Джил Барнет
Проклетникът (20)

19

Тобин реши да направи почивка по средата на пътуването заради София и близначките. Но изпрати своя оръженосец Туок и няколко войници до Камроуз да съобщят какво се е случило. Не искаше хората да разказват за това пред София и децата. Нямаше нужда отново да преживяват ужаса от този ден.

Тобин и остатъкът от групата му пътуваха по-бавно заради децата. Яздеха по криволичещия път, който водеше към Камроуз и не бе чак толкова оживен, колкото пътищата, които водеха на юг и запад от Лондон. Когато се свечери, те откриха една малка кръчмичка с една — единствена стая. Последните два часа небето стоеше като прихлупено и вкусът на дъжда се усещаше във въздуха. Тобин реши да не търси по-добър подслон. Не след дълго всички насядаха около масите с дървени паници, пълни с топла храна пред тях. Близначките подскочиха, щом видяха храната.

— Обичам говежди пай — каза Мод и започна да вади парчетата месо с малките си пръстчета.

— Обичам масло — добави Тили и плесна една огромна буца масло върху комата черен хляб.

— И аз обичам говеждо и масло — каза Тобин и подаде на момичетата още един комат топъл хляб.

Загледа как София човърка разсеяно в паницата, почти без да се храни.

— Мама казва, че маслото е много скъпо за нас. Получаваме масло само на изключителни празници. Нали, Мод?

Мод кимна на сестра си, а когато Тилди отмести поглед, взе парче месо от паницата й.

След миг Тилди остави хляба на масата и погледна към Тобин.

— Къде е мама?

София вдигна глава и също погледна към Тобин.

— Онези ужасни хора я отведоха — каза Мод.

— Наядохте ли се? — запита Тобин.

— Да.

— Ами ако Сатана е убил онези лоши хора? — погледна Тилди към сестра си. — Къде са мама и татко?

Тобин се изправи.

— Елате с нас, момичета, ще ви покажем къде ще спите довечера. София — и протегна ръка към нея.

— Защо го наричаш София? — запита Мод. — Това е име на момиче. Той се казва Нед. Нали?

София погледа момичетата.

— Елате да идем горе и ще ви обясня.

Заведоха момичетата на горния етаж в единствената стая с единственото легло. Те се покатериха на него и започнаха да се друсат на напълнения с пух дюшек.

София застана на вратата и се обърна към него.

— Аз ще говоря с тях. Ще се опитам да им обясня.

— Искаш ли да остана?

Тя поклати глава и се обърна.

— София — изрече той тихо името й. — Тя се извърна към него и го погледна с огромните си очи. Изглеждаха ужасно празни. Той посегна и погали бузата й. — Поспи.

Тя не каза нищо, само се обърна и затвори вратата.

Тобин остана за миг неподвижен. Тревожеше се за нея. Докато другите вечеряха, тя се взираше някъде в празното, сякаш мисълта й искаше да се скрие от онова, което бяха видели очите й.

Обърна се и заслиза по стълбите. Познаваше това чувство. Знаеше какво означава погледът й, знаеше, че сънят ще бъде поне някакво убежище за нея, защото тя отчаяно се нуждаеше от това.

След като изпи по още няколко бири заедно със своите хора, всички се настаниха да спят върху тежките дъбови маси или на пода. Времето минаваше ужасно бавно, огънят гореше в огнището, наоколо се разнасяше леко похъркване. Но Тобин не можеше да заспи.

Сякаш лежеше така буден цяла вечност, сякаш много отдавна кръчмарят бе загасил огъня и бе оставил да свети само едно малко кандилце, сложено в пропукана купичка на тезгяха. Подът беше твърд, но той и преди беше спал на твърди подове и още по-твърда земя. Добре, че беше близо до огъня. Лежеше, подложил ръце под главата си, и се взираше в тавана.

Чуваше хъркането на войниците, един от тях от време на време проговаряше на сън. Тобин лежеше, мислейки за София и малките близначки. От ума му не можеха да излязат ужасните събития, които бяха преживели.

