Джесика Сен Клер
Бялата роза (20)

Глава 20

Сабрина се събуди по някое време през нощта. Може би беше само сън, но тревожното чувство, което я беше събудило, я накара да подскочи в непознатото легло. Облягайки се на лакът, тя се взря със сънените си очи в тъмнината. Недалеч от нея, червенеещият връх на пурата на Дейн осветяваше слабо лицето му, но миг преди да разбере, че това беше той, Сабрина се изплаши и силно извика, мислейки го за пастрока й Гарвис Треймор.

Дейн беше дошъл бързо при нея и търпеливо я беше успокоявал, докато тя отново се беше върнала в лоното на съня, макар че вече беше утрин.

Ярката бяла светлина струеше през пролуките на завесите на прозореца, а Дейн отново седеше на леглото до нея, но вече облечен и обръснат. Той й се усмихваше, като се наведе да я целуне, за да я събуди.

— По-добре е да ставаш, любов моя. Закуската ни пристига — каза той.

Трябваше да е късна утрин вече, каза си изненадана Сабрина. Тя смръщи леко челото си, протегна се и повдигна ръката си, опитвайки се да приглади разбърканата си коса. Дилижансът за Сейнт Луис би трябвало вече да е заминал. Тихи стъпки се дочуха по застлания с килим коридор. Миг по-късно някой почука на вратата на стаята.

По навик Дейн сложи ръка на дръжката на револвера си, когато отвори вратата. Служителят от рецепцията пристъпи една крачка напред и замръзна на мястото си, пребледнял като платно, взирайки се, без да може да каже и дума в оръжието, което Дейн беше насочил към него. Чашите от китайски порцелан и кристал, които беше наредил върху подноса, потропваха от треперенето на ръцете му. Звънливият звук, който издаваха, приличаше на звънтенето на миниатюрни камбанки.

Сабрина хапеше устните си, за да не се усмихне, като гледаше неудобството на мъжа, което стана още по-голямо, когато той спря погледа си върху нея със сънени очи, разрошена, свита доволно в леглото на Дейн.

Мъжът се изчерви, неудобството му нарасна още повече и той изглеждаше неспособен да постави подноса на малката маса. После се обърна бързо, като че ли от това зависеше животът му. Дейн протегна ръката си, за да го спре, а служителят подскочи и отново пребледня.

— Още нещо — каза Дейн, като че ли не забелязваше нищо странно в ситуацията. Беше се намръщил, но не беше ядосан, а по-скоро замислен. — Трябва да запазя място за моята съпруга за дилижанса за Сан Франциско, който тръгва днес следобед. Настъпи промяна в плановете ни. Моля ви, уредете това, когато слезете долу.

— Да, сър. Да, мистър Морган — кимна с глава мъжът и с бързи стъпки се отправи надолу по коридора.

Сабрина се разсмя. Гърдите й предизвикателно повдигаха ризата на Дейн, която тя беше облякла за закуска.

— Горкият човек се изплаши до смърт от теб. Вероятно ще отиде да помоли Луис да те изрита от „Златният орел“, преди да си го застрелял!

На лицето на Дейн се изписа изненада.

— Нямах намерение да го плаша — отговори той.

— Не казвам, че си го направил нарочно. Казвам, че просто го изплаши — усмихна се печално Сабрина и поклати главата си. — Физиономията ти… всява страх, предполагам. Особено пролича, когато посрещна горкия човечец с оръжие в ръка.

— О?… Но теб не те плаша, доколкото си спомням. Ти запрати едно дърво по мен. Дори ме удари по главата.

— Ти ме ужасяваше — призна си Сабрина. — Само че си мислех, че ще бъде по-безопасно, ако се преструвам, че не се страхувам от теб. А сега, за човека от рецепцията…

— Не се тревожи… Аз… аз притежавам половината от „Златният орел“, Сабрина. Никой няма да ни помоли да напуснем. Но за в бъдеще ще опитам да бъда по-вежлив с бедния служител, мисис Морган.

— Мисис Морган… — Сабрина тъкмо се канеше да стане от леглото, но замръзна на мястото си. — Мисис Морган — повтори замислено тя. — Не съм свикнала още с това име, Дейн. А освен това — добави бавно тя — в действителност още не сме женени.

— Това е само една малка формалност — усмихна се Дейн.

