Дженифър Блейк
Нежната измамница (5)

Глава пета

Беше й топло, приятно топло. Макар че в стаята бе хладно, обгръщаше я уютна топлина. Лежеше в полусън със затворени очи, наслаждавайки се на това усещане, но долови също ускореното движение на кръвта си и лека вътрешна възбуда. Протегна се и се сгуши още по-плътно в пухения юрган. В резултат на това движение влезе в още по-близък контакт с източника на топлина, от който беше обгърната. Беше се свила до силно мъжко тяло. Роланд. Гърбът й бе притиснат до гърдите му. През нощта нощницата й се бе плъзнала нагоре и тя чувстваше коленете му в свивките на своите. Батистата се беше набрала над гърдите й и ръката му почиваше върху една от изящните заоблености, като нежно галеше зърното.

За миг изпита изкушението да продължава да си лежи кротко, за да види какво ще стане, какво ще направи този мъж, за когото бе омъжена сега. Веднага след това я обзе ужас от собствената й слабост, клепачите й трепнаха и се отвориха. Обърна главата си върху възглавницата и видя, че Роланд се е опрял на лакът и я наблюдава на мъжделивата светлина на настъпващото утро. Когато го погледна с виолетово-сините си очи, сякаш замрежени от булото на смущение и уязвимост, тя видя желанието, отразено дълбоко в очите му. Преди да успее да поеме дъх, устата му се сля с нейната и раздели насила устните й, движейки се настойчиво. Езикът му докосна нейния и това докосване и опари като огън. Напрегна се, за да възпре сладостното чувство, което я прониза. Роланд не обърна внимание на това. Ръката му се плъзна по стегнатите мускули на корема й, пръстите му се пъхнаха под края на нощницата, издърпаха я нагоре и напълно разголиха долната част на тялото й.

Мелани обърна глава и изтръгна устните си от неговите.

— Роланд… — промълви тя умолително, без да го съзнава.

Той поклати глава и прокара устни по бузата й непосредствено до ухото.

— Не мисли сега за нищо — прошепна той. — Продължавай просто да си лежиш спокойно.

Не бе възможно да последва съвета му, защото ръцете му вдигнаха нагоре нощницата й и устата му се плъзна с палеща жар по шията й до една от разголените гърди. Тя изви гръб, за да се отскубне от него, но усети, че една ръка се пъхна под нея и я повдигна. Той й свали нощницата през главата. Отново се притисна плътно до нея, мускулите на ръцете му бяха стегнати от желание. Въпреки вътрешното си вълнение и разпалената кръв, тя знаеше, че не може да направи нищо, че с никакво средство не може да го възпре, без да пожертва привичния начин на живот, на който толкова държеше. Добре, в такъв случай тя просто нямаше да се опитва да го възпира. Но нямаше и да реагира на неговото желание. Да видим дали той ще съумее да получи някакво удоволствие при това положение!

Не й беше лесно да спазва това решение. Лежеше със стиснати юмруци, докато той безкрайно внимателно изследваше извивките на тялото й, любуваше се на меката като коприна коса и предизвикваше в слабините й сладка болка, която се засилваше и жадуваше за облекчение. Устата му опустошаваше устните й, ласките му станаха по-смели и сякаш я подготвяха за това, което щеше да й достави безгранична наслада. Дълбок стон се изтръгна от гърлото й, тя замята глава от една страна на друга. Протегна ръка, за да го отблъсне, но вместо това обгърна раменете му и дланите й се плъзнаха по здравите му мишци. Той се претърколи и легна върху нея, а коляното му раздалечи бедрата й. Тя усети твърдостта и напора на неговото желание, но той проникна в нея внимателно. Прониза я остра наслада, от което цялото й тяло потрепери и тя почувства опиянение. Обгърна раменете му с ръце, когато той навлизаше все по-дълбоко и безмилостно, докато стана част от самата нея. Сърцето му биеше до гърдите й като ехо на собствения й ускорен пулс. След това дивият ритъм на страстта увлече и двамата. Те бяха запратени някъде високо и с общи усилия се издигаха все по-нагоре в царството на всеобхватния мрак, а удивлението от този унес пресече дъха им. Беше невероятно — някакъв чуден, опияняващ екстаз на тялото и душата. Мелани се отдаде на страстта, отвръщаше на изгарящия плам на Роланд и все повече се доближаваше до болезнената граница на търпимото.

В пламенен екстаз достигнаха върха и телата им се сляха в едно, когато изпаднаха в шемета на кулминацията и се гмурнаха в примамливата бездна. Лежаха задъхани в плътна прегръдка, докато усетиха хладния въздух по изстиващите си тела и отново дойдоха на себе си.

