Дженифър Блейк
Нежната измамница (20)

Глава двадесета

Колийн се разтревожи, след като по пътя Мелани й разказа за събитията от вечерта. Щом се върнаха в Гринлия, се погрижи да се изкъпе и да изпие нещо силно. Поседяха още известно време по пеньоари и разговаряха. След като най-сетне се увери, че за Мелани няма последици от това, което й бяха сторили Дом и братята Баскъм, тя даде да се разбере, че иска да се оттегли в спалнята си. На вратата на салона се обърна още веднъж и погледна Мелани. Зелените очи на Колийн гледаха мъдро, докато разглеждаше косата й, обвила раменете й в червеникав блясък. Те не бяха споменали наистина нито дума, но все пак за Колийн беше абсолютно ясно, че Мелани се надява Роланд да дойде в Гринлия още преди да е преминала нощта. С усмивка и окуражаващ жест актрисата напусна стаята и тихо затвори вратата зад себе си.

Когато остана сама, Мелани се запъти към спалнята, за да чака там Роланд. После промени решението си. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже, толкова много неща, които трябваше да сподели. Нямаше да се унижи дотам, че да възбуди сетивата му, за да може да си спести неприятната истина.

Стана й хладно и запали огън. Въглищата вече пламтяха в червено, когато каретата изтрополи по площадката отпред. Беше изпратила Цицерон да си легне. За да не го събуди звънецът, изтича сама до входната врата и я отвори.

От колата не слезе Роланд, а Хлое Клемънтс. Още носеше роклята, с която беше облечена на приема у Куитманови, но когато се качи на верандата и влезе в осветения кръг, Мелани забеляза, че лицето й беше бледо, около очите имаше червени кръгове от плач и тя кършеше ръце пред гърдите си. Видя Мелани, спря и широко отвори очи, после се приближи.

— Мелани, аз… аз, извини ме, че идвам толкова късно, но трябва да говоря с теб. Става дума за Дом. И за Роланд.

— Е, добре — рече Мелани и отстъпи. — Влез.

Махна с ръка към салона, преди да затвори външната врата, и да я последва.

— Мелани… — започна Хлое.

— Ела и седни до огъня — покани я Мелани. — След дългото пътуване трябва да си замръзнала.

— Предпочитам да остана права — отвърна Хлое, но междувременно разсеяно се приближи до огъня и протегна ръце да се стопли. — Трябваше да те видя, Мелани, заради случилото се тази вечер. Разбираш ли… Роланд извика Дом на дуел. Уговориха се на разсъмване да се срещнат на островчето.

Мелани се извърна и протегна ръка да се подпре на перваза на камината.

— Не бях сигурна — отговори тя, — но си мислех, че ще се стигне дотам.

— Не бива да го допускаш! — извика Хлое. — Трябва да ги разубедиш!

— Аз? — Мелани обърна лице към Хлое. — Как бих могла да ги разубедя? Те няма да ме послушат.

— А защо не? — попита Хлое предизвикателно и се изправи. — В края на краищата ще се дуелират заради теб.

— Не е вярно. Не се бият за мен. Става въпрос за поведението на Дом към мен, а това е нещо друго.

— О, да, зная, че не се държа добре. Но зная също, че ти го тласна към това. Откакто се омъжи за Роланд, той вече не е същият. От този ден трябваше да гледам как брат ми бавно се отдава на пиянство и на дивото си увлечение по теб и пропада — той чезнеше по жената, която всъщност трябваше да бъде негова. Вече не спи, не яде почти нищо, само седи, пие и гледа пред себе си. Най-лошото е, че вижда какво става с него. Понякога обвинява теб, понякога Роланд, но преди всичко — себе си.

— Мъчително е, зная — отговори Мелани. — Но въпреки това се питам защо дойде при мен. Защо не говориш с Дом?

— Той не ме слуша, напълно е обезумял. След тази вечер само една мисъл се върти в главата му: да убие Роланд или да бъде убит. За него съществува само едното или другото, няма средна възможност, и аз не съм сигурна дал и изобщо го интересува кое от двете ще се случи. И не ме съветвай да говоря с Роланд. Тъкмо от него идвам.

— Разбирам — рече Мелани.

