Джесика Сен Клер
Бялата роза (5)

Глава 5

Денвър се оказа едно истинско разочарование. Щом конете прехвърлиха билото на един нисък хълм, Дейн дръпна юздите и посочи към разпрострелия се под тях хаос, потвърждавайки най-лошите страхове на Сабрина. Градът имаше в най-добрия случай сто и петдесет дървени къщи, половината от които изглеждаха недовършени или вече се разпадаха. Нещо подобно се виждаше от другата страна на потока, който Дейн нарече Чери Крийк. Дали обаче това беше част от Денвър, или беше отделно селище, Сабрина не можа да разбере. И понеже нямаше видима разлика — може би само беше по-малко и по-недодялано — нямаше никаква причина да разпитва повече. Можеше само да се взира с отчаяние към града в подножието на хълма.

— Не прилича на Филаделфия, нали?

Тихият глас на Дейн прозвуча до ухото й. Сабрина му отговори само с мрачно кимване. Наистина не приличаше на Филаделфия с павираните й улици и каменните й сгради, с високите, сенчести дървета и кристално по-чистите води на Упсахикон Крийк, който криволичеше в околностите й. Любимата Филаделфия, с нейното усещане за достойнство, ред и стабилност, за целенасочен културен живот. Това място нямаше нищо общо дори с Индипендънс или Сейнт Джоузеф, както се бе надявала. Беше очаквала грубия вид на тези погранични селища, калните им главни улици, дъсчените им къщи, белосани набързо, ужасяващата скука. Но това… това беше отвъд всяка представа.

Дейн умишлено остави известно разстояние между Сънденс и понито на Блу, наведе глава и прошепна на ухото на момичето:

— Ще кажа, че си ми втора братовчедка. Сабрина. Останала си сирак и идваш да живееш с мен. Може би няма да им се стори твърде правдоподобно, но е най-доброто, което можах да измисля.

Сабрина само кимна, прекалено смазана, за да отговори. Нищо чудно, че Дейн се беше развеселил от намерението й да преподава уроци по френски или пиано.

 

Какво всъщност щеше да прави тук? В никакъв случай не би могла да остане сама в това… това село, напомнящо на бедняшки квартал.

Двамата мъже спряха конете си пред една двуетажна постройка, която очевидно изпълняваше функциите на бар, ако се съдеше по мърлявата, лошо нарисувана табела, представляваща огромна, яркожълта птица. Текстът под птицата гласеше: „Златният орел“. Зашеметена, Сабрина не проговори, докато Дейн я сваляше от седлото. След това самият той слезе от коня и намота юздите му около дървения коневръз. Все още беше ранен следобед, но от вратата на бара се носеше адска глъчка. От близкия прозорец се вижда група мъже, които вече бяха насядали край дълъг бар. Сабрина затвори очи и пое дълбоко дъх, молейки се да не припадне тук, в прахоляка.

— Ела, Сабрина — Дейн се усмихна мрачно и хвана отпусната ръка на момичето. — Това място ще трябва да те научи да не се качваш на дилижанси, когато не знаеш къде отиват.

Сабрина го последва безмълвно и се сви, щом влязоха в бара. Към тях се приближиха Блу Джеймисън, придружен от един як мъж, провесил в ръката си пушка. Носеше я така небрежно, както друг мъж би носил чадъра си.

— Не те чаках скоро, Дейн, или поне не чак толкоз скоро. Кво мога да сторя за теб?

— Трябват ми две стаи, Луис, или поне една — за това момиче. Тя ми е далечна роднина. Осиротяла е и идва да живее при мен.

Мъжът кимна и погледна любопитно към Сабрина, преди отново да отпрати погледа си към Дейн.

— Няма проблеми. Новината, че на юг са намерили злато, разкара повечето от хората тук. Имаме свободни стаи в излишък.

Един млад мъж, седнал до бара, се обърна, приближи се до малката група, усмихнат протегна ръка за поздрав.

— Дейн! Какво, по дяволите, правиш…? — изведнъж той заекна и почервеня, щом забеляза Сабрина. Сграбчи с ръка шапката си, докато бързаше да поднесе извиненията си. — За Бога, съжалявам, госпожице. Не ви видях.

— Сабрина, това е Тревис Брюстър — на лицето на Дейн се появи иронична усмивка, докато ги запознаваше и наблюдаваше как лицето на момъка става дори още по-червено. — Тревис ми е приятел. При това е много добре възпитан, както сама виждаш. Сигурно ще ти е приятно да си поговориш с него.

Младият мъж кимна с глава. Сабрина се намръщи, тъй като бе доловила насмешката в гласа на Дейн и това я беше объркало.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожице…

— Морган — побърза да му подскаже Сабрина, като повдигна леко вежди при дяволития поглед, който й хвърли Дейн.

— Искате да кажете, че сте госпожа? — момъкът с недоумение погледна към Дейн.

— Не, тя ми е далечна братовчедка, но очевидно носи същото име.

От стълбите, водещи към втория етаж, долетя женски глас.

— Дейн Морган? Каква приятна изненада! — Жената изтича надолу по стълбите и нетърпеливо побърза да се присъедини към малката група, плъзна голата си ръка зад гърба на Дейн, за да може да се повдигне на пръсти, и залепи устата си в неговата.

Сабрина ги зяпна глупаво, поразена от тази неприкрита проява на чувства. А след това, щом забеляза блестящата рокля от розов сатен, с която беше облечена жената, дълбоко изрязания й корсаж, както и грима на лицето й, Сабрина възкликна и извърна лице, което беше добило същия цвят, като този на роклята на жената. Тази жена беше проститутка.

— Това е Керълайна — поясни Тревис Брюстър с болезнено смущение. — Тя е… тя е нещо като приятел на Дейн.

Сабрина успя да кимне, като все още внимаваше главата й да е добре извърната настрана от жената. Бог знаеше какво щяха да направят след целувката!

— Да, несъмнено са много близки приятели! — промърмори тя, чувствайки прилив на необяснимо раздразнение.

— За Бога, Дейн! Коя е тази?

Сабрина извърна глава и откри, че жената се взира в нея и я оглежда от главата до петите с неприкрито весело изражение. Лицето на Сабрина пламна в миг и тя вирна гордо брадичката си.

— Това, скъпа ми Керълайна, е една млада дама, нещо, което не очаквам да можеш да познаеш — Дейн се усмихна, докато говореше, развеселен от искрите, които хвърляха очите на бар дамата, както и от справедливия гняв на почервенялата Сабрина.

Керълайна се обърна към него с предупредително изражение.

