Джейн Ан Кренц
Любовен оазис (4)

Четвърта глава

Аби седеше напрегната и затворена в себе си, докато Тор караше на изток по междущатската магистрала, успоредно на река Колумбия. В продължение на няколко километра реката служеше за граница между щатите Вашингтон и Орегон, прорязвайки величествен пролом в живописно дефиле. Гористи планини се издигаха към небето от дясната страна на пътя, а отляво реката бавно влачеше води към океана. Редяха се чудесни гледки и друг път Аби щеше да им се наслаждава в захлас, но днес по обясними причини се чувстваше потисната.

— Бих ти казал да спреш да се тревожиш, ако мислех, че съветът ми би ти помогнал — рече Тор.

— Прав си. Страхувам се и се чувствам ужасно безпомощна. Ами ако планът ми не проработи?

— О, мисля, че изнудвачът ще те последва. Оставихме достатъчно следи…

Аби хапеше долната си устна — Тор бе казал на съседката й, че заминават. Бдителният поглед на госпожа Хамънд се бе спрял за миг върху нея, после върху тъмнокосия мъж с куфар.

— Прекрасна идея! — бе възкликнала тя. — Аз съм почти на осемдесет години и ще ви кажа направо, че ако можех да преживея отново първите трийсет, щях да си създам няколко прекрасни спомена. Приятно прекарване, скъпа Аби! Той изглежда способен да се грижи за теб. — Дребната госпожа бе погледнала със сияещи очи Тор и бе додала: — Не я оставяй да те уплаши, млади човече! Тя е много по-мека, отколкото изглежда.

— Ще запомня това — бе измърморил Тор любезно.

— А и денят е прекрасен за шофиране — бе добавила усмихната госпожа Хамънд.

— Мислим да отидем на вилата ми над река Колумбия.

— В дефилето? Прекрасна природа! Къде точно?

Тор отчетливо бе произнесъл името на малкото населено място и се бе усмихна нежно на Аби.

— Готова ли си да тръгваме?

— Да. — Аби импулсивно се бе обърнала към старата дама с думите: — Госпожо Хамънд, чудех се, дали вие…

— Не се тревожи за растенията си, скъпа. Ние двете с Бони Уилкинс ще се погрижим за тях. Тръгвай!

И Аби й бе позволила да я изпрати навън до паркираното пред входа БМВ. След това се бяха отбили за малко в жилището на Тор — намиращо се в нова модерна сграда, която тя изобщо не успя да разгледа. Той бе събрал набързо нещата си и бяха потеглили.

— Аби, истинският проблем не е дали изнудвачът ще те последва, а как да се справим с него, когато се появи.

— Знам — отговори тя с въздишка.

— Какво възнамеряваш тогава?

— Нищо не ми идва наум. Дори не мога да си представя какво иска от мен този тип. Искам да кажа, че не съм в състояние да му дам голяма сума.

— Ако той или тя е само дребен изнудвач, тогава и исканията му ще бъдат малки — заяви Тор и сви рамене.

— Не изглеждаш особено загрижен…

— За размера на сумата ли? Няма да се наложи да плащаш, така че това няма значение.

— Може да се наложи да му платя.

— В никакъв случай!

— Просто разсъждавам логично. Ако му дам част от исканата сума, ще ми даде отсрочка…

— Каквото и да се случи, няма да плащаш!

— Ако реша, че най-добрият начин да се справя със ситуацията е да платя, ще го направя. Щастието на Синтия е в опасност и аз съм длъжна да я защитя. Не ме интересуват твоите намерения относно изнудвача.

— Скъпа, не бива да му плащаш — обясни й тихо Тор. — Щом веднъж се захване с теб, няма да те остави на мира.

— Ще видим — рече непокорно Аби. Не й харесваше, че той поема контрола върху ситуацията. — Имал ли си опит с изнудвачи досега?

— Срещал съм толкова подлеци. Същото е.

— Какви по-точно?

— Дълго е за разказване.

— Добре, аз пък имам опит с деспотични мъже — отвърна Аби — и съм научила някои неща.

— Съмнявам се. Не пролича особено, поне в отношението ти към мен. Нямаше да отстъпиш нито на милиметър. А ти вече прие присъствието ми. Така че вече сме обвързани — усмихна се той.