— Формалност е, да. Обаче не съм толкова сигурна, че е малка — Сабрина се спря и се намръщи леко. Слаба розовина започна да пълзи нагоре по бузите й. Бяха се любили два пъти… не, три пъти, като се има предвид и предишната нощ. Всеки път изживяването беше по-приятно, по-пълно и по-бавно. Действаше й като лек за тялото и душата. — В действителност за момента аз съм една паднала жена!

— Какво ще кажеш, да „паднем“ още веднъж? — усмихна се той, а очите му бързо промениха цвета си и започнаха да искрят. — Имаме малко време преди дилижанса…

— Не и преди да сме закусили — засмя се Сабрина. Когато Дейн пристъпи към нея, тя го отблъсна леко. — Само това му трябва на нашия човек от рецепцията, да се върне и да ни завари да правим… е, ти знаеш какво.

Тя подуши апетитния аромат, който идваше от храната на подноса, и се пресегна за чинията си. Но докато си слагаше от бекона с яйца, картофите и топлия хляб, тя се намръщи, изгубила веселото си настроение.

Формалност, беше го нарекъл Дейн. Да, така беше. Но не беше малка формалност или поне не беше толкова малка, че да си позволи да се смее над нея — не и докато Гарвис Треймор беше все още неин законен настойник, а тя не беше пълнолетна.

— Дейн… — промълви бавно Сабрина, унесена в мисли. — Знам, че си в прекрасни отношения с команчите, с най-различни главорези и служители в хотелите… но как се погаждаш със закона?

— Страхувам се, че не там ми е силата, Бри. Стоях буден през по-голямата част от нощта, размишлявайки върху същия въпрос, който, предполагам, те вълнува сега. Виждам само едно разрешение.

Тя се обърна изненадана към него. Дейн не се усмихваше вече. Лицето му беше леко намръщено.

— И то е…? — попита тя.

— Подозирам, че не е разрешение, което ще ти хареса — отговори той и сви рамене, — но е нещо, което бих искал да обмислиш, докато пътуваме за Сан Франциско. Сабрина, още не съм започнал да ти разказвам цялата история на моя живот. Не за Вирджиния — направи гримаса Дейн и отново сви рамене, — а за Сан Франциско и за живота ми там. Без да навлизам в ненужни подробности, достатъчно е да кажа, че имам много пари. Вложил съм ги в кораби, в мини, в банки, в игрални домове…

Сабрина стоеше мълчалива, устните й се разтвориха бавно от удивление. Дейн? Нейният любим Дейн? Кръвният брат на вожда на чейените?

Дейн я погледна и се усмихна печално, когато видя явното й смущение.

— Да, любов моя — повтори той. — Аз съм един извънредно богат човек — сви рамене той и кимна с глава към чинията й. — Яж си яйцата, Бри. Не са вкусни, когато изстинат.

Все още силно изненадана, Сабрина кимна с глава. Тя вдигна вдървено вилицата си и започна да се храни, но очите й не се отделяха от лицето на Дейн.

— Единственото разрешение на въпроса, до което стигнах снощи, е следното: Нека Треймор вземе парите ти, Сабрина. Ние нямаме нужда от тях. Поне що се отнася до мен, парите ти са последното нещо, което ме интересува. Ще смятам, че съм спечелил, ако с това се сложи край на вечното бягане и на опасността, която те представляват. Купи съгласието на пастрока си за нашия брак и нека да се оженим — този път наистина. И с това да приключим с всички формалности.

— Да дам парите си на Гарвис? Не! Никога! — Това беше незабавната й реакция. — Да се предам? Да му позволя да успее в този грабеж?

— Има още шест месеца, докато навършиш пълнолетие. Начинът, по който премина тази година и половина, ми показа, че шест месеца могат да се равняват на цял един човешки живот. Знам как се чувстваш, Бри. Но, за Бога, скъпа! Спомни си Алтамура, спомни си Рио Гранде. Досега имахме късмет, но…

— Късмет! Късмет ли наричаш това, че не беше убит в Саут Парк? Или в Лае Кругес? Късмет ли е това, че трябваше да избягам от Санта Фе, за да не бъда убита? И едва не бях продадена като бяла робиня в Мексико! Искаш сега да наградя Гарвис за това, че се опита да направи всичко, което зависеше от него, за да ни види мъртви и двамата?! Ще умра, преди да…

— Точно от това се страхувам! — прекъсна я рязко Дейн. Очите му гледаха мрачно и тревожно. — Не си струва, любима. Дай му проклетите нари. Направи го заради двама ни. Или искаш да живеем още цели шест месеца в ада, Сабрина? Каква е цената, която си определила за всички мъки, които ни очакват? Има още едно нещо, за което се съмнявам, че си помислила. Какво ще стане, ако си заченала дете, Бри? Знаеш, че е напълно възможно след това, което правим и което, надявам се, ще продължим да правим — Дейн се изправи рязко и поклати главата си. — Не искам да споря с теб, Сабрина. Не сега. Не и после. Парите са твои. Ти решаваш. Аз те обичам и ще те закрилям, доколкото мога, каквото и да решиш. Само помисли за това, което ти казах. Ще пътуваме седмици, преди да пристигнем в Сан Франциско, така че ще имаш достатъчно време да размислиш.