— Не, нищо не разбираш, както и аз не разбирах нищо. О, да, бях толкова глупава да си помисля, че е станало недоразумение, защото флиртувах тази вечер е Роланд. Не знаех, че си била отвлечена. Мислех, че Дом е извикал Роланд на дуел, а не обратното. В Монмаут никой нямаше и най-малката представа какво се е случило, макар на всички да бе ясно, че нещо не е наред. Повечето гости само от благоприличие излязоха и се разотидоха. Тъкмо се канех и аз да тръгна, когато мъжете се върнаха — Дом, Роланд и губернатора Куитман. Оттеглиха се веднага в библиотеката и извикаха малкото господа, които все още бяха там. Естествено уговаряли са подробностите около дуела, но дамите не трябваше да знаят какво става. Все пак беше невъзможно напълно да скрият работата от нас. Ние разбрахме кои ще се дуелират и кои са секундантите. Джон Куитман се съгласи да бъде на разположение на Роланд. Сметнаха, че е най-добре през нощта Роланд да остане у Куитманови, за да се дуелират при еднакви условия, да не трябва след тази тежка нощ Роланд да изминава дългия път до Котънууд и обратно. Когато Роланд напусна библиотеката, не се присъедини повече към гостите, а отиде направо в гостната. Последвах го.

Мелани отиде до канапето и седна. Седеше със скръстени ръце и чакаше Хлое да продължи разказа си.

Хлое погледна към нея, устните й се разтеглиха в жална усмивка.

— Роланд изобщо не се зарадва, като ме видя. Дори се ядоса. Когато се опитах да говоря с него за Дом, той ми обясни, че спорът му с брат ми няма нищо общо с мен. Извини се, задето ми е създал впечатлението, че проявява интерес към мен. Без да го изрази с думи, ме накара да разбера, че ми е оказвал внимание, първо, за да те накара да ревнуваш, и второ — за да накара Дом да го извика на дуел. Това, което Дом искал да направи с теб, най-после му дало повод самият той да му хвърли ръкавицата.

Мелани я зяпна и попита:

— Да не искаш да кажеш, че през цялото време, откакто се върна от Куба, Роланд съзнателно се е стремил да принуди Дом да се дуелират?

— Да, точно така излиза. Разбираш ли, ако той застреля Дом, това ще е убийство. Трябва да го предотвратиш. Ти си единствената, която е способна да го стори.

Мелани направи безпомощен жест.

— Защо мислиш, че Роланд ще се съобрази с това, което ще му кажа?

— Как защо? Той сигурно безкрайно много те обича, иначе не би направил всичко това.

Наистина ли Роланд я обичаше? Той изпитваше нещо към нея и тя знаеше това, поне можеше да каже дали беше просто желание, което съществуваше от доста време, или нежни чувства. Все пак беше сигурна в едно: зад дуела между двамата мъже се криеше нещо повече от това, което бе казала Хлое. През онзи ден в Котънууд, когато Роланд се завърна, той беше казал, че подозира Дом да има пръст в поражението на похода. Сестрата на Дом наистина ли не знаеше нищо, или само се преструваше, за да накара Мелани да направи това, което искаше от нея.

— Дори и да ме обича — рече Мелани най-сетне, — няма гаранция, че ще ме послуша.

— Може би си права, но трябва да опиташ! — извика Хлое. — Дом е всичко, което имам. Ако му се случи нещо, не зная какво ще правя.

Мелани прокара ръка по очите си.

— Все някак ще го понесеш.

— Не бъди безсърдечна — упрекна я Хлое. — Може би няма Дом да е убитият. Все едно ли ти е какво ще стане с Роланд?

— Не… не, разбира се, че не ми е все едно.

— Тогава направи нещо! Не можеш просто така със скръстени ръце да гледаш как двамата се опитват да се унищожат взаимно. Освен ако не искаш Роланд да убие Дом. Почвам да вярвам, че си му толкова сърдита за това, което се случи тази вечер, и задето преди месеци не пожела да се ожени за теб, че сега ти се иска да го видиш мъртъв!

— Не е вярно!

— Така ли? Тогава го докажи. Признай нещо, което знаеш отдавна — че ти си виновна за това, което стана с Дом, като отидеш при Роланд и му го кажеш. Зная, че може би няма да помогне, че въпреки това ще се дуелират, но поне би могла да склониш Роланд само да го рани, а не да го убие.

Този аргумент беше разумен и убедителен. Мелани прехапа долната си устна. Вдигна поглед и във виолетово-сините й очи, вторачени в кафявите очи на Хлое, имаше израз на дълбоко съмнение.

