Дженифър Блейк
Нежната измамница (1)

Глава първа

Мелани Джонстън повдигна пастелносините си копринени поли и фустите с дантели и опря крачето си, обуто в сатенена обувка, на месинговата решетка пред камината. Когато топлината на тлеещите въглени облъхна глезена й и се изкачи по прасеца, тя потръпна. Навън беше страшно студено. Наистина в Натчес, Мисисипи, рядко се случваше мразовита зима със сняг и суграшица, ала дъждът, който барабанеше по прозорците на голямата къща, известна под името Монмаут, беше примесен с парченца лед. Но лошото време не беше провалило бала, уреден от губернатора Джон Куитман, собственика на тази голяма къща с бели колони. Малцина искаха да пропуснат светското събитие на сезона или да се изложат на риска да обидят един от най-влиятелните мъже в целия щат. Дори в най-отдалечената стая на горния етаж, в която дамите можеха да пооправят тоалета си, Мелани чуваше звуците на валса и глъчката от оживените разговори.

Чудно, че беше сама в тази спалня, но това съвсем не й бе неприятно. До гуша й беше дошло да се усмихва и да води учтиви разговори, да разменя все едни и същи банални поздравления с все същия кръг от приятели и познати, които виждаше през последните три месеца почти всяка вечер. Зимният сезон се оказа дълъг, а на нея й се стори още по-отегчителен поради твърдото решение на дядо й да посещава всяко светско събитие, на което бяха канени той и неговата внучка. Никой не можеше да твърди, че той си седи мрачен вкъщи и се страхува да се срещне с клеветниците, които разпространяваха злостни слухове из града за него.

Мелани въздъхна и докосна с ръка челото си. Долните клевети, които се носеха за поведението на дядо й през неотдавнашната война с Мексико, бяха неприятни, но още по-неприятен бе въпросът, как да убеди дядо си, че упоритостта му не помага да се сложи край на тези клевети. Той винаги се бе проявявал като човек на делото, който действа бързо и решително. Като ветеран от войната през 1812 година, от войната против семинолите^[1] и войната за независимостта на Тексас за него беше тежко да установи сега, че неопетнената му чест е окаляна на стари години по необясним начин. Някои мъже, които бяха потеглили начело на своите доброволчески отряди, се върнаха с купища сребърни мексикански долари, които дадоха за претопяване и ги превърнаха в чаени сервизи, прибори за хранене и благозвучни камбани за своите плантации. Дядото на Мелани, полковник Изел Джонстън, се върна със съсипано здраве и вместо да се гордее с извоюваната слава, беше станал болезнено мнителен.

Мелани беше толкова потънала в мислите си, че се стресна, когато вратата зад нея се отвори.

— Мелани Джонстън! Тук значи си се скрила. Претърсих цялата къща, за да те намеря. Дом е много огорчен, че изчезна за мазурката, която си му била обещала, а тъкмо сега, в този момент, пропускаш предпоследния валс преди вечерята. Трябва да си най-предвзетата годеница на света, щом предпочиташ да си грееш тук, горе, пръстите на краката, вместо да си долу в балната зала, в прегръдките на годеника си!

Когато искаше, Мелани можеше да изглежда извънредно внушителна. Беше средна на ръст, но хубавата кестенява коса, която носеше сплетена и вдигната високо на главата, й придаваше царствена осанка. Класическата красота на чертите й можеше силно да помръква. Нежната синева на очите й придобиваше израз на невероятна студенина. Не се променяше само чувствената извивка на устата, която загатваше за потисната страст.

— Ако Дом е искал да ме види — каза тя със сбърчено чело, — трябваше той самият да дойде да ме вземе, вместо да праща сестра си.

— Той самият? Да влезе тук? — попита Хлое Клемънтс и се изкиска глупаво. — Ти трябва да си се побъркала. Много добре знаеш, че той никога не би се осмелил да влезе тук! Освен това не е прилично един кандидат за женитба, пък дори и един годеник, да обикаля из къщата, чезнещ от любовна мъка, да надзърта в празни стаи и да търси зад завесите момичето, за което ще се жени. Така би станал за посмешище.

— А това никак не подобава на Дом, нали?

— Май чувам някаква пренебрежителна оценка за моя брат. Престани вече, Мелани! Знаеш, че не би могла да понесеш, ако Дом започне да играе ролята на страстен любовник, да се влачи непрекъснато по петите ти, да посяга с жадни ръце към тебе и да притиска задъхан главата си в твоето деколте. Ти би отблъснала най-коравосърдечно горкия човек, ако направеше подобен опит. Аз, напротив, изпадам във възторг само при мисълта, че един мъж може да ме погледне сърдечно в очите и да ме примами в някой тъмен ъгъл.

Устата на Мелани се изкриви против волята й в усмивка.

— Да, това ми е ясно.

— Особено ако е някой енергичен мъж, който просто ще ме метне в каретата си и ще препусне с мен. Знам, че тогава ще съм прекалено слаба, за да се съпротивлявам. Само ще се вкопча прехласната в него. Дано не даде Господ да го срещна тази вечер. Как става така, че винаги при важни случаи ме сполетява месечното неразположение? Човек може да се побърка, просто не се издържа вече!