Той и неговите хора бяха свикнали с войната, бяха свикнали с кръвопролитието. Поне това беше войнишкото всекидневие. Знаеше какви жестокости могат да вършат хората, но това, което бяха видели днес, все още караше неговите войници да стоят мълчаливи и замислени. Някои удавяха ужаса си в пиене. А той не можеше да заспи. Спомни си кога за пръв път бе видял убити хора. Беше оръженосец на граф Мерик, когато видя как един уелсец пада убит, а по-късно, когато бяха превзели Камроуз и бяха пленили съпругата на Мерик, много мъже паднаха убити в обсадата. Оттогава насам Тобин беше виждал много пъти да се пролива кръв и се бе научил да се справя с това. Но за разлика от другите рицари, които можеха да убият някого и повече да не си спомнят за него, които никога не виждаха страха в очите на човека, когато разбереше, че е загубен, Тобин си спомняше всеки изплашен, примирен или умоляващ поглед. Трудно му беше да изтрие тези картини от мозъка си. Не успяваше да забрави кръвта. Първия път, когато бе видял кръв да блика от раненото тяло на мъж, той се бе обърнал и бе започнал да повръща. След това дни наред ръцете му трепереха и не можеше да спи.

А сега отново лежеше без сън.

Дочу леко скърцане, сякаш някой слиза по разклатена стълба. Обърна се и погледна. София стоеше на тясната стълба, стиснала парапета, и се взираше към него.

Той се изправи внимателно, за да не разбуди войниците. Тръгна към стълбата, прескачайки спящите тела.

Стигна до София и сведе поглед към седналата на стъпалата фигурка.

Тя бе обгърнала раменете си с ръце, сякаш не можеше да прогони студа от костите си.

— Какво правиш?

София отвърна очи и вдигна рамене — нещо необичайно за нея. Тобин седна до нея, гледайки я как трепери. Не можа да издържи и протегна ръце. — Ела тук.

Тя се сгуши моментално в прегръдките му.

— Студено ли ти е? — Той започна да разтрива гърба й с длани.

Тя поклати глава.

— Не можеш ли да спиш?

— Не мога.

Тобин докосна с брадичка остриганата й глава. Това не беше неговата София. Тази уязвима и тиха млада жена с болка и недоумение в очите. Искаше му се да изтрие от ума й събитията от миналия ден.

Знаеше, че не може, затова останаха така прегърнати, после тя помръдна и леко се отдръпна, без да излиза от защитния обръч на ръцете му. Вдигна очи към него.

По лицето й не можеше да се прочете почти нищо. Очите й бяха неразгадаеми.

Тобин плъзна поглед по устните й и после отново я погледна в очите. Усети, че я иска. Независимо какво беше настроението му, винаги щеше да я желае.

Но това усещаше само той, не и тя. Той знаеше, че може да направи с нея каквото иска, тя бе уязвима и щеше да се поддаде на желанията му. Можеше да й говори. Обгърна рамото й с ръка и положи другата на прегънатото й коляно.

— Близначките заспаха ли?

— Да, заспаха много бързо. Човек не трябва да мисли, когато спи.

— Да, но трябва да спре да мисли, за да може да заспи.

— Прав си.

— Говориха ли с теб за днешните събития?

— Малко. Много са объркани. Не разбират защо Алън и Миранда няма да се върнат.

Тя се загледа в ръцете си и той се запита дали изобщо съзнава, че сплита и разпуска неспокойно пръсти.

Тобин спусна ръка към кръста й, пое ръката й и леко прокара палец върху дланта й.

— Детето не иска да разбере смъртта. Само разбират, че семейството им го няма.

Тя вдигна очи към него, после се загледа над рамото му към нещо далечно.

— Спомням си — изрече София тихо. — Господи, колко добре си спомням това чувство.

Той я погледна изненадан, защото бе доловил в гласа й силно чувство. Тя бе затворила очи, сякаш за да спусне преграда между миналото и себе си.