— Ако езикът ти продължава да е все така остър, Дейн, ще те накарам да си плащаш като всички останали — тя се обърна рязко с раздразнение и се насочи обратно към стълбището. — Но ако смяташ, че можеш да посмекчиш думите си, давай право към стаята ми, както правиш обикновено.

Шокирана, Сабрина извърна очи към жената и зяпна от изненада, тъй като кехлибарените очи на Керълайна срещнаха нейните за миг, преди тя да се обърне и да се насочи обратно към втория етаж. В погледа на Керълайна имаше някакво самодоволно превъзходство, което разяри Сабрина. Сякаш имаше някакво значение къде Дейн Морган прекарваше нощите си… или с кого!

Обърна се и установи, че Дейн я е оставил сама. Заедно с младия мъж се бяха насочили към една от масите, наредени нагъсто в помещението. Изглежда, че от двамата само по-младият Тревис Брюстър помнеше присъствието й — гледаше към нея през рамо, докато следваше приятеля си. Сабрина се изчерви от раздразнение и побърза да се присъедини към тях, почувствала се неудобно от погледа на Тревис. Стигна до масата тъкмо когато Дейн дърпаше назад един стол и реши, че той е за нея. Разбра грешката си миг по-късно, когато го видя да се настанява на стола. Бузите й пламнаха и тя прехапа долната си устна, за да възпре язвителния упрек, който й се искаше да му отправи, след това гневно се обърна и се насочи към друг стол до масата.

— Госпожице Морган?

Сабрина вдигна очи и установи, че Тревис Брюстър стои зад един свободен стол и й го сочи с ръка. Тя спря изненадана, след това промърмори някаква благодарност и прие предложения й стол. Младият мъж търпеливо я изчака да се настани, след това й помогна да премести към масата очевидно направения на ръка стол. За първи път откакто се бе качила на онзи съдбоносен дилижанс за Денвър, към нея се отнасяха с уважението, което бе научена да очаква. Сабрина се почувства поласкана и отправи крадешком поглед към Дейн Морган с надеждата, че е видял всичко. Той изглеждаше по-заинтересуван в усилията си да поръча на бармана питие и Сабрина го изгледа намръщено, преди да извърне поглед от него.

— Госпожице Морган? Може ли да ви предложа нещо разхладително? — Тревис заговори почти боязливо, като погледна с изненада към приятеля си. Защо Дейн не се грижеше за момичето? В края на краищата тя му беше братовчедка. Отговорността за нея беше негова.

Сабрина забеляза погледа на младия мъж и му отправи мила усмивка.

— Не се безпокойте, че братовчед ми ме е засегнал, мистър Брюстър. Сигурна съм, че вече е забравил, че съм тук. Чувала съм, че това е от бизонския език. Очевидно яденето засяга онази част от мозъка на мъжете, където те държат маниерите си.

Дейн обърна глава към нея при това жилещо подмятане и мързеливо повдигна вежди. Тревис се изчерви и се изкашля. Роднини или не, двамата очевидно вече бяха свикнали донякъде един с друг. Чувстваше някакво напрежение между тях, досущ като буря, която се надига в горещ летен ден. Тревис отново се изкашля с намерението да се извини и да се оттегли.

— Да, мистър Брюстър. Бих искала малко студен чай, дори може би малко вода, ако нямате нищо против, просто невероятно е колко много прах има из прерията — Сабрина изхвърли Дейн Морган от ума си и насочи вниманието си към Тревис, възнаграждавайки го с истински признателна усмивка.

Младият мъж примигна и в същия миг се влюби безнадеждно в Сабрина. Тя беше също като някаква богиня, дошла от други времена, хладна и далечна, но в същото време неочаквано мила. Тревис й се усмихна в отговор и бързо забрави за намерението си да си тръгва.

— Разбира се, госпожице Морган. На вашите заповеди — Тревис наистина казваше това, което мислеше, и беше възнаграден с втора усмивка, докато очите й за миг срещнаха погледа му с дълбока признателност.

Дейн лениво наблюдаваше разговора им през рамо, изненадан от нарастващото раздразнение, което изпитваше. Сви рамене и извърна глава. Сабрина беше като глупаво малко пале! Ако Тревис й предложеше да танцуват, тя сигурно щеше да се съгласи.

— От Денвър ли сте? — тихо попита Сабрина, като се настани по-удобно на стола. Изглежда, че повечето мъже вече я бяха разгледали и най-сетне отново я бяха оставили на мира.

— Не. Не. Тук съм само от около… четири седмици — отвърна Тревис, като се мъчеше да запази спокойствие. — И преди да ви видя, бях решил, че Западът няма какво чак толкова да предложи.

Сабрина му се усмихна отново, без да забележи в думите някакво по-дълбоко значение от обичайната игра на ласкателства, която беше нещо нормално между младите дами и господа. Играта й допадаше, караше я да се чувства като у дома.

— Оказвате ми голяма чест — стеснително рече тя, като посочи разбърканата си от вятъра коса и изцапаните си дрехи. — Видът ми по-скоро би прогонил хората оттук, отколкото да ги привлече.

— Няма поражение, което една хубава вана не би могла да излекува.

Ленивото подмятане на Дейн накара лицето на Сабрина да пламне. Обърна глава към него и го изгледа над грубата повърхност на масата. Как можеше публично да споменава подобно нещо! Да намеква за сцени, в които тя е без дрехи!

Тревис изгледа продължително приятеля си, ужасен от липсата му на такт. Какво, по дяволите, ставаше с този човек? Дейн винаги бе наричал нещата с истинските им имена, но когато се налагаше, се бе държал прилично. Погледна по-рязко към него и се намръщи. Проклет да е, ако дяволитият поглед на Дейн не означаваше, че умишлено дразни момичето! В думите му се долавяше предизвикателство, но в усмивката му имаше горчивина.

— Дейн, наистина, не е… — додаде Тревис и понечи да поклати глава.

— Недей да възразяваш, Тревис — сви рамене Дейн и отправи към мълчаливата девойка нов презрителен поглед. — Госпожицата… братовчедка ми има готови протести за цяла армия жени, повярвай ми. Смята ме за невероятен варварин. Нищо, което казвам или правя, не би могло да я шокира.

Лицето на Сабрина доби тъмночервен цвят. Сякаш цялата започна да излъчва топлина. Проклет да е този Дейн Морган! Използва собствените й думи, за да я унизи.

— Е, струва ми се, че бих отишъл на втория етаж при Керълайна, ако ме извините — Дейн допи уискито, което беше поръчал, и стана на крака. Остави един ключ на масата пред Сабрина. — Сигурен съм, че Тревис ще се погрижи да те изпрати до стаята ти, когато си готова, Сабрина. Ще намина да те взема, щом стане време за вечеря.