Роланд се отпусна до нея. Мелани лежеше със затворени очи. Не можеше да си обясни защо под клепачите й се стичаха сълзи и не изпитваше желание да погледне в лицето човека, за когото беше омъжена. Чувстваше се измамена, и то не толкова от мъжа, който лежеше до нея, колкото от собственото си тяло. Имаше чувството, че не принадлежи вече на себе си. Никога не бе подозирала, че друг човек може да властва по този начин над чувствата й, които вече не се подчиняваха на волята й. Следващия път щеше да знае. Следващият път щеше да се подготви по-добре срещу тези нови и увличащи наслади.

Чу шумолене, когато той се приповдигна на възглавницата до нея. С грапавите краища на пръстите си отметна един кичур коса от бузата й.

— Наистина ли беше толкова лошо? — попита той с дрезгав глас.

Тя не бе готова да отговори на подобен въпрос и извърна глава. Нека си мисли каквото ще. Ако успее да събуди у него чувство за вина, задето й се натрапи, и ако занапред е признателен, че се подчинява на желанието му, това далеч не беше достатъчно наказание за него.

— Бих искал да те накарам да забравиш първия път — продължи той и погали пълните й гърди със сини жилки, които трепкаха с ударите на сърцето й. — Не биваше да започнем така.

— Наистина не биваше — каза тя с мъка.

В това наистина бе твърдо убедена. В главата й се мярна мисълта, че и той щеше да се държи по-различно, ако онази нощ бе постъпила другояче, ако веднага му бе казала името си… или поне не беше се оказала толкова дива в мълчаливата си отбрана. Това съвсем не беше успокоителна констатация.

— Поне започнахме да поправяме лошото впечатление, но смятам, че ще бъде грешка да спрем, преди да сме опитали всичко — до пълно изтощение.

Наведе се, за да притисне устни върху гърдите й, движеше ги мъчително бавно и накрая я доведе до ръба на лудостта, когато почна да ближе розовите зърна.

Мелани беше толкова учудена от собствената си реакция и смутена от подигравателния му тон, че й бе необходимо известно време, за да схване смисъла на думите му. Когато ръката му се плъзна по-надолу по плоския й корем, намеренията му й станаха ясни. Пое с мъка въздух и задържа ръката му.

— Роланд — изпъшка тя, — почакай!

— Защо? Утрото още не е настъпило. Много рано е още за ставане. Ще минат часове, докато позвъним за закуска. Безсърдечно би било да измъкнем прислужниците от леглата, защото ние не можем да спим. От друга страна, тъй като сме будни, трябва да се занимаваме по някакъв начин.

— Трябва ли?

— Мисля — каза той със задавен глас, — че дори е изключително важно.

 

Пресичаха Мисисипи със сала. Тъй като беше лъчезарен слънчев следобед, бяха потеглили с откритата двуколка на Роланд. Преди да стигнат средата на реката, Мелани вече съжаляваше за това решение. Макар и слънцето да грееше, вятърът над водата беше пронизващ и подплатеното й с кожа пътно одеяло й се струваше тънко като коприна. Докато Роланд седеше до нея, се чувстваше горе-долу добре и се сгряваше от топлината на тялото му, но той беше слязъл от каретата, за да говори със салджията. Щом забеляза, че се движат срещу вятъра, той съблече палтото си и отиде да помогне на възрастния човек да теглят тежкия сал по стоманените въжета през развълнуваната река. Когато видя как вятърът издува меката ленена материя върху напрегнатите му мускули, Мелани почувства, че я полазват ледени тръпки. Той се движеше сигурно и грациозно върху клатушкащия се по вълните сал, докато бурните пориви разчорляха черната му коса и развяваха яката на ризата му. Безстрашен в своята сила, стъпил с ботушите на самия ръб на сала, където вълните заливаха гредите, той нито веднъж не погледна надолу. Яростното клокочене и плискане на реката не будеше у него спомени за дълбоки детски страхове. Той не се поддаваше на зашеметяващия необясним ужас, който обзе Мелани, щом се отдалечиха от брега. Тя направи усилие да запази самообладание, затвори очи и си наложи да мисли за други неща.

Целта на пътуването им беше Котънууд — домът на Роланд в делтата на Мисисипи в Луизиана. Бяха се забавили една седмица в Гринлия, преди да тръгнат. Мелани имаше чувството, че на Роланд му е неприятно да предприемат това традиционно пътуване. Вечерта, когато се срещнаха за първи път, Хлое Клемънтс бе споменала нещо. Към това се прибавяха забележките, които той бе подхвърлил по време на разговорите и всичко, взето заедно, навеждаше Мелани на извода, че той и баща му не са в добри отношения. За майка си никога не говореше. От мълчанието му Мелани заключи, че е починала, и, основателно или не, реши, че това е причината за обтегнатите отношения между баща и син. Искаше й се да научи нещо повече, но не намираше подходящите думи, за да засегне тази тема.