— Ти си била на тяхната възраст, когато си загубила родителите си — изрече той.

— Дори по-малка. Бях на четири години, когато загубих майка си. — И след миг продължи. — Баща ми умря малко по-късно същата онази година.

— Но още си спомняш какво си усещала.

— Сякаш беше вчера. — След малко добави: — Чувствах се така, както Мод и Тилди сигурно се чувстват, сама и изгубена. Объркана. Изплашена и наранена. Всичко това заедно. И на човек му е трудно да го преживее. Животът си тече и изведнъж само за миг всичко се променя и знаеш, че нещата никога няма да бъдат същите.

— Спомняш си, че си се чувствала така, когато си била само на четири години?

— Да.

— Не съм сигурен, че мога да си спомня нещо от времето, когато съм бил на четири години. — Той я погледна и си призна: — Мисля, че човек би трябвало да бъде малко по-възрастен, за да усеща такива неща.

— Това, че си млад, не означава, че не чувстваш. Може да не знаеш какво чувстваш, но въпреки това го усещаш. Може да не намираш име, което да му дадеш, защото си много млад, за да знаеш думите, с които да го опишеш… Може би трябва да си по-стар, за да разбереш какво чувстваш или да мислиш върху последиците от загубата на близък човек, но не е нужно да си възрастен, за да можеш да страдаш. Не е нужно да си възрастен, за да бъдеш изплашен или да усещаш, че животът ти внезапно е свършил.

Тобин се замисли над думите й. Предполагаше, че е права.

— Бях на десет години, когато умря майка ми. Точно след като ме бяха дали при граф Мерик, но тогава той беше само сър Мерик. Преди Едуард да му даде титлата и земята.

— Помниш ли какво си изпитвал?

— Да. Исках да убия баща си.

Тя го погледна и се намръщи.

— Защо?

— Защото ми казаха, че докато майка ми умирала в леглото си, баща ми спял в своята стая с нейната наследничка.

— Затова ли мразиш баща си?

— Не го мразя.

— Не го мразиш ли?

— Не. Не чувствам нищо към него. Той не е достоен да го мразя.

София не запита нищо повече и той беше благодарен за това. Не беше искал да разкрива тези подробности от живота си пред нея. След известно време тя изрече:

— Тебе нямаше ли те у дома ти, когато тя умря?

— Да.

— Бяхте ли близки с майка си?

— Беше добра жена. И сестра ми Елизабет, и аз я уважавахме. — Той не искаше да говори повече за това.

— Ти говори доста време с децата, преди да си легнат.

— Да.

— Какво ти казаха?

— Искаха да разберат защо съм се преоблякла като момче и съм носила момчешко име. Казаха, че не им изглеждам на момиче.

— Бих искал да чуя как си им обяснила всичко.

Тя продължи със задавен глас.

— Излъгах тези хора, Тобин. Излъгах тези добри хора. Само защото исках малко свобода.

— Не си знаела какво ще се случи.

— Но това не ме оправдава. Аз ги харесвах. Бяха добри с мен. А ги излъгах.

Той не каза нищо. Нямаше какво да каже. Просто я прегърна.

— Децата казаха ли друго нещо?

— Децата виждат много неща, но не разбират какво са видели. За тях всичко е или черно или бяло.

— Предполагам, че това е добро за тях, по този начин се предпазват, докато не пораснат достатъчно, за да почнат да разбират какво виждат и какво означава то.

— Възможно е. Наистина не знам. — София замълча за миг после вдигна поглед към него. — Мод каза, че Миранда ги свалила от фургона и им казала да се скрият в гората и да не излизат, докато тя не дойде да ги потърси. — Отмести поглед и добави: — Направили както ги помолила. Но Тилди ми каза, че Сатана е убил онези лоши хора, навярно са видели всичко от скривалището си.

Двамата замълчаха. Момиченцата бяха видели как мечката разкъсва и убива онези хора. Мечката, с която бяха играли, ги бе защитила, превръщайки се в убиец.