Сабрина протегна ръка към ключа, без да поглежда към Дейн.

Тревис незабавно се изправи и намръщен проследи тръгването на Дейн.

— За мен ще бъде чест — сковано заяви той, като за част от секундата му се прииска да има достатъчно опит в боя, за да удари този мъж. Остана загледан в Дейн, докато той се изкачваше по откритото стълбище към втория етаж и изчезваше в тъмния коридор. След това смутено се обърна към девойката и отново се настани до масата.

Сабрина едва го забеляза — толкова беше погълната от смущението и от мислите си. Къде всъщност отиваше Дейн Морган? Очевидно при онази боядисана повлекана, Керълайна, но… мили Боже! Та сега беше още ден! Хората не правят тези неща посред бял ден, нали?

— Позволете ми да ви поднеса извиненията си вместо… вместо братовчед ви, госпожице Морган — Тревис едва успя да изрече това, толкова объркан беше от непростимото поведение на Дейн. Не мога да разбера какво става с него.

Сабрина само сви рамене, усещайки, че изпитва болка, чието име не може да нарече.

— Моля ви, не се безпокойте заради мен, мистър Брюстър. Свикнала съм Дейн да прави или да казва каквото си науми. Освен това настроението му се мени като лятно време.

Сабрина съсредоточи вниманието си към младия мъж, седнал до нея. Хубав е, реши тя. Видът му беше момчешки в сравнение с Дейн Морган и освен това беше рус, а Дейн беше тъмнокос, но… Тревис продължи по-раншния им разговор, като прилежно се придържаше към изискванията на учтивото поведение и Сабрина отново се отпусна, чувствайки се в познати води.

Въпреки това от време на време дочуваше забележката, направена от някой от миньорите, или пък избухваше силен смях, последвал някоя мръсна шега. Сабрина започна да се чувства доста глупаво. Учтивостта на Тревис изглеждаше в противоречие с грубата обстановка. В известен смисъл ситуацията беше дори абсурдна — салонни маниери в един недодялан бар — и Сабрина започваше все повече да се притеснява от неприкритото възхищение, с което я гледаше младият мъж. Чувстваше се ужасно с мръсната си коса и износената си, изцапана на места с кръв рокля. Приличаше на малко дете, което се преструва на дама.

Сабрина го попита за Денвър. Известно време Тревис говори за града, като внимаваше да не засегне чувствата на младата дама. След това учтиво я попита за пътуването й. Момчешкото му лице доби искрено изненадан вид, когато му спомена, че е прекарала известно време в лагер на чейените. Но надутият разговор започваше да й досажда. Повечето от онова, което й се искаше да попита, се намираше отвъд границите на приличния разговор между една млада дама и един млад господин. Когато при споменаването, че й се е наложило да язди по мъжки, Тревис отвърна, че „това едва ли е навредило на реномето й“, Сабрина почувства, че започва да се мръщи.

Всъщност фактът, че Дейн Морган бе видял глезените й на дневна светлина, изглеждаше много по-маловажен от това, че грубото седло бе прежулило бедрата й. Но, разбира се, беше невъзможно дори косвено да спомене някоя част от тялото си. Все повече и повече добиваше впечатлението, че тя и Тревис разговарят с гатанки, като си даваха извънредно дискретни намеци за истинския характер на това, за което всъщност искаха да говорят, а след това се оставяха да се борят с подреждането на тези догадки в някакво подобие на ред. Този тип разговори вършеха работа във Филаделфия, където хората разговаряха за съвсем други неща, но тук…

— Простете, мистър Брюстър — каза тя, като осъзна, че бе потънала в мисли, докато той й говореше нещо и сега нямаше представа какво представляват тези „сурови страни на нецивилизованата пустош“. Напълно беше изгубила нишката на разговора и принудена да говори толкова деликатно, едва ли можеше да успее да я хване отново за по-малко от десет минути. — Боя се, че съм малко изморена, мистър Брюстър. Наистина трябва да се кача в стаята си и да се освежа.

Тревис кимна незабавно и стана на крака, като се приближи към стола й.

— Да, простете неделикатността ми, госпожице Морган. Трябваше да се досетя, че сте изморена, вместо така да се отдавам на възможността да поговоря с една красива млада дама. Разбира се, при трудностите и униженията на едно такова пътуване… несъмнено трябва веднага да си починете. Отново ви моля да ме извините.

Сабрина кимна и се насили да му се усмихне, като хвана Тревис подръка, докато се качваха по стълбището. Колко учуден щеше да бъде, ако му кажеше честно, че поне в този миг униженията на пътуването бяха най-малката й грижа. По-важното беше, че краката й се бяха схванали, а кожата на бедрата й беше възпалена от ездата. А какво ли щеше да си помисли за униженията, които бе преживяла в типито на Черната мечка през онази нощ, когато бе лежала върху бизонските кожи, притисната под мускулестото тяло на Дейн Морган? Споменът предизвика леко потръпване, което я накара да се изчерви, доволна, че сега поне за кратко ще бъде сама. Беше изложена на сериозната опасност да изостави всички обноски на приличното поведение. Беше живяла толкова дълго с диващината на Дейн Морган, че дори започваше да я споделя.

— Може ли да ви помоля за честта да се присъединя към вас за вечеря, госпожице Морган?

Сабрина понечи да кимне отрицателно, но тъжният призив в погледа на младия мъж я спря.

— Е… ами, да, мистър Брюстър, би било хубаво. Но нямам представа какво е запланувал Дейн за…

— Той няма да има нищо против — почти мрачно рече Тревис, като си спомни за грубостта на приятеля си. — Дойдох в Денвър като истински зелен новак. Дейн се отнесе към мен като към по-млад брат. А тъй като вие сте му братовчедка, ще стане нещо като семейна среща — Тревис се усмихна, но не дочака да опровергаят думите му. След днешното поведение на Дейн, не можеше да разчита на подобаващото му отношение към момичето. Трябваше самият той да се заеме с това. Докосна шапката си за довиждане, след това се обърна и я докосна втори път, докато отиваше към стълбите.