Понякога Роланд й вдъхваше страх. Тъкмо когато изглеждаше, че постепенно се опознават и се отнасят един към друг по-свободно, той започваше да я отбягва и да се държи отчуждено. Това настроение можеше да трае насили цяла вечер и завършваше с внезапен порой от брутални целувки, които я оставяха без дъх, или пък той я понасяше ненадейно към спалнята и там веднага се хвърляше с нея в леглото. Тези изблици опъваха нервите й и я правеха несигурна, докато стигна дотам да не знае как да се държи с него. Един-два пъти я осени предположението, че с тактиката си той може би цели да постигне тъкмо такова въздействие върху нея, или — което беше още по-лошо — тя би могла да се дължи на обстоятелството, че е прозрял мотивите, поради които се бе омъжила за него. Но не можеше да си наложи да се примири с тези предположения. Ако беше вникнал в душата й до такава степен, той нямаше да я вземе за жена. Не. Все едно колко силно се чувстваше привлечен от нея — а тази притегателна сила не можеше да се отрече, — той нямаше да встъпи в подобен брак, ако бе наясно. Никой мъж не би понесъл спокойно такъв удар срещу самолюбието си, освен ако и той не е имал своите основателни причини.

Какви причини би могъл да има той? Същите, които го бяха докарали дотам, че да оклевети дядо й ли? Дали не таеше злоба и не си въобразяваше, че спрямо него е извършена несправедливост? Ами ако през онази нощ в „Ривър рест“ той я е познал, преди тя да му разкрие коя е? Ако я е видял да влиза в стаята му и е разбрал, че именно тя го очаква? Той й предложи брак прекалено бързо и при първоначалния й отказ изглеждаше разочарован. И по-късно, когато тя стигна до друго решение, не прие ли прекалено бързо предложението й? Каква ирония на съдбата, ако Роланд Донован имаше своите сатанински причини за действията си, причини, които донякъде бяха сходни с нейните! Възможно ли е той подсъзнателно да изпитва злоба към нея, задето се бе опитала да го убие, и сега възнамерява според желанието и настроението си да я наказва за това? А може би причините му се кореняха далеч в миналото и стигаха чак до кампанията в Мексико? Дали някога ще разбере?

Наближаваха отсрещния, принадлежащ на Луизиана, бряг на реката. Роланд каза още няколко думи на салджията, потупа го по гърба и облече палтото си. Бликащ от здраве и вътрешен огън, той се метна отново на седалката на каретата. Когато тя се отдръпна от него, той се загледа в бледото й лице.

— Какво има? Студено ли ти е?

— Не — отговори тя и се усмихна насила, — нищо ми няма.

— Хайде, хайде, сама не си вярваш. Може би наруших добрите маниери на един джентълмен, като помогнах малко на стария Джим да ни прекара през реката?

Тя му хвърли бегъл поглед, изненадана от гневния му тон.

— Не, съвсем не.

— Не ли? Преди малко изглеждаше направо стъписана.

Мелани прехапа устни при това не особено ласкаво изказване. Когато искаше, той можеше не само да прояви упорство, но и да се обижда. Най-добре беше да му каже поне половината истина.

— Ако непременно искаш да знаеш, не обичам много плавателните съдове, все едно от какъв вид — отвърна тя и след това му разказа за злополуката, която бе отнела живота на родителите й.

— И въпреки всичко ти превъзмогна това чувство и се качи на сала — каза той замислено, когато тя завърши разказа си и прие съжаленията, които той й изказа за случая.

— Салът не е параход. Той няма турбина, която може да избухне, и краят на пътя винаги се вижда. Освен това дядо ми много държеше да превъзмогна този страх. Той не обичаше страхливците и настоя да го придружа, когато гостува на един свой стар приятел на отсрещния бряг на реката. Винаги съм настръхвала при мисълта, че някой ден ще поиска да го придружа до Ню Орлиънс, но това ми бе спестено, защото той не обичаше особено този град.

— Щеше ли да тръгнеш с него? — попита той и гласът му издаваше любопитство.

— Мисля, че да. Щях да се опитам. Не съм сигурна дали щях да се справя. Просто нямам сили да се кача на борда на параход. Започвам да треперя от главата до петите и ме обзема чувството, че всеки момент ще се случи нещо ужасно.

— Значи от детските си години не си се качвала на параход?

Тя поклати глава.

— Дядо ми ме заведе в училището в Мобайл. Една част от пътя изминахме с каретата, а останалата пропътувахме с влак.

Дядо й нямаше нищо против. Той с удоволствие измина още веднъж пътя, по който беше вървял още по време на войните със семинолите. Беше забавно пътуване. През пролетта тя се върна по същия път, пътува на етапи и се отби при една от съученичките си.

— Ще видим какво може да се направи срещу това — каза той.

Мелани се обърна и се вторачи в него, но вниманието му бе заето с конете, салът пристана на брега. Той взе поводите в ръка, шибна конете по гърбовете и подкара каретата по плодородната глинеста почва.