Хлое изтича пред тоалетката в единия ъгъл на спалнята, наведе се напред и огледа загрижено отражението си в овалното огледало. Смръщи чело, извади от чантичката, която висеше на китката й, пудриера и притисна пухчето върху тъмните кръгове под очите си.

Трудно беше да обичаш Хлое, но също тъй трудно беше и да не я обичаш. Смехът й беше неприятен, тя гледаше света през мъглата на високопарните френски романи, които брат й носеше при честите си пътувания надолу по реката, и все пак в думите и постъпките си тя беше така откровена, а в надеждите, които възлагаше на живота — така безгранично себична, че будеше непонятно възхищение. Чертите й не бяха ярко изразени, русите й коси бяха много тънки и непослушни. Но с големите си издължени кафяви очи, които приличаха на котешки, и с пропорциите на фигурата си, които за дребна жена като нея изглеждаха пищни, тя правеше впечатление — преди всичко на мъжете.

— Колкото и да се старая не мога да разбера защо гримирането се ползва с такава лоша слава — каза Хлое замислено и огледа лицето си от всички страни. — Малко цвят, който да отклонява вниманието от този блед тен, би стоял прекрасно. Чувала съм, че губернаторът Куитман донесъл на жена си няколко от онези червени кърпички, които мексиканките използват, за да си оцветяват страните и устните, но ако тя изобщо ги е употребявала вече, не съм забелязала да й личи.

— Сигурна съм, че Илайза Куитман има по-важни занимания от това, да мисли за тези неща.

— Мила моя Мелани, защо се превземаш? Какво лошо има да се помогне малко на природата, особено когато тя не е била особено щедра към жените? Без всякакъв преход Хлое продължи:

— Като стана дума за Мексико… Спомняш ли си Роланд Донован?

Мелани рязко обърна глава и се втренчи в нея.

— Да, разбира се. Дядо ми командваше доброволческия корпус на Джонстън, а той му беше заместник.

— Да, спомням си — съгласи се Хлое с нея. — Много глупаво от моя страна, но винаги съм смятала, че по времето, когато корпусът бе сформиран и потегли, ти беше в онзи изискан девически пансион. Преди това Роланд Донован не беше добре приет в салоните на Натчес.

Това беше вярно. Роланд Донован не беше мъж, когото майките от доброто общество на Натчес биха посрещнали като желан гост. Изглежда обаче, че и гой не го желаеше, защото пред скованата церемониалност, която цареше в големите къщи по стръмния бряг на Мисисипи, той винаги бе предпочитал други форми на забавление. Бързи коне, високи облози, силни напитки, жени, които привличат погледите, и още няколко други пристрастия. Мелани не го познаваше лично, но й беше известна славата му и името му често беше споменавано, когато дядо й разказваше спомени за кампанията в Мексико.

— Нали баща му е собственикът на Котънууд на отсрещния бряг на реката в Луизиана? — попита Мелани, като се изправи с ръце на кръста и се обърна с гръб към огъня. Той не само притежаваше имота, но и живееше там и това говореше лошо за него. Много от по-заможните жители на Натчес владееха огромни полски имоти в Луизиана от другата страна на Мисисипи, а също и в областта на делтата. Собственият й дядо беше имал там голям парцел, преди да го продаде, за да бъде финансиран доброволческият корпус на Джонстън при последната война с Мексико. Къщата му обаче беше в Натчес, защото не беше модно, а и се смяташе за много нездравословно да се живее в подобни имения.

— Точно този човек имам предвид — отвърна Хлое. — Говори се, че през двете години след края на войната бил в Калифорния и направил там състояние от златните находища. Дали е вярно или не — сега във всеки случай си е отново вкъщи.

— Вкъщи ли? В Котънууд?

Момичето поклати глава.

— Говори се, че не се разбирал добре с баща си. Живее тук, в Натчес, в един хотел край реката. Мисля, че беше „Ривър рест“.

Край реката. Това указание означаваше, че хотелът се намира в ползващата се с лоша слава част на града, която бе разположена между реката, високите скали край брега и водата. Мястото се наричаше „Натчес под склона“ и беше кварталът на речните моряци, картоиграчите мошеници, пияниците, убийците, крадците и леките момичета — с други думи, на отритнатите от обществото. На мъжа, за когото говореха, му подхождаше да живее там.

— Защо гледаш толкова мрачно? Не се ли вълнуваш? — попита Хлое.

— От какво да се вълнувам?

— Разбира се, от това, че в града се е появил нов ерген, и то богат, ако се съди по онова, което говорят хората. Той е хубав едър мъж, обиколил далечни страни, извършил фантастични неща и преживял големи приключения. Днес следобед го видях на улицата да разговаря с губернатора Куитман и за малко не припаднах. Сигурна съм, че губернаторът, който в края на краищата също е ветеран от войната, го е поканил тази вечер на бала — той е един от тримата оцелели доброволци на Джонстън. Ако не дойде, ще се пръсна от разочарование.

— Не ставай глупава — смъмри я остро Мелани.

— Разбира се, човек никога не знае какво ще се случи — каза дълбокомислено Хлое и хвърли бегъл поглед в огледалото към Мелани, — ала нощта тепърва започва.

