Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (3)

2.

Той лъже, помисли си Клеър. В известен смисъл.

Би трябвало да е подготвена. Винаги беше подготвена за лъжите. Но това не беше чиста, стопроцентова лъжа, а фино, нюансирано увъртане, обвито в истина, лъжа, каквато би използвал някой илюзионист: Сега виждате монетата, хоп, сега изчезна. Наистина има монета, аз просто мога да я накарам да изчезне.

Той беше Джейк Солтър, но и не съвсем.

Който и да беше, очевидно имаше силна дарба. Мощните, но объркващи пулсации на енергия, които съпровождаха полуистината, оплитаха сетивата й.

Тя беше развила своя собствена кодирана система за лъжите. Спектърът варираше от гореща ултравиолетова енергия при най-опасните лъжи до бледо и хладно сребристобяло — за доброжелателните.

Но лъжата на Джейк Солтър генерираше енергия от различни части на спектъра. Гореща и студена. Интуитивно усещаше, че Джейк може да е изключително опасен, но не беше, поне не в този момент.

Адреналинът нахлу във вените й и я накара да се почувства нервна и нащрек. Паранормалните й сетива пощуряха и я дезориентираха и във физически, и в психически план. Пулсът й внезапно се ускори и дишането й стана напрегнато.

Беше свикнала с това усещане. Живееше със своята необикновена и рядко срещана чувствителност, появила се в началото на юношеството й. Беше се упражнявала дълго и усилено, за да се научи как да изключва паранормалните си реакции. Но за лош късмет необикновените й усещания бяха дълбоко вкоренени в примитивния инстинкт за самосъхранение. Парапсихологът от организацията „Аркейн“, помогнал й да се справи със своята уникална енергия, й беше обяснил, че екстрасензорните умения, които предизвикват толкова основни физически инстинкти, са изключително трудни за овладяване.

Когато тя направи свое собствено проучване в генеалогическите архиви на „Аркейн“, търсейки примери за други като нея, попадна на два смущаващи факта. Първият бе, че макар сред членовете на организацията от време на време да се бяха появявали хора с умения на детектори на лъжата, повечето от тях имаха пета или по-ниска степен. Толкова силна степен като нейната — десета — се срещаше изключително рядко.

Вторият смущаващ факт беше, че почти всички от малцината хора с нейната дарба и степен десет бяха свършили зле живота си, защото не се бяха научили да владеят своите умения. Бяха се озовали в лудници или бяха започнали да вземат наркотици, за да притъпят ефекта от постоянния поток лъжи, изливащ се край тях ден след ден, година след година. Някои се бяха самоубили.

Истината беше, че всички лъжеха. Ако си ходещ детектор на лъжата с умения десета степен, или свикваш с това, или се побъркваш.

Ако се бе научила на нещо, то бе да се контролира.

Напрегна всичките си сетива в усилието на волята си да задейства своите защитни механизми.

— Аз съм Клеър Ланкастър — представи се тя. С гордост отбеляза, че думите прозвучаха спокойно и учтиво, не личеше, че е на косъм от малък пристъп на паника.

— Приятно ми е да се запознаем, Клеър — каза Джейк.

Добре, сега не лъжеше. Наистина му беше приятно да се запознае с нея. Всъщност даже се радваше. Нямаше нужда тя да използва необичайната си дарба, за да долови мъжкия интерес в думите му. Старомодната женска интуиция вършеше също толкова добра работа. Нова тръпка премина през тялото й.

Той тръгна към нея, направо се устреми, стиснал наполовина пълна чаша в едната си ръка. Клеър остана с впечатлението, че той оценява присъствието й в някакво негово лично уравнение. Нищо лошо. Тя правеше същото, на свой ред.

— Вие приятел на семейството ли сте, господин Солтър? — попита го.

— Наричайте ме Джейк. Нека си говорим на „ти“. Аз съм бизнес консултант. Арчър ме нае да го консултирам за един нов пенсионен план за семейство Глейзбрук.

Още една лъжа, обвита в истина. Леле! Този човек беше стряскащо добър. И стряскащо интересен.

Сега стоеше в светлината на една от лампите от ковано желязо на верандата, което й позволи да го огледа добре. Имаше чувството, че това не е случайно. Той искаше тя да го види. Клеър разбра защо. Дори изборът му на дрехи бе с цел заблуждение.