Сабрина въздъхна и се намръщи леко, докато отключваше вратата на стаята си. Надяваше се, че не беше сгрешила, като покани младежа да се присъедини към тях за вечеря. Не трябваше да пренебрегва Тревис Брюстър заради това, че е млад, укори се тя. В сравнение с Дейн той изглеждаше по-млад и разликата не беше само в годините. Дейн едва ли беше по-възрастен от двайсет и седем — двайсет и осем години. Тревис поне беше безупречно облечен, и то в стандартни дрехи. Освен това отдаваше цялото дължимо уважение на една възпитана млада дама. Ласкаеше я очарованието, с което я гледаше, въпреки мръсната й коса и изцапаната й с кръв рокля. Беше израснала сред подобни увлечения и бе привикнала да ги приема за нещо нормално, но последните няколко дни с Дейн Морган бяха истински срив. С изключение на онези няколко минути в типито на Черната мечка, Дейн се бе държал сякаш не беше по-привлекателна от гнил пън.

Сабрина отвори вратата и спря изумена при вида на огромната медна вана, пълна с вода. До нея стоеше кофа с гореща вода, от която се дигаше пара. Перспективата отново да се почувства чиста прогони всичко от ума й…

Не знаеше колко дълго бе прекарала във ваната, но се сепна едва когато забеляза, че единствената свещ, която осветяваше стаята, почти беше догоряла, а водата бе започнала да изстива. Побърза да излезе от ваната и посегна към хавлията. Може би дори беше заспала за няколко минути. Златистата й коса беше почти изсъхнала. Само малките къдри край лицето й бяха все още достатъчно мокри, за да се навиват от влагата. Може би Дейн вече бе идвал и бе чукал, а тя не го беше чула. Трябваше да се облече и да слезе долу за вечеря.

Направи гримаса при вида на дрехите, които лежаха на куп върху леглото. Роклята й дори беше обърната наопаки, докато бързаше час по-скоро да влезе във ваната. Поне бе изпрала бельото си. Все още беше влажно, но щеше да изсъхне върху нея от топлината на кожата й и поне беше чисто. Вдигна роклята си и се намръщи. Прането би било безсмислено. Трябваше просто да я изгори. Но преди да намери с какво да я смени трябваше да се задоволи с нея. Среса косата си с пръсти, доколкото можа и се зачуди дали в Денвър имаше магазин, от който би могла да си купи, някакви дрехи и четка за коса. Разбира се, нямаше пари и следователно… Въздъхна и посегна към дръжката на вратата. Може би трябваше да вземе на заем някоя от роклите на Керълайна. Макар тази мисъл да я жегна, беше готова да се примири с нея. Съмняваше се, че щедростта на Дейн Морган щеше да се простре чак дотам, че да задоволи съмненията й дали е благоприличие да използва роклята на една пропаднала жена.

Вече беше слязла долу и бе направила няколко крачки в бара, когато започна да се чуди дали не е сгрешила. Никъде сред тълпата не забеляза нито Дейн, нито Тревис Брюстър. Беше решила, че ако не Дейн, поне Тревис сигурно вече е долу. Забеляза най-напред погледите на неколцина мъже, след това постепенно все повече глави започнаха да се извръщат към нея и в целия бар настана тишина. Остана така за миг, след това рязко се обърна към стълбите. Беше сгрешила. Трябваше да се върне горе, преди да е попаднала в беда. Но пътят й вече беше препречен от половин дузина мъже. Краката й се разтрепериха от гладните погледи, с които я наблюдаваха миньорите. Застави се да вдигне гордо глава, а изумрудените й очи изразиха престорено безгрижие.

— Извинете ме. Искам да се кача горе — тонът й беше изпълнен с ледена надменност и всички мъже, освен един, сведоха очи и отстъпиха. Сабрина изчака още миг, усетила неочакван страх да обхваща сърцето й.

Мъжът не помръдна, а само я огледа похотливо от горе до долу.

— Ти си нова тук.

Сабрина смръщи вежди и погледна с надежда към стълбите и тъмния коридор зад тях.

— Не работя в бара — обясни тя, като се застави отново да го погледне в очите. — Чакам някого… за вечеря. А сега наистина ви моля да ме извините — тя се опита да го измами, като тръгна бързо към стълбите, но не сполучи. Мъжът остана на мястото си и й попречи.

— От шест месеца не съм виждал толкова хубава жена. Имам много златен прах, госпожичке. Само си кажи цената.

Сабрина изведнъж пламна в яркочервено, а зелените й очи проблеснаха.

— Аз не съм… не съм… такава жена. А сега ме пуснете да мина! — Тя вдигна ръка, за да го отблъсне встрани, прекалено ядосана, за да се замисли за възможните опасности, които крие такава близост с мъжа. Изведнъж почувства как решителната му длан стиска ръката й. — Как смеете! — просъска тя, опитвайки се да се освободи. — Незабавно ме пуснете!

— Не и преди да си кажеш цената, госпожичке! Много съм ти навит и мисля да получа това, което ми се иска.

— Пусни я, Сендлър!

Сабрина сепнато се извърна, като чу дълбокия глас на Дейн Морган от стълбището.

— Дейн! Този мъж си мисли…

— Казах да я пуснеш, Сендлър.

Хватката на миньора се затегна още по-силно около ръката на Сабрина, която тихо извика от болка. Лицето на Дейн над тях изразяваше мрачна решителност, а в сивите му очи блестеше гняв.

— Правиш голяма грешка, Сендлър. Сабрина ми е братовчедка и не се интересува от тебе.

— О, я млъкни, Морган. Вече имаш една жена горе. Не ти трябват две. — Миньорът войнствено вдигна брада и придърпа Сабрина по-близо до себе си. — Тази ми принадлежи.

— Искам само да ти кажа, че тази не продава нищо, Сендлър. Така че не принадлежи на никого, а най-малко на теб.

Миньорът изръмжа от гняв и Сабрина усети отблъскващата смрад на уиски, която се носеше от устата му. Дръпна се малко по-рязко с надеждата, че вниманието му е дотолкова съсредоточено върху Дейн, та хватката му е отслабнала. Но ръката му я стискаше като клещи, а мръсните му, изпочупени нокти се забиха в меката кожа на ръката й през роклята й.

— Стой настрана, Морган. Можеш да си вземеш обратно братовчедката, като свърша с нея.

Очите на Дейн проблеснаха отново и Сабрина зърна с ъгълчето на окото си неясно движение. Докато се осъзнае, той беше измъкнал ножа от еленовия си ботуш и сега слизаше бавно по стълбите. Ловджийският нож блестеше зловещо.

— Приключих с разговорите, Сендлър. А сега или я пускай, или се приготви да се биеш.

Стаята зад тях за миг потъна в тишина, а след това отново се огласи от тътренето на столове и припрените стъпки на мъжете. Сабрина ужасено погледна ножа в ръката на Дейн. Дори това миньорско селище не би могло да бъде до такава степен нецивилизовано. Не можеше да си представи, че мъжете биха прибягнали до ножове, за да решат един спор. Ако сега Сендлър извадеше ножа си или револвера, който носеше, някой можеше да бъде убит.

