Джейн Ан Кренц
Любовен оазис (3)

Трета глава

Телефонът иззвъня точно в девет часа на другата сутрин. Аби стреснато погледна часовника, скочи от леглото и отиде да отговори.

Девет часа! Никога не спеше толкова до късно. Но изминалата нощ бе неспокойна и когато сънят накрая я обори, сънува кошмари за зимата по крайбрежието и още по-тревожни видения за един чернокос мъж с кехлибарено кафяви очи. Този мъж бе потенциална заплаха за нея, макар да подозираше на какви чувства е способен.

— Синтия?!

Обаждането на братовчедка й от Сиатъл само засили растящото й напрежение.

— О, съжалявам, Аби, събудих ли те? Ти винаги ставаш толкова рано — извини се безгрижно Синтия. — Сега, когато моята малка Лора е до мен, и аз открих прелестта на ранното ставане.

— Повечето млади майки се оплакват от нарушаване начина им на живот, след като дойдат бебетата — успя да си придаде безгрижност и Аби. Синтия бе последният човек, с когото искаше да говори тази сутрин. Като потисна недоволството си, Аби приседна на един стол и подпря лакти върху кухненския плот. — Как е Лора?

— Чудесно! Лакома е като малко котенце. Храня я, докато си бъбря с теб. Как върви бизнесът с витамините?

— Благодаря ти, че ми напомни — каза Аби и се пресегна за шишенцето си. — Още не съм си взела желязото за днес. — Тя отвинти капачката и налапа две таблетки. После си наля чаша вода.

— О, да, твоите хапчета — въздъхна Синтия.

— Нуждая се от подсилване.

— Не се шегувай! Легнала си късно, така ли?

— Много ентусиазирано ми звучиш — рече Аби и се пресегна за друго шишенце. Нямаше да й навреди, ако вземе още няколко витамина. Тази сутрин бе много нервна.

— Ентусиазирано и още как! А ти живееш от толкова време като монахиня…

— Синтия, това не е вярно и ти го знаеш. — Аби реши да вземе два витамин B съгласно собствената си теория, че ако едно е добре, то две е още по-добре.

— Ами така си е. Не си имала сериозна връзка, откакто излизаше с онзи търговец на недвижими имоти преди две години.

— Срещам се с мъже, бъди спокойна. Не живея като отшелница. — Аби протестираше по навик, макар да знаеше, че няма да убеди Синтия в противното. През последните години нейната братовчедка бе станала крайно загрижена за интимните й връзки.

— Да се срещаш с мъже и да имаш истинска връзка, са две различни неща, Аби. Време е да помислиш сериозно за това.

— Благодаря ти за загрижеността. Имаш ли някого предвид?

— Точно затова ти се обаждам — съобщи Синтия тържествено. — Ще те запозная с новия вицепрезидент на компанията, когото Уорд нае. Ще ти хареса. Около тридесет и пет годишен, разведен, хубав мъж…

— О, Синтия! Престани! — Аби прехапа устни и погледът й попадна върху проклетата фотография.

— Мисля да организирам малко вечерно парти на осемнайсети. Какво ще кажеш? Ще го направим непринудено, Уорд просто ще доведе Джон. Няма да има проблеми, нали му е шеф. Аз ще приготвя сьомга и…

— Синтия, моля те!

— Мъжът, който те задържа снощи до късно, беше ли по-интересен? — предизвика я Синтия. — Къде го срещна?

Аби бе забила поглед в размазания образ на снимката и почти не разбра въпроса. Накрая осъзна, че Синтия говори за Тор.

— В един курс по японско изкуство за подреждане на цветя.

— Курс за подреждане на цветя?! Милостиви боже! Аби, той сигурно е обратен или нещо подобно. Кой нормален мъж би посещавал такъв курс?

— Да, той наистина е необикновен — призна Аби. — И съм сигурна, че не е хомосексуалист.

— Хмм… — Синтия замълча. — Той още ли е при теб?