Копринените поли на Мелани прошумоляха, когато тя рязко се упъти към вратата. Дядо й и Роланд Донован не биваше да се срещнат, не и тук, в къщата на губернатора, където се бяха събрали толкова много гости.

— Мелани, къде отиваш? — извика Хлое.

Мелани, която вече бързаше по широкия, постлан с винен килим коридор, не й отговори.

На горната площадка на стълбата тя се спря и се хвана за перилата. В този момент се отвори голямата входна врата, водеща във вестибюла под нея. Мъж с тъмнозелена, поръбена с боброва кожа пелерина върху вечерния костюм тъкмо подаваше на лакея високата си шапка, също от боброва кожа. На светлината на месинговия полилей къдравата му, синкавочерна коса проблясваше. Кожата му имаше загара на човек, който прекарва дълго време на открито, а около очите му се бяха образували малки бръчици, сякаш беше свикнал да обгръща с поглед големи разстояния. Имаше широките рамене на мъж, който познава тежкия труд, беше едър и сгърчеше с най-малко пет сантиметра над лакея на губернатора, за когото се знаеше, че е по-висок от метър и осемдесет.

Хлое, която беше последвала Мелани, извика запъхтяна зад нея:

— Хубава работа, Мелани, какво става с тебе?

При звука на гласа й мъжът под тях погледна нагоре и под рошавите му вежди те видяха очи с дълбок и извънредно наситен зелен цвят. В същия миг чуха името, което той каза на лакея:

— Донован, Роланд Донован.

— Добър вечер, мистър Донован — поздрави го лакеят. — Заповядайте. Очаквахме ви вече, сър.

Мелани вирна решително брадичка, изтича надолу по стълбите и остави Хлое със зяпнала уста.

— Мистър Донован — започна тя и гласът й прозвуча едновременно умолително и властно, — мога ли да поговоря за момент с вас?

Роланд Донован, който тъкмо сваляше пелерината си, се спря. Въпросителен поглед, примесен с възхищение, се появи в очите му, докато гледаше как тя слиза грациозно по стълбите. Учудването му беше разбираемо. Млади дами не заговаряха чужди мъже дори при относителната сигурност на един частен дом с толкова хора наоколо. Ако дръзнеха все пак, можеха да бъдат обвинени в нахалство и натрапване, ако не и в нещо по-лошо. Той отговори едва когато тя беше две стъпала над него, на височината на очите му.

— Разбира се. — Дълбокият му глас прозвуча приятно, но преднамерено нелюбезно, докато свеждаше глава в едва забележим поклон. — Мис…

Мелани назова името си твърде сковано. Той с нищо не показа, че фамилията й му е позната. Твърдо очертаната му уста се разтегли в усмивка.

— На четири очи ли ще разговаряме?

— Да, ако обичате — отговори Мелани. С известно притеснение тя го хвана под ръка, след това се спря и сбърчи чело. Не беше толкова просто да се намери място, където да разговарят насаме. Салонът гъмжеше от танцуващи двойки, библиотеката беше превърната в стая за игра на карти, в която, както тя се надяваше, дядо й се бе разположил удобно. В трапезарията прислужниците подреждаха масата и привършваха приготовленията за вечерята. Горе имаше само спални — строго забранена територия, дори пътят към нея да не беше препречен от Хлое, която все още стоеше там и ги гледаше, вцепенена и ужасена.

— Не бихме ли могли… не можем ли да излезем навън? — попита Мелани; от напрежение и безпокойство гласът й прозвуча рязко.

Роланд Донован вдигна едната си вежда.

— Без палто ще ви е студено.

— Няма значение. Това, което имам да ви кажа, няма да отнеме много време.

А след като го кажеше, мистър Донован щеше да изчезне от тази къща, щеше светкавично да напусне Монмаут.

Той кимна в знак на съгласие и я поведе към входната врата. Лакеят я отвори и Мелани излезе, без да обърне внимание на възмутения израз по лицето на чернокожия домашен прислужник.

Вятърът беше угасил фенера от ковано желязо, който висеше над вратата, и колонадата тънеше в мрак. Дъждът плющеше върху площадката. Леденият вятър развяваше полите на Мелани, голите й ръце трепереха, настръхнали от студ. Сега, когато беше сама с Роланд Донован, тя почна да се съмнява в разумността на това, което възнамеряваше да стори. Изведнъж разбра, че й липсват думи да му обясни молбата си. Да му каже направо това, което искаше, й се струваше твърде нахално, а и обидно, но друга възможност, изглежда, не съществуваше.

— Мистър Донован, страхувам се, че ако сега прекрачите прага на тази къща, ще си имате неприятности с моя дядо, полковник Изел Джонстън. Нямам право да съдя за това, което се е случило между вас. Мисля само за здравето и доброто на моя дядо. По тази причина трябва да ви помоля да напуснете къщата и да се върнете по друго време, когато в нея няма да има толкова много хора.

Мина един миг, преди гой да й отговори, и в мрака гласът му прозвуча твърдо и спокойно.

— Не тая никаква злоба към вашия дядо.

— Може и така да е, нямам никаква представа. Но със сигурност знам, че той изпитва дълбока и нестихваща омраза към вас. Ще си отидете ли или не?

