Дженифър Блейк
Нежната измамница (18)

Глава осемнадесета

След като реколтата беше прибрана, а нощите станаха по-хладни, започна сезонът за лов на лисици. По улиците и пътищата чаткаха копита, по хълмовете, пасищата, между стъблата на памука можеха да се видят сюрии кучета, а ездачите ги следваха по петите.

Новината, че Роланд се занимава с този спорт, събуди интереса на Мелани. Тя беше размислила върху това, което й каза Илайза, и сега с блясък в очите започна да действа.

Първо отиде при шивачката и си поръча разкошен костюм за езда от царско синьо кадифе със сатен на реверите и маншетите. Освен това си поръча копринена блуза и широкопола копринена шапка с гъст пастелносин воал. Преди да напусне магазина с покупките, нареди да впишат всичко в общата сметка и да я изпратят на мъжа й.

Илайза Куитман й помогна не само с кон за езда. Покани я на лов и й предостави за придружител един свой млад братовчед. Доста време беше минало, откакто Мелани бе яздила за последен път. От онази тъмна дъждовна нощ, в която отиде в хотел „Ривърест“, не бе възсядала кон. В девическия пансион я бяха научили да язди на дамско седло, но оттогава бе имала малко възможности да приложи наученото. Тя не допусна грешката да започне изведнъж, преди лова многократно излиза на езда. След една седмица най-после изпита чувство на сигурност.

Когато тръгна, във въздуха се носеше фин дъждец. Беше тъкмо подходящо време за лов. Търнър, братовчедът на Илайза, младеж на осемнадесет години, взе Мелани доста късно. Когато стигнаха до плантацията, в която трябваше да се състои ловът, всички останали гости вече се бяха събрали, а кучетата вдигаха невъобразима врява. Когато прозвуча рогът, изведнъж настъпи ред. Мелани можа само да кимне на другите жени от групата и да забележи неохотните им реакции, когато рогът изсвири отново и пуснаха кучетата.

Търнър беше безумно смел ездач. В стремежа си да бъде между първите веднага изостави Мелани зад себе си. Тя яздеше с равномерно темпо и се придържаше към средата, не бързаше напред, но и не изоставаше. Видя Роланд още преди тръгването, но не мислеше, че я е забелязал. Сега той яздеше точно пред нея, седеше изправен на седлото и от време на време разменяше по някоя дума с ездача вляво от него, но като че ли не беше заедно с никой определен човек. Когато реши да започне своята акция именно в деня на лова, Мелани изхождаше от факта, че Хлое не може да язди.

Минаваха през пълни с вода ровове, профучаваха през ниви, прецапваха потоци и галопираха по мочурливи поляни, които ги опръскаха целите с кал. Веднъж на Мелани й се стори, че Роланд се огледа, но дори и да я беше познал, не го показа. Небето над тях притъмня, започна да вали по-силно. С течение на времето ездачите отпадаха един след друг. Когато Роланд се отправи към група дървета, Мелани погали шията на коня си и го последва.

Той я огледа, когато тя спря до него. Лицето му бе непроницаемо. Не се усмихна, но и не сбърчи чело. На поздрава й отвърна не много въодушевено, но все пак учтиво.

— Яздиш хубаво животно — започна Мелани. — Предполагам, че скоро си го купил.

— Да — отговори той. — Не вярвам твоят кон да е от обора в Гринлия.

— Не. Взех го назаем.

— От мъжа, който дойде заедно е теб ли?

Значи все пак бе забелязал идването й с Търнър.

— Едва ли може да се нарече мъж — рече тя бързо. — Братовчед е на Илайза. Точно сега няма какво да прави и пилее времето си, докато майка му сметне, че е достатъчно голям, за да отиде в колежа „Джеферсън“.

— Трябва да е щастлива, ако преди това не си счупи врата — промърмори той и хвърли поглед към ездачите, които тъкмо изчезваха зад един хълм.

— Може би е малко лекомислен, но е добър ездач — защити го Мелани.

— И ти яздиш добре — отвърна той. — Дори не знаех, че можеш.

Тя го погледна открито и на сивата светлина виолетовият тон в очите й изглеждаше по-тъмен от обикновено.