— А Дом? — попита тя. — Ако обещая да говоря с Роланд, ще говориш ли и ти тогава с Дом? Ще го убедиш ли и той да не се стреми към убийство?

— О, да, Мелани, ще го направя, наистина ще го направя!

Мелани стигна до входната алея на Монмаут. Тъй като не искаше да разбуди цялата къща, продължи по поляната, а тревата заглушаваше ударите на копитата, когато заобиколи масивната сграда с колони, блестяща в сребърнобяло на лунната светлина.

Павилионът за гости, предназначен за ергени, бе традиционен за Юга, тъй като прекомерното гостоприемство водеше понякога до празненства, траещи цели месеци. Ако младите господа бяха настанени по-настрана, нямаше да смущават по-възрастните хора със своето влизане и излизане по най-странните часове на деня и нощта, а майките и компаньонките на младите момичета на възраст за женене можеха нощем да отслабят бдителността си. Павилионът за гости в Монмаут се намираше в малка горичка срещу централната сграда. Беше просторна постройка с капандури, горе имаше две, а долу — три спални, освен това салон и трапезария.

Мелани скочи от коня си и го завърза пред къщата. Като се имаше предвид празненството, което Куитманови бяха организирали тази вечер, не беше сигурна, че ще завари Роланд сам, но в цялата къща светеше само една лампа. Светлината проникваше през прозорците на стаята, която според разположението й Мелани прие за салона. Метна широките гънки на полата за езда през ръка, изкачи стълбите, прекоси дългата веранда пред къщата и почука.

Вратата се отвори широко. Роланд стоеше в рамката й като силует, очертан от лампата зад него с ивица златна светлина. Мелани не можеше да види лицето му, нито дори да разпознае чертите му, но знаеше, че стои пред него, несигурна дали ще бъде приета радушно.

— Не си дойде у дома — започна тя тихо.

— Стана късно. Мислех, че след всичко, което се случи, се нуждаеш от спокойствие и не исках да те смущавам.

Звучеше убедително.

— Както виждаш, нямам толкова голяма нужда от спокойствие.

Той наклони глава, като с ироничен поглед й даде да разбере, че го вижда.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

Вместо отговор той й направи място да мине. Светлината на лампата попадна върху лицето му, подобно на опъната спокойна маска. Той затвори тихо вратата и се извърна към нея, когато тя влезе в салона. Тъй като ясно усещаше изпитателния му поглед, Мелани не се обърна към него, а се спря и се огледа. Видя тежките, солидни мебели, практичните кафеникавочервени тонове на килима и писалището с чекмеджетата в ъгъла. Лампата стоеше в единия му край, светлината й падаше върху листата, пръснати до отворена мастилница и перо върху плота. Тъй като се чувстваше скована под втренчения му поглед, тя пристъпи към писалището. Думите върху най-горния лист я шибнаха като камшик в лицето:

„Аз, Роланд Донован, заявявам в пълно съзнание…“

Тя замръзна. Завещанието му. Той пишеше завещанието си. Бавно се обърна към него.

— Значи Хлое все пак е била права. Извикал си Дом на дуел.

— Да — отговори той с твърд, ясен глас:

— Защо? Заради мен? Заради случилото се снощи?

— Да.

— Не — възрази му тя. — Хлое се кълне, че ти вече от доста време го търсиш, и аз съм склонна да мисля, че казва истината.

— И ако е така? — попита той.

— Ако е така, бих искала да знам причината.

— Мисля, че знаеш причината.

— Искаш да кажеш, защото се съмняваш, че той може да има нещо общо с предателството на похода в Куба? Ако е така, тогава трябва да знаеш още нещо за събитията, които доведоха до това.

Тя не спести нищо и му разказа съвсем точно как се бе стигнало дотам, как испанският посланик се бе обърнал към нея, как, без да иска, бе чула кога отрядите ще тръгнат на поход и как по-късно го предала на Дом, как разбрала за предателството му и накрая — за опитите си да предотврати отплаването на „Памперо“.

Докато говореше, чертите му ставаха все по-твърди. Когато се запъна и спря, той я погледна с мрачно лице.

— Това всичко ли е?

— Дали това е всичко? Не виждаш ли, че аз съм виновна? Ако не бях аз, Дом нямаше да получи информацията и нямаше да знае какво да прави с нея.