— Никак не е смешно, Тор!

— Съжалявам. Ти не си първата, която се оплаква от лошото ми чувство за хумор. Ние, сериозните хора, не сме свикнали да се шегуваме. Някой ден ще поискам да узная всичко за него.

Аби се напрегна — нямаше смисъл да се заблуждава, бе разбрала намека му.

— Миналото не е нещо, за което съм склонна да разговарям. Поне не често.

— Достатъчно е веднъж да ми разкажеш всичко.

— Ще ти кажа единствено, че доста си изпатих.

— Бъди по-точна.

— Ами болезненото чувство за собственост не е нито романтично, нито вълнуващо. Ревността е болест, а не доказателство за любов.

— Продължавай — окуражи я той меко.

— Опитвам се да не мисля за миналото, зарекла съм се да не говоря с никой за това.

— Той опитвал ли се е някога да те потърси, откакто сте скъсали?

— Не, слава Богу!

— Къде живее?

— В Сиатъл. Тор, казах, че не искам да говоря за това. Мисля, че трябва да се съсредоточим върху настоящия проблем.

— Изнудвачът? Не можем да направим много, докато не реши да те последва. В планинска местност като тази, към която сме се запътили, ще бъде трудно за непознат да се подвизава инкогнито. За да стигне до теб, ще бъде принуден да задава въпроси, да предприема ходове… Рано или късно ще излезе от сянката.

— Говориш така, сякаш сме готови да отвърнем на удара с удар.

— Ще измислим нещо, бъди сигурна.

Тор Латимър наистина излъчваше сила, която успокояваше. Аби не знаеше защо му вярва, но не можеше да не го признае. Тя си напомни за стотен път, че не бива да се поддава на чувства. А в очите на Тор искреше желание.

— За какво мислиш?

— Че ставам параноичка.

— Имаш основание. При хора, които са изнудвани, често се случва.

— Аз не се тревожа изобщо…

— Имаш предвид отношението ти към мен?

— В известна степен.

— Ами имаш право.

— Защо говориш така! — избухна тя. — Не виждаш ли, че и без това съм достатъчно изнервена? Спести ми зловещите си подмятания и престани да ме дразниш.

— Не те дразня…

— Ако продължаваш в същия тон, не знам докога бих издържала. Господи, защо се съгласих да те последвам! Трябваше да постъпя според първоначалния си план.

— А щеше ли да се оправиш сама?

— За предпочитане е да бях останала сама, отколкото всяка минута да се притеснявам дали няма да скочиш върху мен.

— Това ли всъщност те тревожи? Или се страхуваш от себе си, че няма да избягаш, ако реша да скоча върху теб?

— Намираш цялата работа за много забавна, нали?

— Не, не забавна, интригуваща, може би. Малко рискована, но не и забавна…

— Рискована! За теб или за мен?

— И за двама ни.

— Никога не съм те молила да поемаш каквито и да било рискове заради мен — напомни му тя.

— Нямах предвид рисковете, свързани с изнудвача. Мислех за рисковете, които поемаме един към друг.

— Какви рискове поемаш ти, по дяволите!

— Рискът, че няма да мога да те оставя да си отидеш, след като станеш моя — призна той. — Рискът, че ще бъда въвлечен в твоя малко странен начин на живот. Не съм свикнал да общувам с жени като теб, Аби Линдън. Чувствам се като някое от цветята в композициите ти.

— Що за аналогия! Как си представяш, че се чувстват цветята в моите композиции?

— Малко несигурни, дезориентирани, но изкушени…

— Ти ми се подиграваш!

— Не, опитвам се да те успокоя.

— Наистина ли, Тор? Не мисля, че го правиш много добре.

— Наистина ли се страхуваш от мен, Аби?

— Ще ти съобщя, когато съм наясно — троснато отвърна тя.

Той се усмихна, но не каза нищо.

Вилата се намираше на един връх и гледаше надолу към реката. Бе разположена в красива местност. Аби не бе изненадана. Тя последва Тор към постройката от кедрови трупи. Не бе точно вила, по-скоро планинска хижа.

— Изглежда ти харесва да живееш на високо и да имаш панорамен изглед — рече тя, колебаейки се дали да влезе вътре. Всяка стъпка, всяко движение, я приближаваха до Тор. Изпита усещането, че нещата се развиват прекалено бързо и последствията мотат да бъдат непоправими.