Разтревожена и объркана, Сабрина не знаеше какво да отговори, тъй като мислите й се лутаха и не й позволяваха да ги подреди. Една мисъл изплува като най-важна в съзнанието й. Да, Дейн щеше да остане при нея, дори ако тя откажеше да се предаде. Не се съмняваше нито за миг в това. За себе си тя можеше да рискува — да прати по дяволите Гарвис и да продължи да бяга, ако е необходимо. Но заради Дейн… Тя помнеше как стоеше на огряната от слънцето планинска ливада и го гледаше как пада. Нима не си струваше да купи известна сигурност, така че никога вече да не види тази сцена отново? А щеше да бъде дори по-лошо, както беше казал Дейн, ако тя носеше дете.

Дейн се взираше в лицето й. Той повдигна ръка, за да докосне раменете й с един безмълвен жест на обич. Сабрина вдигна погледа си към него и се помъчи да се усмихне. Беше все още твърде крехък този нов мир, който се градеше между двамата. Каквото и да дадеше на Гарвис, в края на краищата тя нямаше да жертва това.

— Добре, скъпи. Не обещавам нищо… но ще помисля за…

Почукване на вратата прекъсна отговора й. Ръката на Дейн увисна във въздуха. Той се спря за миг, но после нежно докосна рамото й, преди да отиде да отвори вратата.

Беше отново уплашеният служител от рецепцията. Сабрина не можа да потисне усмивката си, когато чу мъжът да шепне нещо на Дейн с извинителен тон. Усмивката й обаче бързо посърна, когато чу гласа на Дейн. Въпреки обещанието му, тя успя да долови леденостуденият и опасен гняв в думите му.

— … всички места са заети — възразяваше нервно служителя на хотела. — Но това не е проблем. Има резервация, направена миналата вечер на името на мисис Морган. Просто предположих, като видях тази сутрин, че…

— Дайте ми да видя списъка — Дейн взе листа с имената на пътниците. Неволно мъжът беше отстъпил крачка назад.

Наистина пишеше мисис Морган. Дейн изруга тихо, като подаде списъка. Но това не беше Сабрина, а Тара.

— Страхувам се, че това не е истинската мисис Морган.

— Две ли са? О, съжалявам, сър. Само… ами… какво точно искате да направя?

— Няма значение — прекъсна го кратко Дейн. — Има друг дилижанс, който заминава за Солт Лейк Сити след ден-два, ако не се лъжа. Запазете ни места за този дилижанс.

Сабрина чу всичко. Очите й потъмняха като буреносен облак. Тя отиде до вратата и постави ръката си на рамото на Дейн в безмълвен въпрос.

— Тара — обясни с леден глас той — е решила също да пътува за Сан Франциско. Дилижансът е пълен, а аз не мога да те оставя тук сама, за да изчакаш следващия.

— Ами Солт Лейк Сити? — попита колебливо Сабрина, спомняйки си един по-раншен разговор за неприятностите, които създавали индианците там.

— Няма никакъв проблем. Може да слезем на спирката на Солт Лейк Сити, да изчакаме и други хора и да вървим по пътя за Орегон няколко дни, после да тръгнем на югозапад към Сакраменто — кимна с глава Дейн, докато разсъждаваше на глас, като изглеждаше доволен от предложеното разрешение на въпроса. — Може би ще закъснеем с една седмица.

— Сакраменто? — погледна го с любопитство Сабрина, тъй като помръкналите му очи светнаха мигновено само при споменаването на това място. — Да. Бих дала всичко, стига да мога да видя Сакраменто. Каквото и да представлява това място, ние ще отидем да видим… Да не би случайно да си пропуснал да ми кажеш нещо за него, любов моя? — подразни го нежно тя.

Той се усмихна широко и сви рамене извинително.

— Четири хиляди акра земя, Сабрина. Ферма, овощни градини, лозя, говеда и един стар приятел. Спомняш ли си Сънденс? Той има цял харем там.