Изминаха няколко мили, без да разговарят. За разлика от хълмистата местност на източния бряг, областта на запад от делтата беше равнинна. По-голямата част от земята беше обработена, макар че по това време на годината нивите още не бяха засети. Изораните падини, в които между браздите се бе събрала вода, се простираха равни, тъмни и плодородни, докъдето стигат очите. Тук-там покрай правите глинести пътища се виждаха постройки, които принадлежаха към именията на плантаторите — хамбари, складове, дървената къща на надзирателя, а зад нея — разположените в редове колиби на робите.

Вятърът бе стихнал. Слънцето грееше по-силно. Тъй като Роланд не желаеше тя да носи шапка, която да предпазва лицето й от слънчевите лъчи, Мелани разтвори един чадър, обточен със светлосиня дантела. Досадно беше да държи чадъра непрекъснато в ръка, но макар че слънцето беше приятно, на мода беше бледият тен.

Роланд й хвърли поглед, след което отново се загледа в пътя пред тях.

— Остава още малко — каза той.

— Не е нужно да се безпокоиш за мен. Чувствам се великолепно.

— Мислех — каза той подигравателно, поглеждайки към чадъра й, — че дамите изобщо не смятат, че притежават издръжливост, и предпочитат да бъдат третирани като слаби създания, които лесно се уморяват.

— Дядо ми нямаше вкус към подобни глупости. Той смяташе, че половината от всички проблеми, от които дамите се оплакват, се дължат на прекалено тесните корсети.

— Несъмнено е имал право, но ти едва ли ще се сблъскаш с проблемите, които занимават повечето дами, защото досега не съм виждал никоя, която да се нуждае по-малко от корсет от тебе, все едно дали е стегнат или не.

Нямаше смисъл да разисква този въпрос с него, защото през последната седмица именно той й стягаше корсета. Във всеки случай тя разбра, че животът е по-приятен, ако поддържа поне привидно приятелски отношения помежду им. Притеснението да бъдат изправени един срещу друг с изтеглени саби беше прекалено неприятно, за да се понася по-дълго време.

— Много благодаря, сър — каза тя, давайки си вид, че напълно се владее, макар че по бузите й се разля издайническа червенина.

— Няма защо, мисис Донован.

Тъй като се уплаши, че е издала доста неща за себе си, Мелани побърза да насочи разговора към друга тема.

— Разкажи ми за Котънууд.

— Това е плантация, която все още се обработва, но не на съвременно равнище. Къщата беше някога много хубава, но отдавна не е правено нищо за поддържането й, по-точно — от двадесет години. Мисля, че последния път, когато беше боядисана, бях на дванадесет години.

— Казваш това, сякаш през онази година се е случило нещо важно.

— Така е. Това беше годината, когато майка ми напусна окончателно Котънууд. Тя и преди това често отсъстваше, веднъж дори замина за няколко месеца в Ирландия. Но онази година вече не се върна. Оттогава баща ми само обработва и засажда земята, оре нивите и прибира реколтата. В добри години е купувал още земя, в лоши години винаги е успявал някак си да свързва двата края, но никога повече не е изразходвал и един цент за къщата, която беше построена за майка ми.

Гласът му звучеше толкова твърдо, сякаш говореше за чужд човек, а не за собствения си баща. Но тя не долови в думите му и нотка на самосъжаление. А всъщност и той е бил изоставен. След кратка пауза той продължи:

— Нямах намерение да събуждам състрадание у теб, исках само да ти обясня какво ще завариш в Котънууд. Баща ми е станал отшелник, никога не напуска плантацията. Всичките му сделки — купуването на семе за посев и продажбата на добивите, поръчването на хранителни продукти и запаси — се уреждат чрез неговия търговец на памук в Ню Орлиънс. Затова и не дойде на сватбата ни.

— Радвам се, че ми обясни — рече Мелани. — Трябва да ти призная, чудех се защо не дойде.

— Но не ме попита — забележителен пример за самообладание. Или просто случаят не ти се е сторил достатъчно важен, за да събуди нещо повече от смътно любопитство?

Отново този подигравателен тон, който толкова често се прокрадваше веднага след някой комплимент. Сякаш не искаше тя да остане с впечатлението, че й се възхищава, а по-скоро бе твърдо решен постоянно да й намира някакъв недостатък. Тя обърна към него широко отворените си сини очи.

— Предположих, че може би имаш сериозни причини да не желаеш той да присъства. А по това време ми се струваше, че нямам право да те питам за твоите мотиви.

Неволна усмивка се прокрадна в очите му, когато я погледна.

— От днес нататък — каза той — ти давам правото да си пъхаш носа в неща, които ме засягат.

Преди Мелани да може да отговори нещо, той подгони конете и се извърна.

