Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 78гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джил Барнет. Проклетникът

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

10

Една стара испанска поговорка, която Тобин бе чул някъде, гласеше, че водата е за биволите, а виното за кралете. Тя обаче не подхождаше особено за него, понеже бе пийнал доста от кралското вино предната нощ и сега усещаше как един впряг биволи тъпчат с копита из главата му.

Седеше в голямата зала очаквайки да закуси… или да умре, което се случи първо. Беше забил лакти в масата и притискаше длани към очите си, за да пропъди пулсиращата болка.

Помисли, че сигурно не само той страда. Бяха казали, че кралят няма да слезе. Архиепископът си замина още снощи, кандилкайки се на седлото! Баща му и повечето войници бяха в същото положение като него, чакаха с увесени глави да им донесат храна, от време на време пускаха по някой стон, но общо взето, пазеха благословена тишина.

Тобин тъкмо щеше да заспи, почти опрял лице на масата, когато баща му го ритна силно по прасеца. Той моментално вдигна глава. Премига, обърна се и се втренчи намръщено в баща си.

— За какво беше това?

— Лейди София.

Баща му кимна леко към входа на залата, където София бе застанала и го наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

Тобин затвори очи. Струваше му огромни усилия.

Тя си затананика високо, докато се приближаваше към него, и острият звук се заби в ушите му.

Но традицията повеляваше той да стане при нейното появяване. И Тобин се опита, но трябваше да се опре с две ръце на масата, за да се оттласне, а после остана опрян на едната си ръка, за да не се залюлее.

— Добро утро! — каза тя с ярък, блестящ като слънцето глас, пронизителен като камбаните за утреня.

Застана до украсения с богата дърворезба стол, изчака за миг, после сграбчи ръчките на стола и го дръпна назад по тухления под, той изскърца и ужасният звук се заби в ушите на Тобин с непоносима острота.

Силна болка проряза замаяната му от вино глава, спусна се като светкавица през зъбите и спря в дъното на очните ябълки — пронизителна болка, сякаш някой бе забил кама в очите му. Той стисна зъби и челюстта му едва не се вцепени от усилието, но въпреки това не може да сдържи стона си.

Закри очи с ръка и наведе глава.

София се тръшна на стола толкова силно, че той изскърца, после се хвана за седалката и както беше седнала, го задърпа напред, от това краката му затропаха и заскърцаха непоносимо по пода.

Господи! Тобин се дръпна назад, присви се, внезапно замаян, хвана стола и го вдигна заедно с нея. Положи го извънредно леко точно пред масата.

— О, благодаря ви, сър — изрече София с меден гласец.

После махна нехайно с ръка и бутна калаената си чаша, тя се чукна в ръба на едно сребърно блюдо, а на него му прозвуча така, сякаш ковач бе ударил по наковалнята си. Тя направи още три такива движения и накрая Тобин се наведе през масата, сграбчи блюдото, обърна го с дъното нагоре и полека го постави на масата.

Сви се на стола си със затворени очи, но усещаше всичко. Особено силно усещаше болката.

Един слуга изправи чашата на София и я напълни, после понечи да напълни и тази на Тобин. Той тупна длан отгоре, поклати леко глава и изстена едва чуто.

Тя се обърна към него, сподавяйки една лукава усмивка.

— Какво? Няма ли вино днес, сър Тобин?

Той измърмори някаква ненужна забележка, че не бил жаден, а звукът на собствения му глас едва не проби ушите му.

— Аз пък съм жадна. — Тя пийна малко вино, после се обърна и се наведе напред, изричайки право в лицето му: — Направо ще умра от жажда. Я да видим колко съм изпила? — и тропна чашата точно под носа му.

Стомахът му се преобърна. Той избута чашата и се обърна точно когато един слуга слагаше пред него блюдо, пълно с храна.

Видът на храната накара стомаха му да се преобърне няколко пъти като ловък акробат.