Тя се зачуди дали той наистина вярва, че очилата с черни рамки, скъпата риза, разкопчана на яката, и неофициалният, но подходящ за бизнес срещи панталон, които носеше, са ефективна дегизировка. Консервативната подстрижка на много тъмната му коса също не вършеше работа.

Нищо не можеше да прикрие будната интелигентност в тъмните му очи или да скрие фината аура на контролирана мощ, която се излъчваше от него. Той бе изтъкан от остри ръбове и тайнствени сенки. Клеър беше готова да заложи нищожната сума пари в банковата си сметка, че като при всеки истински айсберг, опасната страна на Джейк Солтър се криеше под повърхността.

Нямаше нужда да е екстрасенс, за да се досети, че това не е човек, когото би искала да срещне в тъмна уличка през нощта. Освен ако той не обещава много ексцентричен секс.

Последната мисъл я накара да притаи дъх. Откъде пък й хрумна това? Тя определено не си падаше по ексцентричния секс. Всъщност не си падаше по никакъв секс. Сексът означаваше да изоставиш задръжките си, да станеш уязвим и да поемаш рискове с човек, на когото имаш доверие. А когато си човешки вариант на детектор на лъжата, имаш сериозни проблеми с доверието. Когато все пак си лягаше с някого, внимаваше да държи положението под контрол.

Едно от най-хубавите неща у Грег Уошбърн беше фактът, че той нямаше нищо против тя да ръководи физическия аспект на връзката им, точно както я оставяше да контролира и всички други аспекти. Всъщност това бе почти идеалното обвързване. Грег никога не спореше за нищо, чак до деня, когато я изостави.

— Пристигаш с малко закъснение — отбеляза Джейк.

— Самолетът ми от Сан Франциско не излетя навреме.

— Клеър.

Клеър отклони вниманието си от Джейк и се усмихна на своята природена сестра.

— Здравей, Лиз.

— Току-що видях мама. — Елизабет се втурна към Клеър с грейнало от радост лице. — Тя ми каза, че си тук. Не знаех, че ще идваш в Аризона тази вечер. — Тя прегърна Клеър. — Защо, за бога, не ми каза?

— Извинявай — каза Клеър и също я прегърна. — Предполагах, че знаеш за поканата.

— Сигурно татко е искал да ме изненада. Знаеш го какъв е.

„Всъщност не го знам“, помисли си Клеър, но не каза нищо на глас. Беше се запознала с биологичния си баща едва преди няколко месеца. Обстоятелствата на срещата им не бяха идеалните. Тя знаеше много малко за Арчър Глейзбрук, освен факта, че той е легенда в бизнес средите на Аризона.

— Толкова се радвам да те видя! — възкликна Елизабет.

Клеър си позволи да се отпусне леко. Поне по отношение на сестра си нямаше нужда да стои нащрек.

— Изглеждаш страхотно! — отбеляза тя, оглеждайки елегантната бяла рокля на Елизабет. — Великолепна рокля.

— Благодаря. — Елизабет също огледа сестра си. — А ти изглеждаш…

— Не казвай нищо. Знаеш, че ще разбера, ако лъжеш.

Елизабет се засмя.

— Ти изглеждаш, сякаш си пътувала половин ден.

— Е, това си е истина — съгласи се Клеър.

Тя се усмихна. Радваше се да види сестра си щастлива и усмихната. Преди осем месеца Елизабет се намираше на ръба на нервен срив. Промяната бе почти невероятна. Без съмнение вдовството й се бе отразило много добре.

Елизабет, също като майка си, беше регистриран член на организацията „Аркейн“. Майра имаше втора степен по скалата на Джоунс, което означаваше, най-общо казано, малко по-силна от обичайната интуиция. Ако не произхождаше от род, пълен с членове на „Аркейн“, и не се беше подложила на специалните тестове, щеше да прекара живота си, без да подозира за необичайните си екстрасензорни способности, и щеше да приема проблясъците на интуицията си за нещо обичайно, както мнозина.

Елизабет обаче беше с пета степен и имаше силна чувствителност за цветове, визуални баланси, пропорции и хармонии. Нейните специални способности й помагаха много за успеха й като интериорен дизайнер.

— Ето те и теб, Клеър — избоботи Арчър Глейзбрук откъм отворената врата на къщата. — Защо се забави толкова много, по дяволите?

