Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (10)

9.

На гласовата поща на Клеър имаше съобщение от Джейк и тя го чу, когато включи мобилния си телефон, след като излезе от ресторанта. Беше кратко и по същество:

„Обажда се Джейк. Когато си готова да отидеш за колата си, обади ми се. Ще дойда и ще те закарам до Стоун Кениън“.

Клеър натисна бутона, за да изтрие съобщението.

— Като говорим за властни личности — каза тя, — мисля, че Джейк Солтър може да ми даде някои уроци.

Елизабет извади тъмни очила от чантата си.

— Какво означава това?

— Просто ми е оставил съобщение да ми каже — забележи, не да предложи, а да ми каже, — че ще дойде да ме вземе, за да ме закара до Стоун Кениън.

— Сигурна съм, че се опитва да ти помогне.

— О, да.

— Усещам някакви подводни течения — вметна Елизабет.

— И аз. — Клеър също си сложи слънчеви очила. — Но проклета да съм, ако имам представа какво става.

Двете изчакаха пиколото да докара мерцедеса на Елизабет от паркинга. Елизабет се настани зад кормилото, а Клеър седна до нея.

— Каквото и да става — каза Елизабет, докато караше обратно към главния път, — не мисля, че трябва да се тревожиш заради Джейк Солтър. Татко му има доверие, а това значи много.

— Не мога да оспоря това — каза Клеър. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против да ме закараш до къщата?

— Няма проблем. Нямам никакви ангажименти до следобед. Твърдо ли си решила да летиш обратно за Сан Франциско утре?

— Такъв е планът засега.

— Е, ако промениш намеренията си и останеш още ден-два, аз съм свободна утре следобед. Можем да отидем в спа центъра.

— Благодаря, Лиз, но не се шегувах, когато ти казах, че бюджетът ми е много ограничен в момента.

— Аз ще черпя.

— Наистина не искам…

— О, за бога! Аз съм ти сестра, забрави ли? Не съм татко. Няма нищо лошо в това да ми позволиш да те поглезя с няколко спа процедури.

— Ще видим — отвърна Клеър.

 

Малката кола се намираше точно там, където Джейк я беше оставил на вече празната алея пред къщата на Глейзбрук. Счупеното стъкло блестеше под яркото слънце.

Клеър слезе от мерцедеса и метна чантата си на рамо. Наведе се, за да погледне към Елизабет.

— Благодаря.

— Обади ми се, когато решиш дали ще останеш още ден-два или не.

— Непременно.

Клеър затвори вратата и Елизабет подкара назад. Входната врата на голямата къща се отвори. Арчър излезе на верандата.

— Мислех, че Джейк ще те докара обратно тази сутрин — каза той без предисловия.

— Двете с Елизабет ходихме на закуска. Тя предложи да ме докара. Това ми се стори по-удобно. Докато пътувахме насам, се обадих на фирмата за коли под наем. Ще ми изпратят друга кола и ще си приберат за ремонт тази. Казаха, че новата кола ще пристигне тук след час.

— Добре. Прекалено горещо е, за да седнем край басейна, нека влезем вътре.

— Мислех, че вече ще си в офиса.

— Чаках те.

Може би най-после ще разбера за какво е всичко това — помисли си Клеър. Тя стисна чантата си още по-силно и тръгна към верандата.

— Съжалявам за сцената, която Валъри направи снощи — каза Арчър навъсено. — Напоследък има проблем с пиенето.

— Забелязах.

Клеър предпазливо го последва вътре в къщата.

— Къде е Майра?

— Тази сутрин има събрание на директорския борд на Академията по изкуствата. Майра е президентът.

— Ясно.

Седнаха един срещу друг на два кожени стола, обърнати към прозорците, от които се виждаха басейнът и планините. Икономката донесе чай с лед.

— Ще говоря по същество — каза Арчър. — Знам, че имаш проблеми с намирането на работа.

— Нещо ще изскочи рано или късно — отвърна тя, разбърквайки чая си с дългата бъркалка.

— Какво например?

— Чух, че има много възможности за продажби на сезонни апартаменти в Лае Вегас.

— Зададох ти сериозен въпрос, по дяволите!

Клеър се поколеба, после замислено повдигна рамене.

— Обмислям варианта да започна собствен бизнес.

Арчър се намръщи.

— Какво разбираш ти от бизнес?

— Не много. — Тя се усмихна спокойно. — Но звучи забавно, така че си казах: какво толкова, защо да не опитам?

Той присви очи.

— Винаги ли трябва да си така саркастична?