— Не, не е тук. Синтия, спри да се тревожиш за мен. Аз наистина съм добре.

— Аби, след като ти миналата зима толкова се тревожи за мен, сега е съвсем естествено аз да съм загрижена за теб.

— Хората винаги се отнасят с внимание към бъдещите майки.

— Особено към онези, чиито бракове внезапно са забоксували, а? За известно време теренът тук беше малко каменист, нали? — В гласа на Синтия прозвуча старата болка.

Аби несъзнателно смачка снимката и ядосано я запрати на пода.

— Синтия? Сега всичко е наред, нали?

— О, Аби, никога не съм била по-щастлива! Онези неприятности, преди да се роди бебето, бяха поради лошо стечение на обстоятелствата. Уорд имаше делови проблеми и затова беше много напрегнат. А аз мислех единствено за бебето. После, когато Лора се роди, не успях да се проявя като истинска майка и съпруга. Слава Богу, осъзнах необходимостта да се стегна и овладях ситуацията, преди всичко да отиде по дяволите. Животът ни сега е направо идиличен. Може би дължа душевното си равновесие отчасти и на онези витаминни и тонизиращи препарати, които ти настоя да вземам…

— Мога ли да използвам името ти на благодарна клиентка за рекламна цел?

— Бизнесът преди всичко! Но аз говоря сериозно. Може би всички онези хапчета, с които ме натъпка, свършиха добра работа. Единственото нещо, което знам съм сигурност, е, че ако Уорд ме беше напуснал, щях да съм свършена. Той е най-хубавото нещо в живота ми. Страхувам се, че дори Лора е на втори план за мен след съпруга ми.

Аби долови убедеността в думите на своята братовчедка и неловко преглътна. Уорд несъмнено бе най-важната личност в живота на Синтия, но тя щеше да бъде съкрушена, ако можеше в този миг да погледне смачканата фотография. Сълзи запариха очите й. Сълзи на гняв и дълбоко стаен страх.

— Аби? Още ли си там?

— Да, тук съм.

— О, за момент помислих, че са ни прекъснали. Трябва да затварям. Ще преоблека Лора, защото малкото дяволче току-що повърна.

— Радостите на майчинството, какво да се прави — измърмори Аби.

— Подигравай ми се, колкото щеш, но аз никога не съм била по-щастлива. Имам всичко, Аби. Колко жени могат да се похвалят със същото?

— Малко.

— Ще се срещнеш ли отново с онзи мъж от снощи?

— Да, днес.

— Добре. Къде ще отидете? — поиска да узнае Синтия.

— В Розовите градини.

— Розовите градини?! Аби, все пак сигурна ли си, че той е подходящ за теб?

— Повярвай ми, сигурна съм. Довиждане, Синтия. Благодаря ти, че се обади.

— Весело прекарване! И за всеки случай, гледай да си свободна на осемнайсети.

Да се весели бе последното нещо, което възнамеряваше да прави, помисли си Аби, докато затваряше телефона. Стана и се запъти към банята да си вземе душ. И тогава забеляза още един плик на пода, точно пред входната врата.

Още преди да го е взела, тя бе сигурна, че в него има нова снимка. С ужас отвори плика и с треперещи пръсти издърпа втора цветна фотография.

На тази снимка вече не можеше да се сбърка самоличността на мъжа. Профилът му бе ясно очертан. Излизаше от хотелска стая, придружен от жена. Този път океанът в далечината даваше ясно да се разбере, че действието се развива по крайбрежието. Аби искаше да извика от ярост и безсилие — жената на снимката бе тя.

Някой я бе снимал с мъжа, с когото бе прекарала един зимен уикенд миналата година. И този някой бе стоял наблизо, като буквално бе дебнал кога ще се появят. Аби потръпна. Защо? Тя обърна снимката и внимателно я разгледа. Изминаха няколко секунди, преди да установи, че в плика има и лист хартия.