— Полетът ми закъсня.

Тя говореше със съвсем равен глас, както правеше винаги в присъствието на невероятния Арчър Глейзбрук. След първата им среща беше прекарала много малко време с него. Още дори не знаеше точно как да го възприема.

Шейсет и една годишният Арчър можеше да изпълни ролята на застаряващ, обрулен стрелец в някой старомоден уестърн. Имаше изсечено и обветрено лице и проницателни лешникови очи. Външността му много заблуждаваше. Беше роден и израснал в едно ранчо в Аризона, близо до границата, и беше прекарал по-голямата част от живота си в Югозапада.

Вече не се занимаваше с обработване на земи. Вместо това, ги купуваше и продаваше. Развиваше ги. Правеше го толкова успешно, че можеше да купи и продаде почти всеки в щата.

В някой момент щеше да предаде управлението на империята на сина си Мат. Но засега все още сам дърпаше юздите. Клеър знаеше, че Мат, който наближаваше трийсетте, ръководеше една фирма, собственост на Глейзбрук, в Сан Диего.

Клеър веднъж бе попитала майка си какво е видяла у Арчър Глейзбрук, което бе събудило у нея желание да преспи с него една нощ. „Властта е невероятен афродизиак“, отвърна й тогава простичко Гуен Ланкастър.

Несъмнено Арчър излъчваше власт не само чрез бизнес империята си, но и в паранормален аспект. Всъщност едното беше свързано с другото. Той произхождаше от род, пълен с членове на „Аркейн“. Конкретно неговата специална способност му позволяваше да гради стратегии по уникален начин. Много хора с уникални таланти се озоваваха в армията или политиката. Арчър беше вложил интуицията си в широкомащабни сделки. Резултатите бяха впечатляващи.

Когато го видя днес, застанал между двама членове на законното му семейство, Клеър почувства как в нея се надига старата позната тъга. Потисна я със същата безмилостност и воля, която използваше, за да контролира екстрасензорното в себе си. Точно както правеше, откакто научи, че има баща и че той не подозира за съществуването й, си повтаряше една и съща мантра: Преодолей го. Ти не си единственият човек на света, отгледан от самотен родител. С едно дете може да се случат и по-лоши неща и определено се случват, и то постоянно.

Тя имаше късмет. Имаше майка, която я обичаше, и леля, която я обожаваше. А това беше много повече, отколкото болшинството от хората имаха.

— Хайде влез и си вземи нещо за хапване! — нареди Арчър. Той се обърна към вратата, готов да се заеме отново със задълженията си на домакин.

— Не мога да остана дълго — каза бързо Клеър. Арчър спря и я погледна. Същото направиха и останалите, включително и Джейк Солтър. Да, вярно, думите й прозвучаха странно, след като току-що бе долетяла чак от Сан Франциско. Елизабет се намръщи разочаровано.

— Да не смяташ да се връщаш в Сан Франциско още тази вечер, за бога? Та ти току-що дойде.

— Не, няма да се връщам тази вечер. Смятам да хвана обратен полет вдругиден.

— Забрави! — отряза я Арчър. — Имаме да говорим по работа. Ще трябва да останеш по-дълго.

— Има неща, които трябва да свърша в Сан Франциско — настоя Клеър през зъби.

Изведнъж Джейк се озова до нея, хвана я за лакътя и я поведе към вратата.

— Няма да ти дойде зле да хапнеш нещо след полета и дългото шофиране от летището — каза той.

Това бе команда, не предложение. Първата й реакция, както винаги в подобни обстоятелства, беше да откаже да помръдне от мястото си. Намерението й се засили още повече, когато осъзна, че всички, включително и Арчър, са видимо облекчени от идеята, че Джейк я взема под свой контрол.

Джейк трябва да бе доловил вътрешната й съпротива. Отправи й развеселена усмивка с повдигнати вежди и мълчаливо я попита дали наистина иска да предизвика сцена заради такава дреболия като отиването до масата с ордьоврите.

Какво пък толкова! Не беше яла нищо, освен малката кофичка кисело мляко за обяд.

— Добре — съгласи се тя.

— Къде смяташ да спиш? — попита Елизабет.

— В един хотел край летището — отвърна Клеър.

Елизабет се възпротиви:

— Това означава цял час шофиране.

— Знам — кимна Клеър.

