Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (12)

11.

Шофьорът спря плавно голямата кола пред къщата. Клеър огледа през прозореца скъпата на вид резиденция. Бе построена в испански колониален стил, с червен керемиден покрив, особено популярен в тази част на страната.

Лека тръпка премина през тялото й — отчасти вълнение, отчасти предупреждение.

— Мислех, че ще ме закарате в някой ресторант за срещата с господин Солтър — каза тя на шофьора. — Това е частен дом.

— Този адрес ми дадоха.

Мъжът слезе и й отвори вратата. Клеър взе чантичката си и се измъкна от тъмната вътрешност на колата.

Докато вървеше към входната врата, бързо се огледа наоколо. Къщата бе един от множеството елегантни, но непретенциозни домове, разпръснати из Стоун Кениън. За разлика от къщата на Глейзбрук, която се намираше до игрище за голф, тази беше заобиколена от открита пустиня.

Вратата се отвори, преди тя да почука. Джейк застана на входа в черен панталон и тъмносиня риза с разкопчана яка и навити ръкави. Клеър забеляза, че не е сложил очилата си.

Той я огледа от главата до петите и оцени елегантната черна рокля, оголваща раменете й, и високите кожени сандали. Мъжко одобрение и нещо, което Клеър разпозна като чувствена възбуда, направиха погледа му още по-тъмен. Възбудата, която изпълваше и нея, се засили и косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Страхотна рокля — каза Джейк.

— Благодаря. Имаш късмет да я видиш цяла. — Тя влезе в антрето. — За малко не беше прегазена от една кола на паркинга на търговския център, от който я купих днес следобед.

— Така ли? — Той затвори вратата и се обърна към нея. — Какво се е случило?

— Някакъв глупак с огромен джип или не ме видя, докато вървях към колата си, или реши да си играе на котка и мишка. Наложи се да се метна по очи, за да се махна от пътя му, при което изтървах покупките си, но за късмет нищо не пострада.

Изражението му се напрегна.

— Добре ли си?

— Да. Няма ми нищо. Просто за момент изпаднах в шок.

— Толкова близо ли беше?

— Поне така ми изглеждаше в онзи момент, макар че може и да съм преувеличила инцидента, погледнато в ретроспекция. Имам развинтено въображение.

— Успя ли да огледаш колата?

— Почти не. Беше голяма. Последен модел. Като всички останали коли на паркинга беше сребристосива. — Клеър се усмихна. — Не се тревожи за това, Джейк. Сигурно някой тийнейджър си е играел или пък шофьорът на джипа е говорел по телефона. Както и да е, нямаше сериозни поражения. — Инцидентът на паркинга беше последното нещо, за което искаше да говори тази вечер. Опита се да смени темата. — Хубава къща си наел.

Той проследи погледа й и огледа теракотените плочи на пода, средиземноморско жълтите стени и тъмните дървени греди, сякаш не ги беше забелязал досега.

— Отговаря на изискванията ми и не е далече от офисите на Глейзбрук — обясни. — Искаш ли чаша вино?

— С удоволствие.

— Заповядай насам.

Той я поведе по бял коридор, който разделяше дневната и библиотеката. Минаха през сводест отвор и влязоха в голяма кухня, в която блестяха множество модерни и сложни домакински електроуреди.

Клеър се закова на място.

— Ухааа! Тук може да се снима кулинарно предаване.

Той отвори вратата на специалния шкаф за изстудяване на вино и извади една бутилка.

— Кухнята беше една от причините да избера това място.

— Обичаш ли да готвиш?

Той остави бутилката на големия плот в средата на кухнята и се зае да вади тапата с тирбушона.

— Ако не готвех, трябваше да се храня навън всяка вечер или да си поръчвам храна за вкъщи.

— Можеш да си позволиш готвачка — изтъкна тя.

— Предпочитам нищо да не смущава уединението ми, когато съм вкъщи. Освен това за мен готвенето е вид релаксация.