Сякаш в отговор на мислите й очите на миньора погледнаха за миг към колта на бедрото му. Сивите очи на Дейн проследиха погледа му и се присвиха.

— Мъртъв си, преди дори да си го извадил от кобура.

Миньорът се поколеба още минута, след това пусна Сабрина с гневен тласък, който я изпрати към стълбите. Дейн я подхвана и я придърпа на първото стъпало зад себе си. След това погледна Сендлър в очите кимна бавно, пое си дъх и се наведе, за да прибере ножа в канията. Едва ли миньорът щеше да продължи спора. Като повечето мъже в Денвър, той беше чувал за уменията на Дейн Морган с ножа — говореше се, че се бие като онези проклети диваци, с които понякога живееше, бързо и абсолютно точно, и сякаш без страх. Сендлър реши, че не си струва да поема подобен риск заради една жена.

— Между другото в Орора има далеч по-хубави жени — провлечено рече той, като се насочи към вратата.

— Ще ида там. Там поне конкуренцията не е толкова яростна.

Дейн остана загледан в мъжа, който излезе от бара с гръм и трясък, и чак тогава се отпусна достатъчно, за да обърне внимание на Сабрина.

— По дяволите, Сабрина — намръщи се той, — не чуваш ли какво ти говорят?!

Момичето премигна изненадано от гнева, който блестеше в сивите очи на Дейн. Беше толкова облекчена от появата му, че досега не беше забелязала яда му.

— Не ти ли казах да стоиш в стаята си, докато не дойда да те взема за вечеря?

Сабрина го зяпна и лицето й полека се смръщи.

— Не, всъщност ти каза…

— Да не си мислиш, че все още си във Филаделфия, Сабрина? Там, където жените могат да се разхождат напълно безопасно? По дяволите, момиче, привличаш бедите като магнит!

— Не ме ругай, Дейн Морган! — очите на Сабрина бяха изпълнени със смесица от гняв и страх. — Знам, че не е Филаделфия! И сега вече ми е известно колко опасно може да бъде за една жена.

— Ти си най-проклетата жена, която съм срещал. Понякога не съм сигурен дали не трябва да те напляскам, или… — Дейн млъкна изведнъж, намръщи се отново и поклати глава. — Отсега нататък няма да слизаш долу без мен или Тревис, или някой друг. Разбра ли?

— Да, разбрах. Как разбра, че съм слязла в бара?

— Бях в салона. Уговарях Керълайна да ти заеме една от роклите си и си помислих, че ще е по-добре първо да проверя дали ще я облечеш.

Сабрина рязко обърна очи към него, изненадана, че той се бе сетил да я попита точно за това. Стори й се, че Дейн я наблюдава внимателно, със странно, почти замислено изражение в очите си. Сабрина се почувства объркана и несигурна.

— Госпожице Морган! О, госпожице Морган! Слава Богу, вие сте добре! — Тревис Брюстър изведнъж се втурна от коридора по стълбите. — Чух суматохата, но не бях прилично облечен, за да сляза.

— Приличното облекло може да бъде голяма спънка из тези места, Тревис. Добре ще е да го научиш по-бързо. Индианците едва ли ще задържат атаката си, докато ти си закопчаваш дрехите.

Сабрина се извърна леко към Дейн, докато слушаше забележката му. Прииска й се само да добави още една. Възможността да оскърбиш чувствата на една дама с вида на голи мъжки гърди беше много по-малък риск от изнасилването. Но сдържа езика си. Тревис изглеждаше достатъчно натъжен от укора на Дейн, така че тя само му се усмихна леко и кимна.

— Да, добре съм, благодаря. Дейн ми се притече на помощ тъкмо навреме.

Сабрина обърна глава към него и усмивката замръзна на лицето й. До този момент не бе забелязала. Сега обаче бузите й пламнаха и тя побърза да върне погледа си към по-младия мъж. Нищо чудно, че Дейн бе направил забележката си. Беше облякъл панталоните си и обул ботушите си, но бялата риза, с която беше сменил кожената, беше разкопчана почти до кръста и се придържаше само от едно-единствено копче. Дантелените му ръкави висяха свободно над мускулестите му, загорели от слънцето ръце. Единственият поглед, който тя отправи към плоския му стегнат корем и към тъмния триъгълник косми на широките му гърди, беше достатъчен да разбуди отново заспалите огньове в тялото й. Господи, помисли си тя с неочакван страх. Нима никога нямаше да успее да забрави онези блудни моменти в ръцете му?

— Госпожица Морган каза, че мога да се присъединя към вас за вечеря, ако нямаш нищо против, Дейн. Може би ти ще я придружиш до масата, докато аз… — момчешкото лице на Тревис изведнъж пламна, понеже той най-сетне също забеляза, че приятелят му не е напълно облечен. — О, съжалявам, Дейн! Предполагам, че… не исках да те обидя.

Дейн само сви рамене и бързият поглед, който Сабрина му отправи, я накара да сдържи езика си в нямо объркване. Лицето му се смръщи само за един съвсем кратък миг, но тя предположи, че по някаква причина Дейн не беше доволен.

— Дейн, ако имаш други планове… — колебливо промърмори Сабрина.

— Не — Дейн отново сви рамене и се насочи към втория етаж. — Не, ще взема Керълайна с нас, за да сме по равно. Вие двамата вземете маса, а аз ще сляза след малко… когато съм прилично облечен.

Сабрина го видя да изчезва в мрачния коридор и изведнъж необяснимо защо почувства разочарование. Трябваше да послуша интуицията си и да откаже на Тревис. А сега трябваше да седи на една маса с… компаньонката на Дейн.

— Не трябва да си създавате погрешна представа за Денвър, госпожице Морган — добави Тревис с настойчива сериозност, а в очите му се четеше извинение. — Сендлър не е стока, но такива като него са малцина. Повечето мъже тук са съвсем други.

Сабрина кимна и хвана предложената й от Тревис ръка, за да прекосят салона. От нейна гледна точка беше достатъчен само един като Сендлър. А когато Дейн Морган си тръгнеше от града след няколко дни, кой щеше да я защитава тогава? Тревис Брюстър? Сигурно можеше да опита, но в сравнение с Дейн…

— Едва ли бих могла да споря с вас, мистър Брюстър, но нещо ме учудва. Жените… почтените жени, искам да кажа… носят ли оръжие, или нещо подобно?

Тревис я погледна смутено.