— Ще останеш тук — заяви Арчър решително. — Има достатъчно място.

Майра отвори уста да възрази, но бързо я затвори, без да каже нищо. Клеър я съжали. В класацията на десетте най-ужасни преживявания на всяка съпруга сигурно фигурираше появата на прага на дома й на незаконородената дъщеря на съпруга й, плод на една страстна нощ с друга жена.

— Благодаря, но предпочитам хотела. Вече се регистрирах и оставих куфара си в стаята.

— Ако не се бях изнесла току-що от апартамента си, можеше да отседнеш при мен — съжали Елизабет. — Но както ти казах по телефона миналата седмица, сега живея при мама и татко, докато не сключа договора за новия си апартамент.

— Няма проблем — увери я Клеър. — Нямам нищо против да спя в хотел. Честно.

Арчър раздвижи челюстта си, което не бе добър знак, но Джейк вече бе завел Клеър почти до вратата.

— Има време тя да реши какво да прави — каза той, като я дръпна вътре. — Нека първо си вземе нещо за ядене.

Когато Джейк я въведе в помещението, всички глави в препълнената стая се обърнаха към тях и само след секунда всички извърнаха поглед. Шум от забързано подновени разговори и престорен смях изпълни голямата гостна.

Клеър имаше готовност за смущаващата реакция, но въпреки това тя я блъсна като вълна. Трябваше да си напомни да диша. Усети как ръката на Джейк се стяга около нейната над лакътя й.

Той я поведе към облицован с кожа бар в единия край на дългата просторна стая, очевидно невъзмутим, въпреки тайно хвърляните любопитни погледи.

— Да започнем с питиетата — предложи Джейк. — Ако си била в Долината на слънцето повече от пет минути, значи се нуждаеш от вода.

— Наистина съм малко жадна.

Той задържа ръката й, за да я накара да спре пред бара, и погледна бармана.

— Газирана вода и чаша шардоне за госпожица Ланкастър, моля.

— Без вино — бързо се обади Клеър. — Няма да остана дълго и трябва да шофирам обратно до летището.

Джейк сви рамене в съгласие.

— В такъв случай — само вода.

Мъжът зад бара кимна, сръчно напълни една чаша с газирана вода и я подаде на Клеър.

— Благодаря — кимна тя.

— Сега да направим хирургически преглед на бюфета — каза Джейк.

Той я заведе до семплата дървена маса, която изглеждаше като направена около 1800-та година, времето, когато голяма част от сегашна Аризона е била под контрола на Мексико. Клеър отгатна, че масата най-вероятно е истинска антикварна ценност. Майра притежаваше отличен вкус и можеше да си позволи най-доброто.

Зад масата имаше бюфет, украсен с цветни, ръчно изрисувани керамични чинии, в които бяха вплетени различни югозападни мотиви. В голяма, многопластова скулптура от лед с издълбани купи имаше многообразни студени ордьоври. В другия край на дългата маса се виждаха редица сребърни плата, от които се издигаше пара.

Изведнъж Клеър осъзна, че е гладна.

— Прав си — каза тя. — Наистина имам нужда да хапна нещо.

— Препоръчвам ти онези миниатюрни царевични питки. — Джейк й подаде една яркочервена чиния. — Само че пълнежът може да е прекалено пикантен за човек от Сан Франциско.

— Очевидно не знаеш чак толкова за хората, които живеят там. — Тя натрупа в чинията няколко хапки и се прехвърли към студените скариди и салцата.

Елизабет се появи точно когато Клеър си взе салфетка и вилица.

— Всичко наред ли е? — попита тя и придоби изключително облекчено изражение, щом видя разнообразието от храна в чинията на сестра си. — О, браво! Ще хапнеш.

— Както знаеш, това е едно от нещата, които правя добре — отбеляза Клеър. — Не се тревожи за мен, Лиз. Добре съм. Върни се при гостите си.

— Предпочитам татко да ни беше казал, че ще идваш. Можехме да организираме нещата по друг начин. — Елизабет се огледа смутено. — Осъзнавам, че сигурно се чувстваш неловко.

— Добре съм. Върви си приказвай с хората. Не се тревожи, след като съм тук, няма да изчезна, преди да съм прекарала известно време с теб.

Джейк погледна Елизабет.

— Аз ще се погрижа за нея.

Това изявление очевидно подейства успокоително на Елизабет.