— Не бъди толкова сигурна. Имам причини да смятам, че ти не си била единствената, към която се е обърнал испанският посланик. Освен това информацията, която си дала на Дом, може наистина да е послужила като указание за отплаването, но бъди сигурна, че испанските чиновници в Ню Орлиънс не са се осланяли на сведенията на едно-единствено лице. Капаните бяха заложени внимателно. Дълго време е поставяна стръв, пуснати бяха слухове за революционни събития в Куба, имаше доклади за слабостта на кубинското правителство и на разположените там испански части, разпространяваха се лъжи за това, с каква готовност кубинците щели да посрещнат Лопес като светец и спасител. След като хитрият генерал-губернатор на Куба е пуснал такива примки, никой чиновник от испанското консулство не би посмял да заложи на карта цялата изпипана и задълбочена подготовка, като предаде информации, които не са старателно проверени. Страхувам се, че ако си хвърляла вината за поражението на Лопес върху себе си, много си се надценила.

Мелани пристъпи бързо крачка напред.

— Наистина ли го вярваш? — попита тя и в очите й се бореха надежда и съмнение.

— Знам го — отговори той.

— Но, Роланд — проплака тя и опря коляно на канапето, на което той се бе облегнал, преди да се наведе към него, — щом снемаш от мен тази вина, тогава…

— Защо тогава не и Дом? Защото с това, което си направила, не си искала да причиниш зло. Може един-два пъти да ти е минавало през ума, че за мен това ще е справедливо изкупление, че за всичко, което съм ти сторил, би трябвало да ме хвърлиш на испанците. Но нищо повече. А Дом не е имал такива скрупули. Той не само е предал информацията, но и с всички сили се е погрижил ти да отговаряш за евентуалните последици. Да, зная, любовта му към теб го е подтикнала. Това беше и тази вечер оправданието му, задето те е нападнал. Но аз виждам само едно — че той направи това, което искаше. То обаче не е всичко, което се изправя между Дом и мен, далеч не е всичко.

— Така е. Често съм си мислила, че има и нещо друго каза Мелани, като седна на канапето и сложи ръка на облегалката. — Има нещо общо с дядо ми, нали? И с Мексико? Не искаш ли да ми кажеш какво е то? Толкова пъти съм искала да те попитам какво е станало там. Мисля, че ще се побъркам, ако не го узная.

Ядна усмивка изкриви устата му.

— И си мислиш, че сега е последният ти шанс да научиш истината?

— Не — прошепна тя и енергично поклати глава. — Не съм казала такова нещо.

— Няма значение. Може да стане точно така. Тъй като събра смелост да ми разкажеш какво си сторила, мога, струва ми се, да се надявам, че ще повярваш на това, което имам да ти кажа. Повярвай ми, това е истината.

Очите му имаха замислен, вглъбен израз. Мелани не каза нищо, защото се страхуваше, че може да скъса тънката нишка, която се бе появила между тях. Облегна се в единия край на канапето и загледа Роланд. Той ходеше напред-назад, сякаш дълбоко разтърсен от мислите, които му минаваха през главата.

Беше с гръб към нея, когато започна да говори.

— Дългият път по суша до Мексико беше за полковник Джонстън голямо натоварване. На тази възраст той вече не можеше да понася горещината, праха и дългите часове на седлото. Годините бяха с ковал и мисленето му и той не бе в състояние да направи компромис или да се нагоди към дадено положение. Възмутено отхвърляше предложенията на подчинените си относно ежедневния режим. Що се отнася до стратегията на похода, той не беше съгласен с целите на нападението и със средствата, които генерал Закария Тейлър смяташе да използва. Искаше да се устреми в бърз галоп и да прегази уж отслабналите мексикански части, да завземе столицата и да приключи с цялата история. След шест седмици сме щели да бъдем отново в Натчес, твърдеше той, стига само правителствените чиновници във Вашингтон да го послушали. — Той спря, а като се обърна към нея, лицето му имаше замислен израз. Клатейки глава, продължи: — В много отношения полковникът и генерал Лопес си приличаха. И двамата вярваха в масирания фронтален удар и бяха толкова убедени в собственото си превъзходство, че винаги подценяваха враговете си. Но за едно нещо полковникът имаше право. На генерал Тейлър му липсваше въодушевление. А средствата, които дядо ти използва, за да компенсира това, бяха погрешни. Беше след Буена Виста. Всички бяхме разочаровани, че не ни заповядаха да напреднем във вътрешността на Мексико. Вместо това влизахме в множество дребни схватки и всеки път се оттегляхме, вместо да преследваме врага. Накрая на полковник Джонстън му омръзна. Вярваше, че ако се впусне със своя отряд след бягащите мексиканци, останалите отряди ще го последват от чисто въодушевление, дори това да противоречи на заповедите. Заблуждаваше се.