— Не ви ли се яде, сър? — запита София със сладък глас. — Я помиришете само… може би цял месец са приготвяли това вкусно нещо. — Тя даде знак на слугата да вдигне подноса. — Това е възхитителен деликатес, поръчах го специално за вас.

Той се изправи така рязко, че столът му падна назад. Облегалката се удари в пода. Чу как хората му изстенаха в един глас, но не ги виждаше, защото пред очите му имаше някаква зелена мъгла, притисна ръка към устата си и опипом се отправи към вратата.

— Знаеш ли, Едит, че думата „булка“ идва от стара дума, с която са наричали готвачките. — София седеше под огромното ябълково дърво, опряла гръб на ствола и прегърнала колене. Вгледа се в изоставеното птиче гнездо. — Готвачка! — и изфуча недоволно. — Отвратително, нали?

— Не мисля, че е отвратително.

— То е защото искаш да се омъжиш. А аз не искам.

— Мисля, че тогава, когато представяха мистериите, ти искаше да се омъжиш за сър Тобин. Но просто не знаеше кой е той.

— Може би. Само че това беше, преди да опозная истинската му подла природа.

— Той направи глупава грешка.

— А онзи облог беше жесток.

— Но и ти допусна грешки. Помисли си как се отнесе към лорд Джефри и онзи испански принц. Не се държа добре, Софи. Не можеш ли да простиш на сър Тобин?

— Той няма достатъчно ум да поиска прошка — отвърна София разгневена, защото този недодялан простак дори не се бе сетил да й се извини. — Защо да искам да се омъжвам за някого, който има такива надменни обноски и освен това е пияница?

— Не е пияница и ти добре го знаеш.

— Трябваше да го видиш как висеше отвън на кулата онази нощ.

— Празнуваше годежа ви и пийна малко повече. — Едит замълча със замечтан, далечен поглед. — На мен би ми харесало някой мъж да рискува живота си и да се покатери на въже по кулата за мене. Колко романтично е това.

София се изсмя сухо.

— Подбудите му не бяха романтични. Сигурна съм, че не е мислел за мене, когато се е катерил по кулата, а само за себе си и за това, което той е искал. В действителност бих се обзаложила, че е мислел не с главата си, а с нещо съвсем друго.

— Е, май говориш глупости. Защо ще се катери по кулата, ако вътре няма никого? Естествено, че го е направил заради тебе. А и с какво друго би могъл да мисли? Имаме си само главата, за да мислим с нея.

София поклати глава и очерта с крак един кръг в праха под дървото.

— Няма значение.

Едит вдигна очи.

— Ти разбра ли по какъв начин е слязъл долу?

— Според дежурния страж, който го е наблюдавал, той си е измъкнал ръцете от туниката, предполагам, че му е отнело известно време, и после се е спуснал по въжето. Когато се събудих, туниката все още беше прищипана между капаците. Не посмях да ги отворя, защото той можеше още да е там, но след като се облякох, слязох долу и проверих отвън. — София се ухили широко. — Туниката си висеше там, все едно някой е развял синьо-бял флаг, че се предава.

Тя доволно скръсти ръце и се засмя дяволито.

— Със сигурност преживях един от най-хубавите моменти в живота си, когато затръшнах ония капаци. Освен момента, когато казах на прислугата в кухнята, че сър Тобин има нужда да закуси тази сутрин с малко вкиснати змиорки.

— Знаеш ли какво? — поклати глава Едит. — Мисля, че никога преди не съм виждала човек да позеленява. А той беше станал зелен като зелев лист.

— И аз го видях.

— Малко ми дожаля за сър Тобин.

— Дожаляло ти е за него? След всичко, което ми е направил? Та нали си ми приятелка?

— Точно затова го съжалих. Ти ще продължиш да го караш да си плаща за грешките. Тогава може би той трябва да се потруди и да не се прави на такъв глупак, за да не му се наложи да плаща много.

Едит се обърна към София и я изгледа продължително.

— Наистина си влюбена в него, нали?