Писмо! Условията на изнудвача? Господи! Ставаше истерична. Издърпа листа от плика и бързо прочете:

Има и други снимки. Няколко. Такива, които биха съсипали брака на твоята братовчедка. Но можем да преговаряме, нали?

Нямаше подпис. Стисна зъби и осъзна колко е безпомощна. Обзелият я гняв се бореше със страха. Пулсът й се ускори. Изходът бе борба или бягство.

Мислите й трескаво запрепускаха — не бе в състояние да разсъждава трезво. Тя отчаяно се опита да събере мислите си. Закрачи нервно из стаята. Не можеше да измисли как да се бори с анонимния изнудвач. Не знаеше кой е той или кога ще се появи. Аби се чувстваше като гумена патица примамка, очакваща куршума на ловеца.

Стъпките й ставаха все по-неспокойни. На два пъти закачи с крак кутиите с витамини и едва не ги разпиля. Трябваше да предприеме нещо! Какво ли правеха другите в подобни ситуации? Опита се да очертае възможностите си, ала не успя. Паниката й се засили.

Светът й се сви до заложената в тези гнусни снимки заплаха и инстинктивното желание да защити Синтия. Нищо друго нямаше значение. Не биваше да седи тук и примирено да очаква съдбата. Бягството оставаше единственият възможен изход.

Тя решително се отправи към спалнята.

Изнудвачът можеше да отиде със снимките направо при Синтия, но тази възможност изглеждаше малко вероятна. Нямаше да спечели пари.

Може би щеше да се опита да се срещне със своята жертва. И ако Аби отсъстваше от града, щеше да получи малка отсрочка, за да разбере кой се опитва да я изнудва.

Решението да избяга я поуспокои. Ако успееше да го подмами на неутрална територия и да го идентифицира, можеше да отвърне на удара.

Аби не знаеше колко дълго ще се наложи да отсъства и внимателно опакова най-необходимото. Беше април — ранна пролет в тихоокеанския северозапад. Времето все още бе мразовито. Натрупа в най-големия куфар пуловери, панталони и бельо за една седмица.

Къде да отиде? А какво щеше да стане с витамините, които трябваше да раздаде през седмицата на своите агенти?

Загуби още време, докато уреди по телефона главната й агентка да поеме разпределението.

Гейл Фарли се съгласи, макар и леко изненадана.

— Разбира се, ще дойда още сега и ще взема кутиите. Кога ще се върнеш, Аби?

— Не съм сигурна. Изникна неочакван проблем и може да отсъствам няколко… седмици. Ще кажа на домоуправителя да отключи апартамента, ако имаш нужда от още стока. Добре ли е така?

След това на тръни дочака Гейл да дойде и да вземе кутиите. Когато тя си тръгна, вече минаваше дванадесет часа.

Аби хвърли последен поглед на стаите и се сети, че не е взела собствените си витамини. Бързо събра шишенцата и ги напъха в чантата. Ако наистина имаше нужда от витамини и минерали, сега му бе времето! Бръкна вътре, извади няколко таблетки витамин C и ги пъхна в устата си. Липсваше й само да настине или да хване грип в такъв напрегнат момент.

Май бе взела повече от необходимото — едва дотътри големия куфар до входната врата. Посегна да си вземе палтото, когато звънецът иззвъня.

Срещата с Тор Латимър! Погледна ужасено часовника, който показваше един без десет.

— По дяволите! — Сега щеше да се наложи да измисля набързо някакво обяснение за отменяне на срещата. Защо не се сети да му телефонира по-рано? Сигурно нямаше да му е приятно да я завари на прага, готова за път.

— Ужасно съжалявам! Точно щях да ти се обадя — започна тя решително, когато отвори вратата. Беше облечен семпло както винаги — със светлокафява риза и тъмнокафяви панталони, наметнал кожено сако. Аби разбра, че навън ръми, защото върху тъмната му коса блестяха капки влага.

— За какво да ми се обадиш?