Тор спря на половината път от входната врата, остави куфарите и я погледна. Тя мигновено зае отбранителна поза, леко разтворила крака с ръце на хълбоците. Така както го гледаше решително, му напомняше ярко, смело и хищно цвете. Но мракът пече падаше и цветята скоро щяха да свият чашки.

— Да, когато застана тук горе и погледна към света в краката си, овладява ме чувство за сигурност. Предполагам, затова съм се погрижил жилището ми в Портланд и хижата тук да бъдат построени на високо. Заповядай, влизай. Става студено. Ще запаля огън и можем да хапнем нещо.

Аби го изгледа продължително. Този мъж без съмнение очакваше да откликне на желанието му. Вече бе поел ролята на неин защитник. Тази вечер тя щеше да яде от храната му, да седи до огъня, да спи под покрива му…

— Твърде късно е, Аби. Хайде, влизай, скъпа. Тук ще бъдеш в безопасност. — Думите на Тор прозвучаха, меко и успокоително.

Аби се поколеба още малко, но тръсна глава и пристъпи. Не, не бе я омагьосал. Просто щеше да й помогне да преодолее страховете и тревогите си. Тя се усмихна и се извърна.

— Ще отида до колата да взема плика с продуктите.

Когато надзърна в хартиения плик, тя възкликна:

— Кога си купил цветя?! — Малък букет от дребни жълти рози подаваха главици от целофан. Бяха се сгушили до бутилка вино и кутия мляко. — Не те забелязах кога си ги взел.

— Имаше букети до касата — обясни Тор и пъхна ключа. — Помислих, че могат да добавят малко очарование към вечерята.

— О! — засмя се тя.

— Не е хубаво да се подиграваш на хората, които искат да направят живота ти по-приятен — намръщи се Тор и й кимна да го последва във всекидневната.

Аби се огледа с интерес. Вътрешността на кедровата постройка неслучайно наподобяваше селска къща с тежките си удобни мебели и килими в ярки шарки. Ред личеше навсякъде. Нямаше студена пепел в камината, нито стари списания по масичката за кафе, нито неизмити чаши върху кръглата дървена маса за хранене.

Къщата бе проектирана така, че да предоставя най-добър изглед — вместо прозорци имаше цели стъклени стени във всекидневната и трапезарията. С безпогрешния инстинкт на домакиня, Аби се запъти към кухнята с продуктите.

— О, прекрасно! Плот. Винаги съм искала да имам такъв в кухнята си. — Тя остави кесията върху дървения плот в центъра на функционално обзаведеното помещение.

— Така ли го наричаш? Аз мислех, че е маса за хранене на крак. Винаги ми се струваше малко неподходяща на височина. Мислех да купя високи столове, но после реших, че няма да я използвам.

— Това е кухненски плот, а не маса за хранене. Защо поръчваш нещо, чието предназначение не знаеш?

— Не съм я поръчвал аз. Просто оставих на дизайнера да обзаведе цялата къща. Негова е идеята. — Тор леко махна с ръка към иначе сполучливо мебелираната къща. — Не идвам често тук.

Аби не знаеше как да реагира. Дали не бе посещавал често къщата, защото е бил прекалено зает с работа, или е прекарвал уикендите си другаде?

Тя замълча и се зае да извади продуктите.

— Кой ще сложи розите във ваза? — закачливо попита тя.

— Ти. Аз ще отнеса куфарите в спалнята.

— Спалнята? Само една?

— Спалните, ако предпочиташ.

— Предпочитам.

— Страхувах се, че ще стане точно така. — Той вдигна куфарите и тръгна към стълбата. — Връщам се след минута.

Аби го гледаше как се изкачва нагоре и неволно се възхити на лекотата, с която носеше двата тежки куфара. Силен мъж — и то силен в много отношения. С него се чувстваше спокойна, можеше дори да се шегува. След пристигането на втората снимка сутринта, не бе си представяла, че ще прекара една толкова приятна вечер.

Тя отвори вратите на шкафа и бързо намери стъклен съд за жълтите рози. Сложи цветята така както си бяха и отстъпи назад, за да ги погледне, когато Тор се появи.

— Госпожа Ямамото щеше да е шокирана — забеляза той.

