Джил Барнет
Проклетникът (16)

15

София се събуди с главоболие. Надигна се, примига и се огледа.

— Нед се събуди, мамо! — извика Мод, сякаш майка й беше чак в Корнуол.

— Ама съвсем се събуди! — извика също толкова високо Тилди.

София примига, затисна ушите си с ръце, изстена и се отпусна назад. Двете близначки бяха кацнали от двете й страни, сякаш само бяха чакали кога ще отвори очи. Гласовете им й се сториха високи като звук на тръба. София си пое дълбоко въздух.

— Какво стана?

Тилди я изгледа с широко отворени очи и изрече почти весело:

— Ти изпусна една топка на главата си.

— Да, да — кимна Мод. — Оная дървена топка каза туп! — и тя се тупна с ръка по главата. — Така те тупна.

София изстена и опипа главата си. Имаше огромна цицина.

Миранда седеше отпред на капрата до Алън, който управляваше впрегнатите във фургона коне. Тя повдигна завесата и провря глава вътре.

— Как си?

— Зле.

Миранда се засмя.

— Пооправи ли се?

— Да, да. Но гордостта ми получи ужасен удар.

— Не трябва. Изпълнението ти ни спечели много — каза Миранда.

— Много? — сви вежди София. — Колко? Алън се извърна и погледна през рамо.

— Кръчмарката ни даде две златни крони, когато ти падна, Нед, момчето ми. След като спря да се смее, каза, че никога не е виждала нещо толкова забавно.

— Да, да — потвърди Тилди и придаде сериозен израз на детската си физиономия. — Ние сме най-добрите актьори. Трябва всеки път така да си изпускаш топката на главата.

— Никой не разбира истински талантливите хора — измърмори София, изправи се на колене и пропълзя напред.

— Къде ще спираме?

— Гламорган. В замъка Камроуз. — София усети как цялата кръв се оттича от лицето й. — Графът и неговата жена правят голямо тържество за новородения си син. За два дни трябва да спечелим толкова, че да ни стигне чак до зимата — каза Алън.

Граф Мерик и лейди Клио?

Нямаше начин София да отиде там. Те със сигурност щяха да я познаят.

— Спрете фургона! Не мога да отида в Уелс — закрещя тя, изпаднала в паника.

— Защо? — намръщи се Алън, подръпна юздите, за да забави хода на животните, и я изгледа. — Няма страшно. В безопасност сме навсякъде, откакто Едуард построи крепостите в Уелс. Уелсците се умириха и няма да ни направят нищо. Трябва да се тревожим само от собствените си сънародници, от ония разбойници, дето препускат насам-натам из пътищата и горите на Англия.

Хайде измисли бързо нещо за бога! София се изправи с лице към тях.

— Майка ми ме накара да обещая на смъртното й легло, че никога няма да отида в Уелс.

Миранда я изгледа любопитно.

— Защо?

Защо… защо?

София сложи ръка на гърдите си.

— Горкият ми баща падна убит от стрелата на един уелсец. Фшт! Право в гърдите.

И изгледа внимателно близначките, които се бяха ококорили насреща й. После премести очи към Алън и Миранда. Усети как някъде дълбоко в нея се надига вина. Защо трябваше отново да ги лъже, тези добри хора, които се бяха смилили над нея? Отвърна очи, не можеше да понесе тази огромна лъжа. Отвори вратичката на фургона и изскочи навън. Алън и Миранда също слязоха.

— Не трябва да се тревожите за мене. Оставете ме тук и аз ще се върна до онзи хан, защото там имах невероятен успех.

Алън се усмихна.

— Може да намеря някой да ме закара до Лондон — каза им тя.

— Не трябва да ни напускаш — обгърна раменете й Алън. — Много се привързахме към теб, момче. Стой при нас колкото искаш.

— Нали знаеш, аз съм си скитник. Много ми се иска да видя повече свят. А и вие ще се справите по-добре без мен. Фургонът е претъпкан и аз вече доста време стоях с вас.

Алън кимна, потупа я по рамото и отиде да говори с Бърнард. София вдигна очи и срещна погледа на Миранда.

— Ти беше добра с мене. Много ти благодаря.

Протегна ръка и сложи няколко от спечелените монети в ръката на Миранда.

— Не, не бива… — каза Миранда и се опита да й ги върне.

— Напротив, моля те. Вземи ги. Аз имам още.

Миранда я изгледа.

— Не знам що за човек си или защо те е страх да продължиш с нас, предполагам, че е поради същата причина, която те кара да се правиш на момче.

— Значи знаеш.

Миранда кимна.

— Другите знаят ли?

Жената поклати отрицателно глава.

— Понякога за жената е трудно да разпознае другата жена насреща си. — И Миранда се усмихна. — Желая ти всичко най-хубаво… Нед.

София я прегърна и прошепна:

— Казвам се София.

Влезе във фургона и прегърна близначките, за да се сбогува с тях. После пожела всичко хубаво на Алън, Бърнард и на огромната спяща мечка.

Скоро София остана сама на пътя, махайки им за сбогом. Ръката й се умори, затова тя я спусна и остана да ги гледа, докато двата фургона се превърнаха в неясни, отдалечаващи се и все по-смаляващи се силуети.

Накрая тя се обърна и застана неподвижно.

Какво да прави сега? Къде да отиде?

Кръстоса ръце и тупна с крак — това й помагаше да мисли. Можеше да поеме обратния път към Лондон, както им бе казала, че ще направи, и наистина да вземе да опознае града, да се вмъкне в неговите потайности, но този път щеше да внимава за свинете по улиците.