— Не, ставам такава само когато усетя, че ме притискат.

Арчър се облегна назад в креслото си.

— Виж, знам, че причината да загубиш работата и годеника си вероятно са слуховете, които се разпространяваха след убийството на Брад.

— Е, със сигурност не ми помогнаха.

— Честно казано, смятах, че слуховете ще заглъхнат бързо.

— Аз също — призна тя. — Но не се получи така.

— Ето защо искам да ти предложа работа — заяви Арчър.

Тя се задави с чая си. Отне й минута да си поеме дъх. Отвърна почти машинално:

— Не, благодаря.

— По дяволите, знаех, че ще отговориш по този начин! Инат си.

Тя остави недопитата си чаша на масичката за кафе.

— Може би трябва да си тръгвам.

— Първо ме изслушай. Поне това можеш да направиш.

Тя се усмихна.

— Поне това?

— Нали си ми дъщеря, по дяволите! Не съм виновен, че не съм подозирал за съществуването ти допреди няколко месеца. Майка ти не е имала право да пази тази тайна.

— Смятала е, че прави най-доброто за всички засегнати.

— Обаче е грешала.

Клеър издиша бавно.

— Не съм дошла тук да споря за решение, което е било взето преди повече от трийсет години и върху което не съм имала контрол.

Гняв и недоволство блеснаха за миг върху лицето на Арчър.

— В такъв случай защо дойде?

— Мама настоя.

Арчър се намръщи.

— Трябваше да се досетя.

— Може би трябва да сменим темата?

— На мен не ми пречи — отвърна Арчър мрачно. — Ето какво: мисля да направя благотворителна фондация и искам ти да поемеш управлението й.

Клеър беше прекалено слисана, за да отговори. Просто седеше и го гледаше втренчено.

— Е? — намръщи се Арчър. — Какво ще кажеш за предложението ми?

— Мисля — каза тя много бавно, с равни интервали между думите, — че създаването на благотворителна фондация е страхотна идея. Ти имаш повече пари, отколкото му трябват на човек. С тях можеш да направиш много добри дела.

Арчър изглеждаше доволен.

— Точно така.

— Със сигурност знаеш, че фондациите изискват големи дарения.

— Не съм глупак, Клеър.

— Много, много големи дарения — подчерта тя. — От тези, които могат сериозно да повлияят на това какво ще остане за внуците ти.

За пръв път той изглеждаше развеселен.

— Започна да се тревожиш за наследството си, а? Май ми беше казала, че не се интересуваш от парите ми.

— Сега кой е саркастичен?

Той видимо се постара да прояви търпение.

— Да, Клеър. Давам си сметка, че създаването на действаща фондация ще изяде част от парите, които смятам да оставя на наследниците си. Не се тревожи за това. Ще остане достатъчно и за тях, и за децата им. Мат ще оглави компанията в бъдеще и ще спечели още повече пари за следващите поколения. Повярвай ми, мога да си позволя да направя фондация.

— Обсъдил ли си това с Майра?

— Не, говорих с Оуен, но го помолих да не го разгласява, докато не говоря с теб по въпроса.

— Защо е тази тайнственост? — попита тя и предпазливо пусна в ход интуицията си.

— Защото първо исках да те привлека към проекта.

Истината отекна в думите.

— Не възнамеряваш да направиш фондация, за да ми намериш работа, нали?

— Това е нещо, което обмислям от известно време.

Не е откровена лъжа, реши тя. Но Арчър все пак не й казваше цялата истина.

— От колко време по-точно? — устата му се изви леко.

— Ти си Тома Неверни, а?

— Имам проблем с доверяването.

— Идеята ми хрумна преди няколко месеца.

— Точно след като си научил, че са ме уволнили от „Дрейпър Тръст“, и е станало очевидно, че не успявам да си намеря нова работа?

Арчър махна небрежно с ръка.

— Не казвам, че не е имало връзка с това. Казвам само, че нещата се навързаха в едно цяло в главата ми преди няколко месеца.

— Далеч съм от мисълта да те разубеждавам от намерението ти да раздадеш част от парите си, но честно казано, не мисля, че е добра идея да ме поставиш начело на новата фондация.

— Защо не, по дяволите?

— Първо, ти ще искаш да държиш нещата под контрол — каза тя. — Моята цел винаги е била сама да съм си шеф.

— Ще ти дам картбланш. Не мога да отрека, че имаш богат опит в тази сфера. Ще знаеш какво да правиш.