— Боя се, че не знам. Жените тук не са много, така че… — Погледът му изведнъж потърси очите й, а момчешкото му лице доби сериозно изражение. — Все пак не се безпокойте, госпожице Морган. Ще остана още известно време в Денвър. Ще се погрижа за вас.

Сабрина се усмихна с искрена благодарност на предложението му и кимна с глава, докато той й помагаше да се настани на масата. Тревис беше хубав млад мъж, с добро възпитание и рицарски обноски. Но докато от Дейн Морган струеше сдържана мощ — понякога достигаща опасно ниво — Тревис Брюстър изобщо не беше такъв. Дали Сендлър, или някой друг като него би отстъпил толкова бързо от Тревис, както Сендлър от Дейн? Едва ли. Улови се, че наблюдава стълбите в очакване на Дейн. Изчерви се леко и извърна поглед. Във всеки случай, сгълча се тя, нямаше полза да спори със себе си какъв мъж би предпочела за защитник. След няколко дни Дейн Морган щеше да си тръгне и тогава нямаше да има избор. Или Тревис Брюстър, или никой друг. Ами ако Бригс и Сампсън се появяха в Денвър, за да я търсят?

— И така, кажете ми защо решихте да дойдете на запад, мистър Брюстър? И защо точно тук? — Сабрина му отправи една от най-сладките си усмивки и бе възнаградена с незабавното изчервяване на младия мъж. Но докато слушаше разказа му, тя почувства как едно безпокойство настойчиво гложди ума й. Къде всъщност беше Дейн Морган и какво правеха горе, той и онази жена? Вече беше изминало повече от достатъчно време, за да се закопчае една риза!

 

Първата вечер послужи като образец за останалите. Всяка вечер четиримата се хранеха заедно. Накрая Сабрина привикна с присъствието на Керълайна, но не и с насмешката, която понякога проблясваше в кехлибарените очи на жената, както и с усещането, че е близо до една тайна, която не желае да узнае. Сабрина рядко виждаше Дейн Морган, защото по някакъв начин Тревис бе заел мястото на водач и компаньон, и той, а не Дейн й намери нови дрехи и я разведе из малкото миньорско градче.

Топящите се снегове на Скалистите планини превърнаха Чери Крийк в беснеещ порой, който отнесе няколко от разположените край него дървени сгради. Сабрина се удиви колко бързо те се появиха отново. Пристигна керван от мулета и фургони, натоварени със стока — една четвърт хранителни припаси и три четвърти разнообразни миньорски сечива, които се разпродадоха дори преди още да са разтоварени. Пристигна и пощата, която трябваше да дойде с дилижанса за Денвър. Малка група пътници бяха зърнали мрачната картина и бяха спрели да огледат. Почти през целия ден разговорите за индианското клане доминираха дори над вечните приказки за злато. Дейн предупреди Сабрина да си затваря устата. Дори и без това предупреждение тя едва ли би казала много. Изплаши се, като видя каква омраза към индианците разпали този инцидент.

Обикновено тя лежеше близо до повърхността — омразата на белия човек и страхът му от диваците, които не можеше нито да разбере, нито да опознае. Но докосната само от една-едничка искра, тя бързо се разпалваше в буен огън. Въпреки че напоследък Сабрина живееше сред хора, които в по-голямата си част се държаха по този начин, това, което чуваше, я натъжи и изплаши. Не виждаше как в тази дива страна можеше да настане мир, без едната от двете раси да унищожи другата. За първи път се зарадва, че през онази лунна нощ Дейн бе хвърлил златото обратно в потока.

Сега поне повечето мъже, които пристигаха тук, оставаха само за кратко и скоро тръгваха към Пайкс Пийк, закъдето се носеха слухове, че имало много злато. Видяното накара Сабрина да започне да се съмнява, че търсенето на злато беше верният път към богатството. Струваше й се, че повечето пари, които дори един доста добър златотърсач успяваше да изкара, отиваха в ръцете на собствениците на барове и търговците в града. Те слагаха огромни цени на всичко — от уиски до кирки и лопати. Новата й рокля струваше четири пъти повече, отколкото би платила за нея във Филаделфия, а като качество беше далеч по-лоша. Все пак, напомни си тя, поне не беше изцапана с кръв. А Дейн бе отхвърлил протеста й при предложението му да си поръча още една при шивачката китайка, която бе пристигнала наскоро. Единствената му забележка бе, че според него той бе изхвърлил за около сто долара злато в реката, така че Сабрина все още разполагаше с известен кредит.

Тази мисъл все пак я накара да се намръщи. Очакваше почукването на Дейн да й даде знак, че е време за вечеря. През изминалите четири дни бе започнала да си мисли, че „кредитът“ й вече е изчерпан. Въпреки че Дейн не казваше нищо, тя бе забелязала постоянно нарастващото безпокойство в държанието му, засилващата се склонност да се мръщи, вместо да се усмихва. Единственото обяснение беше, че желае отново да тръгва на път. С удивление установи, че самата тя понякога копнее за прерията. В Денвър никога не беше спокойно, дори през нощта. Човешката врява се засилваше, а към нея често се прибавяха пистолети и изстрели. Разбира се не всичкият шум идваше от бара долу. Сякаш всяко ъгълче в града беше обхванато от него. И така всеки момент Дейн Морган можеше да изчезне. А Сабрина все още не бе успяла да измисли как ще се издържа тук. Търговците не искаха да наемат жена за продавачка, особено млада и хубава, която неизбежно щеше да им навлече неприятности. Що се отнася до баровете… Сабрина все още потреперваше при мисълта да работи в един от тях. Дълбоко изрязаният корсаж на Керълайна продължаваше да я кара да се изчервява. Идеята да носи подобна рокля беше отвъд всичко, което можеше да се застави да направи, дори ако успееше да се убеди, че вечно нетърпеливите миньори желаят да им сервира само напитки и храна, а не себе си.

— Сабрина?

Момичето се стресна от неочакваното почукване на вратата и скочи на крака. Безшумната походка на Дейн продължаваше да я изненадва. Особено тук, където беше заобиколена от постоянен шум, Дейн много трудно можеше да бъде чут.

— Да, Дейн, готова съм.

Отключи бързо вратата и понечи да излезе, но изражението на лицето на Дейн я разколеба. Сякаш той искаше…

— Може ли да вляза за малко, Сабрина? — той спря за миг и й отправи усмивка, която изглеждаше странно изкуствена. — Предварително ти се извинявам за това неудобство, но искам да говорим само двамата, а напоследък сякаш винаги има някой край нас.