Тобин усещаше как раменете на София започват да треперят. Тя притисна длани към очите си:

— Господи боже, защо? Не разбирам защо! Та те бяха добри хора.

Той я притегли в прегръдките си и я задържа плътно притисната до себе си.

— Никога няма да разбереш. Вероятно никой няма да узнае.

— Но това не е честно. Не е правилно. Защо добрите хора трябва да си отидат така?

София се разплака, сълзи потекоха по бузите й и Тобин разбра колко е уязвима.

— Добри хора умират непрекъснато, скъпа, ето защо онези, които остават, приемат толкова трудно смъртта.

— Знам — изхлипа тя. — Но не е честно. Не е правилно.

— Светът рядко бива честен.

Тя си поплака още малко, но постепенно се успокои и задиша дълбоко.

Трябва да заспи, помисли той. И то преди да е започнал да настоява тя да си легне. Но поради някаква причина, която не можеше да си обясни, Тобин реши да не се опитва насила да я кара да се връща в леглото. Остана да седи до нея на стъпалата, държейки я плътно до себе си, вслушваше се в дъха й и леко галеше гърба и врата й, а после, когато тя положи глава на рамото му, той обхвана нежно тила й и я притисна към себе си, защото поради някаква причина чувстваше, че мястото на главата й е именно там, на неговото рамо.

— Всичко това изглежда толкова безсмислено — прошепна тя.

— Много пъти съм виждал безсмислено отнемане на живот, София, и всеки път човек се пита как е възможно да има някаква причина за това. — Той млъкна, притискайки я по-силно към себе си, докато тя се наместваше по-удобно в прегръдката му. Започна да диша по-бавно и по-равномерно, сякаш заспиваше. Той опря брадичка в главата й облегна гръб на парапета на стълбата, протегна крака и затвори очи. — Понякога — изрече тихо, сякаш говореше на себе си, — понякога човек разбира, че изобщо няма никаква причина.

След миг и двамата бяха заспали.

 

Около пладне дружината влезе през масивните порти на замъка Камроуз, мина външния и вътрешния двор и спря пред главната кула.

Тобин слезе от седлото. Протегна ръце, вдигна София и я спусна на земята, придържайки лакътя й после хвърли кратък поглед към Парсин и Уолтър. Двамата войници се бяха държали толкова нежно с малките близначки, сякаш бяха някакви стъклени фигурки — през цялото време, докато идваха насам, те им говореха с мил глас, показваха им пробягващи по полето зайци и реещи се в небето соколи. Докато гледаше как момичетата разговарят с неговите войници, Тобин отново си спомни колко голяма сила могат да притежават децата, разбра и колко различни могат да бъдат неговите хора. Той ги беше виждал в бой, бе виждал невероятната им смелост и сила и му се струваше невъзможно тези двама войници да проявяват толкова нежност, каквато проявяваха сега с малките момичета.

Те свалиха децата от седлата и момичетата застанаха неподвижни, с тържествени лица, само очите им се стрелкаха наляво и надясно като на малки животинчета, притиснати в ъгъла.

— Хайде, София, двамата с тебе ще заведем децата вътре. Тобин и София подадоха ръка на момиченцата и влязоха заедно с тях в замъка.

Парадната врата изведнъж се отвори и отвътре се показа Мерик.

— Тобин! — Мерик го хвана за раменете и силно го разтърси. — Радвам се, че те виждам, приятелю.

Отстъпи една крачка и погледът му се стрелна към София.

— Лейди София, добре дошла. — Мерик я изгледа продължително, но благоразумно си замълча, докато тя правеше реверанс пред него, все още облечена в момчешките панталони и туника, с късо подстриганата си коса. — Влезте вътре. Кралицата е в приемната с Клио. Тя няма търпение да ви види, също както и кралят.

София замръзна.

Мерик сигурно бе доловил реакцията й, защото добави:

— Когато разбере, че сте тук.

София не каза нищо, само леко въздъхна от облекчение. Мерик погледна към децата и Тобин им каза:

— Това е граф Мерик. Той е господарят на този замък и наш добър приятел.