— Просто едно малко нещо, което си пропуснал от списъка на твоите имоти, Дейн. Само едно малко кралство с размерите на малък щат.

— Съжалявам.

Нямаше вид на човек, който съжалява, помисли си Сабрина. Той отново се усмихна, а сивите му очи заблестяха. Тара беше забравена за момент и тя беше доволна от този факт.

— Когато сме заедно, аз, изглежда, винаги съм много зает — отбеляза той в своя защита.

Тя не можа да се въздържи и се засмя печално. Зает наистина! Ако не препускаха като луди, за да избягат или от индианците, или от пастрока й, те се биеха.

— Мисля, че в действителност ще бъдеш отново зает, и то още сега — прошепна подканващо тя и му се усмихна. — Може ли разкритието на пълното ти материално състояние да почака… да кажем един час?

— Ами яйцата?

— По-добре са от езика на бизон — закачи го тя, като плъзна ръката си по мускулите на гърдите му. — А ти изяде това с апетит — тя наклони кокетно главата си на една страна, като се повдигна на пръсти и се сгуши във врата му. — Не се тревожи. Ако огладнееш, ще стопля яйцата ти на пламъка на лампата. Съгласен ли си?

— Ще ги стоплиш на пламъка на лампата? — обгърна я с ръката си той и я притисна по-близо до себе си. — Колкото красива, толкова и наивна. Може би ще трябва да те направя и мой вицепрезидент, освен моя съпруга.

Внезапно Сабрина стана сериозна. Тя престана да се шегува и погледна Дейн право в очите.

— Не. Твой съдружник, Дейн. Говоря сериозно.

Беше глупаво решение, разбира се, но изведнъж това беше станало много важно за нея. Тя си спомни всички изминали години, безсилието да бъдеш жена в един свят, създаден за мъже, да бъдеш подмятана като пионка от ръка на ръка. Законите, съдилищата, правото винаги бяха на тяхна страна и беше невъзможно да се бориш в този мъжки свят.

Усмивката на Дейн изчезна, а в очите му пролича недоумение, когато я погледна. По закон, разбира се, това никога не можеше да стане. На Сабрина никога нямаше да бъде позволено да има собственост на свое име, а още по-малко да бъде законно призната като съдружник в неговите разнообразни делови сделки. Но в тази невъзможна молба тя търсеше повече неговото съгласие по този въпрос, отколкото осъществяването на това, което искаше.

За Сабрина беше от жизнено значение той да й отговори сериозно, беше важно за нея да има думата му. Някакъв вътрешен инстинкт го накара да разбере този факт.

— Съдружници сме! — заяви с усмивка той, като протегна ръката си, за да стисне нейната. — Трябва само да ми обещаеш, че няма да започнеш да пушиш цигарите ми.

— Обещавам — кимна с глава тя, усмихвайки се през сълзи. Тя не обърна внимание на протегнатата му ръка и се надигна на пръсти, за да го целуне, изразявайки по този начин благодарността си.

Така щастливо залисани в разговори, те пропуснаха да видят предупреждението, което се четеше в студените сини очи на Тара, когато дилижансът за Сан Франциско замина с нея… но без Дейн. Предстоеше й едноседмично пътешествие по прашните, неравни пътища, време, през което не можеше да направи нищо, освен да измисли плана на своето отмъщение.

Една седмица по-късно Тара се беше надвесила през прозореца на взетата под наем карета и разглеждаше издълбаните в дървото позлатени букви на надписа „Бел Фльор“. Дори и за Сан Франциско, където нивото на игралните клубове, ресторантите и публичните домове беше достигнало до едно великолепие, което не се срещаше никъде другаде по света, „Бел Фльор“ беше наистина заведение от първокласна категория. Разбира се, мислеше си Тара със застинала на устните усмивка, това можеше да се очаква от Дейн Морган. Мъжете от фамилията Морган винаги замисляха и изпълняваха стилно нещата, с които се залавяха. Не се беше ядосвала дълго, че Дейн си беше помислил, че се е отървал от нея, когато тя напусна Денвър на път за Сан Франциско. Най-напред се беше вбесила, разбира се, но после го беше превъзмогнала.

Тара похлопа на вратата на каретата със сгънатото си ветрило, давайки знак на кочияша да отвори вратата и да свали пътническия й сандък. Когато стъпи на издялания за целта мраморен блок, тя се обърна и хвърли бърз поглед към заобикалящия я град. Като генерал, който преглежда разположението на войските преди наближаващата битка, помисли си тя. Беше пладне и въпреки че беше октомври, слънцето все още силно печеше. Морският бряг беше на няколко мили по-надолу. От мястото, където стоеше тя, водата се виждаше като разпръснати петна, които блестяха между сградите и големите мачти на корабите, закотвени в пристанището. Сиво, далечно и студено, помисли си Тара. Тя потрепери и се обърна бързо, за да не гледа повече залива.