Клеър направи няколко крачки напред и спря от другата страна на кухненския плот.

— И аз обичам да готвя. Но когато човек живее сам…

— Знам. — Той остави извадената тапа на плота. — Част от удоволствието от храната е в това да я споделяш.

Напълни две чаши с вино и й подаде едната.

— За споделените удоволствия — каза той и леко чукна чашата си в нейната.

Тя се усмихна.

— За споделените удоволствия.

Клеър отпи, наслаждавайки се на охладеното отлежало бяло вино. Когато вдигна поглед, откри, че Джейк я наблюдава много съсредоточено. Внезапно се смути от интимността на ситуацията. Тя беше на негова територия, пиеше вино, което той й беше налял. Защо това я караше да трепери?

Джейк й подаде чашата си, разваляйки магията.

— Ще я отнесеш ли навън вместо мен? Аз ще донеса брускетите.

Тя отнесе двете чаши навън през отворената плъзгаща се стъклена врата. Крилата на къщата обграждаха от три страни вътрешен двор и басейн. От четвъртата страна имаше декоративна ограда от ковано желязо и порта, които единствени отделяха сградата от дивия пустинен пейзаж.

Джейк я последва, носейки дървен поднос.

Настаниха се върху две градински кресла с меки възглавнички. Дневната горещина беше намаляла до приятна температура. Отвъд желязната ограда пустинята бе обгърната от дългите сенки на сумрака.

Клеър си взе брускета, чудейки се как нещо толкова просто като препечена филийка хляб, намазана с качествен зехтин, поръсена с малко сол и покрита с нарязани на ситно домати и босилек, може да е толкова вкусна.

— Чудесно е — измърка тя доволно. — Направо фантастично!

— Радвам се, че ти харесва. — Джейк се облегна на стола и опря глезена на единия си крак върху коляното на другия. — Как мина разговорът с Арчър?

— Арчър иска да основе фондация. Държи аз да я ръководя. Отказах му, но се съгласих да остана в Аризона още четирийсет и осем часа. Съвсем сигурна съм, че не искам да управлявам фондацията му, но мога да му предложа сътрудничество като консултант.

— В каква област?

— След като питаш, уволняването ми от „Дрейпър Тръст“ ме подтикна да взема едно решение, за което се колебая от доста време.

— Искаш да си направиш собствена консултантска фирма?

— Не точно. Ще създам своя собствена агенция за екстрасензорни разследвания. Една от услугите, които ще предлагам, ще бъде разобличаването на измамници и фалшиви творци, кандидатстващи за субсидии пред частни фондации и благотворителни институции.

Джейк я погледна.

— Хм.

— Това се казва ентусиазирано окуражаване.

— Хм — изсумтя Джейк отново. — Искаш да се занимаваш с частни разследвания?

— От доста време си мечтая за това. Кандидатствах няколко пъти в калифорнийския клон на „Джоунс и Джоунс“, но надутият глупак, който го ръководи, отказва да ме наеме.

— Глупак? — повтори Джейк безизразно.

— Фалън Джоунс. — Клеър направи физиономия. — Знам, че хората от фамилията Джоунс са легенди в организацията „Аркейн“, поне онези от тях, които са директни наследници на Силвестър Джоунс. Но ако ме питаш, Фалън Джоунс е закостенял, тесногръд глупак, който не може да погледне отвъд митовете за моя вид талант, за да си даде сметка, че не всички хора с това умение са едни и същи.

— Хм.

— Признай, човек би очаквал точно наследниците на Джоунс да бъдат с най-разкрепостено мислене. Като се замислиш, не много от тях имат особено силни таланти, нали?

— Права си — призна предпазливо Джейк. — Не е като да не са имали по някоя странна птица в семейството.

— Точно така. Човек от това семейство би трябвало да може да види отвъд митовете, историите и слуховете, съпътстващи някои особени таланти. Но надутият глупак Фалън Джоунс очевидно не може да се справи с това.