— Мисля, че има много неща, които не знаем един за друг.

— Костюмът ти стои добре — отбеляза той след малко.

— Радвам се, че си на това мнение, защото не след дълго ще получиш сметката за него.

Погледът му се плъзна по нея.

— Предполагам, че ще трябва да платя, тъй като имах удоволствието да те видя с този костюм.

Мелани се усмихна и не се смути от сухия му тон.

— Да — подсмихна се тя, — помислих, че поне това си заслужил.

— Ти ме срази — каза той.

— Още не — отговори Мелани и вдигна едната си вежда, като го погледна в присвитите очи.

Дъждът шумолене в листата на дъба и капеше около тях. Сякаш не бе казала нищо предизвикателно, Мелани продължи:

— Доколкото знам, си купил нов файтон. Чудесен е наистина. Неотдавна двете с Илайза трябваше да спрем край пътя, за да не ни прегазиш.

— Така ли?

— О, не те обвинявам, че си лош кочияш. Хлое Клемънтс държеше юздите в ръка.

— А, да, мисля, че си спомням случая.

— Аз си го спомням съвсем точно — отбеляза тя и против волята й в гласа й се прокрадна иронична нотка. — Трябва да кажа, че все пак се изненадах, като те видях с нея. Не мислех, че е по вкуса ти.

— По вкуса ми ли? Да не искаш да кажеш, че Хлое е над равнището на това, с което се задоволявах по-рано, защото сигурно го смяташ за много ниско? Или мислиш, че Хлое не може да се мери с теб?

— Нито едното, нито другото — отвърна тя, макар че силна червенина заля лицето й. — Но можех да се обзаложа, че само за час смехът й ще те подтикне към убийство.

— Има нещо вярно — призна той и извърна поглед. Крива усмивка премина по лицето му така бързо, че Мелани не беше сигурна дали наистина я е видяла.

— Защо тогава? — попита тя. — Хлое е непостоянна, впечатлителна, понякога става досадна, ала тя не причинява никому зло. Не заслужава да бъде обиждана без нужда.

— А защо мислиш — попита той спокойно, — че имам намерение да я обиждам?

— Не зная. Може би просто ми се иска да е така. Или пък защото рядко съм те виждала да действаш без причина.

— Това признание крие толкова много възможности, че ме обърква — рече той предпазливо. — Освен това се питам какво точно целиш.

Мелани наведе глава, а на лицето й се изписа невинен израз.

— Опитвам се само да разбера защо поддържаш връзка с Хлое Клемънтс.

— Бих могъл да ти кажа, но се съмнявам, че ще ми повярваш, а дори и да повярваш, съмнявам се дали ще го одобриш.

— Можеш да опиташ. Той поклати глава.

— Мога — отговори, — но не мисля, че ще опитам. Предпочитам вместо това да открия точните причини за твоя интерес.

— Чакай да помисля — рече Мелани и се престори, че размисля. — Какво ще кажеш за загрижената съпруга?

— Струва ми се, че не мога да приема това обяснение.

— Защо? В края на краищата аз все още съм твоя жена.

— Ти си коварно създание, което си е наумило отново нещо. Не съм аз единственият, който се интересува от Клемънтсови. Да не би Дом да има нещо против отношенията ми със сестра му? Ако е така, нека сам дойде и ми го каже.

— Действително ли го искаш? — осведоми се Мелани.

— Нямам намерение дати отговоря, освен ако не решиш да облекчиш душата си и да ми кажеш защо допускаш Дом да влиза и излиза в Гринлия. Без да засягам въпроса за вкуса ти, бих се обзаложил, че за няколко часа и той може да те накара да крещиш от скука.

В този момент прозвуча рог, чуха се гласове, силен лай и цвилене на коне.

— Боже мой — извика Мелани, която бе пребледняла, въпреки че се стремеше тонът й да прозвучи малко ядосано. — Изглежда, че пропуснахме края на лова. Дано не съжаляваш.

— Не — призна той спокойно. — Ни най-малко не съжалявам.

— Да се присъединим ли отново към останалите? Ако побързаме, изобщо няма да забележат, че не сме били с тях.