— Да не се заблуждаваме, Арчър. И двамата знаем, че си посветил живота си на това да изградиш своята империя. Със сигурност ще искаш да имаш последната дума, когато трябва да се решава кой ще получи от парите ти и за какво ще ги харчи.

Той изсумтя.

— Е, нали ще бъде моята фондация в края на краищата. Би трябвало да имам известно влияние за това кой да получава парите!

Тя взе в ръка чашата с чая.

— Така е.

— Което не означава, че ти няма да ръководиш всичко.

— Напротив. Означава точно това.

На обветреното лице на Арчър се изписа раздразнение.

— Не ми се струва вероятно да получиш по-добро предложение отнякъде.

Стомахът на Клеър се беше свил на кълбо.

— Моля те, не ми казвай, че си се обаждал на всички потенциални работодатели, към които се обърнах през последните шест месеца, за да ги предупреждаваш да не ме наемат.

— Не, по дяволите! — Арчър удари с длан по масата. — Наистина ли мислиш, че бих направил нещо толкова низко и отвратително само за да постигна целта си?

— Ако е било достатъчно важно за теб — да.

Няколко секунди Клеър си мислеше, че той ще избухне. После Арчър въздъхна тежко.

— Майка ти е разказала някои неща за мен, а?

— Каза, че можеш да бъдеш безпощаден. Поне едно време си можел.

— Няма как човек да изгради такава компания, каквато изградихме ние с Оуен, ако не е готов да играе твърдо.

— Не се съмнявам в това ни най-малко.

— Правил съм каквото се е налагало. Но си имах свои собствени принципи и се придържах към тях. И Бог ми е свидетел: никога не съм се възползвал от никого, който е бил по-слаб от мен, и от никого, който не е знаел как се играе тази игра.

Клеър реши, че той казва истината.

— Звучи ми достатъчно справедливо — промълви тя. — Но трябва да признаеш, че тези принципи ти оставят известна възможност за увъртане.

— Няма да споря. Но не съм използвал тази възможност за увъртане, за да се обаждам на хората в Сан Франциско и да им казвам да не те наемат на работа.

— Добре, вярвам ти.

Той я погледна.

— Прояви малко здрав разум, Клеър. Не изглежда вероятно да получиш по-добро предложение от някого друг.

— Знам. Точно затова мисля да започна свой бизнес.

— Всъщност защо се насочи към благотворителните фондации?

— Това не беше първият ми избор, но трябва да призная, че се оказа доста удовлетворяваща алтернатива. — Тя замълча за момент. — Поне до неотдавна.

— А кой беше първият ти избор?

Тя се поколеба, после реши, че няма да стане нищо, ако му каже истината.

— През последните няколко години си мечтая за работа в „Джоунс и Джоунс“.

Арчър видимо се изненада.

— Искала си да правиш разследвания за „Джоунс и Джоунс“?

— Мислех, че ще е вълнуващо и идеален начин да използвам таланта си. От няколко години кандидатствам за работа в калифорнийския им клон на всеки шест месеца.

— Безуспешно, доколкото разбирам.

— Надутият глупак, който ръководи този клон, Фалън Джоунс, винаги отхвърля молбите ми за работа.

— Надутият глупак? — примигна Арчър.

— Предполагам, че това е подходящо описание за човек, който очевидно е твърде глупав да осъзнае колко много бих могла да допринеса за „Джоунс и Джоунс“.

— Ясно.

— Всеки път, когато кандидатствам, получавам в отговор писмо, в което пише, че в момента нямат незаети позиции. Не е необходимо човек да е със способности на детектор на лъжата, за да разбере, че това са измислици. Фалън Джоунс е решил, че чувствителността ми е прекалено деликатна за тази работа.

— Как използваш таланта си в полето на филантропията?

— Там има много измамници и мошеници, които са готови на всичко, за да пипнат част от парите на фондациите. Просто аз случайно съм с уникалната способност да разкривам всички такива измамници. Точно това правех за своите работодатели допреди шест месеца.

Арчър се замисли.

— Трябва да ти е било трудно през всичките тези години да живееш с това твое умение.

— Мама и леля Мей се погрижиха да получа помощ от един много добър психолог. Доктор Окслейд ми помогна да се науча да контролирам уменията си.

— Онзи твой годеник… той беше ли член на „Аркейн“, имаше ли дарба?

— Не.

— А изобщо разбра ли, че в теб има нещо по-особено?

— Не мисля. Поне не в смисъла, който ти придаваш на въпроса си.

— Значи по-добре, че сте се разделили. Толкова силен талант като теб щеше да е нещастен с някой без вродена чувствителност.