Разбира се, Дейн и дрипавата му съпруга нямаше да бъдат тук. Щяха да изминат вероятно седмици, докато следващият дилижанс пристигнеше в Сан Франциско. Това също беше добре. Театралната трупа не се очакваше да пристигне тук, преди да е изтекъл месецът. Тя можеше лесно да оползотвори свободното си време в един такъв голям град и да се подготви за пристигането на Дейн.

Тара повдигна полите на роклята си, като направи само едно малко загатване за глезените си и заслиза по мраморното стълбище, което водеше към боядисаната в златно врата с окачено на нея тежко месингово чукче. За момента планът й беше да се настани удобно в „Бел Фльор“, за да може кракът й отново да влезе през вратата на Морган, а оттам и в живота му. С времето — като живееше близо до него — тя беше сигурна, че щеше да успее да разруши ледената стена, с която се беше обградил Дейн.

— Мадам?

Вратата се беше отворила. Един много привлекателен млад рус мъж застана пред нея, а от изражението му личеше, че се чувства неудобно.

— Дейн Морган, моля.

На Тара й стигаше само един бърз поглед, за да разгледа и отхвърли Тревис Брюстър. Той й напомняше прекалено много на Майкъл, а Майкъл я беше отегчавал до смърт.

— Бихте ли му казали, че снаха му е тук и иска да го види?

— Неговата сна… — не успя да довърши Тревис. Той очакваше друг гост — мъж, на име Треймор, който нямаше търпение да направи „игра с големи залагания“, но отказваше да подпише споразумението, без да се е срещнал първо с Дейн. Изненадан да види вместо Треймор тази изключително красива жена, Тревис се запъна за секунда. — Аз… Съжалявам — успя да каже накрая той. — Дейн не е тук.

— Тогава ще го почакам — заяви Тара.

Тя разпозна акцента, с който говореха в Южна Каролина, когато го чу как произнася думите. А Тара познаваше джентълмените от Юга твърде добре. Тя тръгна напред и Тревис инстинктивно се отдръпна назад, за да може дамата да мине покрай него през наполовина отворената врата.

Силният аромат на парфюма й — както и силното усещане на нещо недотам приятно — влезе заедно с нея. Тревис се намръщи, тъй като не знаеше какво да направи. Знаеше много малко за миналото на Дейн, за семейството му, за да вземе сам някакво решение. Ако тя беше това, за което се представяше, той едва ли можеше да я изхвърли навън. Но все пак… все пак…

— Къде да занесат багажа ми? — попита Тара. — В стаята на Дейн?

— А… не.

Без особено желание Тревис направи знак на един мъж от охраната на „Фльор“ да се приближи.

— Занеси багажа й в една от стаите за гости — каза му той и после прошепна тихо — и я дръж под око.

— С удоволствие — кимна в знак на съгласие мъжът и се усмихна похотливо, когато очите му обходиха оценяващо добре оформения й гръб и разголените й рамене.

Тревис стоеше намръщен, докато ги наблюдаваше как се изкачват нагоре по широкото стълбище. Неприятности. Само неприятности. Не му стигаше Треймор, ами сега и тази жена. Дяволите да те вземат, Дейн Морган — изруга той наум. Къде си, по дяволите? От месеци не беше чувал нищо за него. Всъщност откакто Дейн беше отплавал за Мексико през първите дни на месец юли. В началото не се беше тревожил много. Знаеше, че Дейн можеше да се грижи за себе си, а също и за Сабрина, ако действително тя се окажеше причината, поради която той се качи на борда на едномачтовия кораб и отплава за Мексико. Но когато настъпи октомври и никаква вест не пристигна от него, Тревис започна да се тревожи.

Напоследък имаше чувството, че се готвеше някаква гръмотевична буря, но не беше сигурен как и в каква точно посока ще се разрази тя. Пристигането на жената беше усилило това чувство — като че ли буреносните облаци накрая се бяха събрали и затъмнили небето, сякаш в ледените й сини очи той видя блясъка на предупреждаващата светкавица.

— Неприятности, а, Тревис?

— Да — обърна се Тревис към Коул и кимна с глава. — Не знам какви неприятности и откъде ще дойдат, но знам, че ще се случи нещо лошо.