Сабрина се поколеба само за миг, след което кимна и отстъпи назад. След всички интимности, които бяха преживели, да го допусне в стаята си, не беше чак толкова много.

— Знам, Дейн. — Тя се усмихна и се обърна, за да погледне лицето му на слабата светлина на свещта. Нещо в очите му накара дъха й изведнъж да заседне в гърлото й. Усмивката изчезна от лицето й. — Утре си тръгваш, нали?

Дейн само сви рамене в отговор и Сабрина усети как сърцето й трепва необяснимо. Дейн огледа стаята и се насочи към леглото. Седна на него и се облегна на таблата, като сви единия си крак, така че да се подпре с лакът на коляното си. Леглото — грубо изработено от нерендосани дъски с въжена пружина, която скърцаше под теглото на Дейн — беше единствената мебел в стаята и Сабрина го последва без колебание, като се настани в краката на Дейн и се загледа в лицето му в очакване на отговор.

— Тръгвам сутринта, Сабрина.

Тя само кимна, неспособна да каже нищо.

— На твое място не бих се безпокоил все пак. От това, което видях тази седмица, мисля, че Тревис ще те държи под око.

Сабрина сви рамене, твърде обезсърчена, за да обмисля думите си.

— По-добре, отколкото нищо.

Устните на Дейн се извиха в иронична усмивка. Беше си помислил, че Сабрина е напълно доволна от младия мъж.

— Да, знам, Тревис е все още млад. Но ако успее да оживее през следващите шест месеца, ще е научил достатъчно, за да се грижи за себе си… и за теб.

Сабрина неочаквано се намръщи и се почувства раздразнена, без да разбира защо.

— Не е нужно да изтъква, че си много по-добър от Тревис. Той поне стои край мен, за да ми помага. А ти си тръгваш и ме оставяш да се оправям както мога… — тя се изчерви и млъкна неочаквано. Гневът й беше необоснован и тя го разбираше.

— Никой не ме е молил да остана. — Гласът на Дейн беше тих, почти недоловим.

Сабрина вдигна глава и го погледна в очите.

— Ще останеш ли още, ако те помоля? — сърцето й отново ускори ударите си от чувство, което не разбираше. Раздалечените й, изумрудени очи задържаха за миг сивия поглед на Дейн. Това, което видя там, я смути. Сякаш в тях беше изписан въпрос, който обаче тя не можеше да разбере напълно.

Дейн я огледа преценяващо и на хубавото му лице се изписа слаба усмивка. Всеки път, когато погледнеше към момичето, с изненада откриваше колко красива всъщност беше тя. Чертите й бяха съвършени, сякаш изваяни от ръката на художник. Златната й коса сияеше на светлината на свещта като коприна и подчертаваше бледата красота на лицето й като ореол. Дейн с усилие извърна очи от нея.

— Може би. Всъщност се надявах, че ще успея да те убедя да напуснеш Денвър.

Сърцето на Сабрина отново подскочи, а устните й потрепериха. Не можеше да се каже, че гори от желание да остане в този недодялан, луд на тема злато град. Просто нямаше къде другаде да отиде.

— Дали другаде би било по-различно? Освен това нямам пари…

— Е, може би ще мога да ти помогна. Не бих имал нищо против…

Вратата изведнъж се отвори с трясък и Тревис Брюстър връхлетя в стаята.

— Госпожице Морган! Добре ли сте? — Думите сякаш заседнаха в гърлото му, щом зърна небрежно седналия на леглото Дейн. Примигна към него, сякаш очакваше образът му да изчезне. Това обаче не се случи, така че Тревис се обърна към него, а момчешкото му лице почервеня. — Какво правиш тук, по дяволите? Като видях вратата открехната, си помислих…

— Просто говорех насаме с братовчедката си, Тревис — Дейн не помръдна, докато говореше, а само леко повдигна вежди, сякаш питаше нещо. — Има ли причина да не мога да го направя.

— Не ми се прави на невинен, Дейн! Много добре знам какво целите ти и твоята… твоята изрисувана Керълайна. И повече не ми пробутвай тази история с братовчедите. Още от самото начало разбрах, че е лъжа. Ти си южняк като мене, по гласа ти го познавам. А от говора на госпожица Морган виждам, че тя е янки. Не ми пука колко далечна братовчедка ти се пада. Ти нямаш нито един роднина янки.

Дейн се намръщи леко и погледна с опасение към отворената врата. Сигурно целият проклет салон щеше да ги чуе, ако момчето продължаваше да крещи все така.

— Тревис, това наистина не е твоя работа и ще съм ти признателен, ако говориш по-тихо.

— Да, но аз твърдя, че е моя работа! Ако още не си забелязал, аз съм влюбен в госпожица… госпожица… както всъщност й е името — Тревис посочи към Сабрина, която го гледаше като поразена от гръм. — Тя е почтено момиче, Дейн. Освен това е една хубава, млада дама и е прекалено добра, за да я замесваш в проклетата игра, която се опитваш да си играеш с нея — очите му презрително огледаха леглото, а лицето му потъмня още повече. — Така че остави момичето на мира или, кълна се, че ще… ще…

Сабрина го зяпна от учудване, но бързо се овладя и си наложи да се намеси.

— Тревис, моля те — прекъсна го бързо тя, като скочи на крака. — Грешиш напълно.

— А сега, Морган, разкарай се оттук или ще те…

— Ще ме какво, Тревис? — гласът на Дейн беше неочаквано тих.

Сабрина се обърна към него и вдигна ръка с молба. Очите му бяха потъмнели и се бяха присвили — същите тези очи, които се бе научила да наблюдава толкова внимателно. Можеха да бъдат буреносни и да мятат мълнии, но можеха да бъдат нежни като дъжд. Точно в този момент те бяха по-тъмни от когато и да било.

— Ще те… ще те убия, Дейн! — Гласът на момчето набра сила и то изгледа безстрашно Дейн. — Кълна се в Бога, ако й сториш нещо, ще те…

— Не го казвай втори път, Тревис — предупреждението на Дейн се чу като ръмжене и Сабрина потрепери от отчаяние.

Ръката на младия мъж изведнъж се стрелна към револвера му — дали след умишлено решение, или като инстинктивна реакция на заплахата, тлееща в очите на Дейн, Сабрина не можеше да каже. Преди да е докоснал кобура, Дейн скочи от леглото, сграбчи ръката на Тревис, хвана младия мъж за реверите и го тласна към отворената врата.

Сабрина отвърна с изплашен вик, промуши се между двамата мъже и се притисна с две ръце към гърдите на Дейн, за да го накара да отстъпи. Та Дейн можеше да глътне младия мъж, без дори да го дъвчи.

