Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (4)

3.

Джейк погледна изкривените от гняв черти на Валъри Шипли.

— Стига толкова — спря я той. — Върнете се вътре. Аз ще се погрижа за това.

Жената отклони вниманието си от Клеър, която в момента се показа на повърхността, и изсъска през зъби:

— Не се намесвай в това, Солтър! Това няма нищо общо с теб. Тази курва се опита да прелъсти сина ми. Когато не успя, го уби.

— Валъри? — Оуен Шипли бързаше към жена си. — Какво става?

Валъри заплака.

— Тази кучка се е върнала тук. Не мога да повярвам. Наистина се е върнала тук. Как смее след това, което направи!

Тя зарови лице в дланите си, завъртя се несигурно и се втурна към верандата.

Оуен спря на място. Той бе атлетичен шейсетгодишен мъж със силни черти и грижливо подстригана сива коса, със спокоен и самоуверен вид. Но в момента изглеждаше смутен и безпомощен.

Джейк изпита известно съчувствие към него. Преди години Шипли беше помогнал на Арчър да основе „Глейзбрук Инкорпорейтид“. Двамата мъже бяха партньори в продължение на почти три десетилетия, преди Арчър да откупи дела на Оуен от общия им бизнес. Все още бяха близки приятели и често играеха голф заедно.

Преди година Оуен се запозна и ожени за Валъри. Това беше втори брак и за двамата. Арчър беше разказал на Джейк, че Оуен и Валъри се запознали чрез услугата за запознанства в сайта на „Аркейн“. Джейк имаше предчувствие, че компютърните сватовници в организацията, чиято цел бе да помогнат на самотните членове да си намерят партньори в живота сред хората със сродни таланти, са пропуснали опасността Валъри да се превърне в алкохоличка. Не за пръв път уредените от сайта връзки се оказваха грешка.

— Съжалявам — каза Оуен и погледна Клеър. — Добре ли си?

Клеър стоеше, потопена до раменете във водата.

— Не се тревожете за това, господин Шипли.

— Сигурна ли си? — попита Оуен.

— Да. — Гласът й се смекчи. — Стана случайно. Загубих равновесие и паднах в басейна.

Оуен видимо се напрегна.

— Валъри просто не е на себе си, откакто Брад беше убит.

— Знам — кимна Клеър.

— Опитвам се от доста време да я убедя да отиде да се лекува. Но тя отказва.

— Разбирам — каза Клеър.

Оуен кимна.

— Благодаря. — Той погледна отново към къщата. Валъри беше изчезнала в сенките на верандата. — Най-добре да я откарам вкъщи.

Той тръгна назад към къщата с провиснали рамене.

Джейк го изчака да се отдалечи. После се приближи до ръба на басейна.

Клеър отмести мократа коса от очите си и го погледна. Движеше ритмично ръцете си под повърхността.

— Не казвай нищо — предупреди го тя.

— Не мога да се сдържа. — Той клекна. — Предупредих те да не се разправяш с нея.

Клеър направи физиономия.

— Смятах, че консултантите би трябвало да правят нещо полезно и продуктивно в кризисни моменти.

— Точно така. За малко да забравя.

Той се изправи, отиде до близката кабинка за събличане и отвори вратата. На един рафт откри купчина големи хавлиени кърпи. Взе една и я занесе до басейна.

— Това полезно ли е? — попита той и разгъна хавлията.

— Определено.

Клеър си пое дъх и се потопи под водата, за да открие обувките си. Когато отново се показа на повърхността, се отправи бавно към широките стъпала, където я чакаше Джейк.

— В кабинката има и халат — каза той, намятайки раменете й с кърпата.

— Благодаря.

Клеър стисна кърпата и се отправи към кабината за преобличане. Черният костюм бе залепнал за тялото й и очертаваше щедрата извивка на ханша.

Тя свали сакото си точно преди да стигне до вратата. Тънката бледа копринена блузка, която носеше отдолу, беше станала прозрачна от водата. Джейк видя презрамките на финия й сутиен.

Клеър изчезна в кабинката. Той прецени възможностите си. Нямаше никакво съмнение, че Клеър Ланкастър беше замесена в нечий изкусен план да попречи на някого. Той трябваше да реши как да действа с нея, но първо се нуждаеше от повече информация.

Вратата на кабинката се отвори. Клеър се появи, увита от глава до пети в дебел бял халат. На главата й имаше омотана хавлия. Носеше мокрите си дрехи в едната ръка и подгизналите обувки — в другата.

— Мисля, че партито приключи за мен — каза тя и спря до масата, за да вземе дамската си чанта.