Без да дочака отговора му, тя пришпори коня си и излезе измежду дърветата.

Очакваше ги пищен обяд в изключително непринудена обстановка. Събличаха мокри жакети и ги пращаха в пералнята, за да могат поне малко да изсъхнат пред камината. Господата и дамите седнаха без връхни дрехи около масата, отрупана с шунка, салам, сланина, пуйка, пилета и бифтеци. Имаше и яйца, приготвени по всевъзможни начини, вкусни сладкиши и торти. За пиене имаше шампанско, но и леденостудено мляко, и вдигащо пара горещо кафе. Сервирано бе в най-фин порцелан, сребро и кристални чаши.

Тихата дребна женица, тяхната домакиня, изглеждаше така съсипана, като някой, който се е впуснал в нещо, надхвърлящо възможностите му. Тя неведнъж погледна укоризнено Мелани, сякаш я смяташе отговорна поне за част от грижите си. Не знаейки как да настани двама души, които бяха женени, но не живееха заедно, най-накрая като компромисно разрешение ги бе сложила един срещу друг на средата на масата, а помежду им бе поставила високата пълна фруктиера. Ако Роланд не беше толкова едър, нямаше да могат да се виждат. Мелани го погледна развеселено, преди да се обърне към мъжа от лявата си страна.

Дамите на масата бяха толкова малко на брой в сравнение с мъжете, че бяха настанени, изглежда, безразборно. Ако се съдеше по вниманието, което другите жени обърнаха на Мелани, тя бе все едно невидима за тях. Някои бяха по-възрастни, спортен тип със загрубели лица, но повечето бяха на възрастта на Мелани. Като деца бяха играли заедно на рождени дни, като млади дами бяха ходили на чай, а по-късно заедно бяха посещавали балове. Сега младите жени, повечето омъжени, гледаха през нея и се извръщаха. Вече две години тя действително не беше в този кръг, но в град като Натчес със завръщането си тя трябваше да предизвика естествен интерес и да бъде отрупана с въпроси. Ала всички й обърнаха гръб. Показаха й това, за което бе предупредила Илайза: че привидно разпуснатия й начин на живот не се приема от доброто общество. Обратното, Роланд бе обграден с внимание. Дамите се трупат около него, каза си Мелани разгневена, като че ли е бедно малко сираче, изоставено и гладно.

Тъй като не й оставаше нищо друго, освен да говори с господата, тя направи точно това. С лъчисти очи реши да бъде чаровна и забавна. Удаде й се така добре, че в нейния край на масата винаги беше шумно и й хвърляха не един ядосан поглед, защото господата щяха да си изкривят вратовете да улавят буквално всяка дума от устата й.

На другите жени не се хареса начинът, по който Мелани пренебрегна неодобрението, с което бе заобиколена от всички страни. Когато най-сетне обедът свърши и мъжете застанаха на групички, жените се събраха и изоставиха Мелани.

Такова нещо не й се беше случвало през целия й живот.

Фактът, че знаеше защо е така, не й помогна много. Отвратително беше да си низвергната, какво ужасно чувство! Но тя нямаше да се остави да я унижават, няма да последва жените с надеждата, че някои ще се смилят. С високо вдигната глава се отправи към един портал, който водеше към вътрешен двор. Отвори едното крило и вдъхна дълбоко свежия влажен въздух, сякаш това бе единственото й желание, после прихвана полите на костюма си за езда и излезе навън.

Не беше усетила колко й е горещо, преди да почувства хладния въздух върху лицето си. Дъждът продължаваше монотонно да вали. С въздишка Мелани се облегна на една от високите колони и скръсти ръце пред гърдите си. Ще почака няколко минути и пак ще влезе вътре. Ако положението не се е променило, ще потърси младия Търнър и ще го накара да я изпрати до вкъщи.

Зад нея вратата отново се отвори. Забеляза Роланд щом той излезе, но се престори, че не го вижда. С леки стъпки той се отправи към нея. Когато спря, тя го погледна с бегла усмивка и пак извърна очи.

— Бих казал, че сама си си виновна, но зная, че не отговаря напълно на истината.