— Хм — пак изсумтя Джейк.

Клеър се усмихна, а задоволството напираше вътре в нея.

— Така че смятам да създам своя собствена агенция за паранормални разследвания и да конкурирам „Джоунс и Джоунс“, доколкото мога.

— Ще бъде интересно.

— И аз така смятам. Неочакваното ми уволнение от тръста малко ускори бизнес плановете ми. Бях възнамерявала да работя още година, за да натрупам достатъчно капитал, с който да основа агенцията си. Освен това се надявах да убедя тръста да стане първият ми голям клиент. Но всички тези планове станаха на пух и прах, когато слуховете за връзката ми с убийството на Макалистър достигнаха до шефовете ми. За да свържа двата края, се опитах веднага да си намеря друга работа.

— Но не се получи.

— Не — съгласи се тя. — Обаче сега мисля, че е било за добро. Както казах, това ми даде начален тласък да направя голямата крачка. — Тя дояде брускетата си. — Като говорим за професионалните ти занимания, господин Солтър, аз влязох в интернет и малко те проучих.

— Научи ли нещо интересно?

Тя се прокашля.

— Попаднах на уебсайта ти и на малко лична информация — това е всичко.

— Лична информация. — Той отхапа от брускетата си. — Това сигурно е завоалирано споменаване на развода ми.

— Както виждаш, имам вроден талант да подтиквам хората да споделят информация с мен.

— Вероятно ще ти бъде от полза в бизнеса с разследванията — каза той. — Какво искаш да знаеш за развода ми?

— Изобщо не ми влиза в работата.

— Правилно. Но това не променя факта, че си любопитна да научиш нещо, нали?

— Добре. Чудех се дали бившата ти съпруга също е имала паранормални способности?

— Не. — Джейк завъртя чашата в ръката си, загледан във виното. — Това беше съзнателен избор от моя страна. Мислех, че тя може би няма да забележи малките ми странности.

Клеър го наблюдаваше внимателно.

— Но те не са толкова малки, нали?

Той не отговори веднага. Няколко секунди тя се чудеше дали няма да я излъже. Джейк срещна погледа й.

— Аз съм с десета степен.

Най-после истината. Клеър подсвирна леко.

— Е, това обяснява доста неща.

— Например?

— Например защо оставяш другите да си мислят, че дарбата ти е от средата на скалата. Хората с десета степен на каквито и да било способности карат повечето околни да се чувстват нервни.

Той я гледаше съсредоточено.

— Това не те ли смущава?

— Аз също съм с десета степен, забрави ли? Какво стана с брака ти?

Той протегна крака и зае замислена поза.

— Доколкото си спомням, около три месеца след сватбата тя започна да се оплаква, че съм прекалено покровителствено настроен и че се опитвам да направлявам живота й.

— Да отгатна ли? Преди сватбата това твое отношение й се е струвало много романтично.

— Не знам. Мога само да кажа, че до този момент не беше споменавала този проблем.

— Някакви други оплаквания?

— Май споменаваше и нещо, че съм прекалено настоятелен.

— Прекалено настоятелен?

Той я погледна.

— В леглото.

— О! — Клеър отпи голяма глътка вино и трудно преглътна. — Ясно.

— Четири месеца след сватбата започна да казва, че има нужда от повече лично пространство. На шестия месец се свърза с бракоразводен адвокат.

— Бракът ти е траял само шест месеца?

— Беше пълен провал от самото начало. — Той отпи от виното си. — Трябваше да го предвидя. Експертите винаги казват, че хората със силни паранормални таланти не се погаждат добре с партньори без такива способности. Колкото и да не ми се иска да го призная, мисля, че са прави.

— Може би. — Тя се облегна назад в креслото си. Виното започваше да й въздейства. Чувстваше се много по-отпусната и спокойна, отколкото преди няколко минути. И много по-проницателна. — Но в твоя случай не съм толкова сигурна, че бракът ти се е провалил само защото си се оженил за жена извън организацията.