— Така изглежда — съгласи се той. — Ще те заведа вкъщи.

— В хотела — поправи го тя. — Не живея тук, забрави ли?

Шокиран, той осъзна какво е казал. Това се казва грешка на езика! Беше го изрекъл, без да мисли, и имаше предвид своята къща — тази, която беше наел. Какво, по дяволите, означаваше това? Сигурно имаше нещо общо с вида й по халат и мисълта, че е гола под снежнобялата материя.

— Ще те откарам до хотела — каза той.

— Благодаря, но си имам кола.

— Не е проблем. Това ще ми даде извинение, за да си тръгна по-рано. Разговорите на такива партита ме отегчават.

— Тогава защо си дошъл?

Той сви рамене.

— Арчър ме покани. Клиент ми е.

Клеър го изгледа странно. Той разбра, че тя знае, че я лъже. Но усети, че няма да му го каже в лицето.

Опитваше се да го разгадае, осъзна Джейк. Имаше право. Той правеше същото с нея. Усмихна се леко.

— Какво е толкова забавно? — попита Клеър сърдито.

— Сякаш се фехтуваме. Проверяваме защитите на другия. Търсим уязвими места. Това е интересна игра, не мислиш ли?

Тя остана неподвижна.

— Не съм дошла тук да играя игри.

— Знам. Но понякога игрите ни намират.

— Не знам какво си мислиш, че правиш, Джейк Солтър, но каквото и да е…

Той хвана ръката й.

— Хайде да те откарам в хотела ти.

— Казах ти, мога да се оправя сама. Ще се прибера с колата си.

— Бъди разумна. — Джейк я насочи към верандата. — Мокра си до кости. Имала си уморителен ден. Преживя семейна сцена, поднесена от жена, която те мрази до дъното на душата си. На всичко отгоре сигурно не се ориентираш съвсем добре из Финикс. Нека аз те откарам до хотела ти.

— Не, благодаря — учтиво, но решително му отвърна тя.

— Същият инат си като Арчър!

Двамата стигнаха до верандата. Клеър спря рязко и погледна отворените врати.

— Няма да вляза отново там — каза тя и погледна халата си. — Не и в този вид.

— Няма — съгласи се той, стисна ръката й и я поведе покрай верандата. — Ще минем оттук.

Той я преведе покрай къщата. Когато стигнаха до претъпканата с коли алея, Джейк видя младежа, който обслужваше паркинга, да обикаля около колата под наем на Клеър.

— Изглежда, съм запушила нечия друга кола — отбеляза Клеър.

— Моята.

Тя се сепна, после се усмихна тъжно.

— Каква е вероятността да улуча точно нея, а?

— Предполагам, че това е карма.

— Вярваш ли в кармата?

— Не вярвах до тази вечер — призна той. Не му хареса начинът, по който младежът оглеждаше колата на Клеър. — Май имаме проблем.

— Какъв? — Тя вдигна глава, стискайки ключа в ръката си.

Вече бяха близо до колата й. Джейк видя паяжината на пукнатините по предното й стъкло. Клеър ги забеляза няколко секунди по-късно.

— По дяволите! — прошепна тя. — От фирмата за коли под наем няма да се зарадват.

Младежът забеляза Джейк.

— Тъкмо щях да ходя да говоря с шефа си.

— Какво се е случило? — попита Клеър.

— Госпожа Шипли се появи преди няколко минути — обясни смутено младият мъж. — Искаше да знае коя кола е пристигнала в последния половин час. Казах й, че е тази.

— Мили боже! — възкликна Клеър. — Какво е направила с предното ми стъкло?

— Ами… разби го с един камък — обясни младежът.

— Къде е госпожа Шипли? — попита Джейк.

— Съпругът й се появи малко след нея. Каза, че ще я откара вкъщи. Извини се и каза да ви предам, че ще оправи нещата с фирмата, от която сте взели колата под наем.

Джейк пусна ръката на Клеър.

— Е, това решава нещата. Няма да се върнеш в хотела си с тази кола. — Той взе ключовете от пръстите й, които продължаваха да ги стискат. — Ще преместя колата, за да мога да изкарам моята.

Клеър въздъхна и отстъпи.

— Добре. Благодаря.

— Карма, а? — Той отвори вратата на малката кола и седна зад волана.

Клеър изчака, пъхнала ръце в джобовете на халата, докато Джейк размени местата на двете коли. Когато паркира повторно нейната кола, той настани Клеър на предната седалка на БМВ-то си и после заобиколи до шофьорското място.

Седна зад кормилото и потегли по алеята, от която излезе на виещия се път. Пазачът му махна с ръка, когато минаваше през масивната порта от ковано желязо.