— За Дейн.

Тревис помисли само за миг и после кимна с глава. Коул стоеше неподвижен и като че ли душеше въздуха, очите му сякаш се взираха в нещо невидимо. Съществуваше някаква дълбока връзка между огромния черен мъж и Дейн — точно каква, Тревис не можеше да разбере. Сан Франциско все още пазеше много такива тайни от греховното минало на града. Знаеше, че Коул по произход беше от дълбокия Юг — Луизиана. Освен това знаеше, че Коул бе готов да жертва живота си заради Дейн.

— Жена вещица — промълви накрая Коул, а черните му очи се присвиха. — Едно време у дома… — той спря и поклати мрачно главата си. — Да, ще имаме неприятности. За такъв род неприятности Дейн не знае нищо. Такъв род бели, с които вие, джентълмените, не сте свикнали да се преборвате. Но няма страшно. Аз съм свикнал и си спомням всичко достатъчно добре.

— Какво си спомняш? — попита го разтревожен Тревис. При други обстоятелства той би се усмихнал на една такава реакция от страна на Коул, като щеше да я отдаде на суеверието му. Но този път не го направи. Усещаше, че нещо близко до страха се надигаше в душата на този голям негър, макар че Коул се опитваше да се усмихне. А Тревис никога не беше виждал Коул да се страхува от нещо. — Какво ще правим? — попита решително той.

— Ще чакаме да се върне Дейн — обърна се рязко Коул и се втренчи в тухлената стена, която гледаше на север, като че ли виждаше през нея. — Дейн си идва. Не след дълго той ще бъде тук.

Тревис премигна с очи. По някаква непонятна причина той потрепери и остана безмълвен, а Коул повдигна рамене и се върна зад бара.

Чувството за наближаващата буря беше станало още по-ясно доловимо.

 

 

Октомврийското калифорнийско слънце бавно изчезваше зад хоризонта на запад, като обливаше долината на Сакраменто с великолепни цветове. Отсечката до Солт Лейк Сити беше най-лошата от цялото им пътуване — всъщност единствената част, на която Сабрина не се наслаждаваше. Времето се беше задържало меко и през дните на пътуването им, докато се движеха на югоизток през възвишенията на Калифорния, където извисяващите се секвоени гори хвърляха прохладни сенки. Самото ранчо беше само началото на това, което щеше да стане един ден, и тя го хареса точно заради това. А изглежда, че и ранчото я хареса от самото начало. Нещо солидно, истинско и постоянно беше пуснало корени само за няколкото дни, през които тя и Дейн останаха там. Точно там Сабрина взе решението си накрая да отстъпи богатството на рода Уелс на Гарвис Треймор.

Две неща я караха да постъпи така.

Първата причина беше самото ранчо — усещането за перспектива, за едно щастливо бъдеще за нея и Дейн, и за поколението, което можеше да отрасне тук. Имението жадуваше да му се вдъхне нов живот, а шест месеца й се струваха прекалено дълго време, за да чака.

Освен това, макар че Сънденс позна веднага Дейн и го посрещна радостно, беше изминало много време, откакто жребецът не беше язден. Сънденс имаше своята свобода, своите кобили, но дълго време беше останал без господар и в началото не искаше да се подчинява на заповедите на Дейн, дори веднъж по време на един неочакван пристъп на съпротива беше хвърлил Дейн на каменистия път. Беше малък инцидент, който не доведе до никакви усложнения, но старата рана на Дейн не беше излекувана все още напълно и падането върху твърдата скала нарани чувствителната нова плът.

Когато Дейн се изправи, една алена струйка кръв потече бавно надолу по гърба му.

Сърцето на Сабрина заседна в гърлото й, като видя това. Щом веднъж пристигнеха в Сан Франциско, Дейн щеше да телеграфира на Гарвис във Филаделфия и да му предложи каквото искаше, само и само да ги остави на мира.

Бяха напуснали ранчото тази сутрин и се бяха отправили на юг, към града. Дейн беше яхнал Сънденс и яздеше отстрани до каретата, наслаждавайки се на свободата си, на хладния, кристалночист въздух и на последните проблясъци на залязващото слънце. Сабрина пътуваше обратно към „цивилизацията“, настанена в карета, както подобаваше на уважаваната съпруга на богат мъж, назад към ограниченията, които културата и модата диктуваха, включвайки шапки, кринолини и фусти, украсени с фини дантели. И въпреки че беше отраснала с всички тези женски атрибути, сега, след като бе вкусила от свободата, тя с удоволствие би заменила всичките си волани и труфила само за един-единствен час яздене навън с Дейн.