Клеър не каза нищо. Имайки предвид факта, че не беше много вероятно тя да намери друг човек с паранормални способности, който да рискува да се ожени за нея, не виждаше какво изобщо да каже.

— Защо си толкова сигурна, че не можем да работим заедно в моята фондация? — попита Арчър след малко.

— Интуицията ми подсказва. — Тя замълча за миг. — Арчър, ако ми правиш това предложение, защото чувстваш вина заради миналото, забрави. Ти не си виновен, че не си знаел за съществуването ми.

— Напротив.

Тя го погледна, изненадана.

— Защо казваш това? Мама ми обясни, че е напуснала работата си и Аризона четирийсет и осем часа след като сте прекарали вашата единствена нощ заедно. Каза, че никога повече не се е свързвала с теб.

— Трябваше да я потърся — каза Арчър. — Да се уверя, че е добре. Но всъщност нейното внезапно изчезване направи живота ми много по-прост. По онова време си имах достатъчно проблеми. Съсредоточих се върху това да ги разреша.

— Какви проблеми?

— Компанията преминаваше през труден период. Двамата с Майра изживявахме криза. Докато успея да задържа главата си над водата, беше минала повече от година.

— Съсредоточил си се върху бъдещето, а не върху миналото.

— Не гледам назад много често — каза Арчър. — Не ми е в стила. Казах си, че е почти невъзможно майка ти да е забременяла онзи единствен път и че ако беше забременяла, със сигурност щеше да ми го съобщи. Повечето жени в нейната ситуация биха дошли да претендират за дела на детето си. А тя щеше да има пълно право да го направи.

— Мама е много горда и независима жена.

— Помня. — Арчър се усмихна тъжно. — Сигурно точно това ме привлече в нея. Това и фактът, че беше страхотен счетоводител. Както и да е, тя никога повече не се свърза с мен и аз реших, че това е краят на историята.

— Миналото си е минало. Разбирам и приемам, че чувстваш известна отговорност да ме подпомагаш финансово. Уважавам желанието ти. Оценявам го. Но не е необходимо. Аз мога да се грижа за себе си.

— Никога не съм казвал, че не можеш. Но какво лошо има в това да приемеш работа при мен, по дяволите?

Клеър чу шум от кола на алеята.

— Това сигурно е човекът от фирмата за коли под наем.

— Не отговори на въпроса ми.

Клеър взе чантата си и се изправи.

— Нищо няма да се получи.

Той стана и се обърна с лице към нея.

— Преди да побегнеш, обещай ми, че поне ще обмислиш предложението ми.

— Това не е добра идея, повярвай ми.

— Днес идеята ти дойде като гръм от ясно небе. Нямаше възможност да я обмислиш сериозно.

— Не смятам, че…

— Четирийсет и осем часа — прекъсна я той бързо. — И остани тук, докато мислиш. Прекалено много ли искам?

— Защо трябва да остана тук, докато обмислям предложението ти?

— Защото ако се върнеш в Сан Франциско, ще ти бъде по-лесно да кажеш „не“ — отвърна той. — Освен това, независимо дали ти харесва или не, аз съм твоят баща. Дължиш ми поне да обмислиш внимателно това, за което говорихме.

— Тя се усмихна неволно.

— Никога не пускай клиента да си тръгне с отказ, така ли? Поздравления. Изкара шестица по бизнес психология за начинаещи.

За пръв път очите на Арчър грейнаха, развеселени.

Той се усмихна.

— Скъпа, правя сделки още от преди ти да се родиш.

Клеър осъзна, че току-що е зърнала за миг онзи Арчър Глейзбрук, когото майка й беше познавала. Преди трийсет години трудно би се намерила жена, която да му устои. Тя се поколеба. Това беше грешка.

— Четирийсет и осем часа — настоя Арчър. — Само за това те моля. Пък и така и така си дошла чак дотук, не може да не искаш да прекараш малко време с Елизабет. Просто ми дай два дни, за да ти демонстрирам някои от идеите си за фондацията.

— Сериозно си решил да я основеш, така ли?

— Да.

— Добре — каза Клеър. — Ще остана два дни. Можеш да ми покажеш плановете си. Но не поемам никакви ангажименти. Това ясно ли е?

— Напълно.

— Довиждане, Арчър.

Няколко минути по-късно тя вече беше зад кормилото на колата, с която бяха заменили предишната. Докато караше по алеята, на няколко пъти поглежда в огледалото за обратно виждане, съзерцавайки голямата къща, в която бяха израснали сестра й и брат й.