Клеър гледаше през прозореца, очевидно погълната от нощта и светлините на Аризона в далечината.

— Знаех, че Брад Макалистър е бил убит преди шест месеца — каза Джейк след известно време. — Арчър спомена нещо, че според полицаите той попаднал на крадци, които извършвали обир с взлом в дома му в Стоун Кениън.

— Това е официалната версия. — Клеър не отмести поглед от мастиленосинята тъмнина. — Но както може да си забелязал, майката на Брад е убедена, че аз съм убила сина й. Разпространява теорията си вече няколко месеца. Доколкото разбирам, пожънала е доста голям успех с нея, макар Елизабет да ме уверява, че повечето хора в Стоун Кениън внимават много какво приказват на глас пред Арчър.

— Арчър със сигурност не би искал да се разпространяват подобни клюки.

Тя обърна глава и го погледна.

— От полицията всъщност ме разпитаха.

— Щеше да е изненадващо, ако не бяха го направили. Ти си открила трупа.

— Да.

Той я погледна. Тя пак се беше втренчила в нощта.

— Сигурно е било неприятно — каза той тихо.

— Определено.

Известно време той мълча.

— Как стана така, че ти първа си се появила на местопрестъплението?

— Пристигнах със самолет в Аризона онази вечер, за да се видя с Елизабет. Беше станало объркване с едно съобщение, което уж съм й оставила. Тя мислела, че ще пристигна на следващата сутрин. Беше отишла на приема на Академията по изкуствата в Стоун Кениън, когато пристигнах. Аз отидох право у тях. Входната врата се оказа отворена. Влязох и попаднах на трупа на Брад.

И без паранормалната си сетивност той долавяше следите от шока и ужаса под повърхността на спокойно изречените думи.

— Арчър ми каза, че сейфът бил отворен — вметна Джейк. — Определено прилича на осуетен обир.

— Да. Но това не попречи на Валъри да стигне до заключението, че аз съм убила сина й. Тя мисли, че съм имала връзка с Брад и че съм го убила, защото е отказал да напусне Елизабет.

— Елизабет и Макалистър са били разделени по онова време. Имаш ли представа какво е правел той в дома й?

— Не.

Джейк не искаше да любопитства, но ловецът в него държеше да научи, затова попита нехайно:

— Ти спеше ли с Макалистър?

Тя потрепери.

— Мили боже, не! По никакъв начин не бих могла да се почувствам привлечена от мъж като него. Брад Макалистър беше лъжец.

Стомахът му се сви на топка. Тя вероятно мразеше лъжците.

— Всички лъжат в един или друг момент — каза той. — Включително и аз.

— О, сигурно. — Клеър реагира учудващо небрежно на този прост факт. — Нямам проблем с повечето лъжи или хората, които ги изричат, откакто се научих да контролирам дарбата си. Понякога дори самата аз изричам лъжи. В действителност доста ме бива в лъжите. Може би това върви заедно с таланта да ги долавям.

Той бе силно озадачен. С кисела усмивка си призна, че това не се случва често. Трябваха му няколко секунди, за да се пренастрои.

— Нека си изясним нещо — каза той. — Ти си ходещ детектор на лъжата и нямаш нищо против, че повечето хора лъжат?

Тя се подсмихна.

— Да го кажем така. Когато на тринайсетгодишна възраст една сутрин се събудиш и откриеш, че заради своите току-що развили се екстрасензорни умения можеш да разбереш, че всички около теб, включително и хората, които обичаш, лъжат от време на време, и че ще се побъркаш, ако не намериш начин да виждаш нещата в перспектива, се научаваш да откриваш тази перспектива.

Противно на волята си, той бе очарован от чутото.

— И каква точно е перспективата ти по тази тема?

— Възприемам Дарвиновите възгледи. Умението да се лъже е универсално. Всички, които познавам, го владеят доста добре. Повечето малки деца започват да го упражняват веднага щом се научат да говорят.

— Значи според теб има някакво еволюционно обяснение, така ли?

— Мисля, че да. — Сериозна и уверена, тя звучеше спокойно. — Обективно погледнато, умението да се лъже очевидно е част от набора от техники за оцеляване на всеки човек, страничен ефект от притежаването на езикови умения. Има много ситуации, в които умението да лъжеш е крайно полезно. Има моменти, когато се налага да излъжеш, за да се защитиш или да предпазиш някого друг например.

— Добре, приемам този тип лъжи.

— Може да излъжеш врага, за да спечелиш битката или войната. Или да се наложи да излъжеш, за да защитиш личния си живот. Хората лъжат постоянно, за да премахнат напрежението от дадена социална ситуация или да не наранят нечии чувства, да успокоят някого, който е изплашен.