— За щастие, тази вечер няма да ме оценяват. Или ти смяташ да ми поставиш оценка?

— Господи, не! За да го направя, би трябвало да съм наясно с природата ти, с намеренията ти…

— Да не би да искаш да кажеш, че си затруднен в преценката си за мен?

— В известен смисъл. Но ще се опитам да те разгадая, Аби. Възнамерявам да отделя доста време за това.

Аби се зае да направи салатата.

— Изнервяш ме, когато се правиш на толкова сериозен, Тор.

— Това е последното, което искам. Но мисля, че трябва да ме приемаш на сериозно, скъпа. — Той се приближи зад нея, но не посмя да я докосне. — Сега си под моя закрила и искам да ми вярваш. Можеш да разчиташ на мен за всичко. — Вдигна ръка да докосне медно русата й коса и прошепна: — Искам да бъдеш моя…

— Тор…

— Няма да те нападна, Аби. Нима ме вземаш за насилник?

— Не изглеждаш такъв, но… Тор, трябва да обсъдим какво точно ще предприемем, когато изнудвачът се появи. Колкото повече мисля за това, толкова по-нервна ставам.

— Тогава недей да мислиш. Не и тази вечер. Ще говорим утре сутрин. — Той стоеше насред кухнята и я наблюдаваше как приготвя вечерята. — Просто помни, че каквото и да се случи, няма да си сама. Може да се наложи да повикаме и полицията. Веднага щом разберем кой е той, какво иска и има някакви улики за действията му, ще се обърнем към властите.

— Не! — Аби се извърна с разширени от ужас очи.

— Изнудвачът разчита на това, скъпа.

— Тор, ти обеща да ми помогнеш.

— Ще го направя.

— Не бива да отиваш в полицията. Щом не мога да ти имам доверие, ще си отида.

— Успокой се, Аби. Няма да предприема нищо, без да го обсъдя с теб предварително. Имаш думата ми.

В гласа му прозвуча лека обида, което й даде да разбере, че държи на честта си.

— Може би е по-добре аз да довърша салатата, докато ти сложиш пържолите — предложи Тор и взе ножа от ръката й. После се усмихна: — Отивам да сипя по чаша вино, преди да продължим с приготовленията за вечерята. Ще ни отпусне.

 

 

Той се оказа прав за виното, казваше си Аби няколко часа по-късно, докато лежеше в леглото в очакване на съня. Двете чаши вино притъпиха тревогите й, позволиха й да се отпусне и дори да се наслади на хубавата вечер. Или може би я бе успокоил увереният начин, по който Тор вършеше всичко — от неангажиращия разговор до запалването на огъня. Последва съвета му и отложи до сутринта всякакви по-сериозни умувания за положението, в което се намираше.

Но сега, както лежеше сама в тъмнината, страховете й се появиха отново. Наистина, тук в къщата на Тор Латимър се чувстваше сигурна, но колко дълго щеше да продължи това? И какво право имаше да го обременява със своите проблеми?

Разбира се, не го бе замесила тя, напомни си Аби. Той просто пое нещата по своя инициатива. Дали нещо можеше да го спре, след като веднъж бе решил да действа? Едва ли.

Мислите й трескаво препускаха. Кой бе направил онези ужасни снимки? И какво щеше да поиска в замяна? Може би, както Тор предположи, ще поиска пари. Перспективата да плаща на изнудвач през следващите няколко години, беше достатъчна, за да я накара да отхвърли завивките и да изскочи ядосана от леглото.

Приближи се до прозореца и се загледа навън. Имаше бледа луна. Потръпна. Добре че бе се сетила да си вземе топла нощница. През нощта в къщата ставаше адски студено. Май преувеличаваше. Страх сковаваше тялото й. Как ли са се чувствали други жертви на изнудване, може би по същия начин. Ядосани, безпомощни, притиснати до стената. В един миг тя си каза, че когато Тор е наблизо, няма реална опасност за нея и се опита да прогони мъчителните мисли. Но напразно. Те не й даваха покой. Поток от тревожни въпроси я накара да закрачи из стаята. Отчаяно се опита да отклони вниманието си към заобикалящите я предмети. Спалнята бе обзаведена универсално като стая за гости, подходяща както за мъж, така и за жена. Аби се питаше каква ли е била съпругата на Тор. Обичал ли я е? Бе споменал, че никога не е идвала в хижата. Изпита странно чувство на облекчение. Може би бе загинала, преди Тор да се премести в Портланд. Дали той имаше други роднини или приятели? Вероятно, макар да й се струваше затворен и самотен мъж. Не можеше да си го представи заобиколен от шумни роднини и приятели. Но с жена — да. Дори прекалено ясно!