Момичетата стояха като втрещени, вперили поглед в графа.

София добави:

— Той е добър човек, деца, няма да ви направи нищо лошо, кълна се.

Мерик изгледа многозначително Тобин, погледна към момичетата и клекна, за да се озове на едно ниво с тях.

— Какво имаме ние тук, сър Тобин? — изгледа първо едната, после другата. — Та това са двама малки и смели бойци, кълна се.

Момичетата се спогледаха и Мод произнесе с чист ясен глас:

— Ние не сме войници, милорд. Ние сме сестри.

Мерик се направи на изненадан, после отново изгледа едната и другата, държейки се така, сякаш е напълно объркан.

На Тобин му се стори, че бащинството и добрата съпруга са направили чудеса с Мерик де Бокур. Графът потърка брадичка с едната си ръка.

— Сестри? — смръщи вежди, направи се, че ги разглежда внимателно. — Да, сега виждам приликата. Не знам как съм могъл да не се досетя.

Момичетата не си приличаха като две капки вода, но лицата им все пак бяха твърде подобни, с почти еднакъв цвят на кожата.

— Не сте внимавали — каза Мод, което накара Мерик да се разсмее.

— Да, малката. Кълна ти се, че в бъдеще ще внимавам повече.

Мод му се усмихна. Първата усмивка, която Тобин видя от двете деца. Тилди го потупа по рамото, за да привлече вниманието му. Той се обърна към нея.

— Ние сме близначки.

— Близначки? Ама как ще сте близначки!

Момичетата кимнаха.

— Да, близначки сме — каза Мод.

— Е, сър Тобин! — каза със смях Мерик, вдигайки поглед. — Какво ще кажете? Камроуз е най-щастливият замък, защото днес ще имаме два чифта близнаци. Твоят оръженосец в момента се среща с брат си. Със сигурност старата Гладис ще запали тържествена клада и ще изтанцува един благодарствен танц около нея по случай това огромно щастие.

— Да, наистина, огромно — съгласи се Тобин.

Мерик отново изгледа момиченцата.

— Почакайте лейди Клио да чуе за вас двете. Най-големите любимци на моята жена са двама близнаци. Познавате ли оръженосеца на сър Тобин?

Момичетата поклатиха глави.

— Е, вярвам, че скоро ще се запознаете. Той също е близнак и неговият брат е тук в Камроуз. — Мерик положи длани на препънатите си колене. — Сега ми кажете коя как се казва.

— Тя е Мод. — После Тилди потупа с палец гърдите си. — А аз съм Матилда, но не ме наричайте така, защото забравям да отговарям — и изгледа Мерик с най-сериозния си поглед. — Наричат ме Тилди.

— Добре, значи, Мод и Тилди — каза Мерик, наблягайки на второто име. — Лейди Клио много ще се зарадва да се запознае с двете ви. — И се наведе към тях, сякаш споделяше голяма тайна. — Тя ми казва, че не съм много силен, защото ми се ражда само по едно бебе наведнъж. Но пък и се оплаква, че не ям достатъчно сладки неща, за да мога да й дам дъщеря. Тя не иска да е единствената жена в семейството. И трите ни деца са момчета. Нямаме такива красиви момиченца като вас двете.

И той се изправи в целия си ръст.

Момиченцата се спогледаха и впиха очи в Мерик, който бе спечелил сърцата им със своето внимание и чар.

— Да ги заведем горе, после двамата с тебе ще си поговорим насаме — обърна се Мерик към Тобин.

Тобин кимна, но го подкани с жест да отстъпи настрана.

— Трябва да говоря с краля, преди да се срещне със София.

Мерик кимна леко, обърна се и протегна ръце към децата.

— Елате, млади дами. Ще отидем в приемната и ще видите кралицата. — Той погледна към момиченцата. — Някога виждали ли сте кралицата?

— Виждали сме — кимна Мод. — Видяхме я да минава с каретата си. Веднъж даже видях лицето й, но Тилди не можа да я види.