Котънууд се намираше встрани от главното шосе, на края на дълъг път, който представляваше два коловоза и суха миналогодишна трева между тях. Две големи тополи без листа стърчаха над къщата. Белезникавите им стволове проблясваха на следобедното слънце и краищата на клоните докосваха небоядисаната западна стена на сградата. За разлика от Гринлия, която беше построена в джорджиански стил, Котънууд беше скромна двуетажна постройка с по един комин от двете страни на покрива от палмови листа и с двойни аркади отпред. Засводените пространства над вратите в долния и горния етаж, извитите парапети на балконите и високите капаци на прозорците даваха основание да се предположи, че къщата е била някога прелестна и очарователна. Но това, изглежда, е било много отдавна. Сега боята беше овехтяла и се ронеше. Някои пречки на парапета липсваха и капаците на прозорците с олющена зелена боя висяха накриво и се удряха о стените. Постройките зад къщата изглеждаха доста по-поддържани и по-годни за обитаване.

Докато Мелани все още разглеждаше дома, Роланд слезе от двуколката, завърза конете за кола пред къщата и заобиколи каретата, за да й помогне да слезе.

— Добре дошла в Котънууд — поздрави я той с нерадостна усмивка.

Поддържана за лакътя от Роланд, Мелани се изкачи по разклатените дървени стъпала, прекоси долната галерия и влезе през вратата, която Роланд отвори пред нея, без да почука. Появяването й стресна един възрастен негър, който тъкмо в този миг минаваше през хола. Той се обърна и се вторачи в тях, след което на лицето му се появи широка усмивка.

— Мистър Роланд! Не очаквахме да ви видим толкова скоро.

— Добър ден, Сътон. Мелани, това е Сътон, който ме научи да ловя риба и да плувам и освен това ми втълпи малкото добри обноски, които притежавам. Сътон, бих искал да ти представя жена си.

— Нямам думи! Днес е хубав ден, наистина хубав ден, щом водите у дома булка, и то такава хубава дама. Страшно съм горд й се радвам за вас, мистър Роланд.

— Благодаря, Сътон. Баща ми вкъщи ли е? Сянка премина по лицето на прислужника.

— Ще трябва да проверя, мистър Роланд. Ако вие и вашата съпруга искате да се освежите след пътуването, ще донеса напитки в дневната. Може би е най-добре тя да почака там, докато свършите горе.

— Искаш да си имаш компания, Сътон, така ли?

— Не, сър. Само си помислих, че на първо време жена ви би се чувствала там по-добре.

Разбирам — съгласи се с него Роланд и му намигна. — Както сметнеш за добре, Сътон.

Отвътре къщата не беше по-запазена, отколкото отвън. Килимите бяха протрити, тапетите — изцапани, оплюти от мухите и провиснали по стените. Пердетата на прозорците висяха грозни и прашни под почернелите месингови корнизи. Въздухът беше влажен и миришеше на мухъл, сякаш стаите не са били проветрявани дълго време и в тях рядко се е чувствала топлината на човешки гласове и смях. Докато миеше изцапаните си от пътуването ръце и ги бършеше с една ужасно мръсна кърпа, на Мелани й стана ясно, че домът на Роланд едва ли превъзхождаше стаята му в „Ривър рест“. Хотелът под хълма поне кипеше от живот, колкото и занемарен да беше иначе. Котънууд изглеждаше като гробница.

Роланд мълчеше гневно, когато влязоха в дневната. Взе една от чашите с шери, които Сътон беше сложил за тях, приближи се до прозореца и се загледа навън. В камината горяха дърва, а не въглища, които бяха предпочитани в Натчес. Мелани седна на ръба на едно канапе, наблюдавайки как огнените езици се вият около дъбовите цепеници. Предположи, че наистина е било необходимо да предприемат това пътуване, за да бъде представена на свекъра си, но й беше ясно, че посещението не доставя никаква радост на мъжа й. Тя от минута на минута се чувстваше все по-неловко. Шерито беше кисело и тя се съмняваше дали чашата е била измита, преди питието да бъде налято в нея, тъй като в оцетения му дъх можеше да усети миризмата на престоял прах. Въпреки това не остави чашата. По-добре беше да държи нещо в ръцете си, отколкото да седи, без да прави нищо. В студената стая огънят току-що беше запален и все още не топлеше.

Вратата се отвори рязко. Един мъж влезе важно в стаята. Носеше дрехи на работник — жилетка, закопчана до врата му, и вълнени панталони, напъхани в покрити със засъхнала кал ботуши. Беше едър и кокалест, раменете му бяха приведени така, че главата стърчеше напред, а очите му гледаха вторачено изпод веждите. Оредялата му кестенява коса, прошарена от сиви кичури, започваше от високо чело, на което бяха очертани дълбоки бръчки. Устните под огромния нос изглеждаха тънки и в ъглите бяха извити надолу, придавайки му сърдит вид.

Той се спря посред стаята и се втренчи мрачно в Роланд.

— Я виж ти — изграчи той, — не се надявах да те видя отново през следващите една-две години.

— Здравей, татко — продума провлачено Роланд за поздрав. — Сигурно нямаше да ме видиш толкова скоро, ако не се бях оженил и във внезапен пристъп на добри маниери не бях решил, че синовният ми дълг изисква да ти представя жена си.

— Жена. Проститутка от някой бар, предполагам?