Той повдигна едната си вежда.

— По-добра версия ли имаш?

Тя се загледа в проблясващия басейн.

— Ти си властен тип. Не си виновен за това. То е част от природата ти.

Джейк не направи никакъв коментар. Вдъхновена от липсата на контрааргументи, Клеър се развихри:

— Според мен бившата ти жена вероятно е казвала истината, когато е твърдяла, че се опитваш да ръководиш живота й. Ти си свикнал да направляваш нещата. — Повдигна пръст. — Но не инстинктите ти са били проблемът, нито пък намеренията ти. Истинският проблем е бил, че тя не е знаела как да отстоява позициите си с теб.

— Така ли мислиш? — попита със странен глас Джейк.

— Навярно не е можела да установи граници, когато се е налагало да те постави на мястото ти. Така че в крайна сметка се е паникьосала и е избягала, оставяйки те объркан, озадачен и недоумяващ къде, по дяволите, си сбъркал.

— Звучиш много уверена в анализа си.

— Да. — Тя кимна. В момента се чувстваше безкрайно мъдра. — Ти си от така наречените алфа мъже — водачите на групата. Проблемът е, че в съвременния свят няма достатъчно групи, които да бъдат водени, така че естествените ти таланти се прилагат към това, което попадне в орбитата ти — семейство, съпруга, бизнес, каквото и да е.

Последва мълчание.

Клеър се обърна, за да види как Джейк приема гениалните й анализи. Студени тръпки я полазиха, когато осъзна, че той я гледа с невъзмутимо загадъчно изражение.

— Как разбра? — попита той спокойно.

Тя се прокашля.

— Извинявай. Просто предположение, нищо повече.

— Как разбра? — Този път въпросът прозвуча отчетливо опасен.

— Че имаш много по-силен талант, отколкото другите подозират? — Вълна от смущение прониза приятната замаяност от виното. — Хм, изобщо не е толкова трудно да се досети човек. Всъщност е очевидно.

— Не, не е очевидно. — Той остави недопитата си чаша вино на масата. — И не е отбелязано в архивите на „Аркейн“, поне в общодостъпните. Така че как разбра?

— Започвам малко да се обърквам, Джейк. Какво точно е тайното във факта, че си властен тип, който обича да командва?

— Имах предвид коментара ти за алфа мъжа. Не се опитвай да се измъкнеш! Ти знаеш, нали?

Клеър най-после осъзна какво има предвид той.

— А, разбирам. Ти си ловец.

Дори не примигваше с очи, пронизваше я с поглед като безмилостен хищник.

— Да.

— Всъщност не бях се досетила за това. Само знаех, че си с много силни способности.

Ъгълчетата на очите му се напрегнаха почти незабележимо. Тя се прокашля.

— Е, трябва да признаеш, че този факт определено обяснява малкия ти проблем с брака. Всички знаят, че ловците трудно си намират партньори.

— Според някои това е, защото нашият тип чувствителност е прекалено примитивна. — Всяка негова дума звучеше като нагорещена. — Едно време са ни наричали „атавистични“, някои хора още използват това определение.

— Можеш да го превъзмогнеш. Всички ние сме примитивни под повърхността. Затова е цивилизацията, нали?

— Цивилизацията невинаги върши работа.

— Може би не, но определено превъзхожда всички други варианти. — Тя се намръщи при вида на почти празната чиния. — Ще изядеш ли последната брускета?

Не последва отговор на този съвършено любезен според нея въпрос. Когато вдигна очи, откри, че Джейк продължава да я изучава с поглед, който я смущаваше.

— Какво?

— Това не те притеснява.

— Фактът, че си ловец? Не. Даже ми действа успокояващо.

— Защо?

— Обяснявам си защо трябва да лъжеш толкова много. Аз уважавам тайните, Джейк. И мога да ги пазя. Повярвай ми. Кажи сега за последната брускета.

— Хапни я ти.