Изведнъж каретата рязко спря, вратата се отвори и леко се наклони настрани от тежестта на Дейн, който беше стъпил на стъпалото.

— Дейн — усмихна се тя и се отмести, предлагайки му място на тапицираната с кадифе седалка. — Благодаря на Бога, че реши да дойдеш при мен. Тъкмо се канех да се покажа през прозореца и да те помоля да пояздя малко.

Той се усмихна и се наведе, за да я целуне.

— Да разбирам ли, че трябва да заключа вратата, щом като ми се радваш толкова много?

— Не — отвърна му тя със смях, като го дръпна за ръката, за да седне до нея. Кожените панталони, които той носеше, бяха приятни на пипане — материята даваше усещане за хлад. Кожата на елена беше естествен изолатор, като в същото време топлеше като вълната. — Почувства настъпващия хлад ли?

— Почувствах се самотен — усмихна се той, сложи ръката си на раменете й и я притегли към себе си. После зарови лицето си в косата й и въздъхна. — Във всеки случай ти ухаеш по-добре, отколкото Сънденс.

— Като комплимент ли да го приема?

— Ако кажа „да“, ще ми позволиш ли да заключа вратата? — подразни я той.

Сабрина се засмя и смехът й отекна заедно с неговия. Усети ръката на Дейн да докосва кръста й, а после бавно да се плъзга нагоре към гърдите й. Дишането й стана по-бързо, а изумрудените й очи заблестяха подканващо, но след миг въздъхна със съжаление и поклати главата си.

— Всички тези проклети кринолини и дантели — оплака се тя. — И като си помисля само, че едно време те наистина ми липсваха!

— Беше време, когато ти въздишаше непрекъснато. Вечно се оплакваше, че ти липсват луксът и удобствата, които предлага цивилизацията.

— Да — тя също си спомняше онова време. Какво повърхностно и разглезено дете беше, но всичко това сега изглеждаше много, много отдавна. — Тогава ти ме гледаше някак особено и почти не се усмихваше — спомни си тя. — Сигурно си изтърпял много с мен!

— Предполагам, че съм си мислил, че ти заслужаваш да изтърпя всичко. И все още го правя.

Сабрина успя да се усмихне, но едно мрачно предчувствие стегна душата й и накара очите й да помръкнат. Тя се страхуваше от Сан Франциско, без да знае защо. Преди беше копняла да види този град, беше жадувала за това така, както пустинята жадуваше за дъжд, но сега нямаше желание да отиде там. Защо? — питаше се тя. Нима причината беше единствено, че се страхуваше дали щеше да се справи с всички ресторанти, локали и изтънчени правила на цивилизованото общество, с които тя не беше привикнала? Дали изпитваше страх от самия Сан Франциско, или от спомена за страшните, бедни и тъмни улици, от чакането в мръсната стая за кораба, който щеше да я заведе на търга в Алтамура? Или имаше още нещо? Нещо, което тя все още не знаеше?

Дейн не беше пропуснал да види страха, който беше замъглил очите на Сабрина, нито пък начина, по който тя бързо отмести погледа си, за да скрие това от него. Той реши да не говори за това, а и едва ли имаше какво още да каже или да направи, за да я успокои.

Що се отнасяше до него, единственото нещо, от което се страхуваше в града, беше Тара, но дори и този страх беше започнал да изчезва. Имаше нещо в Сабрина — или може би в начина, по който той я обичаше — което, изглежда, позволяваше да се излекува тази стара рана, предпазваше го като магия от заклинанието, с което Тара го беше оплела преди. Дотогава, докато имаше Бри, Тара не можеше да направи нищо. Той беше готов по-скоро да умре, отколкото да загуби Бри.

— Дай на Сан Франциско шанс, Бри — промълви накрая Дейн, тъй като бяха мълчали прекалено дълго. Но докато говореше, той откри, че инстинктивно ръката му я беше притиснала по-близо до него, като че ли му се искаше да я защити. — Можеш да откриеш с изненада, че градът ти харесва. Ако не ти хареса, няма да останем дълго там. Ще се върнем завинаги в Сакраменто.

— Обещаваш ли? — попита тихо тя, останала без дъх.

— Обещавам ти, съдружнико!

Дантелите и кринолините можеха да възпрат Сабрина, но не можеха да спрат Дейн. Той се протегна и заключи вратата на каретата.