Да, вероятно така щеше да направи. Тръгна, но след няколко крачки се спря, защото се сети за дома си… не точно за дома си, защото родният й дом беше замъкът Торуик, в който бе прекарала първите четири години от живота си и който беше част от нейната зестра. Но доколкото си спомняше, там бе останал само икономът, назначен от краля, заедно с няколко слуги, за да поддържат имението в що-годе приличен вид.

Не, домът, за който мислеше, беше Лийдс или Уиндзор. Където бяха кралят и кралицата, там беше и нейният дом, предположи тя. Единственият дом, който си спомняше. Застана неподвижна, замислена за дома си. Запита се какво ли са си помислили за нейното бягство и виновно прехапа устни. Не беше се сбогувала с Едит, нейната най-добра приятелка, не беше се сбогувала дори и с кралица Елинър.

Когато си спомни за тях, изпита усещането, че е изгубила нещо значимо и ценно. Затвори, очи връхлетяна от пристъп на носталгия, и заплака. Не можеше да повярва, че отново плаче! Като пълна глупачка стоеше насред пътя и плачеше за всичко, което бе смятала, че ненавижда.

Би се обзаложила — и то преди не много време, — че никога, ама никога няма да изпита такива чувства. Но ги изпитваше. Плачеше за дома си. Плачеше, защото бе излъгала едни добри хора. Плачеше, защото не й харесваше това, в което се бе превърнала.

Колко грозно бе да види себе си като един пълен егоист. Застанала насред пътя, София осъзна, че е направила ужасни грешки, само защото силно е искала да прави това, което й се ще, а не това, което другите искат.

Никак не се гордееше с постъпката си, съвестта я гризеше като червей, който скапва ябълката. Затова тя си пое дълбоко дъх и тръгна напред, опитвайки се да пренебрегне чувствата си. Но скоро, за да заглуши неумолимо надигащата се вина, тя се затича напред по пътя, който водеше на юг.

Тичаше така, сякаш се опитваше да избяга от това, което бе направила.

Не мина много време и София започна да се уморява, престана да тича и отново тръгна почти бавно, подритвайки изпречилите се по пътя й малки камъчета.

Запита се колко ли пъти може да ритне едно и също камъче пред себе си, докато стигне до селото. Колко ли пъти трябва да го ритне, докато стигне чак до Лондон. След миг спря и се огледа.

Беше съвсем сама.

Усещането бе странно. Не знаеше дали й харесва. Чудна работа. Когато нямаш нещо, то ти се струва най-ценното на света, а когато го получиш, излиза, че този факт с нищичко не те е променил.

Един майски бръмбар избръмча покрай лицето й и тя махна с ръка да го пропъди. От двете страни на пътя имаше дървета. Далеч на запад се забелязваха ниски храсти, зад тях гъсти гори. Тя отново тръгна, надявайки се, че скоро ще намери хана, но нямаше представа колко са се отдалечили от него. Беше гладна и уморена, но за свой късмет забеляза няколко ягоди, скрили се под крайпътните гъсталаци.

Отби се от пътя и пропълзя под храстите, чиито тръни не закъсняха да издерат дрехите й. Напълни полата на туниката си с диви ягоди, седна край пътя и ги изяде всичките. Бяха сочни и сладки и това я накара да си спомни сладкишите по празниците и топлите кифли, които излизаха още димящи от фурните.

Отпусна се по гръб да си почине. Само за малко. Подложи длан под бузата си, отпъди няколко мухи и след малко заспа.

— Да не мислиш, че някое гълъбче ще долети тука?

Като чу дращещия звук на непознат глас, София отвори очи, но не помръдна. Гласът беше изненадващо близко.

— Да — дочу се един още по-дразнещ глас. — Ще повървим малко по тоя път, приятел. Все трябва да срещнем някой, който е готов да се раздели с кесията си, за да запази живота си.

Мъжът се разсмя, чуха се и други мъжки смехове.

— Че какво пък, може да си загубят и кесиите, и вратовете!

София настръхна от жестокия смях, последвал тези думи.

Чу как наблизо пристъпват коне, но не знаеше колко са разбойниците. Оттук виждаше само краката на три коня. Гласовете обаче бяха повече от три. Мъжете бяха спрели в горичката оттатък пътя, може би бяха много близо до нея.

Тя беше ужасно изплашена, затова само продължи да диша плитко от страх да не я усетят. Ако можеше да ги види, значи и те можеха да я видят. Само трябваше да погледнат към нея.

Една пчела забръмча край близкия храст, после се приближи към нея и започна да кръжи над главата й. София затаи дъх и се замоли пчелата да отлети.

Махай се! Махай се!

Пчелата я ужили и София трепна, но прикри уста с две ръце, за да не извика. Ужиленото ухо я пареше ужасно, болката слизаше надолу по врата и рамото. Тя усещаше как пчелата се опитва да освободи жилото. Сълзи напираха в очите й, затова София стисна клепачи и остана да лежи неподвижна, чакайки да чуе, че мъжете се отдалечават.

Пчелата престана да бръмчи и съвсем утихна. Мъжете размениха още няколко думи, после София с облекчение чу тропота на отдалечаващи се конски копита.

Един стон се изтръгна от устните й и тя бавно се изправи на колене и лакти. Страхът и облекчението отприщиха сълзите и те потекоха по бузите й.

Остана още дълго време коленичила зад храстите, после изтръска пчелата от себе си и се отпусна назад, опитвайки се да се овладее. Цялата трепереше, коремът й бе свит на възел.

След миг чу конско изцвилване. Бе толкова близо, че имаше усещането, че копитата на коня са надвиснали над главата й.

В далечината се дочу мъжки вик.

О, господи, видели са я.