— Е, в такъв случай ще отида да поговоря с някои хора — каза тя. — Ако не го направя, мама ще се сърди. Благодаря, Джейк. — Усмихна се топло на Клеър. — Ще се видим после.

— Със сигурност — увери я Клеър.

Елизабет изчезна в тълпата.

— Предлагам да излезем навън. Тук е малко претъпкано.

— Нямам нищо против.

Тя сдъвка един миниатюрен сандвич, почувства се значително по-добре и остави Джейк да я отведе навън през една врата в далечния край на стаята. Озоваха се на друга дълга веранда, която гледаше към красиво извит басейн. От подводните светлини водата блестеше в странен нюанс на тюркоазно.

Слязоха от верандата, прекосиха вътрешния двор и седнаха на кръгла маса, която гледаше към басейна.

— Чудесна вечер — каза Клеър между хапките.

— Днес беше четирийсет градуса. Утре се очаква да е още по-горещо.

— Ами нали е Аризона и сега е лято. — Тя отпи от газираната вода и остави чашата си. — Да имаш представа за какво иска да говори с мен Арчър?

— Не. Дори не знаех, че си поканена тук тази вечер.

Той казва истината, осъзна тя. Това беше интересна промяна.

— Останах с чувството, че си изненадан — отбеляза тя и си помисли: А не обичаш да бъдеш изненадван. — Свикнал си да бъдеш три стъпки преди всички останали, нали?

— Очевидно този път се провалих.

Тя се усмихна развеселено.

— Не се вини. Всички останали бяха също толкова слисани да ме видят. Изглежда, този път Арчър си е изиграл картите в пълна тайна. — Тя замълча, замислена над този факт. — Което, признавам, събужда в известна степен любопитството ми.

— Затова ли дойде тук? От любопитство?

— Не. Тук съм, защото мама настоя. — Тя повдигна вежди. — Все пак знаеш част от историята на моето семейство, нали?

— Част — призна той. — Известно ми е, че всички сте регистрирани членове на „Аркейн“.

— Ти също ли?

— Да.

Това обясняваше отчасти излъчването за сила, което струеше от него. Както и защо Арчър го е наел за консултант. Членовете на организацията често предпочитаха да работят с други хора с екстрасензорни способности. Обичайно за свои най-близки приятели и за брачни партньори избираха също хора от „Аркейн“.

— Всъщност имах предвид леко комплицирания характер на въпроса с родителите ми, не връзката ни с организацията — каза Клеър.

— Знам някои неща и за това.

— Работата е там, че не познавах нито Арчър, нито Майра, Елизабет или Мат до миналата година. Все още сме доста предпазливи в общуването помежду си. Двете с Елизабет се разбираме чудесно и Мат се държи приятелски. Но моето присъствие разстройва Майра по очевидни причини, така че се старая да не й се натрапвам често.

— А каква е връзката ти с Арчър?

— Все още я изграждаме.

— Защо майка ти е настояла да дойдеш тук тази вечер? — попита Джейк.

— Малко е сложно. Предисторията е, че мама и леля Мей ме помолиха да изчакам, докато постъпя в колежа, преди да реша дали да се представя на Арчър или не. Аз уважих желанието им. Но когато постъпих в колежа, вече бях решила, че не искам да установявам никакви контакти с него.

— Защо?

Тя се поколеба, несигурна как да го формулира с думи.

— Всеки път, когато виждах снимка на семейство Глейзбрук в някое списание или вестник, те изглеждаха като съвършеното семейство. Знаех, че това ще се промени, ако аз се появя на прага им. Предполагам, че не съм искала да разруша това, което те имаха.

— Не съществува такова нещо като съвършено семейство — каза Джейк.

— Може би не съществува. Но семейство Глейзбрук категорично изглеждаха, сякаш са много близо до това. По-рано тази година все пак се свързах с Елизабет. Сега, когато раната е отворена, мама и леля Мей решиха, че двамата с Арчър трябва да установим връзка помежду си.

— Роднини — измърмори Джейк. — Как да не ги обичаш!

Тя се усмихна и отново отпи от водата си.

— Положението с роднините не е единственото усложнение в живота ти, нали? — Джейк се облегна на стола си и изпъна крака. — Ти си с много уникална дарба — десета степен.

Тя замръзна.

— Знаеш това?