— Съвсем не — поправи го Роланд, запъти се към Мелани и й подаде ръка, за да й помогне да стане. — Мелани, скъпа, мога ли да ти представя баща си, Робърт Донован. Татко, това е Мелани, внучката на полковник Изел Джонстън.

Старият човек изглеждаше смутен, когато Мелани стана и се появи иззад високата облегалка на канапето, но бързо се окопити.

— Внучката на полковника, така ли? Това беше човекът, с когото ти се дуелира, нали, Роланд? Чух, че по-късно починал. О, да. Чух всичко за това. Разбира се, не от теб. Предполагам, че старецът е бил против тази женитба. Това показва, че е притежавал здрав разум.

Погледът на Мелани се плъзгаше неспокойно между Роланд и баща му. В гласа на възрастния мъж се долавяше нещо повече от гняв и раздразнение към сина, който го бе пренебрегнал. Той излъчваше омраза. Мелани извика на помощ цялата си учтивост и каза:

— Добър ден.

Ледена усмивка трепна за миг по тънките устни на бащата на Роланд. Отвори уста, но думите останаха неизречени. Внезапен пристъп на кашлица го лиши от способността да говори. Цялото му тяло се тресеше и той се превиваше. Мелани инстинктивно тръгна към него, но една ръка на рамото й я спря. Роланд поклати глава, когато тя го погледна. След това я пусна и извади носна кърпичка от редингота си. Подаде я на баща си, подпря с ръка гърба му, но беше моментално отблъснат с гневен поглед. След няколко секунди старият човек отново можа да си поеме дъх и да потисне пристъпа на кашлица. Изправи се и натъпка носната кърпа на сина си в ръкава, но преди това Мелани бе забелязала петната кръв по нея.

— Така — изпъшка той, — а вие двамата защо стоите и зяпате? Предполагам, че тъй като е време за хранене, очаквате да ви бъде сервирано нещо. Хайде да идем все пак и да видим какво е скалъпил Сътон.

На масата бе сложена скромна храна — сушен грах, сготвен с пържена сланина, печени батати, хляб от царевично брашно и сладкиш със сос от сушени ябълки. През време на яденето бащата на Роланд мълчеше навъсено и поглъщаше огромни количества. Едва след като засити глада си, той погледна към сина си през масата с лукав израз в хлътналите си кафяви очи.

— Предполагам — каза той и опря ножа си на ръба на чинията, — че сега, като си женен, те занимава мисълта да се установиш някъде?

— Да, мислил съм по този въпрос — призна Роланд и се облегна на стола.

Мелани хвърли бегъл страничен поглед към мъжа си. Пред нея той не бе споменавал нищо за подобни планове, макар че тя също се бе питала какви намерения има и как смята да прекарат бъдещия си съвместен живот.

— Да не би случайно да си решил да се установиш тук? Котънууд? — попита баща му.

— Искаш да кажеш дали смятам да живея тук? Не — отговори синът му кратко и ясно. — Мелани има къща в покрайнините на Натчес, която наследи от дядо си. Но ми хрумна мисълта, че може би ти трябва помощ за всекидневната работа тук на плантацията. Ако съм ти нужен, ще ти помагам, разбира се, е удоволствие.

Смях разтърси мършавата фигура на бащата.

— Значи се виждаш като притежател на плантация, така ли? Представяш си, че ще живееш с контетата в горната част на Натчес и когато ти скимне, ще идваш през реката и ще проверяваш как са нивята, които се надяваш да наследиш един ден. А може би искаш да прибереш в края на годината и част от постъпленията от продажбата на реколтата? Красива представа. Наистина е жалко да бъде разрушена, но най-добре е веднага да ти кажа, че тази плантация е моя. Не се нуждая от каквато и да било помощ и мога да мина без съдружник, който да дели печалбите с мен.

— Печалби ли? — попита Роланд и вдигна едната си вежда. — Като съдя по всичко, което виждам, плантацията едва ли носи големи приходи. Ако в бъдеще поискам да изкарам нещо от нея, струва ми се, че преди това ще трябва да вложа маса пари.

— Говориш като някой фукльо, който се прави, че разбира от стопанство.

— Така ли? Я се поогледай и ми посочи поне един признак за богатство? Къде са луксът и красотата, създадени с печалбите, за които непрекъснато говориш?

— Ти сам знаеш, че за тези неща пет пари не давам и никога не съм давал. — Старият човек се засмя грубо. — Сътон се грижи добре за мен и не съм принуден да се разправям с тълпа от кискащи се прислужнички, които непрекъснато да ми се пречкат, и да взема някоя чевръста стара жена за икономка, която ще се притеснява от най-малката мръсотия и непрекъснато ще ме кара да си харча парите, за да си придавам фасони пред хората. Още като момче, когато току-що бях пристигнал с кораба от Дъблин, научих, че има само едно нещо, което е от значение, а именно да имаш злато и да го умножаваш всяка година. С изключение на няколкото месеца, когато бях глупав млад мъж, винаги съм действал така и ще действам до деня на смъртта си.