— Вярно е.

— От моя гледна точка, ако хората не можеха да лъжат, вероятно нямаше да могат да живеят заедно в групи, поне не и много дълго или с каквато и да била степен на обединяване в общество. И така стигаме до същината на въпроса.

— А тя е?

Клеър разпери ръце.

— Ако хората не умееха да лъжат, цивилизацията — такава, каквато я познаваме — нямаше да съществува.

Той подсвирна тихо.

— Това наистина е интересна перспектива. Признавам, че никога не съм мислил по въпроса от тази гледна точка.

— Може би защото никога не ти се е налагало да мислиш за него. Повечето хора възприемат умението да лъжат за даденост, независимо дали го одобряват или не.

— Но не и ти.

— Аз бях принудена да развия малко по-различна гледна точка. — Тя спря за момент. — Винаги невероятно съм се впечатлявала, че преобладаващото мнозинство от хората — с и без екстрасензорни умения — си мислят, че знаят кога някой лъже. Така е по целия свят. Но проучванията показват, че повечето хора улавят лъжата в малко над петдесет процента от случаите. Все едно да хвърлят чоп.

— Ами експертите? Полицаите например?

— Според проучванията те не са много по-добри в уличаването на лъжците, поне не в контролирана лабораторна обстановка. Проблемът е, че белезите, които хората възприемат като свързани с лъжите, например избягването на нечий поглед или потенето, обикновено не вършат никаква работа.

— И не може да се разчита, че на лъжците ще им порасне носът като на Пинокио?

— Това не е изцяло мит — каза тя. — Наистина съществуват физически белези, но те варират много между различните хора. Ако познаваш даден човек добре, имаш много по-голям шанс да разбереш кога той лъже, но всичко останало си е чисто гадаене. Както казах, да лъжеш е естествена човешка способност и вероятно ние всички сме много по-добри в нея, отколкото бихме искали да си признаем.

— Спомена, че лъжите на Брад Макалистър били различни?

— Да.

— Какво имаше предвид?

— Брад беше друг тип лъжец — бързо обясни тя. — Той беше ултравиолетов.

— Ултравиолетов?

— Цветният ми код за зъл.

— Силна дума.

— Но прилягаше точно на Брад, повярвай ми. Умението да лъжеш е много силно оръжие. Само по себе си, според мен то е с неутрална стойност, също като огъня.

— Но също като огъня може да бъде превърнато в оръжие, така ли?

— Точно така. — Тя скръсти ръце. — С огън може да се сготви ядене, но и да се изгори къща. В ръцете на човек със зли намерения лъжата може да се използва така, че да причини огромни поражения.

— Какво те кара да мислиш, че Брад Макалистър е бил зъл човек? Според всички разкази той бил верен съпруг, който подкрепял Елизабет в периода на нервния й срив.

Гневна и яростна, тя рязко се обърна на седалката си.

— Тази представа беше най-голямата лъжа на Брад Макалистър. И наистина побеснявам, че тя все още витае, въпреки че онзи негодник е вече мъртъв.

Той погълна тази информация.

— Какво е направил Макалистър, за да го намразиш толкова много?

— Брад не е подкрепял Елизабет в периода на нервния й срив. Той причини този нервен срив. Но двете с Елизабет се отказахме от опитите да убедим в това всички, включително Арчър и Майра. В очите на целия град Брад Макалистър си остана герой и момче за пример.

Джейк обмисли чутото.

— Добре, каква е твоята версия за убийството?

Тя се поколеба, после се отпусна бавно назад на седалката си.

— Не виждам никаква причина да се съмнявам във версията на полицията. Брад вероятно наистина е попаднал на обир в къщата.

— Е, кой лъже сега? Ти не вярваш и на дума от тази версия, не съм ли прав?

Тя въздъхна.

— Не. Но и нямам по-добра.

— Съвсем никаква ли?

— Знам само, че Брад беше зъл човек. Злите хора си колекционират врагове. Може би някой от тях го е проследил и го е убил онази вечер.

— Но не разполагаш с никакъв мотив, освен факта, че Брад не е бил приятна личност.

— Понякога това е достатъчно.

— Да — съгласи се той. — Понякога е достатъчно.

Настана кратко мълчание.

— Впрочем — обади се Клеър след известно време — трябва да се оглеждаме за отбивката за Индиън Скул Роуд.

— Защо?

— Защото мотелът ми е точно до Индиън Скул Роуд — обясни тя търпеливо.

— Май спомена, че хотелът ти е на летището.

— Излъгах.