— Страхувам се, че трябва да замина — каза тя бързо, мъчейки се да измисли по-правдоподобно обяснение. — Случи се нещо непредвидено. Току-що ми се обадиха роднини. Ще трябва да ме извиниш, чувствам се малко притеснена. Цяла сутрин си събирах нещата и…

— Къде отиваш? — попита той тихо и пристъпи.

— На крайбрежието…

— В онзи курорт, където си била през миналата зима?

Аби пребледня. Тор не можеше да знае нищо за причините, предизвикали сегашното й нещастие. Просто правеше предположение, защото бе видял проклетата брошура вчера.

— Всъщност, този път ще бъда малко по на север. Роднините ми живеят близо до Линкълн Сити.

— Колко дълго ще отсъстваш?

— Около седмица. — Тя се намръщи тревожно, когато той се разходи из кухнята. Съгледа смачканата снимка и я вдигна.

— Малко неочаквано, а? — Тор небрежно се отпусна на един стол.

— Обадиха ми се тази сутрин. Леля ми иска да подиша морски въздух известно време и се нуждае от някой, който да я придружи. За мен това е добра възможност да се откъсна за десетина дни и да се насладя на океана. — Аби нарочно погледна часовника си. — Наистина трябва да тръгвам. Става късно, обещах да бъда там за вечеря. Бедната старица много ще се притесни.

— Аз също се тревожа.

— За какво? — попита тя с равен глас.

— О, за разни неща.

— Тор…

— Например, тревожа се защо отменяш срещата ни, без да ме предупредиш, съмнявам се, че спешно ще посетиш старата си леля. Тревожа се, защото изглеждаш толкова напрегната и объркана, макар да става дума само за пътуване до крайбрежието. — Голямата му длан нервно стисна смачканата фотография. — И освен това — продължи той, — тревожа се заради истинската причина, поради която си решила внезапно да заминеш. Изглежда, крайбрежието е твоето убежище, в случай че…

— Да, харесвам крайбрежието — измърмори тя и усети да я обзема още по-голяма паника. Не можеше да заблуди Тор. Но не бе честно да й натрапва присъствието си! Имаше си достатъчно собствени грижи.

— И аз го харесвам. Може би на леля ти ще й бъде приятно да посрещне още един гост. Защо не ме вземеш със себе си, Аби?

— Да те взема със себе си?! Тор, това е невъзможно! Къщата на леля ми е малка, а и тя не обича изненадите. Освен това, не мога просто… Просто така да те поканя да прекараш седмица с мен! За Бога, аз почти не те познавам.

— Ще отседна в някой близък мотел, ако смяташ, че леля ти няма да ме приеме.

— Тор, не ставай смешен!

— Не съм по-малко смешен от теб, когато се опитваш да ме убедиш, че внезапно те е поканила някаква далечна стара леля, на която не можеш да откажеш. Даже нямаше да ми се обадиш, нали? Когато дойдох, ти вече бе на вратата. Какво става, Аби? Винаги ли така търчиш, когато онзи тип ти се обади? Мислех, че имаш повече гордост.

— Когато се обажда кой? — изрече тя обезумяла.

Тор внимателно изглади смачканата фотография и погледна надолу към мъжа на снимката.

— Човекът, с когото имаш навика да се уединяваш по крайбрежието.

— Не съм длъжна и да ти давам обяснения. Върви си, Тор!

— Няма да си тръгна, без да науча истината — процеди той.

— Ами ако истината не ти хареса или не й повярваш?

— Тогава вероятно изобщо няма да си тръгна. Ще остана с теб.

— Тор, не можеш да направиш това!

— Чакам обяснение.

— Нали вече ти обясних! Дори ти се извиних за провалената среща. На какво още смяташ, че имаш право? Тор, не ти дължа нищо!

— Обичаш ли го?

— Да обичам кого? — извика тя гневно.

— Мъжът на снимката.

— Не, не го обичам!

— Тогава защо бързаш толкова да отидеш при него?