— Да — призна Мелани и дори не си направи труда да се престори, че не знае за какво говори. — Така е. Преди време, когато и аз бях достатъчно сериозна сигурно щеше да ме заболи от поведението на жените оттатък.

— Толкова по-зле за тях — отговори той. — Не бива да се огорчаваш.

— Не ми е мъчно, само съм разочарована. Но въпреки това утешителните ти думи ми действат добре.

Роланд погледна надолу към нея, сякаш му се прииска да каже нещо, за което по-късно щеше да съжалява. После извърна поглед.

— Исках да говоря с теб за Котънууд — спомена той след малко някак между другото, едва ли неслучайно. — Справила си се фантастично с прибирането на реколтата. Смятам, че ти дължа нещо за положения труд и бих искал да ти се отплатя.

— Не е необходимо.

— Напротив — настоя той. — Но ако не ти е приятно да говориш за това, ще се разбера с адвоката. Трябва да ти даде на разположение някакви пари. Съвсем бях забравил колко си притеснена материално, докато не спомена за костюма.

— Не го казах с такава цел — обясни тя сковано.

— Знам. Но все пак не можеш да отречеш, че имаш нужда от парите.

Не можеше да отрече.

— Много мило от твоя страна, особено при дадените обстоятелства.

— При дадените обстоятелства — възрази той рязко — това е най-малкото, което мога да направя. Съзнавам напълно, че положението ти щеше да е друго, ако аз не съществувах. Щеше да бъдеш уважавана и осигурена жена на преуспяващ адвокат и политик и можеше да люлееш на скута си едно или две деца.

Мелани наведе глава и бързо се отвърна от него. Мълчанието се проточи. После той сложи ръка върху нейната. Пръстите му бяха топли и твърди, когато я обърна към себе си и плъзна другата си ръка по копринения й ръкав.

— Не исках да те нараня, Мелани. Никога досега не съм искал да ти причиня болка.

Зеленият му поглед се плъзна изпитателно по овала на лицето й и спря върху разтворените й устни. Мелани погледна към него и гърдите й се стегнаха от напрежение. Пръстите му се сключиха по-здраво около ръцете й. Изразът на лицето му се промени, изпълни се с копнеж. Тя залитна към него.

— Мисис Донован? О, толкова се радвам, че ви намерих. Обещах на баща си да не оставам дълго тук. Той ще иска внимателно да огледа конете, когато ги върна. Мисли, че в друг обор не могат да ги изчеткат както трябва и се страхува да не би някой от скъпоценните му жребци да окуцее.

При първите му думи Роланд свали ръце от раменете на Мелани.

— Да — отвърна Мелани. — Добре, Търнър.

Поколеба се за миг и почака някакъв знак от Роланд, че иска да остане. Такъв знак не последва. Мъжът й не направи нищо, за да я спре, тя го остави и си тръгна.

Все още валеше, когато вечерта Мелани си легна. Лежа дълго и слуша дъжда, мислейки за срещата си с Роланд. Той изпитваше някакви чувства към нея, това беше ясно. Но какво стоеше помежду им? Умишлено сляпа ли беше, като вярваше, че няма външно влияние, няма друга личност или трагедия, няма нещо в самия Роланд? Тя често си спомняше за срещата им на гробището в Котънууд. И колкото повече мислеше за нея, толкова повече се убеждаваше, че последното обидно предизвикателство, което й бе отправил, ироничната покана да се присъедини към него като негова жена, е целяло да я прогони, да я отклони от намерението й да живее с него, а съвсем не да я привлече. Защо? След днешния ден не можеше повече да мисли, че е заради Хлое. Тогава заради Дом? Тази мисъл предизвика у нея ужасяващи картини.

В къщата беше топло. Мелани беше отворила прозореца да влезе въздух. Надигащият се вятър изду пердетата. В далечината чу гръмотевичен тътен. Странно. Напомняше по-скоро на пролетна буря. Есенният дъжд тук рядко беше топъл и рядко се придружаваше от силен вятър и буря. През есента дъждът обикновено падаше тихо като сълзите от стара болка.