София не побърза да отговори, само затвори очи.

— Не искам да съм.

— Но си.

София се обърна към приятелката си.

— Не го разбирам. — Гласът й бе станал тих и сериозен.

— Какво не разбираш?

Тя сведе поглед към сключените си пръсти.

— Защо прави всичко, което прави.

— Той е един горделив младеж и винаги е бил такъв, е, може би не много горделив. Брат ми казва, че граф Мерик го е направил такъв. — Едит млъкна за миг и добави: — Той много прилича на тебе, струва ми се, че му харесва да прави нещата така, както му се иска. Упорит е и е преизпълнен с гордост.

— Това ли мислиш за мене? Че съм упорита и горделива?

— Софи, ти си сестрата, която никога не съм имала. Обичам те. Но трябва да си признаеш, че понякога си… доста непреклонна.

— Да. И се гордея с това. Никога няма да отстъпя. Харесва ми да имам собствено мнение.

— Знам. И понякога си пожелавам да правя това, което ти правиш. Иска ми се да можех да съм като тебе. Но не мога. Аз отстъпвам.

— Не, не! Ти не си слаба, Едит. Имаш нежна, любяща природа и всеки те обича.

— Да, но в някоя пълна зала аз изчезвам. А ти никога не можеш да се скриеш, Софи. Когато влезеш някъде, всички го разбират.

— А сър Тобин? Не съм сигурна.

— Той няма очи за друга, освен за тебе. Просто ти си толкова заета да гледаш къде ли не, само не и към него, та не можеш да видиш това.

— Все още не мога да разбера защо постъпва така.

— В повечето случаи реагира на твоите действия. С тебе никак не е лесно, Софи. Ти си го знаеш. Караш хората да се стремят да се приближат към тебе, сякаш трябва да ти докажат, че се интересуват наистина от тебе. Че са достойни. Само виж какво правиш с краля.

София я изгледа с леко свити вежди. Думите й не й харесаха.

— Май днес ти си проницателната.

— Аз съм ти приятелка. Просто ти казвам истината. Би ли искала да те излъжа?

— Както направи за годежния празник ли?

— Не излъгах. — Едит прехапа устни. — Не съвсем. Кралицата ме накара да се закълна, че няма да кажа нищо.

— Дори да ми беше казала, не съм сигурна, че щеше да има значение. — София се изправи и изтупа праха от полата си и от ръцете си. — Ето защо ти простих.

Настана замислено мълчание. София се хвана за един ниско надвиснал клон и се загледа нанякъде, виждайки пред замисления си взор само въпросите, на които нямаше отговор. Въздъхна. Може би никога нямаше да разбере защо той се бе съгласил да се ожени за нея.

— Защо са тия огромни въздишки?

— Защото още не мога да разбера този годеж. Защо избра мене? — И тя погледна приятелката си. — Защо иска да се ожени за мене?

— София почти всеки млад рицар в кралството е искал да се ожени за тебе в един или друг момент. И трябва ли да питаш защо? Ти си толкова красива, само се погледни!

Да се погледне! Да, да погледне външността си. Но може ли някой да види какво се крие зад нея? София продължи да се взира надалече, стиснала клона. За миг й се стори, че ще се разплаче. Чувстваше как сълзите напират в очите й и ридания стискат гърлото й.

— Звънят за вечерня. Трябва да намеря Алебардите.

София изпъшка.

— Толкова съжалявам.

— О, недей. Те ще ме научат на всичко, което трябва да знам, за да управлявам замъка. Днес трябва да се науча да разчесвам вълна.

София се запита дали годеникът на Едит изобщо ще се върне, за да се ожени за нея. Но не каза нищо, защото знаеше, че Едит също се притеснява, макар че се опитваше да го скрие.

Едит се обърна и тръгна. Направи няколко крачки, но изведнъж спря и се извърна към София.

— Ако искаш да разбереш защо сър Тобин иска да се ожени за тебе, защо просто не го попиташ?