— Мисля, че преди да реша, трябва да получа по-подробни обяснения.

Мелани направи нетърпелив жест.

— Нямаме време за това.

Той пристъпи по-близо до нея. Мина малко време, докато Мелани разбере какво целеше с това. Правеше й заслон с широките си рамене срещу студения вятър. С бързи, точни движения свали пелерината си и я наметна с нея, докато отговаряше:

— Мисля, че не бива да проявявате нетърпение, ако искате да изпълня вашето желание.

— Моля ви, мистър Донован — започна Мелани и повдигна лакти, за да смъкне пелерината, но ръцете му се сключиха здраво около раменете й и не й позволиха да я свали. За секунда тя усети топлината на тялото му, миризмата на колосана ленена тъкан и аромата на билков сапун. Внезапното докосване до неговата мъжественост й подейства упойващо. Беше смешно, но тя изведнъж се почувства уязвима и малко уплашена. Тръпка, която не се дължеше само на студената нощ, мина по тялото й, и тя заговори бързо.

— Откакто се върна от Мексико, дядо ми е жертва на подмятания и слухове, че през пленничеството си се е сработил с мексиканското правителство и е обещал да използва влиянието си пред хора като губернатора Куитман, за да ги убеди да се придържат към политика на ненамеса по отношение на мексиканските области. Говори се, че поради това той бил третиран снизходително и бил освободен преждевременно. Дядо ми твърди, че вие, капитан Роланд Донован, като офицер, с когото е имал най-много разногласия и който най-често е поставял под съмнение неговата военна стратегия и дисциплинарните му мерки, сте източникът на тези злостни обвинения.

— Разбирам — каза мъжът до нея, когато тя внезапно спря да говори. Гласът му сега звучеше малко приглушено. Той свали ръцете си от раменете й.

— Оспорвате ли това? — попита тя. Помъчи се да види лицето му в гъстия, шибан от вятъра мрак, но съзря само някакви смътни очертания. Изненада се, че той не спомена като доказателство за невинността си отсъствието си през последната година и половина, ако не и повече. За нея, разбира се, това нямаше да има решаващо значение. Наистина — слуховете се бяха появили по това време в Натчес, но, изглежда, водеха началото си още от преди края на войната в Мексико.

— Какво би се променило, ако отричам, щом полковник Джонстън вярва в това?

Горчивината в думите му беше нескрита. Мелани веднага схвана смисъла им.

— Значи ще си отидете?

— Дълго чаках да бъда поканен в Монмаут. Ще трябва да проявите изключително умение да убеждавате, за да ме накарате да се откажа от това удоволствие.

— Не ви ли убеждава фактът, че по този начин ще избегнете неминуем дуел?

— Да, разбира се, не бих искал да се стига дотам. И все пак това е за предпочитане, отколкото да се измъкна и да се откажа от такава мила компания.

— Ако се опитвате да ме ласкаете…

— По-скоро се опитвам да поискам един вид… обезщетение за жертвата, която ми налагате.

— Обезщетение ли? Какво искате да кажете?

— Каретата ми е само на няколко крачки оттук. Ако се съгласите да се разходите с мен, с удоволствие ще оставя дядо ви да се радва необезпокояван на гостоприемството на губернатора.

— Вие сте луд!

Ако се разходеше в среднощния мрак с него без придружителка, това щеше да е достатъчно да опетни доброто й име и да я заклейми като разпуснато момиче до края на живота й.

— Уверявам ви, че съм напълно с ума си.

Отново тази нотка на горчивина в гласа му! И все пак тя имаше усещането, че той се усмихва и тайно се радва на дилемата, пред която я беше изправил, докато продължаваше да чака отговора й. Внезапно й хрумна най-подходящото възражение.

— Това е невъзможно — обясни тя. — Ако изляза с вас на разходка, вие ще трябва да се дуелирате не с дядо ми, а с моя годеник.

— С вашия годеник?

— Дом… Доминик Клемънтс.

При споменаването на това име той занемя. Разбира се, че го познаваше. Не можеше да не го познава, защото Дом, дядо й и той бяха единствените останали живи от доброволците на Джонстън. Най-после той каза:

— Наистина все още не съм виждал Дом след завръщането си, но се съмнявам, че има нещо против да прекарам няколко минути във вашата компания — заради добрите стари времена.

В гласа му трептеше още нещо — може би нотка на ирония, — което тя не разбираше. Знаеше само, че няма какво да му възрази, и това никак не й се харесваше. Отговорът й бе спестен, когато от къщата се раздадоха гръмки гласове. Внезапно големите крила на входната врата се разтвориха.

— Мелани!

Този глас, който трепереше от безпокойство и гняв, й беше много добре познат. Нямаше смисъл да мълчи. Мелани пое дълбоко дъх.

— Тук съм, дядо — извика тя.

Полковник Изел Джонстън беше към края на шестдесетте, но бе запазил изправената си военна стойка. Гъстата коса над голямото чело и буйната брада бяха сребристосиви като очите му под щръкналите бели вежди. Лицето му беше изкривено в гримаса, когато излезе от къщата. В ръката си държеше елегантен бамбуков бастун. Неколцина от гостите, между които Хлое, брат й Дом и домакинът, губернаторът Куитман, го следваха по петите.