В нежното и мимолетно състояние на някакъв сън Мелани се обърна и Роланд бе до нея, повтаряше името й, а гласът му бе меки изпълнен с любов. Тялото му бе топло и пулсираше от желание. В някаква брулена от вятъра пустота, в която проблясваше ярка светлина, той я държеше в ръцете си. Мелани се сгуши по-плътно до него и вдигна очи да го погледне в лицето.

Внезапно се събуди. Роланд беше до нея, действително беше тук, а тялото му бе притиснато до нейното. Сребристобяла светкавици освети стаята и тя се взря в очите му, видя мъчителната безпомощност на желанието му. Косата му беше мокра от дъжда, кожата му имаше синкав оттенък. Ръката, която здраво обгръщаше кръста й, беше скована от желанието, а той бе убеден, че тя ще откаже да го задоволи.

— Веднъж ти дойде при мен в дъжда — спомни си той, а гласът му звучеше нежно и леко трептеше. — Сега аз идвам при теб.

Над тях протътна гръмотевица. Мелани го прие. С щастлива усмивка се сгуши до човека, за когото беше омъжена, протегна ръце и ги обви около врата му, придърпа главата му към себе си. От някакъв извор дълбоко в нея бликна страстта и я обзе всецяло. Съблече бързо нощницата през главата си, помогна му и той да се съблече. После в прехлас го притегли между разтворените си бедра и го пое дълбоко в себе си. Изви се пламтяща към него и двамата се понесоха в ритъма на бурята.

Постепенно бурята утихна. Пред прозореца падаше дъждът с наситен, доволен шум. Мелани прокара длан по гърдите и плоския му мускулест корем.

— Защо? — прошепна тя. — Защо дойде?

— Защото — каза той с треперещ глас — не можех да се удържа далеч от теб. Никога не съм могъл.

Доволна, Мелани свря лице във врата му. Почувства ръцете му върху косата си, преди да заспи.

— Мис Мелани! Мис Мелани, имате посетител!

Мелани се събуди рязко. Протегна се и откри до себе си едно дълго, стройно тяло, сгушено до гърба й. Усмихнато обърна глава и погледна Роланд в будните зелени очи.

— Мис Мелани?

Повикването бе последвано от чукане. Беше прислужницата, която след завръщането й правеше всичко възможно да замести Глори.

Мелани се опря на лакът.

— Какво има? — извика тя.

— Имате посетител, мис Мелани. Мистър Дом. Чака ви в салона.

— По това време?

— Вече е късно, мис Мелани. Казах му, че сте още в леглото, но той рече, че ще почака. И чака вече близо час долу.

— Добре, идвам след няколко минути.

— Не искате ли да ви помогна да се облечете? — попита момичето през затворената врата.

— Ще се оправя сама — извика Мелани. — Кажи на Цицерон да се погрижи да поднесат нещо за пиене на господина.

— Вече му поднесоха, мис Мелани. Той сам си поръча.

Роланд свали ръка от хълбока на Мелани, отметна завивката и се измъкна от леглото. Безмълвно започна да обува панталона си.

Мелани седна и го загледа, докато той набързо надяна ботушите си. Дългата й кестенява коса падаше около нея и покриваше налетите й розови гърди, без да ги скрива напълно.

— Отиваш ли си? — попита тя най-после.

Той хвърли поглед към нея и бързо го отклони.

— Щом като Клемънтс вече се чувства тук като у дома си, за мен няма място.

— Това не е вярно!

Но той не се захвана да спори. Облече ризата си, напъха я в панталона, наведе се да я целуне по устата с твърдите си устни, после с бързи стъпки прекоси стаята. Мелани проследи с поглед как излиза през широко отворения портал, после остана заслушана в отдалечаващите се стъпки. Можа да различи, че се отправи към стълбата за прислугата, вероятно по нея беше и дошъл.

Когато шумът заглъхна, тя скочи от леглото, отиде до гардероба и измъкна първата попаднала й рокля. Стискаше ядно устни, докато обличаше бельото, докато нахлузваше роклята от син муселин и прибираше косата си на кок. С шумолящи пол и напусна стаята и слезе по стълбата.

Дом стоеше в салона до прозореца и гледаше навън. Когато тя влезе, се обърна към нея, а между кафявите му очи имаше бръчка. Погълна на един дъх питието, което държеше в ръка, и остави чашата на една малка масичка, преди да каже нещо.