— Аз дремех — каза Тилди пъхвайки ръка в неговата.

— Е, елате с мене. Мисля, че сега ще видите кралицата съвсем отблизо. Лично аз ще ви представя на нея.

Мерик тръгна към приемната с бавни стъпки, за да могат децата да го следват.

— Кралицата — наведе се Мод пред Мерик, за да погледне сестра си, докато двете изкачваха стълбите към горния етаж, и прошепна високо — Тилди! Ще се срещнем с кралицата!

— Да, а пък аз този път няма да дремя.

Тобин обгърна кръста на София и двамата тръгнаха след Мерик, но когато стигнаха каменното стълбище, той я стисна за лакътя и й хвърли мигновен поглед.

Чувстваше я някак смалена, сякаш животът се бе оттекъл от нея. Може би имаше това усещане, защото този път София беше необичайно тиха. А може би това се дължеше на думите й от снощи. Или на това, което не бе изрекла тогава.

Когато стигнаха на горния етаж, пред тях стоеше лейди Клио. Тя погледна първо към децата, после към София и Тобин и се втурна към София.

— Слава на бога, че си жива.

Прегърна я и София отвърна на прегръдката й. След това лейди Клио целуна Тобин по двете бузи.

— И ти много ми липсваше, Тобин.

Графинята отстъпи назад и погледна към момиченцата.

— Клио, виж кого съм ти довел. Това е Мод, а това е Тилди — каза й Мерик.

Лейди Клио се наведе и им се усмихна.

— Здравей, Мод. Здравей, Тилди.

Момиченцата направиха неумел реверанс и измърмориха неуверено „здравейте“. После Мод каза:

— Ние сме близначки.

— Да, виждам — отвърна Клио.

Тилди се намръщи.

— Граф Мерик не го разбра.

— Но аз виждам, че сте на една възраст и трябва да сте сестри. Освен това, като видя близнаци, веднага ми става. Дори да не си приличат като две капки вода.

— Видя ли, Тилди? Тя внимава — каза Мод на сестра си.

Мерик разтърси глава и се засмя от все сърце.

— Обещах, че ще ги заведа да видят кралицата. — И смигна на жена си.

— О, колко хубаво. Аз ще почакам тук и след като се срещнат с кралицата, ще ги заведем в кухнята да видим дали ще се намери някакъв сладкиш. Струва ми, се, че готвачката тази сутрин приготвяше пайове. Със сливи. — Тя се обърна към децата и се наведе. — Обичате ли пай със сливи?

Момичетата кимнаха плахо.

— После може да идем при моите момченца. Те сега спят. Едуард е най-големият. На три години е и върши големи пакости.

— Като майка си — измърмори под нос Мерик.

Клио не му обърна внимание и продължи:

— Следващият е Роджър, той още няма две години, а новото бебе е малкият Уилям, беше кръстен преди два дни. Искате ли да се запознаете с нашите синове?

— Да — закимаха двете момичета. После Тилди пристъпи към Клио и заяви смело: — Когато видя този път кралицата, няма да дремя.

— Добре — кимна Клио, сякаш напълно я бе разбрала, после се изправи и леко вдигна рамене, поглеждайки към възрастните. Отправи усмивка към Мерик — Елинър е в приемната, скъпи.

След това графинята се обърна към София.

— Ти също би трябвало да дойдеш, тя няма търпение да те види — и Клио кимна към масивната врата в края на тесния коридор, осветен от закрепените в железни свещници восъчни свещи, които пускаха ярка, треперлива светлина. — Нека Мерик въведе момичетата, после ти ще останеш насаме с нея.

Тобин сведе поглед към ръката на София, която стисна неговата, докато София кимаше утвърдително, отговаряйки на Клио. Лицето й бе пребледняло. Сякаш всеки момент щеше да се разболее. Пое си дълбоко дъх, вдигна очи към него и каза:

— Трябва да се срещна с Елинър.

— Ще те изпратя — каза й той.

Всички последваха Мерик и близначките към стаята, където ги чакаше кралицата на Англия.