 

 

— Мисис Морган?

Очевидно беше мъжки глас, макар че през затворената врата на каретата не можеше да се чуе добре и Тара се наведе напред, за да дръпне завесата на прозореца. Беше една от онези лъскави, боядисани в червено и черно карети, с които разполагаше „Фльор“, и тя си я беше присвоила, за да се позабавлява, като обиколи магазините. Името и влиянието на Дейн Морган бяха свършили останалото.

Но преди Тара да погледне през прозореца, вратата вече се беше отворила и един мъж бързо влезе вътре. Вече се беше мръкнало. Вечерните сенки и жълтата светлина на уличните лампи само загатваха за чертите на лицето му, но това беше достатъчно да покаже на Тара, че тя никога през живота си не беше виждала този човек. От време на време паметта й можеше да й изневерява за много работи, но когато се отнасяше до мъже, беше отлична.

— Но, сър! — протестира незабавно тя, смутена и разтревожена. — Нямате право да влизате в моята…

— Какво? — замръзна на мястото си мъжът, като се взираше в тъмната карета. За миг той остана мълчалив, а после въздъхна. — Ах… Това не е тя!

— Коя? — попита Тара. — Сега какво…

— Един от моите… хора… чул да казват името ви в един магазин днес следобед. Предположих… или по-скоро надявах се… че вие сте тази… тази, която търся. Друга мисис Морган.

Имаше една особена нотка в начина, по който той произнесе последните думи. Усещаше се нещо като гняв и язвителност. Нещо в тона му накара Тара да наостри внимателно уши и тя дори хвана ръката му, когато той се обърна и понечи да се измъкне от каретата.

— Коя… — прошепна бързо тя, като се наведе към него. — Коя точно мисис Морган търсите? Имам… няколко роднини и познати в града. Може би ще мога да ви помогна.

Той се спря, като че ли се стресна. Цялото купе се беше наклонило на една страна от тежестта му. После възвърна равновесието му, когато отново влезе вътре.

— Да, права сте. Сигурно можете… да ми предложите известна помощ.

Не беше млад мъж, установи в този миг Тара. Към петдесетте. Имаше бакенбарди и вид — не по-скоро раздаваше усещане за голямо богатство. Когато уличната лампа освети ръката му, там проблесна голям златен пръстен с диамант. Не беше… хубав мъж, реши бавно тя, а очите й се присвиха. Но много често от по-грозните мъже имаше много повече полза, отколкото от красивите.

— Има един човек, на име Дейн Морган. Той е собственикът на каретата, в която се возите. Той притежава „Бел Фльор“. Търся мисис Морган, която би трябвало да бъде с него.

— Защо?

Гарвис Треймор повдигна бавно посивялата си вежда и се усмихна.

— А защо не? — върна въпроса й незабавно той. — Нима изпитвате някакви чувства към нея?

Тара помисли за миг, после отговори с престорено безразличие.

— Не. Но ще трябва да се определи каква ще бъде цената.

— Така е. Всяко нещо си има цена, скъпа моя. Винаги всичко се плаща — усмихна се той, тъй като намери забележката й много забавна. Така. Най-после той беше намерил пролука в бронята на Дейн Морган! Той се усмихна с искрено задоволство, като едва сега разбра, че жената, която стоеше пред него, беше рядка красавица.

— Може ли да продължим нашата дискусия по време на вечеря… мисис Морган?

— Тара — отговори сърдечно тя и кимна с глава.

— Да кажем в „Скалата на тюлените“. Били ли сте някога там?

— Не, но съм чувала за него.

Наистина, тя беше чувала за него. Всички в Сан Франциско знаеха това място. То се намираше извън града, кацнало на една скала, с изглед към залива на Сан Франциско. Сервирали отлична храна, имало червени кадифени завеси, отделни сепарета… и отвратителна репутация. Грешниците на Сан Франциско обичаха да прегрешават стилно. Тара се усмихна и каза:

— Може би ще е по-добре, да не ни виждат заедно. Поне не тук, в града.

— Отгатнахте мислите ми — Треймор отвори широко вратата на каретата, след което предложи галантно ръката си на Тара. Ще наема друга карета. Изпратете вашата празна във „Фльор“. Ще ви изпратя здрава и читава обратно в хотела, след като приключим с вечерята.

Тара се подвоуми само за част от секундата. После сви рамене и последва мъжа. Бяха й останали малко скрупули и нищо от това, което другите наричаха разум. Главната й задача беше да се отърве от дриплата на Дейн и за това беше готова на всичко.