— Какво означава това? — Гласът на полковника трепереше от гняв. — Не ви ли стига, че опетнихте доброто ми име, мерзавец такъв? И внучката ми ли трябва да опозорите?

— Не, дядо, нещата съвсем не стоят така — опита се да обясни Мелани. — Не се нервирай. Не си заслужава.

— Мелани има право — каза губернаторът и излезе пред насъбралите се хора. — Не съм сигурен за какво всъщност се касае, полковник, но сега не е времето и мястото за обяснения.

Полковникът не обърна внимание нито на молбата на внучката си, нито на разумния съвет на губернатора. Събираше се все по-голяма тълпа.

— Какво ще кажете в своя защита, жалко псе такова? Доживях деня човек като вас, капитан Роланд Донован, да бъде поканен в порядъчна къща! Или ще ми дадете обяснение за сегашното и предишното си поведение, или ще опитате бастуна ми!

— Дядо! — извика Мелани и пристъпи, за да го хване за ръката и да го възпре, но той рязко я отблъсна.

В този момент на вратата се появи лакеят с един свещник. На трепкащата светлина мургавата кожа на Роланд Донован изглеждаше бледа. Той заговори предпазливо:

— Не ми е известно да съм ви оскърбил, когато и да било и с каквото и да било, сър.

— А, така ли? По дяволите с вашето безсрамие! Позволявам си да се съмнявам в това и искам удовлетворение от вас.

— Съжалявам, сър, но не мога да се дуелирам с човек, който е два пъти по-стар от мен.

Дори Мелани усети, че тонът на младия човек се бе променил забележимо. В него не се долавяше страх, нито вина, а само известно чувство за дълг.

— Или ще застанете срещу мен на полето на честта, или сега ще ви ударя като мръсно псе, защото вие сте тъкмо това!

Полковник Джонстън вдигна бастуна си и шибна Роланд Донован по лицето.

Докато сред тълпата се носеше възглас на ужас, от скулите на младия мъж рукна кръв. Роланд вдигна ръка към лицето си, после се взря в полепналата по пръстите му кръв. Когато заговори, гласът му беше спокоен:

— Моля присъстващите да свидетелстват, че тази разпра ми бе наложена против волята ми.

— Сигурен съм, че всички те с удоволствие ще сторят това заради мен — изсъска полковникът. — Изпратете ми вашите секунданти.

— О, дядо, недей! — прошепна Мелани, която много ясно усещаше как се тресе крехкото тяло на стария човек.

Роланд Донован огледа тълпата, която се беше събрала на входа, и погледът му се спря на Доминик. Той сякаш искаше да помоли своя някогашен боен другар да му направи тази услуга. Гледаше настойчиво и съсредоточено годеника на Мелани.

Дом пристъпваше от крак на крак и лицето му изглеждаше напрегнато, когато очите му се спряха върху пелерината, която все още обгръщаше раменете на Мелани. Видът му показваше, че не иска да отвърне на твърдия поглед на другия мъж.

Едно мускулче трепна на бузата на Роланд Донован. Той леко кимна по посока на полковник Джонстън.

— Секундантите ми ще ви се представят веднага, щом е възможно!

— И то още тази нощ! — изфуча полковникът. — Бих искал историята да е приключила преди закуска. Дом, знам, че мога да разчитам на твоята подкрепа, а също и на вашата, Джон.

Губернаторът Джон Куитман се намръщи.

— В този щат дуелите са забранени. Бих предпочел да нямам нищо общо с това. От друга страна, не мога да не се погрижа дуелът да премине честно и по правилата.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас — извика доволен полковникът, преди да се обърне отново към Роланд. — Вашите приятели трябва да се обадят на губернатора и на Клемънтс, щом бъдат готови.

Младият мъж отново наведе глава.

— Както желаете.

Без да каже нито дума повече, той се обърна и забърза към стълбата.

— Сър — извика лакеят, — шапката ви.

— И това тук — добави Мелани, свали пелерината от раменете си и я подаде на лакея.

Роланд Донован се спря на горната площадка на стълбата, метна пелерината през ръка и пое шапката си. За миг очите му, които бяха твърди като смарагди, срещнаха синия погледна Мелани. Дълбоко в тях тя прочете мъката на отритнатия от обществото.

Мелани пое шумно дъх, обърна се и застана отново до дядо си. Тя не сподири с поглед Роланд Донован, когато той изчезна в дъждовната нощ. Шумът от стъпките му по чакъла на входната алея отекваше още дълго в тишината на колонадата.

Студеният дъжд все още продължаваше, когато полковник Джонстън напусна къщата си, наричана Гринлия, за да отиде на мястото на дуела. В този предутринен час Мелани беше будна. Тя помогна на дядо си да си облече палтото, подаде му кутията от розово дърво, в която се намираха двата пистолета, целуна го по бузата и го изпрати с поглед, докато той се отдалечаваше по алеята. Дом, придружен от губернатора и от най-добрия лекар в Натчес, бе дошъл да го вземе със затворена карета. Присъствието на лекар наистина се препоръчваше при дуел, но то ни най-малко не уталожи страховете, които бяха обзели Мелани.