— Благодаря. — Тя грабна брускетата и отхапа лакомо. — От ходенето по магазините да си търся рокля и опита да ме прегазят на паркинга не ми остана време за обяд. Умирам от глад.

— Вечерята ще бъде готова скоро.

— Чудесно. — Тя пийна малко вино, дояде брускетата и се облегна назад, наслаждавайки се на спускането на нощта.

— Ловците с десета степен често карат останалите екстрасенси да се чувстват неловко — каза Джейк след известно време.

— Хей, искаш ли да ограничиш социалния си живот до пълна нула? Кажи на всички, че си детектор на лъжата.

— Мога да си представя.

— Аз бих обвинила мъжете от рода Джоунс за отрицателното отношение към ловците. Тези, които са преки наследници на основателя.

— Защо смяташ, че те са отговорни за лошия имидж на ловците?

— Не всичките са били ловци, но някои все пак са били и с течение на времето са се превърнали в легенди в организацията, нали?

— Чувал съм за това — съгласи се той.

— Всичко това е хубаво. Всяко общество се нуждае от своите легенди. Но проблемът с някои легенди е, че те се състоят от малко истина, обвита в много пластове лъжи. След известно време лъжите напълно скриват истината и всички започват да вярват на лъжите. С ловците се асоциира един определено опасен имидж, защото в много от историите за онези Джоунс, които са били ловци, има насилие.

— И?

Тя пак отпи от виното си.

— Според мен ловците по принцип страдат от лоша слава заради проклетите Джоунс. Ако те бяха избрали нормални, обикновени кариери — като теб, вместо да преследват лошите, никой нямаше да се впечатлява, че някой бил ловец.

— Не мислиш ли, че това обяснение е доста опростено?

— Изглежда ми разумно.

Той не оспори това. След малко попита:

— А твоят годеж също ли се развали заради способностите ти?

— Не. Аз се справих доста добре с прикриването им. Развали се заради случилото се в Стоун Кениън.

— Убийството на Макалистър?

— Да. Между нас казано, мисля, че някой точно оттук, от Стоун Кениън, се е обадил на Грег и го е предупредил, че е сгоден за жена, която убива с брадва.

— Макалистър не беше убит с брадва.

— Подробности — махна с ръка тя. — Същественото е, че годеникът ми си имаше добро основание да се уплаши.

— Така ли стана?

Клеър се намръщи.

— Ами да. Ти какво би направил на негово място?

— Ако имах въпроси, щях да отида на лов.

Тя се усмихна и отпи от виното си, после бавно остави чашата.

— Моля?

Той протегна ръка и се загледа в басейна.

— Чу ме.

— На лов за какво?

— За отговори. — Той взе чашата си и допи останалото вино.

— Невинаги има отговори. Това не са въпроси относно някой пенсионен фонд. Според полицията Брад е бил убит от крадец. А такива престъпления са много трудни за разкриване. Възможно е убиецът да се намира в затвора за някое друго престъпление.

— Вярваш ли в това?

Ставаше й малко трудно да диша. Тя отпи нова глътка вино с надеждата да успокои нервите си.

— Поне ми действа успокояващо мисълта, че убиецът вече не ходи по улиците.

— Не изглеждаш особено спокойна. Предполагам, дължи се на факта, че според теб убиецът не е в затвора.

Как разговорът се беше отклонил в такава опасна територия? Със сигурност — неслучайно. Беше време за атака.

— Защо се интересуваш толкова много от смъртта на Брад? — попита тя спокойно.

— Защото се интересувам от теб, Клеър Ланкастър. Случилото се със съпруга на сестра ти е повлияло силно на твоя живот. Струвало ти е годеника и работата. Причина е все още да си безработна. Ето защо съм любопитен.

Тя не смееше да помръдне.

— Защо се интересуваш от мен? Защото Арчър ти е клиент ли?

— Не, Клеър. — Той се усмихна бавно и за миг тя зърна ловеца под повърхността. — Интересът е личен.