Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (1)

Пролог

Осем месеца по-рано…

Клеър Ланкастър седеше в кафенето на една голяма книжарница във Финикс, Аризона, и се оглеждаше за природената си сестра, която не познаваше. Хаотична смесица от напрежение, тревожност, копнеж и несигурност бушуваше вътре в нея до такава степен, че й пречеше да изпие зеления чай, който си беше поръчала.

Дори и да не беше виждала снимки и да не беше чела статии за Елизабет Глейзбрук и богатото й, влиятелно семейство в аризонските вестници и в списанията за архитектура и обзавеждане, тя пак щеше да я познае в мига, в който я видя да влиза през вратата.

„Това със сигурност не се дължи на роднинска прилика“, помисли си Клеър. Висока метър и петдесет и осем, тя бе свикнала повечето хора да са по-високи от нея, не само повечето мъже, но и много жени. Даваше си сметка, че също като Наполеон има склонност да прекалява, за да компенсира.

Приятелите й и хората, които я обичаха, я определяха като целеустремена. Тези, които не й бяха приятели, използваха други определения: трудна, инат, властна, агресивна. В някои случаи се чуваха дори думите „кучка“ и „топкотрошачка“, основно произнесени от мъже, които бяха открили, че да я вкарат в леглото не е толкова лесно, колкото са си мислили.

Елизабет беше пълната й противоположност: висока и стройна, с медено кестенява коса, дълга до раменете, изсветляла от пустинното слънце и дискретно направените в скъп фризьорски салон кичури. Лицето й изглеждаше очарователно, с благородническа симетрия и елегантен профил.

Но Елизабет правеше най-силно впечатление със стила си. Тя имаше не просто добър вкус по отношение на дрехи, бижута и аксесоари, тя имаше изключително изтънчен вкус. Знаеше точно кои цветове подчертават естествената й красота и притежаваше непогрешим усет за детайлите.

Неотдавна, преди да сключи брак с Брад Макалистър, Елизабет беше имала една от най-успешните фирми за интериорен дизайн в югозападните щати. Нещата се бяха променили коренно през последните няколко месеца. Процъфтяващият й бизнес се бе сринал.

Елизабет се поколеба за миг при вратата на кафенето, оглеждайки малката тълпа. Клеър понечи да вдигне ръка, за да привлече вниманието й. Не очакваше Елизабет да я познае. В крайна сметка за нейната работа нямаше статии в лъскавите списания, а снимките от сватбата й определено липсваха от светските страници на вестниците. Изобщо не беше имало сватба, в интерес на истината, но това беше друг въпрос.

За нейно удивление обаче, Елизабет спря да оглежда помещението веднага щом забеляза Клеър, която седеше в ъгъла. После тръгна към нея през лабиринта от маси.

Моята сестра, помисли си Клеър. Позна ме, точно както и аз бих я познала, дори и без да съм виждала снимката й.

Когато Елизабет се приближи, Клеър видя трудно прикривания ужас в лешниковите й очи.

— Слава богу, че дойде — прошепна Елизабет. Красивата кожена чанта се разлюля леко в здраво стиснатите й пръсти.

Напрежението и несигурността на Клеър изчезнаха за миг. Изправи се и прегърна сестра си, сякаш се познаваха цял живот.

— Всичко е наред — успокои я тя. — Всичко ще се оправи.

— Не, няма — прошепна Елизабет, задавена от сълзи. — Той ще ме убие. Никой не ми вярва. Мислят ме за побъркана. Всички смятат, че е идеалният съпруг.

— Аз ти вярвам — каза Клеър.