Облечена в палто от ситно кадифе, тя се разхождаше насам-натам по верандата над реката и от време на време се спираше, за да погледне с невиждащи очи забулената от пара и дъжд вода. Дядо й беше всичко, което й бе останало. Майка й и баща й бяха загинали при експлозия на един параход, когато беше още малка трагедия със свистяща пара и бързо разгарящ се огън, при който самата тя бе избягнала смъртта благодарение на Божията милост и на силните ръце на бавачката си. Баба й — единственият добър човек, когото помнеше, беше умряла, когато Мелани беше на тринадесет години. Ако загубеше полковника, щеше да остане съвсем сама.

В главата й се редяха ужасни картини, виждаше този горд старец да лежи, облян в кръв, на прогизналата от дъжда поляна. Виждаше го обезобразен, осакатен, осъден да прекара остатъка от дните си като инвалид. Колко противно щеше да му бъде това! Пламенната му гордост щеше да го изпепели. Смъртта би била въпрос на седмици.

И още един страх не я напускаше — че дядо й не би се задоволил само да нарани противника си. Имаше ли късмет да даде първия изстрел, щеше да направи всичко възможно да го убие. Ако това се случеше, щеше ли съвестта му да намери покой? Някога, в разгара на сраженията, той бе уби вал хора, но никога хладнокръвно, ни кога на така нареченото поле на честта.

А как стояха нещата с Роланд Донован? Заслужил ли бе смъртта? Беше ли извършил това, в което го обвиняваха? Но и така да беше, не е ли смъртта прекалено тежко наказание?

Не, не, не биваше да мисли такива неща. Трябваше да вярва на дядо си, той действително бе заслужил безграничната й преданост. Какво я засягаше смъртта на един мъж, когото едва познаваше? В случая дядо й беше този, който се намираше в смъртна опасност, дуелирайки се с по-млад от него човек, с изпитан и силен войник. Не биваше да мисли за другия.

Страховете й бяха толкова силни и нервите й — толкова опънати, че изпита само някакво тъпо безпокойство, когато най-после затворената карета се зададе откъм входната алея. Тя се приближаваше бавно, кочияшът грижливо избягваше дупките по алеята, в които се бе събрала дъждовна вода. Междувременно дъждът беше престанал и слънчевата светлина плуваше като лека омара между дърветата. Дядо й трябваше вече да подаде глава през прозореца и да подкани кочияша да кара по-бързо, защото с нетърпение очакваше закуската, която беше наредил да приготвят в кухнята на Гринлия за него и секундантите му. Но той изобщо не се показваше. Бавният ход на каретата можеше да означава само едно.

Дом я пресрещна на стълбата. Светлината на бледото слънце огряваше русата му коса и хвърляше златисти отблясъци по небръснатите му бузи. Кафявите му очи, които много приличаха на очите на сестра му, бяха сериозни, когато той я погледна в лицето.

— Не гледай така, Мелани, скъпа. Той не е мъртъв. Донован не стреля и предостави първия изстрел на полковника. Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че дядо ти го рани.

Мелани поклати рязко глава.

— Нищо не разбирам — отвърна тя, сините й очи се плъзнаха покрай него и се спряха върху Джон Куитман и лекаря, които сваляха от каретата безжизненото тяло на дядо й.

— Лошото е, че дядо ти не се задоволи с раната, която нанесе на Донован. Изтръгна моя пистолет от ръката ми и даде още един изстрел. За щастие не го улучи. Тъй като не бе уговорен втори тур, тежко нарушение на всички правила е да се стреля по ранен човек, особено ако той се е отказал от своя изстрел. Това щеше да е чиста проба убийство. Във всеки случай дядо ти… не беше на себе си. Когато отказахме да му дадем и трети пистолет, той така побесня от гняв, че трябваше да го спрем насила. Стигна се до ръкопашен бой. В неговото пренапрегнато състояние сърцето му не издържа.

За повече обяснения нямаше време. Прислужниците бяха излезли от къщата. Цицерон, личният слуга на полковника, който беше край него от тридесет години, камериерката на Мелани — Глори, домашните прислужнички, дори готвачът и конярите — всички се бяха събрали. Възклицанията, жалните писъци и усилията им да помогнат при внасянето на болния в къщата предизвикаха такава бъркотия, че само Мелани можеше да я оправи.

Цицерон и другите мъже занесоха дядо й на леглото му. Докато лекарят беше при него, Дом и губернаторът успокояваха нервите си с добър френски коняк в кабинета.

Минутите течаха бавно. Измина един час, след това още един. Тялото в леглото не помръдваше, но лекото повдигане и спадане на гръдния кош не преставаше. Накрая лекарят се изправи. Мелани, която стана от стола си от другата страна на леглото, го последва до вратата. Скръсти здраво ръце на гърдите си, вдигна сините си очи и видя благия му поглед.

— Кажете ми, докторе, какво трябва да правя, за да оздравее.

