, тя винаги изпитваше онази неповторима тръпка, неповторимото вълнение и усещане за чудо.

 

Крал Едуард седеше в огромното си украсено с дърворезби кресло до масата, отрупана с пергаменти и карти, които заемаха цялата й повърхност. Вдигна очи, когато София влезе в стаята. Изражението му бе неразгадаемо, но погледът му я прикова. Тя предизвикателно тръсна глава и тръгна към него. Нямаше да се прави на страхливка.

— Сир — изрече София, сниши се в реверанс, после се изправи и срещна суровия му поглед.

Той бе подпрял брадичка в шепата си, лакътят му почиваше на ръчката на креслото. Присви застрашително очи, без да престава да я гледа. Не изрече и дума, само се обърна и сви една от картите, а после се зае съсредоточено да я връзва. Остави я настрана и се зае с друга карта. После с още една. Без да отронва и думичка. Без да обърне вниманието си към нея.

София знаеше, че кралят обича да създава напрежение, за да я види как се бори с него. Лошото беше, че винаги ставаше така. Сякаш мина цяла вечност, преди той да стане и да се вгледа в нея, извисил мършавата си фигура.

Едуард сключи пръсти зад гърба си и започна да се разхожда из стаята, все още забил очи в пода.

Внезапно се обърна и вдигна поглед.

— София.

Гласът му равен и спокоен, сякаш току-що я бе забелязал. Но онези, които познаваха Едуард, както го познаваше София, трепереха от него най-вече, когато гласът му беше именно така спокоен.

Тя щеше да се почувства по-добре, ако й се беше развикал. Но Едуард само се върна към масата, спря и я изгледа. Острият му поглед се спря на черепа й.

Тя усети остра потребност да скрие главата си от него и тази внезапна слабост никак не й хареса. Сви в юмруци отпуснатите си ръце, но се насили да диша равномерно.

Той се обърна и тръгна към креслото си, седна, облегна се назад, положи лакът върху ръчката, потърквайки замислено брадичката си, и я изгледа.

София се запита какво ли мисли кралят, какво ли ще й каже.

Той се загледа продължително някъде край нея и в стаята настана гневно, напрегнато мълчание.

Когато обърна лице към нея, сдържаността му бе изчезнала.

— За бога, София! — И той тресна юмрук по ръчката на креслото.

Тя подскочи.

— Би трябвало да те заключа в кулата и да глътна проклетия ключ!

Тя не каза нищо.

— Ти си моя повереница. Сгодена си за член на едно могъщо семейство. И имаш изключителен късмет, че Де Клеър не се възползваха от този акт на глупаво неподчинение, за да разтрогнат годежа.

— Аз ли имам изключителния късмет или вие, сир?

— О, ето го пак острия ти език. Явно дори след като си видяла разкъсаните на парчета мъже и жени, това не е успяло да сломи непокорството ти.

Тя сведе поглед и се взря в сключените си ръце, опитвайки се да ги накара да не треперят.

— Навярно смяташ, че съюзът ти с Де Клеър не е в твоя полза. — И той се изсмя остро. — Не съм допускал, че си толкова глупава, братовчедке. Лекомислена, да, но не и глупава. Ние нямаме нужда да те обвързваме с тях. Наистина ли не разбираш? Аз вече имам Гилбърт де Клеър. Той е мой васал и няма да наруши клетвата си към мене. Синът му е млад и здрав. Трябва да благодариш на небето, че не си омъжена за някого като Алфред де Бейн.

Като чу това име, тя потръпна. Едуард замълча, после продължи:

— Виждам, че пребледня, като чу това. Би трябвало, защото и двамата знаем какъв човек е. Знаеш ли, че той те иска? Направи ми извънредно щедро предложение, когато ти беше само на тринадесет години. Аз го отклоних, но той не се отказваше. Оттогава погреба още една съпруга, доколкото си спомням.

Тя усети как устните й пресъхват. Продължаваше да стои, стиснала юмруци до бедрата си.

— Но това няма значение. А сега ме чуй добре, София. Кълна ти се, че ако направиш нещо, което да развали годежа ти с Де Клеър, ще те дам на Де Бейн и тогава ще го оставя да прави с тебе каквото си поиска.

София с всички сили се опитваше да не показва, че думите му са я засегнали, но знаеше, че няма къде да се скрие от тази заплаха.

— Изобщо разбираш ли какво си направила?

— Да.

— Искам да те чуя да ми кажеш какво си направила. Да го чуя от собствената ти уста. Искам да узная за какво, в името на бога, си си мислила.

Тя се изправи.

— Избягах. Сама.

— Това ни е известно.

— Както знаете, сир, аз съм жена. Жените не са свободни. Ние нямаме избор. Мъжете правят избор вместо нас. Затова реших да живея като мъж. Избрах свободата и дори да е било само за един ден, за един час, но това беше моята свобода. Ако ме заключите и глътнете ключа, дори ако го хвърлите в Темза, поне ще знам, че за две седмици не е имало мъж, който да ме контролира. — И тя положи длан на гърдите си. — Аз контролирах живота си през тези дни. Аз и никой друг.

— И от това, което узнах, едва не са те убили.

— Не бях с тях.

— Кълна ти се, братовчедке, че това е последният път, когато ти се пада случай да извършиш подобна глупост. — Той се изправи. — Наистина последният път.

Едуард сключи ръце зад гърба си и я загледа, леко разкрачен, очаквайки реакцията й.

София отказа да го пита какво е решил да направи. Просто стоеше пред него и също го наблюдаваше.

Накрая той поклати глава и каза:

— Ще отидеш в манастира „Божие благоволение“ в Лестършир. Там ще прекарваш дните си в молитви — за да се научиш на смирение, покорство, послушание и разум. И ще останеш там, докато Де Клеър се върне.

— Докато се върне? Къде отива?

— Вече замина.

София усети как нещо в нея умира, как се пречупва. Той беше заминал. Отново беше заминал.

— Задълженията му го зоват другаде — продължи Едуард. — Ще останеш в „Божие благоволение“, докато той се върне, за да се ожени за тебе.

Той я бе изоставил. Дори не й бе казал сбогом. Нищо… Тя се чувстваше объркана и наранена, също както преди, когато беше избягала.

— Искрено се надявам от това твое бродене из страната да си научила един жизненоважен урок.

— Да, Ваша светлост — изрече София.

— Тогава ми го кажи. Искам да го чуя лично от устата ти.

София си пое дълбоко дъх, изпусна го и наклони глава, произнасяйки бавно, без да престава да го гледа:

— Научих, че свободата е наистина чудесно нещо.