— Току-що видях мъж на кон да излиза иззад къщата и да се отдалечава по алеята. Кой беше?

— Посетител — отговори Мелани кратко.

— Аха. Мислех, че си още в леглото.

— Така беше.

— Мъжът — рече Дом бавно и бръчките по челото му станаха по-дълбоки — имаше учудваща прилика с Роланд.

— Е, и? — попита Мелани и вирна брадичка. — Той е мой мъж.

Дом се втренчи в нея и слаба червенина пропълзя по лицето му.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да имаш намерение пак да се събереш с него? Какво става с нашите планове?

— Твоите планове, Дом, не моите.

— А какво… какво ще стане с това, което направихме, ти и аз? Трябва да се пазим взаимно. Няма друг човек, на когото можем да се доверим.

— Което направихме ли? Аз не съм направила нищо. Единствената ми грешка беше, че ти се доверих. Ти злоупотреби с това доверие. Ти използва това, което чу от мен, за да разрушиш една мечта, да убиеш повече от триста мъже и да раниш много други. А най-лошото е, че нямаше смелостта да го направиш от свое име. Ти избута мен напред, скри се зад моя гръб.

Мелани слушаше горчивите думи, които излизаха от устата й, сякаш говореше друг човек. Не бе имала намерение да казва такива неща. С поведението си Дом бе скъсал тънката нишка на нейното самообладание — беше дошъл неканен в къщата й, беше давал разпореждания на прислугата й и я бе поставил в положение, което трудно можеше да се оправдае пред Роланд.

— Да, признавам — отговори Дом на обвиненията й. — Използвах името ти, защото знаех, че правя това, което ти искаше. Но ти не можа да превъзмогнеш себе си и да го изпълниш последователно. Направих го вместо теб.

— Вместо мен ли? Ти фантазираш, за да успокоиш съвестта си. Много благодаря, но не си спомням да си ме питал някога и отказвам да поема върху себе си вината за твоите дела.

Дом я зяпна.

— Влюбена си в Роланд, нали? Така значи. Питах се вече защо отиде на лова, без да ми кажеш. Дойдох, тъй като исках да знам защо го направи. Не можех да повярвам, като чух, че вчера си била заедно с него. Сега разбирам. Спуснала си се след него като разгонена кучка, докато аз се отнасях с теб като със скъпоценност, жената, с която исках да украся дома си и от която да имам деца. Втурнала си се запъхтяна след този разплоден жребец, който те използва както си иска. Питам се какво ще си помисли, когато стигне до слуха му, че си преговаряла с испанския посланик, че са те видели да говориш с него в театъра?

Мелани го погледна, а сините й очи бяха изпълнени с ледено презрение.

— Защо не му го кажеш, ако обаче се сетиш как да го направиш, без да въвлечеш и самия себе си? Или слуховете са повече по специалността ти? Съветвам те да бъдеш предпазлив, защото Роланд е упорит и сигурно ще настоява да получи от първа ръка потвърждение на тази история. Мисля, че ще ти бъде доста трудно да му обясниш откъде знаеш толкова много. А мога да те уверя, че аз няма да си държа устата затворена. Питам се на кого от нас Роланд ще вярва повече.

— Дори Роланд да повярва на теб, готов съм да се обзаложа, че никой друг в нашия град няма да ти повярва, особено сега — заяви той и е ехидна усмивка на устните тръгна към нея.

— Може и да си прав, но аз лично смятам, че хората по-скоро ще са склонни да повярват на една жена, чийто мъж е готов да защити честта й. Как ще реагираш на това предизвикателство, Дом? Мислиш ли, че си струва да изложиш живота си на опасност само да очерниш името ми и да забиеш клин между мен и Роланд? Каквото и да стане, при мен няма да имаш никакъв шанс. Никога!

Тя съвсем не беше сигурна дали може да очаква подобен жест от страна на Роланд, но знаеше, че и Дом не е сигурен.

Злобен блясък се появи в очите му.

— Тогава май ще е най-добре сега да взема това, което толкова дълго съм чакал. Често, когато седяхме и бъбрехме в тази стая, ми е минавала мисълта да те хвърля на канапето и да ти вдигна молите.