— Няма да отида при Уорд! — Аби стисна очи — твърде късно. Бе се издала.

— Уорд?

— Няма значение. Просто си върви, Тор. Моля те! Трябва да се махам оттук.

— Бих искал да науча и фамилното му име — отбеляза спокойно Тор, докато разглеждаше фотографията.

— Добре, можеш да чакаш, докато кипящият котел в ада замръзне!

— Не знаеш ли — отрони Тор тихо, — външните кръгове на ада са сковани в ледове? Адът е едно много студено място, Аби. Студено и безкрайно самотно…

— Вярвай, в каквото щеш! Не ме интересува.

— Престраши се, кажи ми истината. Мисля, че ще ти повярвам.

— Не искам да говоря за това, Тор. Моля те, върви си!

Той се надигна с ловкостта на диво животно и това я накара да потръпне. Прекоси стаята и преди тя да може да реагира, силните му ръце я обгърнаха. По лицето й се четеше безпомощност и яд.

— Мъжът на фотографията е твой любовник, нали?

— Казах ти, не ми е любовник.

— Но кой е той?

— Не мога да ти кажа.

— Аби, налага се да ми кажеш.

— А ако не го направя? — Куражът й се топеше. Тя почувства как пръстите му се впиха в плътта й и дъхът й секна.

— Ще го направиш! — Това не бе заплаха. Тя наистина трябваше да каже на някой за опасността.

— Съпругът на братовчедка ми — прошепна тя. — Уорд Тайсън. Президентът на „Технологиите Линдън“ — компютърната компания на чичо ми.

— И ти не възнамеряваш да прекараш седмицата с него?

— Не!

— Но си била с него през онзи уикенд миналата зима?

— Това не те засяга!

Той не каза нищо, но големите му длани се плъзнаха по раменете й и се сключиха около шията. Неконтролируем страх я задуши и тя понечи да изпищи.

Ала Тор заглуши вика й с целувка. Вцепенена, Аби очакваше всеки миг пръстите му да се стегнат около гърлото й. Стоеше с широко отворени очи и напрегнато тяло, готова да се бори.

Но силните му пръсти около гърлото й не се сключиха в предсмъртна хватка. Дори целувката му не бе агресивна. Един безкраен миг тя се колеба дали да се противи, но почувствала леко да масажира тила й, разбра, че няма да я нарани.

— Аби, защо толкова се страхуваш от мен?

Тя си спомни как той подреждаше цветята и се отпусна на гърдите му, поемайки си въздух. Дланите му се плъзнаха по гърба й, успокояващи и уверени. Аби почувства, че мъжката му сила й предоставя единствената утеха в този миг. Главата й се замая.

— Тор, това не те засяга. Моля те, повярвай ми, трябва да замина.

— Тогава ще дойда с теб — прошепна той, заровил лице в косите й. — Ще стоя тук, докато не ми разкажеш цялата история. Не разбираш ли, от пръв поглед личи, че има нещо нередно около теб? Непрекъснато си нервна от онази последна вечер в курса по икебана. А когато пристигна злополучната фотография, забелязах колко много се разтревожи. Аби, какво се е случило тази сутрин? Та ти бе готова да заминеш, забравила за нашата среща!

— Не мога да ти обясня. Самата аз не съм сигурна какво точно става. Не искам да се забъркваш, Тор — прошепна тя.

— Вече съм се забъркал. Скъпа, ще те държа при себе си ден и нощ, докато разбера кой те заплашва.

— Не бива да го правиш!

— Наистина ли вярваш, че можеш да ме спреш? Аби, ние сме почти приятели, дори нещо повече — влюбени. Мой дълг е да те защитя.

Тя поклати глава обезоръжено. Усещаше, че не е в състояние да откаже каквото и да било на този мъж.

— Не можеш да говориш така. Не знаеш какво ни носи бъдещето…

— Знам. Знам го още от вечерта, когато те закарах до вкъщи след заниманието по икебана.