— Наистина ли? С цените на памука, които всяка година спадат, и с разходите за обработването на земята, които всяка година се повишават? След всичко, което видях, твоите методи на садене са толкова остарели, колкото и представите ти за това, какво значи да си богат човек. Изсъхналите стъбла на памуковите храсти от последната година стоят още по нивите, земята няма свестни канали, по които да се отвежда водата, и никъде не видях тор, от който почвата има нужда, за да стане по-плодородна. Памукът изисква земя, богата на хранителни вещества. Казвали са ти го сто пъти, но ти не си правил нищо друго, освен да експлоатираш земята тук тридесет години, без да се грижиш за нея. Истинско чудо е, че все още горе-долу свързваш двата края.

— Глупави приказки, които си дочул в онова модно военно училище, в Джеферсъновия колеж. Време е да решиш дали искаш да бъдеш плантатор или войник, или просто искаш да живееш от парите на жена си.

Старецът се обърна към Мелани.

— Външният ти вид показва, че произхождаш от добра конюшня, момиче, трябва да ти го призная. Аз може наистина да съм невеж ирландски селянин, но се оправям по въпросите на произхода. И затова сега ще ти кажа какво ще сторя. Ако нашият Роланд ти направи един син, обещавам ти да оставя на този син Котънууд в наследство.

Грубите изрази накараха Мелани да се изчерви до корените на косите си. Изпълненият с възхищение погнел, който Роланд й хвърли, не й донесе облекчение. Но мъжът й поне й спести необходимостта да измисли някакъв отговор.

— Не бих желал да разрушавам красивата ти илюзия — каза той на баща си, — но трябва все пак да ти напомня, че законът на Луизиана не допуска да лишиш единствения си син от наследство.

— Моят син! — изрече подигравателно старият човек. — Или копелето, натрапено ми от проститутката, за която бях женен?

— Нямаш никакво доказателство за това — отвърна тихо Роланд. — Така или иначе според закона ти си ми баща, защото си ме приел за свой син, кръстен съм с твоята фамилия и имам правото да я нося. Дори да ме смяташ за син на някой друг, вече не можеш да се отречеш от мен.

Очевидно това, което Роланд казваше, не беше ново за човека, когото наричаше свой баща.

— Може би наистина не мога — каза задъхан старият човек, наведе се през масата и се вторачи в него с присвитите си, изпълнени е омраза очи, — но докато дишам, няма да получиш и един цент от мен.

Едва произнесе тези думи и отново се закашля. Лицето му стана пурпурночервено, кръвта нахлу в него, докато кашляше на пресекулки. Дишаше хрипливо и едва си поемаше дъх. Сътон, който влезе с кафето, остави бързо почернялата табличка с каната и чашите, за да помогне на господаря си. Преди ужасният пристъп да престане, две салфетки почервеняха от кръв и техният домакин успя да стане от стола само с чужда помощ. Опитите на Роланд да го подкрепи бяха грубо отхвърлени. Сътон го погледна в очите, поклати угрижено глава и изведе Робърт Донован от стаята.

След всичко това не им оставаше нищо друго, освен да се оттеглят в отредената им спалня. Наистина вечеряха рано, но зимният здрач вече се спускаше и трябваше да запалят лампа. След дългите часове, през които бе седяла вдървена в каретата, Мелани си мечтаеше да се потопи в гореща вана. Но в Котънууд, изглежда, още не бяха чували за подобен лукс. Вместо това й предложиха един чебър, който изглеждаше точно като широкопола шапка, лежаща върху плоската периферия, имаше диаметър около метър и двадесет и побираше най-много дванадесет до петнадесет литра вода. Къпещият се или коленичеше в средата или седеше на малко столче, което бе поставено за тази цел, сапунисваше се и се поливаше с водата, за да се изплакне. През лятото студените струи може би доставяха известно удоволствие, но през зимата не особено топлата вода беше истинско мъчение. Освен това ставаше течение, а и огънят не топлеше както трябва.

Мелани установи, че Роланд не я наблюдава, а се е втренчил в стената. Може би мислеше за грубите и оскърбителни думи, които му каза баща му?

Дали чу всичко това днес за пръв път, или е бил принуден да слуша тези обвинения още откакто майка му ги бе напуснала, т.е. почти през целия си живот? Дали се е питал каква ли случка в миналото на майка му е накарала баща му да смята, че е бил измамен, и е позволил да му бъде натрапено детето на друг мъж? Знаеше ли със сигурност истината за произхода си, или трябваше да се задоволи с разпореждането на закона, което не позволяваше на бащата да лиши от наследство дете, което вече е признал за свое? И ако знаеше това как ли се чувствайте при мисълта, че може да е незаконороден?