— Че си детектор на лъжата? Да. Направих някои проучвания на семейството, преди да поема тази работа. Може и да не знам всички факти, но основното ми е известно. Сигурно ти е доста трудно на моменти. Хората лъжат много, нали?

— Да — кимна тя. — Всъщност лъжат постоянно.

Клеър се зачуди дали той не е проверявал способностите й, когато й каза името си, и дали не си е помислил, че може да надвие нейната чувствителност. Може би просто не му пукаше дали тя ще разбере, че я лъже. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че това е верният отговор.

— Какъв е твоят талант? — попита тя.

Джейк не отговори. Той обърна глава, погледна назад към къщата и промълви тихо:

— По дяволите!

Тя проследи погледа му и забеляза една слаба като клечка жена, чийто силует се очертаваше на светлините откъм къщата.

Жената се поколеба. Клеър осъзна, че тя търси някого. Ако имаха малко късмет, нямаше да се сети да провери сенчестия далечен край на басейна.

Но в този момент жената закрачи решително напред. Беше очевидно, че се е отправила към масата. „Дотук с късмета“, помисли си Клеър. Нейния никакъв го нямаше тази вечер.

— Валъри Шипли — обясни Джейк.

— Знам. Точно от нея се нуждаех тази вечер. — Клеър остави недоядената хапка сандвич обратно в чинията си.

— Познаваш ли я? — попита Джейк.

— Срещала съм я веднъж. В нощта, когато нейният син, Брад Макалистър, беше убит.

— Макалистър беше съпруг на сестра ти, нали?

— Да. — Тя гледаше смутено как Валъри се приближава към тях с несигурна походка. Нещата щяха да загрубеят.

— Само за твоя информация — каза Джейк тихо. — Валъри пие. Много. Чух, че проблемът се появил след смъртта на сина й.

— Елизабет ми спомена нещо за това.

Валъри спря близо до ръба на басейна. В едната си ръка държеше чаша. Клеър видя, че жената залита на високите си токчета.

Валъри наближаваше шейсетте, беше с изрусена коса, подстригана на къса черта. Преди шест месеца изглеждаше здрава и в добра физическа форма. Тази вечер изглеждаше болезнено кльощава в коктейлната си рокля. Скулите на лицето й стърчаха като остриета на ножове, бузите й бяха хлътнали.

— Не мога да повярвам, че си имала наглостта да дойдеш тук тази вечер, убийца такава — каза Валъри. Заваляше думите, но гневът, с който бяха пропити, беше истински.

Клеър се изправи. Джейк направи същото.

— Здравейте, госпожо Шипли — каза тихо Клеър.

— Кой е този с теб? — Валъри втренчи поглед в сенките. — Ти ли си, Джейк?

— Да. Мисля, че няма да е лоша идея да се върнете в къщата, госпожо Шипли.

— Млъквай! Ти работиш за Арчър. Не ми казвай какво да правя. — Валъри се обърна отново към Клеър: — Не ти пука изобщо каква болка си причинила, нали? Мислиш, че можеш да се появиш отново тук, сякаш нищо не се е случило?

Клеър тръгна бавно към нея.

— Не — каза Джейк тихо.

Клеър не му обърна внимание и спря до ръба на басейна, с лице към Валъри.

— Съжалявам за загубата ви, госпожо Шипли.

— Съжаляваш? — Валъри повиши глас, в който се преплитаха болка и гняв. — Как смееш да го кажеш след това, което направи? Ти уби сина ми и всички в къщата го знаят.

Без предупреждение тя плисна съдържанието на чашата си в лицето на Клеър.

Клеър се сепна, затвори очи и инстинктивно направи крачка назад.

Валъри нададе нечленоразделен вик на ярост. Клеър отвори очи навреме, за да види как жената се носи право насреща й с протегнати ръце. В зловещата светлина от подводните лампи лицето на Валъри изглеждаше като демонична маска.

Джейк се приближи с невероятна бързина. Той хвана ръката на Валъри, преди тя да удари Клеър, която вече бе направила още една крачка назад, за да избегне удара. Токът на обувката й стъпи във въздуха. Тя политна странично в басейна и падна, разплисквайки вода наоколо.

„Поне водата е топла“, помисли си Клеър, изчезвайки под повърхността. В редките случаи, когато се намираше на територията на семейство Глейзбрук, беше благодарна и за най-малкия късмет, който я споходеше.