— Тор, не можеш да ми налагаш решенията си! — Протестът беше слаб, но решителен. — Не искам да ми се натрапва връзка, която не съм сигурна, че желая.

— Тогава просто ще седим тук в твоята всекидневна и ще говорим за това, докато пожелаеш.

Тя можа да долови искрицата веселие в гласа му и рязко вдигна глава. Раздразнение замени напрежението й. Но преди да може да заговори, се озова притисната между бедрата му на канапето. Златистите му кафяви очи блестяха игриво и някак непреклонно.

— Сериозно ли си решил да…

— Аз винаги съм сериозен, не си ли се убедила в това? Никога не се забърквам в нещо, ако не желая. Но след като веднъж съм взел решение… — Намеренията му бяха пределно ясни.

— Винаги се изумявах от начина, по който подреждаше цветя…

— Просто си спомни, че никога не смачках, нито счупих някое цвете. — Той си играеше с кичур от медно русата й коса. — Аби, спиш ли с онзи мъж от снимката?

— Не.

— Любовници ли бяхте?

— Има ли значение?

— Не, ако всичко между вас е свършено. Но ако не е, аз съм готов да ти помогна да…

— Не съм в интимни отношения с Уорд Тайсън, нито някога съм била. Той е съпруг на моята братовчедка Синтия. Тя и аз израснахме заедно. Като сестри сме. Не бих я наранила за нищо на света!

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е онзи уикенд. Той може да бъде изтълкуван погрешно. А това ще я нарани жестоко, ако научи. Изглежда още някой знае за това.

— И?

Тя безмълвно се освободи, изправи се и пресече стаята до ъгъла, където бе оставила чантата си. Отвори я и извади втората снимка, заедно с писмото. Мълчаливо се върна обратно при него и му ги подаде.

Тор ги разгледа и внимателно ги остави върху масичката.

— Изнудват те значи — тихо каза той.

— Така изглежда.

— Колко искат?

— Още не знам.

— Някаква идея кой може да бъде?

Тя поклати глава и стисна отчаяно очи.

— Къде отиваше, когато аз дойдох?

— Някъде. Където и да е. Просто исках да се махна от града. Втората снимка и писмото пристигнаха рано тази сутрин. Трябва ми време, за да накарам изнудвана да се появи и да се опитам да се справя с него.

— Сигурна ли си, че е мъж?

— Не, даже в това не съм сигурна. Но помислих, че той ще се опита да ме намери, а дотогава и аз мога да го разкрия.

— Мислила ли си да се обърнеш към полицията?

— Не! Ще се опитам да се справя сама. Не искам Синтия да узнае. Тя ще бъде съсипана, ако види тези снимки и някой й каже, че съм била близка със съпруга й. О, Тор, не мога да й причиня това! Ще направя всичко възможно, за да го предотвратя.

— Включително ще платиш на онзи изнудвач?

— Трябва да има начин да бъде обезвреден.

— Или обезвредена — додаде Тор.

— Да, може и да си прав — съгласи се примирено Аби.

В стаята настъпи тишина. Тор размишляваше над думите й.

— Много добре — каза накрая.

— Много добре какво?

— Ако искаш да разбереш кой те преследва, ще те оставя да го направиш…

— Тогава довиждане, Тор. Достатъчно дълго ме задържа.

— Задържал съм те? Но аз още не съм ти казал какво всъщност имам намерение да направя. Следващата ми стъпка е да те отвлека. Тъй като си готова с багажа си, няма смисъл да губим повече време. Да вървим.

— Къде?! Тор, за какво говориш?! — ядоса се тя, разкъсвана между облекчението и протеста.

— Искаш да изчезнеш за малко и да се опиташ да разбереш кой те преследва, нали? Добре, аз ти предлагам сигурно убежище. Ще бъда с теб и ще ти помогна, за да не ни изненадат.

Той взе снимката и писмото и решително се изправи. Но Аби не помръдна. Тор се намръщи.

— Побързай, скъпа! Предстои ни дълъг път.