Когато разглеждаше профила му и ясно очертаните линии на лицето, раздалечените очи под гъстите вежди, класическата форма на носа му, твърдите устни и косата, която като гъст сноп се издигаше над широкото му чело, Мелани почувства към Роланд Донован нещо, което никога не бе смятала за възможно — съчувствие. Внезапно изпита мощен порив да го отвлече от мислите му или най-малкото да го накара да ги сподели с нея.

— За какво мислиш? — попита тя.

Неволно — така изглеждаше поне — той обърна поглед към нея, кимна към стената и каза:

— Току-що разглеждах настръхналата ти кожа.

— Какво? — извика Мелани и видя, че сянката й пада, силно увеличена, върху стената. Чу шумоленето на спално бельо, когато Роланд стана. Сянката му закри нейната и той се приближи, вземайки кърпата от облегалката на стола.

— Хрумна ми — каза той спокойно, — че след като вече трепериш от студ, може би ще приемеш всеки метод, който ти предложа, за да те стопля.

Тя почувства облекчение, че случката на трапезата не го е разстроила прекомерно, но същевременно се стъписа, когато той се приближи. През последните дни той няколко пъти се бе събличал в нейно присъствие, но тя още никога не бе го виждала гол на толкова ярка светлина.

— Май че имаш право — призна му тя лекомислено. — Ако ми подадеш кърпата, ще изляза от чебъра.

— Не — отвърна той и поклати глава. — Ако ще се заема да те стопля както трябва, най-добре ще е да започна веднага.

Спря се до чебъра и метна кърпата на рамото си. След това хвана Мелани за ръката и я изправи на крака.

— Почакай! — извика тя, когато той я обхвана седна ръка през кръста, вдигна я и я сложи пред себе си.

Тя залитна към него и преди да възстанови равновесието си бюстът й докосна гърдите му, но той, изглежда, не забеляза това, а започна да я изтрива с кърпата. Действаше толкова енергично, че не й остана време да мисли за благоприличие, докато той я обръщаше от всички страни, а тя се мъчеше да запази кожата си от грубия пешкир.

— Ох, Роланд, недей! — задъхана каза тя. — Стига!

Той стигна до по-деликатните части на анатомията й и движенията му станаха по-бавни. Когато пъхна пръсти в косите й и дръпна главата й назад, за да я целуне, на нея отдавна й беше топло, но я грееше и нещо друго — пламтящият огън на желанието.

Роланд пусна кърпата. Мелани се опита да я вземе, но ръцете, които я обгръщаха, бяха прекалено силни и прекалено бързи.

Роланд жадно се наслаждаваше на устата й, плъзна ръце по гърба й до хълбоците и я притисна плътно до долната част на тялото си. В страстта си той внезапно я пусна, наведе се, пъхна ръка под коленете й и я вдигна. С няколко крачки стигна леглото. Опря коляно върху дюшека и се отпусна с нея на постелята. В последния момент се обърна по гръб и я притегли върху себе си. Един продължителен миг те се гледаха в очите и в неговия поглед се четеше огромно желание, а в нейния — изненада от събудената страст и искрено съчувствие, нещо, което бе твърде близо до любовта.

В тези кратки мигове на Мелани й стана ясно, че колкото и да се преструваше, думите на баща му го бяха засегнали и че той не е същият, както през другите нощи. Разбра, че иска от нея нещо, което по-рано бе търсил у друга жена, нещо, от което бе имал нужда през онази студена дъждовна нощ в „Ривър рест“. Забрава. Странно, но това нямаше значение за нея. В трескавия пламък на мига й се струваше, че тя би могла да намери същото в неговите обятия.

Той се претърколи върху нея. Тя опря длани върху гърдите му и се опита да успокои своята разбушувана кръв и да се противопостави на нежния женски инстинкт, който я караше да се поддаде на неговото желание. Победата й бе краткотрайна. Тя наистина лежеше пасивно в обятията му и толкова дълго приемаше хладно твърдия настойчив напор на устата му и умелите докосвания на ръцете му, че изглеждаше, сякаш го отблъсква, но накрая не можеше повече да се съпротивлява. Постепенно силата на отбраняващите се ръце отпадна. Тя ги отпусна.

Роланд моментално се възползва от слабостта й. Коляното му се плъзна между бедрата й, а ръцете му я обгърнаха по-здраво. С притиснати устни и тела, които се сплитаха и извиваха едно в друго, те се съединяваха и слепешката търсеха опиата на страстта, приспивния покой на пълното изчерпване, което води след себе си съня.

По-късно, когато се грееше в прегръдките на Роланд, засилващ се шум от конски копита я изтръгна от полусънното състояние. Тя продължи да лежи, но бе напрегната, сякаш усещаше приближаването на опасност. Вторачи се в тъмнината, когато от долната галерия достигна тропот на стъпки и се чуха удари с юмрук по входната врата. Прозвуча глас, мъжки глас, който изглеждаше познат, макар че беше пресипнал от гняв и преливане, глас, който настояваше да му отворят вратата и викаше нейното име.

Това беше Дом.