— Да — рече Мелани, чиито очи имаха замечтан израз, — мога да си представя, че би действал точно така.

Роланд кимна.

— Нашият отряд беше сам, когато мексиканците се обърнаха, отрязаха пътя и изклаха много хора. Тези от нас, които оцеляха, когато знамето падна, бяха закарани във вътрешността на страната. Както знаеш, пленниците бяхме полковникът, Дом, аз и още трима души. Някои от конете бяха застреляни в битката, другите ни бяха иззети. Трябваше много мили да извървим пеша. Даваха ни малко вода и още по-малко храна. Като стигнахме до пленническия лагер, той не представляваше нищо повече от заградена кирпичена колиба. В нея бяха натъпкани близо петдесет мъже, пленени през предишните месеци на войната. Нямаше хигиенни удобства, колибата беше развъдник на бълхи и плъхове, а през деня беше гореща като пещ. Всичко това вземаше своята дан. Когато пристигнахме, бяха оцелели много малко от пленниците.

Роланд погледна Мелани, тя кимна с разбиране, защото й бе ясно, че простите думи, които подбираше, можеха да изразят само частица от ужасите, които пленниците бяха преживели в този ад.

— Полковникът рухна веднага след пристигането ни. След ден-два напълно изгуби съзнание и започна да бълнува. Лесно можеше да се предвиди, че няма да издържи дълго. По време на целия поход дядо ти не искаше да признае, че носи, макар и малка, отговорност за смъртта на своите хора, а си беше втълпил, че ние всички сме на същото мнение. До известна степен това беше вярно, защото и ние някак си се възхищавахме от начинанието, което беше предприел, и от това колко сърцат и решителен трябва да е, за да издаде такава заповед. Всеки от хората, който последваха полковника, можеше с чест да се обърне назад, ако просто се беше подчинил на тръбата, която свиреше отбой. Във всеки случай ние, петимата оцелели от отряда, виждахме, че трябва да се направи нещо. Решихме да загатнем на мексиканците за влиянието на полковника върху доста членове на Конгреса. Твърдяхме, че той е благосклонен към мексиканската кауза, макар че естествено трябвало да се прави, че не е. Дадохме ясно да се разбере, че е в интерес на Мексико не само да окажат на полковник Джонстън медицинска помощ, но и че би било добра идея колкото е възможно по-бързо да го освободят.

— О — прошепна Мелани, — струва ми се, че започвам да разбирам.

Роланд прокара ръка по косата си, а после я притисна към тила.

— Да. Така и стана. Полковникът беше настанен в по-хубава квартира и чухме, че здравето му се подобрява. Скоро след това бе освободен и изпратен в Съединените щати. Подобно привилегировано положение беше толкова необичайно, че другите пленници не можеха да не го забележат. Те си съчиниха единствено възможното обяснение. Но ако бяхме казали на другите какво сме направили, можеше да стигне до коменданта на военния затвор. Отначало трябваше да мислим за сигурността и благополучието на полковника. По-късно, когато той вече не беше там, ние с Дом все още бяхме достатъчно силни да издържим всяко наказание, което можеха да ни наложат, но другите двама от пленените заедно с нас нямаше да го преживеят. Бяха заболели от инфекциозна треска и се намираха на прага на смъртта, но ние още не знаехме това.

Третият беше вече мъртъв, разстрелян при опит за бягство. След известно време като че ли вече нищо нямаше значение. Струваше ни се, че всички ще измрем.

Да, помисли Мелани, която наблюдаваше променливите чувства, пробягващи по загорялото лице на Роланд. Не беше трудно да разбере как са могли да забравят такова нещо в онази мръсотия, мизерия и безнадеждност.

— След падането на Мексико сити ни освободиха. Само Дом и аз бяхме все още живи. Военната ни служба беше свършила и изглеждаше, че в близките дни ще бъде подписан мирният договор. Нищо не ме привличаше в Натчес, а една група ветерани от мексиканския поход тръгна за Калифорния. Реших да отида с тях. Дом потегли за Натчес. Имах късмет и направих малко пари, когато открих злато, а после, след две години странстване, се върнах вкъщи.