— Дейн, недей! Дейн! — тя го тласна по-силно, окуражена от моментното колебание на мускулите, които изпъкваха под ръцете й. — Дейн, спри! За Бога!

За миг никой не помръдна. Тримата стояха като замръзнали. Изведнъж Дейн отстъпи назад и гневно пусна дрехата на младия мъж. Тревис несръчно залитна към вратата. Дейн погледна само веднъж към момичето с очи, студени като зимен лед, след което се завъртя на пета.

— Виждам, че вече си направила избора си, Сабрина. Надявам се, че ще ти е приятно в Денвър.

— Дейн, почакай! — тя се втурна след него, клатейки глава отчаяно. Той не я разбра. Тя не защитаваше Тревис умишлено, заради някакво взето решение. — Дейн! — Видя го да се насочва към стълбите и понечи да го последва, но Тревис я сграбчи за ръката и я задържа.

— Оставете го, Сабрина — на слабата светлина се виждаше, че лицето на младия мъж е пребледняло, но упоритата решителност все още бе изписана на устните му. — Знам, че си твърде невинна, за да го разбереш, но той е само един…

— О, я млъквайте, Тревис! — Сабрина успя да си измъкне ръката точно когато Дейн изчезна по стълбата надолу. Да последва Дейн сега… ако веднага излезеше от бара… и всичките онези мъже долу… — О, проклет да си, Тревис Брюстър! — промърмори тя най-накрая и въздъхна разочаровано. Сега трябваше да чака цяла нощ, за да хване Дейн, преди да си е тръгнал. Съдейки по гнева, изписан в очите му, сигурно щяха да минат часове, преди да се охлади достатъчно, за да се прибере.

— Влюбена сте в Дейн, Сабрина, нали?

Гласът на Тревис беше тих от изненада. Момичето махна с ръка гневно и погледна към пепелявото лице на младия мъж със смесица от раздразнение и състрадание.

— О, не бъдете глупак, Тревис! Не съм влюбена в Дейн Морган. Просто той е един от най… един от най… — не можа да намери думата и само сви рамене, опитвайки се да овладее гнева си. Не беше ли казал, че я обича? — Тревис, едва ли ще ме разбереш, но Дейн спаси живота ми тази седмица. Всъщност няколко пъти. Аз съм му задължена и признателна. Но наистина само говорехме, когато се втурна толкова неочаквано. И наистина не мога да виня Дейн, че се подразни толкова от предположенията ти.

Тревис въздъхна бавно, но очите му, които не се откъсваха от лицето на момичето, оставаха объркани и някак печални.

— Да, разбира се, напълно ви вярвам, госпожице… госпожице…

— Сабрина — отвърна тя и сви рамене.

— Сабрина… — младият мъж се намръщи, сякаш се колебаеше за нещо, след което явно изостави тази мисъл. — В такъв случай ще се извиня на Дейн. Но това, което казах, че съм влюбен във вас…

Сабрина го прекъсна с поклащане на главата и посегна да заключи вратата.

— Да вървим да вечеряме, Тревис, докато не е станало късно.

Не погледна повече към него, но миг по-късно чу звука на ботушите му бързо да я настига. Хвана предложената й ръка и тръгна заедно с него надолу по стълбите, доволна, че мълчанието му й позволява да се отдаде на хаоса в мислите си.

Това, което беше казал Тревис, не беше възможно. Не беше влюбена в този груб мъж. Та той беше толкова далеч от всичко, което си бе изградила в представите за един мъж. Но въпросът не можеше да излезе от ума й, докато слизаше по стълбите подръка с друг мъж. Само защитата на Дейн Морган ли се боеше да загуби? Или самия Дейн Морган?

Докато отмине вечерта, Сабрина беше стигнала до две отделни решения. Едното от тях не я изненада. Ако Дейн Морган беше искрен за помощта, която й бе предложил, ако той все още желаеше да го направи след гневния си изблик тази вечер, тогава тя щеше да напусне Денвър и да опита щастието си някъде другаде. Реши, че просто трябва да попита Дейн къде той мисли, че би било подходящо място. Познанията му бяха достатъчни, за да отгатне още в самото начало, че не е от Денвър. Освен това знаеше обстоятелствата, които я бяха накарали да напусне пастрока си. Може би знаеше някой друг град, не толкова див, място, където би могла да се издържа и все пак да не се излага на опасността да я открият.

Второто решение дойде като шок. Тревис Брюстър беше абсолютно прав. Беше влюбена във високия, загадъчен Дейн. Как или защо, или кога — тя не знаеше, но фактът оставаше, а разкриването му я хвърли в неподправено удивление. Беше склонна да се присмее на идеята за съществуването на романтичната любов и я смяташе за запазена територия на момичетата с прекалено силно въображение или на чувствителните стари моми. В нейния собствен свят нямаше нищо, което да я убеди в съществуването на такава любов. За нея бракът имаше по-скоро делово значение. Избираш някой, с когото можеш да работиш добре в продължение на години. Въпреки това за период по-кратък от седмица тя се бе влюбила в един мъж, когото едва познаваше, един мъж, безкрайно отдалечен от филаделфийските представи за джентълмен.

Ъгълчетата на устните й се извиха в слаба, малко тъжна усмивка. Сабрина въздъхна. Ако изобщо трябваше да се влюбва в някого, по-добре да бе избрала Тревис Брюстър. В него намираше всичко, което винаги бе смятала за важно за един млад мъж — красив, учтив, винаги добре осведомен за чувствителните за една дама теми. Освен това я обожаваше толкова явно, че я караше да се чувства виновна. Но тя обичаше Дейн Морган и не можеше да промени този факт.

Дали Дейн знаеше за чувствата й към него? Не, едва ли, особено след като самата тя досега не беше наясно по този въпрос. А какво ли изпитваше Дейн към нея? Наистина нямаше представа. Дори не си направи труда да се опита да отгатне. Дали загрижеността му за нейното щастие беше някакво доказателство за по-дълбоко увлечение? Или просто беше инстинктивна реакция към едно човешко същество, което зависеше от помощта му?

Изморено поклати глава и отново опря ухо до процепа на вратата. Дейн вървеше толкова тихо, че се боеше да го чака в леглото. Можеше да не го чуе или, още по-лошо, да заспи и тогава той щеше да тръгне на сутринта, преди тя да се е събудила. Сабрина прикри една нова прозявка с ръката си и продължи бдението си. Откакто бе изхвръкнал разгневен навън, бяха изминали часове. Сигурно щеше да се върне всяка минута.