 

Арчър изпрати с поглед малката кола, която пое по главния път. Замисли се, че през целия си живот беше знаел накъде върви. Целите му бяха ясни: пари, успех, власт, жената, която обичаше, и наследниците, на които щеше да остави съграденото. Беше постигнал всичко набелязано от него, устремен към целите си, никога не бе поставял под въпрос взетите решения.

Не се гордееше с някои от нещата, извършени в миналото, но какво пък толкова. Не се мислеше за светец. Светците не успяваха да изградят финансови империи. Светците обикновено свършваха зле.

Той влезе обратно в къщата и се загледа в басейна. Както беше казал на Клеър, нямаше навик да се обръща назад. Живееше живота си, като винаги се фокусираше върху бъдещето. Но вече не можеше да се преструва, че това, което беше започнал да нарича мислено своята „загубена година“, изобщо не се е случвало.

Фирмата, основана от двамата с Оуен, тръгна към провал две години след сватбата му с Майра. Икономиката се изнасяше в южна посока. Бизнесът почти не съществуваше. Банкрутите бяха повсеместни. Бащата на Майра, сенаторът, който изпитваше съмнения относно брака на дъщеря си още от самото начало, започваше да намеква недвусмислено на дъщеря си, че няма да е зле да се разведе.

Майра беше ходила с Оуен, преди Арчър да успее да я омае. Когато нещата тръгнаха на зле, той се питаше дали тя не съжалява за решението си.

По някое време, насред бъркотията от надвисналата катастрофа, Арчър се озова в командировка със своята млада, привлекателна главна счетоводителка — Гуен Ланкастър. Гуен имаше силна паранормална чувствителност и дарба да открива модели във финансовите данни, които объркваха повечето хора. Тя беше причината той да замине на тази командировка. Гуен беше открила евентуална възможност за сключване на договор. Ако действаха бързо и ако Арчър успееше да убеди клиента да избере „Глейзбрук Инкорпорейтид“, можеше да успеят да избегнат финансовата пропаст.

Арчър сключи сделката, като очарова клиента със стратегия за изграждане на скъп търговски център.

Онази вечер двамата с Гуен вечеряха сами в ресторанта на евтиния мотел, в който бяха отседнали, и вдигнаха тост за бъдещето на фирмата. След единия тост последва друг и преди да се усети, Арчър вече разказваше на Гуен, че бракът му е на път да се разпадне. Гуен му съчувстваше. В крайна сметка стигнаха до леглото.

Сутринта Гуен осъзна каква огромна грешка са допуснали още преди Арчър да я осмисли.

— Ти извика нейното име — каза Гуен, гледайки го в напуканото огледало на тоалетката, докато слагаше едната си обица. Усмихна се тъжно. — Обичаш я. Винаги ще я обичаш. Върни се при нея.

— Ами ти? — Чувстваше се безпомощен.

— Аз подавам заявление за напускане, смятано от този момент. — Сложи и другата си обица. — Вече не мога да остана във фирмата. И двамата сме наясно с това.

Тя нае кола до Финикс, за да не пътува в един и същи самолет с него. Той не я видя повече, макар да научи, че се е върнала в офиса — колкото да разчисти бюрото си. Впоследствие чу, че е заминала за Сан Франциско при леля си, докато си търси нова работа. Арчър не се тревожеше, че тя няма да си намери добра работа. Гуен имаше вроден талант за счетоводство.

Естествено Майра разбра какво се е случило още в мига, в който той се върна. Тя също членуваше в „Аркейн“, макар да се опитваше да пренебрегва този факт, доколкото е възможно. Баща й, сенаторът, бе много педантичен в това отношение. Беше внушил на семейството си, че тяхната принадлежност към група от хора, които убедено вярват в паранормалното, трябва да се пази в дълбока тайна. Гласоподавателите не харесваха политици, които твърдят, че притежават необичайни способности.

Майра веднага направи това, което сбъдна най-ужасния му кошмар. Тя подаде молба за развод. Арчър прекара следващите няколко месеца в пълзене на колене пред нея, като в същото време се опитваше да убие болката с работа върху проекта за търговския център.

Ожениха се повторно и девет месеца по-късно се роди Елизабет. Почти по същото време търговският център беше завършен навреме и в рамките на бюджета. Глейзбрук стъпи на краката си и доби силни позиции на пазара за развитие на недвижими имоти в Югозапада.

Повече не обърна глава назад.

Допреди осем месеца тази тактика му вършеше чудесна работа. Но понякога миналото се завръща и те удря толкова силно, че не успяваш да се задържиш на краката си.