— Ах, така ли? — попита Мелани и изкриви устни, като подуши уискито в дъха му и разпозна в гласа му самонадеяността на пияния. — Ще установиш, че това не е толкова просто, колкото си мислиш. Само ако ме докоснеш, ще викна и ще събера цялата къща. Цицерон може би е бавен, но той чака пред вратата и аз съм твърдо убедена, че ще успея да отблъсна всеки твой опит да ме докоснеш, докато той дойде и ми помогне. Ако искаш да бъдеш заварен в неподходящ момент, в който ще ти стане много неудобно, тогава почвай, но бих те посъветвала да избереш по-добро време и по-добро място, преди да изричаш такива заплахи.

Той я погледна в лицето, сякаш не можеше да проумее сдържаната й и иронична съпротива.

— Превърнала си се в безсрамна и дръзка развратница — подхвърли й той в лицето.

— Има неща, които, щом се случат на жената, могат да направят това от нея — отвърна Мелани и го погледна твърдо със сините си очи, — но не съм сигурна дали е лошо, щом ми позволява да изслушам отвратителните ти думи, без да припадна като безпомощна жертва в краката ти.

— Струва ми се, че предпочитам да те помня такава, каквато беше, когато все още бяхме сгодени — тиха, очарователна и нежна.

Тя вирна брадичка.

— Несъмнено, а като се връщаш към онова време, можеш да съжаляваш, че още тогава не си ме хвърлил на канапето и не си ме обладал. Това вероятно щеше да е много лесно завоевание за теб.

— Мелани… — започна той.

Тя бързо вдигна ръка.

— Нито дума повече. Трябва да те помоля да си идеш. Ще ми бъде приятно, ако повече не се появяваш неканен в Гринлия. От днес нататък няма да съм си вкъщи, ако дойдеш тук сам.

Той я удостоих поглед, граничещ с омраза, когато тя отстъпи, за да му освободи пътя към вратата. Тръгна с колебливи крачки, но още веднъж се спря на вратата и рязко се обърна към нея:

— Ти… ти не знаеш какво ми причини — проплака той, а очите му гледаха диво. — Ти съсипа живота ми. Ти ми отне доброто име, адвокатската кариера, лиши ме от амбициите, от надеждата, дори от моята чест и нищо не ми даде в замяна. Какво да правя сега? Какво още ми остава?

В първия момент думите му събудиха съчувствие у Мелани. После поклати глава и отвърна:

— Можеш да започнеш с това да потърсиш кой е виновен, вместо да ме упрекваш, че съм ти взела нещата, които така високо цениш. Абсолютно нищо не съм ти взела. Ти сам захвърли всичко от гордост и страх. И от чувство за вина, защото знаеш колко несправедлив си бил към другите.

— Ти знаеш всичко — промълви той. — Страхувах се, че ще го откриеш, страхувах се, че ще се опълчиш срещу мен. — Лицето му се изкриви, а очите му добиха празен израз. После Дом се обърна, дръпна вратата и се втурна навън.

Мелани се загледа неподвижно след него и по челото й се появиха бръчки на изумление. Какво искаше да каже? Естествено тя знаеше за предателството му към Лопес и неговите хора. Отдавна бяха изяснили този въпрос. Глупаво би било отново да се връщат на него. Следователно трябваше да предположи, че това не е единствената несправедливост, в която Дом можеше да бъде обвинен. Изведнъж си спомни за странното спречкване между Дом и Роланд преди много месеци в Котънууд. Когато Дом беше научил за женитбата й, беше опитал да притъпи удара с алкохол и през нощта беше дошъл в Котънууд. Роланд стоеше на стълбата, докато разговаряха. Вече не можеше да си спомни точните думи, които си казаха, но Роланд беше съобщил нещо на Дом, беше изразил нещо, което накара Дом да забрави своята надменност и обидната си горделивост, нещо, което го накара да подвие опашка и да избяга. Какво беше то? Останало й беше само неясно впечатление, спомен за тона на двамата и за начина, по който се гледаха. Както и да е, но на лицето на Дом онази вечер бе изписан същият засегнат израз, както току-що, същият безутешен и отчаян страх.