— Съжалявам, детето ми, но вие можете да направите твърде малко за него. Човешкото сърце е тайнствен орган. Понякога може да спре и след това отново да почне да бие в правилен ритъм, да оздравее от само себе си и да изпълнява функциите си още двадесет години, но може и да прескочи веднъж-дваж и съвсем да спре. Дядо ви не е вече млад, трябва да се примирите. Доколкото съм чувал, напоследък е бил изложен на големи натоварвания, а на всичко отгоре и този безсмислен дуел. Безполезно е обаче да се впускаме по-подробно в този въпрос. Можем само да се надяваме, че както е изтощен, няма да си навлече пневмония, защото беше мокър до костите. Това би било смъртоносно. Съжалявам, че не мога да ви дам големи надежди, но поне ви казах цялата истина.

— Да, и аз много ценя това — прошепна Мелани. — Благодаря ви.

С лице, подобно на бледа маска, тя се върна в стаята на болния.

Губернаторът дойде, за да изрази съчувствието си и да се сбогува. Когато напускаше къщата с доктора, той все още клатеше глава и се извиняваше, че имал известна вина в нещастието.

Дом остана. Той поседя с Мелани край леглото на дядо й, но много скоро по лицето му някак пролича, че човекът, който лежеше неподвижно в леглото, му вдъхва неприятно чувство. Накрая Мелани заговори, за да отслаби напрежението:

— Разбрах, че Донован изобщо не е стрелял. Това означава ли все пак, че признава вината си, или не?

Дом се намръщи.

— Би могло и така да се тълкува — съгласи се той. — От друга страна, може би просто не е искал да мери сили с човек на годините на дядо ти.

— Ако не е имал намерение да се бие, защо е приел тогава предизвикателството?

— Той трябваше да го приеме, за да не бъде заклеймен като страхливец. А това решително не може да се каже за човек, който стои като истукан, когато друг стреля срещу него и не спазва никакви правила.

— Значи не вярваш, че той е разпространявал слуховете?

Дом извърна поглед.

— Не мога да съдя за това.

— Защо? — настоя Мелани. — Ти беше лейтенант в доброволческия корпус на Джонстън и потегли заедно с Донован. Бил си в същия затвор заедно с него и с дядо ми. Трябва да имаш някаква представа как са започнали слуховете.

— Страхувам се, че… нямам — отвърна Дом. Като че ли не смееше да я погледне в очите, взираше се в пръстите на ръцете си, сключени между коленете му. — Знам, че отношенията между двамата са били обтегнати още от момента, в който са потеглили от Мисисипи. Капитан Донован беше поклонник на генерал Закария Тейлър, нашия главнокомандващ през време на мексиканската кампания. Полковникът нямаше добро мнение за него. Дядо ти беше привърженик на строгата пруска военна дисциплина и вярваше в усилените преходи и оскъдните дажби, които принуждаваха хората да се хранят с това, което намираха в движение. Капитан Донован, напротив, гледаше на подчинените си като на приятели, другари и братя по оръжие. Полковникът го обвиняваше, че кара хората да гледат на войната като на някакъв ловен излет, при който предварително се съгласуват само най-важните неща, а в бойна обстановка всеки разчита сам на себе си. Няколко пъти така се спречкваха, че пушек се вдигаше, но, разбира се, не пред хората. Това, което окончателно ги превърна във врагове беше твърдото убеждение на Донован, че дядо ти бил виновен за пленяването на доброволците. След това нещата станаха неудържими.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мелани.

— Полковникът смяташе, че генерал Тейлър напредва прекалено бавно и не преследва неприятеля. Когато бе обърнат в бягство след решаващата битка, Старецът реши, че ако неговата част преследва в ускорен марш мексиканците, останалите поделения на полка ще я последват въпреки заповедите на генерала. Той се излъга. Попаднахме в капан и всички бяха изклани, с изключение на седмина, които бяхме пленени.

Мелани кимна. Само трима се бяха върнали — дядо й, Дом и Роланд Донован. Останалите бяха починали или от раните си, или от жегата, от дизентерията и от странните тропически трески. Само тримата знаеха какво се бе случило в онова горещо и забравено от Бога място. И от тези трима единият беше на смъртно легло, а другият беше ранен.

— Дядо ми сериозно ли нарани Донован?

Дом поклати глава.

— Повърхностна рана на лявата ръка. Но още петнадесет сантиметра надясно и той щеше да е мъртъв.

Погледът на Мелани се спря върху дядо й, който лежеше с восъчножълто лице, и тя внезапно каза:

— Бих искала да е мъртъв.

Дом явно се стараеше да направи всичко каквото трябва и да бъде твърда опора и солидна утеха за жената, за която щеше да се ожени. Жалко, че атмосферата на болнична стая будеше у него неприятно чувство. Нервните му опити да я хване за ръката или да я вземе успокояващо в обятията си започнаха да ядосват Мелани. Всеки път, когато тя посегнеше към купата с вода или към влажната кърпа, той беше вече до масичката и преместваше купата, за да не може тя да я досегне, така че да я държи вместо нея и да изстисква кърпата, която все пак си оставаше прекалено мокра, когато й я подадеше. Изпреварваше всяко нейно действие и в стремежа си да й бъде полезен, непрекъснато й пречеше. В края на краищата тя не издържа и го отпрати.