Какво ли правеше сега? Сигурно спеше дълбоко в голямата спалня в дъното на коридора. Когато я развеждаше из къщата, бе й хвърлила само бегъл поглед, но бе успяла да забележи, че дизайнерът е познавал навиците на клиента си. Огромно легло изпълваше иначе семпло мебелираната стая. Цветовата гама бе в кафяво-черни нюанси, контрастиращи с опростените линии на мебелите от светло дърво и тапетите в червено и златно.

Аби твърде ярко си представи как Тор нежно притиска жена върху огромното легло…

Започваше да става смешна. Бе забравила да вземе таблетките си триптофан. От време на време се нуждаеше от приспивателно. Какво друго можеше да й свърши работа? Може би чаша мляко? По дяволите, можеше да я чуе, ако излезе от стаята и отиде до хладилника в кухнята. Помисли си, че в малкия лакиран дъбов шкаф във всекидневната сигурно има бутилка бренди. Една-две глътки можеха да заместят хапчето.

Плътната нощница може да мине за халат, нямаше от какво да се притеснява. Тя внимателно отвори вратата. Ослуша се, преди да излезе в коридора. В къщата владееше тишина. Запристъпва предпазливо към стълбата. От стаята на Тор не се чуваше и звук, но вратата бе леко открехната. Протегна ръка и тихо я затвори, за да не го събуди, докато тършува долу.

Мисълта да нападне алкохолните запаси на домакина си я смути, но трябваше да се приспи по някакъв начин. Заслиза на пръсти по стълбата и след секунди бе във всекидневната. Коленичи и потърси бутилка и чаша. Пипаше слепешком. Каква форма имаше бутилката? В кой ъгъл я е поставил Тор? Той бе такъв педант. Имаше няколко бутилки. За нещастие, не можеше да види етикетите в тъмнината.

— Мисля, че това, което търсиш, е при мен.

Прозвуча глас и Аби скочи стреснато. Бързо се извърна. Гласът му бе прозвучал от мрака зад гърба й.

— О, Тор! — взря се тя в сянката до прозореца. Бледата лунна светлина го освети за малко. Бе облечен, значи не бе лягал. Все още бе с дрехите от вечерта.

— Не те видях — прошепна тя и се смути.

— Знам. Но аз те видях. Гледах те как се плъзгаш надолу по стълбата като призрак с воал от златисти коси. Помислих, че ме търсиш, но когато коленичи пред шкафа, разбрах, че не е така. — Той вдигна някаква бутилка. — Ела тук, ще ти дам това, което търсиш.

С внезапно раздразнение, Аби долови в поканата му друг подтекст. Да живееш близо до Тор, не бе лесно. Бавно пристъпи, несигурна в себе си и в мъжа, изникнал от мрака.

Без да каже дума, Тор взе чашата от ръката й и я напълни с бренди. После остави бутилката и вдигна нещо от масичката. Разтвори длан и Аби съзря върху нея една от малките деликатни жълти рози.

— Просто си седях тук и мислех за теб — измърмори Тор. — Протегна розата и зачака тя да я вземе.

Аби погледна бледия цвят, сгушен в голямата му длан и се опита да разчете израза в кехлибарените му очи. В тях блестеше копнеж.

— Аз никога не се нахвърлям, нали помниш?

Тор търпеливо я чакаше да вземе розата.

Аби осъзна, че изпитва същия силен копнеж. Безмълвно протегна ръка и докосна розата върху дланта му.

Пръстите на Тор се сключиха около нейните. Бавно и властно той я привлече към себе си.

Не, Тор Латимър не се нахвърляше върху нея, помисли си зашеметена Аби, тя бе тази, която не можеше да му устои.

Очите му я зовяха безмълвно, устните му я мамеха нежно и тя затръпна в очакване.

В прегръдките му тази нощ щеше да намери утеха и страст.