— Върна се вкъщи — рече Мелани, а очите й бяха потъмнели от болка — и трябваше да установиш, че с връщането на другите пленници, предимно хора от Луизиана и Мисисипи, слуховете са се стоварили обратно върху техния автор.

— Правилно — призна той, — а моят добър приятел, с когото бяхме заедно в плен, Доминик Клемънтс, не бе предприел нищо, за да изясни нещата. Той просто си беше държал устата затворена и бе оставил полковника да се оправя сам. Обяснението, до което беше достигнал дядо ти, беше логично. По време на службата не се разбирахме твърде, аз много го уважавах, но имаше някои неща, които виждахме по различен начин. Не зная, може би Дом вече те е познавал и е гледал да не намали шансовете си пред теб, а може би просто го е било страх, че полковникът ще му поиска сметка. Възможно е дори Дом да е сметнал, че съм си го заслужил, защото първоначално идеята да очерним полковника, за да му спасим живота, беше моя. Каквито и да са били причините, във всеки случай той ме превърна в изкупителна жертва и тази роля ми бе отредена още преди да се върна от Калифорния.

— Когато в Монмаут дядо ми те обвини, ти не каза нищо в своя защита — спомни си Мелани.

— Тогава чух за пръв път тази история. Бях твърде изненадан, за да я обмисля трезво в малкото секунди, но ми се стори изключено да изкрещя истината пред всички тези хора. Нямаше да помогне на полковника, само щеше да го унижи, ако пред цялото общество узнаеше, че животът му е бил откупен на такава висока цена. Мислех да си поговоря с него на четири очи, докато се уреждаха подробностите около дуела, но той не се съгласи.

— Затова прие да се дуелираш с него и не стреля.

— Един път вече бях несправедлив към него и му бях причинил страданията, които ти онази нощ в Монмаут така ясно описа. Как можех да се дуелирам с него? Но полковникът не искаше да се задоволи с това, трябваше да се пролее кръв.

— Не мисля — каза Мелани, — че през последните си дни знаеше какво говори или прави. Беше обладан от мисълта да те види мъртъв. А с това се обяснява всичко останало.

— Да, така се обяснява всичко. Съжалявам, че допринесох да се опетни името на полковника, но едва ли се разкайвам за всичко друго, което стана.

Мелани го погледна с виолетово-сините си очи. В погледа му гореше такава смарагдова жарава, че тя усети как сърцето й заби в гърлото. Прокара език по устните си.

— В края на краищата дуелът между теб и дядо ми не оправи нищо. Вярваш ли наистина, че като се дуелираш с Дом, ще изчезнат всички лъжи между вас? И достатъчно ли ще ти бъде да видиш кръв? Ти му взе годеницата и осуети ясните планове, които беше начертал за своя живот. Не ти ли стига това?

— Взех му годеницата и я направих своя жена, поне телом — отговори Роланд с яден тон. — Никога не съм искал да стане така, но тъй като стана, бях готов да сметна, че сме квит. Но Дом не беше. Не искаше да спре дотук. Направи всичко, което можа, за да загина в Куба, опита се да ми вземе жената. Трябва ли да допусна да продължава това опасно и брутално отмъщение? Или може би предпочиташ да не се бях върнал от Куба? Макар гой да искаше така подло и долно да те използва, нямаше ли все пак да ти е по-приятно, ако тази вечер не бях дошъл да те спася?

— Не, съвсем не! — извика Мелани и скочи.

— Така ли? Защо тогава си тук и се застъпваш за него?

— Не се застъпвам за него — възмути се тя раздразнена, — застъпвам се за теб. Ти си този, който искам да живее. — Пристъпи до него и сложи ръка върху неговата. — Трябва да ми вярваш.

Той сложи длан върху ръката й, плъзна я леко по раменете й и ги сграбчи.

— Много бих искал да ти вярвам.

— О, Роланд! — простена тя и изпитателно погледна слабото му лице. Силна болка я стисна за гърлото и спря думите, които сигурно щяха да докажат, че говори истината.

— Ако можех да ти вярвам, това щеше да ми е по-скъпо от живота — промърмори той и зеленият му поглед спря върху ясните очертания на треперещите й устни. — Мисля, че е възможно да ме убедиш, ако опиташ. Ще се опиташ ли да ме убедиш, моя сладка Мелани, макар и само за тази нощ?