Когато Мелани видя с какво облекчение си тръгва, за да се върне в адвокатската си кантора в Натчес, отново я обзе гняв към него. Не защото щеше да има нужда от помощта му — можеше да разчита на Цицерон и Глори, които я отменяха, когато искаше да хапне нещо, или да се изкъпе или да се преоблече. Не можеше да си позволи обаче да се отдели от леглото на дядо си за повече от няколко минути.

Първият дълъг ден мина, след това още един. На сутринта на третия ден от гърдите на дядо й се изтръгна хриптящ звук, което можеше да означава само едно — пневмония. Следобед той започна да се мята трескаво в леглото и да се оплаква от горещина и бълхи. Като че ли в някакво скрито кътче на съзнанието си той отново преживяваше времето в мексиканския затвор. Каквито и усилия да полагаше, Мелани не можеше да го успокои, макар че здраво държеше ръцете му, които той размахваше на всички страни, и тялото му, което се мяташе. Накрая сълзи на изтощение и състрадание потекоха по бузите й. Не можеше да направи нищо за него. Повикаха лекаря. Той поклати глава и си отиде.

Надвечер дядо й най-после се успокои. Беше време за вечеря. Мелани се опитваше да му налее с една лъжица малко бульон в устата, когато той внезапно отвори очи.

— Мелани — прошепна старецът, явно не я виждаше добре.

Притеснена и неспокойна, Мелани разля малко от бульона, докато оставяше купата на масичката. Това нямаше значение. Не обърна никакво внимание на мазното петно, което се появи на роклята й, и се наведе над дядо си.

— Тук съм, дядо — отвърна тя, хвана и задържа горещата му, костелива ръка.

— Доброто ми дете — започна той, но кашлицата не му позволи да продължи. Мелани му помагаше, доколкото можеше, на драго сърце би дишала вместо него. Когато кашлицата му се успокои, той падна изтощен върху възглавницата и притисна с ръка гърдите си, сякаш го боляха.

— Мелани — отново продума той, — ти си… всичко, което ми е останало. Нищо друго… не съществува вече. Синът ми, жена ми, моята… чест.

— Не говори така, дядо!

— Трябва да ти го кажа. Помъчих се да изчистя петното от името си… но не успях. Само да се бях прицелил по-добре…

Нов пристъп на кашлица прекъсна думите му. Когато премина, устните му бяха посинели, а в очите му се бяха появили сълзи от напрежение.

— Не се опитвай да говориш, дядо — помоли го Мелани. — Трябва да си починеш.

— Как бих могъл да си почина, когато Донован е още жив и ще продължава да черни моето име, Мелани, а също и твоето.

— О, дядо — прошепна Мелани.

— Да… да, и твоето. Ти си последната Джонстън. Скоро, много скоро мен няма да ме има и ти ще останеш сама. Ще ти е нужен мъж, който да се грижи за теб, но как ще можеш да идеш при… при Дом? Как можеш да го помолиш да се ожени за теб, ако честта на твоето семейство е опетнена? Това не бива да остане така.

— Какво говориш, дядо? Не разбирам.

— Ти… ти можеш да очистиш името ни. Научил съм те да зареждаш пистолет, да стреляш. Беше… добра ученичка. Ти си млада. Няма да се провалиш като мен. Можеш да освободиш света от този човек, който съсипа моята чест. Ти можеш да убиеш Донован.

Мелани поклати глава.

— О, не. Не бих могла.

— Можеш! — настояваше дядо й и воднистите му очи гледаха яростно и умоляващо. Обърна ръката си и я хвана за китката. — Трябва да го убиеш… заради мен. Как ще намеря иначе покой?

— Дядо…

— Обещай ми! Обещай ми, че…

Кашлицата отново го задави и той се замята в леглото, мъчейки се да си поеме дъх.

— Обещай ми — изхриптя той със смъртнобледо лице. Сълзи бликнаха от очите му и се застичаха бавно по бръчките — резултат от възрастта и суровия живот.

Силният някога мъж сега изглеждаше страшно — толкова болен, отпаднал и обладан от една-единствена мисъл, която го лишаваше от достойнство и не му даваше покой. Тя знаеше, че той бере душа, а можеше да направи толкова малко, за да предотврати смъртта му или поне да я облекчи.

Той раздруса ръката й и се загледа с широко отворени, умоляващи очи в изящно очертаното й лице.

— Обещай ми, Мелани, обещай ми — прошепна той и гласът му беше само дрезгаво хриптене, което едва излизаше от гърлото му.

Човекът, който беше причинил болестта на дядо й, беше здрав и силен. Заслужаваше ли да доживее до спокойствието на старостта, което бе отнел на дядо й? Заслужаваше ли го?

— Обещавам ти, дядо — прошепна тя.

Лека въздишка се изтръгна от гърдите на стария човек и той падна върху възглавниците. Лежеше със затворени очи и дишаше така, сякаш бе водил отчаяна борба. От време на време кашлица разтърсваше тялото му и на устните му се появяваше пяна. Преди да мине и един час, толкова силен пристъп на кашлица го раздруса, че той се приповдигна в леглото и вкопчи пръсти в гърлото си. Удари се рязко с ръка по гърдите и падна възнак, след което остана да лежи неподвижно с широко отворени, изцъклени очи.

— Дядо! — извика Мелани и се наведе над него, но знаеше, че вече няма да получи отговор.